Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (16)

Глава 15
Бълващ чудовища

Тунелът през стената беше тесен и нисък и принуди всички освен Атрогейт и Праткъс да се наведат. Горкият Олгерхан трябваше да се превие почти на две, за да се движи из коридора, а много отрязъци бяха толкова тесни, че на широкоплещестия полуорк се налагаше да се извие настрани, за да се промъкне. Стигнаха до по-широко пространство, малка кръгла стая, а коридорът продължаваше от другия й край.

— Безшумно — прошепна Джарлаксъл. — Не искаме да се борим в тези покои.

— Ба! — изсумтя доста силно Атрогейт.

— Благодаря, че се писа доброволец да ни водиш — обади се Ентрери, но ако това трябваше да е негативна забележка, насочена към шумното и страховито джудже, тя просто не улучи целта.

— Значи продължаваме! — изрева Атрогейт, премина през стаята и продължи по коридора с полюшващи се боздугани в ръце. Оръжията често издрънчаваха по каменната стена и всеки път, щом това се случеше, останалите затаяваха дъх. Атрогейт, естествено, само се заливаше от смях.

— Ако го убием, ще блокира коридора за достатъчно дълго, че да можем да избягаме — каза Ентрери, който беше трети в колоната, точно зад джуджетата и непосредствено преди Джарлаксъл.

— Зад гърба ни няма нищо — припомни Праткъс.

— Да си тръгнем без този ще бъде победа — отвърна Ентрери и Атрогейт се разсмя още по-силно.

— Продължаваме напред! — изрева отново. — Храбри джуджета и крехки хора. Сега е време за родата, сбрана да спечели в борбата! Буахаха!

— Достатъчно — изръмжа Ентрери и точно тогава стигнаха до по-просторно и високо място в неравния коридор, което го накара да се задейства. Широка крачка, подскок и промушване го изпратиха над главата на Праткъс. Атрогейт извика и се завъртя, сякаш очакваше Ентрери да му се нахвърли с оръжия.

Докато Атрогейт се обръщаше обаче, Ентрери го подмина и преди обърканите джуджета да спрат да подскачат и отново да се съсредоточат напред, убиецът бе изчезнал от поглед.

— За какво беше това? — обърна се Атрогейт към Джарлаксъл.

— Не ми е повереник, уважаемо джудже.

— Тръгна напред, но защо? — настоя джуджето. — Да каже на враговете ни, че сме тук?

— Предполагам, че ти се справи достатъчно добре с тази задача и без помощта на Артемис Ентрери — отвърна Джарлаксъл.

— Достатъчно — обади се Мариаброн зад гърба на Елъри, която бе точно зад мрачния елф. — Нямаме време да си позволим лукса да се караме помежду си. Замъкът и така изобилства от врагове.

— Е, тогава къде тръгна? — попита джуджето. — Да разузнава или да убива? Или по малко от двете?

— Вероятно повече, отколкото по-малко — отвърна Джарлаксъл. — Върви напред, умолявам те, с цялата скорост и цялата потайност, на която си способен.

Ще намерим съпротива на всеки ъгъл — умолявам те, не предизвиквай повече, отколкото ще ни се стовари и без твоя… ентусиазъм.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

Завъртя се и потегли с тежка стъпка — или понечи да го направи, защото едва бе направил две крачки, приближавайки се към остър завой на коридора, когато пред него изникна фигура и блокира пътя му.

Беше хуманоидна и пълна, висока колкото човек, но набита като джудже, с огромни месести ръце и изкривени дебели пръсти. Главата бе правоъгълна и дебела, върху къс врат, с напълно плешиво теме, а в студените очи нямаше дори искрица живот. Нахвърли се върху Атрогейт без колебание — най-сигурният признак, че съществото не бе живо.

— Какво искаш? — понечи да запита джуджето, показвайки, че за разлика от Праткъс и Джарлаксъл, не разбира напълно природата на съживената бариера. Какво? — попита отново бързо приближаващото се същество.

— Голем! — извика Джарлаксъл.

Това разсея всякакво колебание у Атрогейт и той се хвърли напред с вой, нетърпелив да срещне предизвикателството. С бързо развъртане боздуганите преодоляха защитата на бавно движещото се създание.

И двата се удариха тежко в дебелата кожа и разтърсиха голема.

Никой обаче не нарани създанието, нито пък го забави за повече от миг.

Праткъс отстъпи назад от страх някое от замахванията да не смаже главата му, когато Атрогейт се хвърли в серия яростни атаки, развъртайки ръце. Боздуганите му изжужаха и улучиха целта — веднъж, после втори път.

И въпреки това големът продължи да настъпва, опитвайки се да го зашлеви и сграбчи.

Джуджето избегна един юмрук, но движението го приближи твърде много до лявата стена и топката на оръжието му издрънча по камъка и наруши ритмичното си въртене. Големът моментално сграбчи веригата на боздугана.

Другата ръка на Атрогейт се задвижи бързо и той нанесе удар с второто си оръжие през лицето и челюстта на чудовището. Чу се пукане на кости и разкъсване на плът и когато топката отскочи, лицето на голема бе странно изкривено, с увиснала и разпорена челюст.

Големът сякаш отново не почувства болка, нито се спря. Дръпна назад и твърдоглавият Атрогейт, който отказа да пусне оръжието си, бе вдигнат във въздуха и притеглен.

Малка стрела на арбалет профуча покрай него, докато бе във въздуха, и се заби в окото на голема.

Това предизвика изпъшкване и от пръснатата сфера изригна струйка слуз, но големът не отстъпи, дръпна джуджето до гърдите си и го стисна в могъщите си ръце.

Джуджето нададе болезнен вик, не заради смазващата сила, а защото почувства нещо остро, което се заби в бронята му, сякаш големът имаше щит с шип върху гърдите си.

После пробождащата болка изчезна и големът започна да стиска. При цялата си сила, Атрогейт си помисли, че ще бъде смазан до смърт. После бе прободен отново и извика силно.

Праткъс се озова бързо до него, призовавайки Морадин и пращайки вълни лечебна енергия към коравия войн. Зад свещеника Джарлаксъл приготви и изстреля още една стрела, улучвайки другото око на създанието, с което напълно го ослепи.

Мрачният елф се прилепи плътно до стената, докато стреляше, откривайки пространство за Мариаброн, за да може последният да стреля с огромния си лък. По-тежка и смъртоносна стрела се впи в рамото на голема.

Атрогейт изскимтя, докато биваше пробождан отново и отново. Не можеше да разбере що за оръжие използва това странно създание.

И защо внезапно го пусна?

Удари се в пода и отскочи назад, отнасяйки Праткъс при движението.

После, когато пробождащото острие изскочи отново от гърдите на голема, джуджето разбра.

Атрогейт разпозна върха на острието от червена стомана. Джуджето се изсмя и понечи да тръгне обратно към голема, но спря рязко и сложи ръце на кръста си, наблюдавайки развеселено как острието отново изскача.

После се прибра и големът се строполи на купчина.

Артемис Ентрери се протегна надолу и изтри острието в купчината плът.

— Можеше да ни предупредиш — каза Атрогейт.

— Извиках, но ти вдигаше твърде много шум, че да ме чуеш — отвърна убиецът.

— Пътят е чист до кулата в ъгъла на стената — обясни Ентрери. — Но щом минем през тази врата и се качим в коридора на втория етаж, моментално ще ни притиснат здраво.

— Кой? — попита Мариаброн.

— Гаргойли. Двойка — той изрита унищожения голем и добави — повече, ако ни чакат зад северната врата на кулата, която ще ни преведе през източната стена на замъка.

— Трябва да ни водят магии и стрели — отбеляза Мариаброн и последователно изгледа Кантан и Джарлаксъл.

— Тогава да продължаваме — обади се кльощавият магьосник. — Предполагам, че колкото повече се мотаем, толкова повече съпротива ще срещнем. Замъкът си създава защити, докато ние си бъбрим — бълва чудовища.

— И ги регенерира, ако гаргойлите са някакъв признак — каза Мариаброн.

— Изглежда като добро място за обучаване на млади джуджета войни — намеси се Атрогейт. — Натъпчи ги с пиячка и ги пусни да се бият, и бият, и бият. Едно от предимствата никога да не свършват чудовищата за трепане.

— Значи щом приключим, можеш да го имаш — увери го Джарлаксъл. — За децата си.

— Хаха! Всичките тридесет са някъде там и вече воюват, бъди сигурен!

— Гледка, която, сигурен съм, трябва да видя някой ден.

— Хаха!

— Може ли да продължим и да приключваме? — попита Кантан и махна към Ентрери. — Води ни към стаята и ми освободи път към вратата.

Ентрери хвърли последен поглед на досадното джудже и тръгна по коридора. Той се разшири и наклони леко, завършвайки с тежка дървена врата, обкована с желязо. Ентрери погледна обратно към групата, кимна, за да потвърди, че това е правилната стая, след което се обърна и влезе през вратата.

Веднага след него, почти удряйки се в гърба му, го последва огнено кълбо. То се издигна в стаята на кулата, отвъд балкона. Веднага щом изчезна от поглед зад перилата, избухна и изпълни целия район на кулата с изпепеляващи пламъци.

Отвътре и отвън долетя вой. Атрогейт потърка подметките на ботушите си в каменния под за по-добра тяга и се хвърли през вратата с развъртени боздугани.

Беше посрещнат от гаргойл с горящи крила и издигащи се от главата му струйки дим. Създанието замахна с нокти към него, но без ентусиазъм, защото все още бе замаяно от огненото кълбо.

Атрогейт с лекота избегна ръцете му, завъртя се и стовари оръжието си в гърдите на гаргойла.

Създанието се прекатури през перилата, бързо последвано от втори гаргойл, щом Атрогейт продължи напред.

В стаята влязоха Праткъс, последван от Джарлаксъл — със загрижено изражение, и Елъри и Мариаброн, които го притискаха.

Кантан влезе след тях, подхилвайки се под мустак и гледайки насам-натам. Щом прекрачи прага обаче, отстрани се протегна ръка и го сграбчи за яката.

Там стоеше Артемис Ентрери, напълно скрит, преди да направи внезапното движение.

— Ти си помисли, че съм влязъл в стаята — каза той.

Кантан го изгледа, а изражението му премина от изненада в страх и във внезапна високомерна гримаса.

— Махни ръката си.

— Или гърлото ти? — контрира Ентрери. — Помисли, че съм влязъл в стаята и въпреки това запрати огненото кълбо, без предупреждение.

— Очаквах, че ще си достатъчно мъдър да не заставаш на пътя на боен маг — отвърна Кантан, а тембърът му бе многозначителен, за да пасва на двусмислието на думите му.

Звукът от битка в залата се усилваше все повече, двамата едва дочуха, че Олгерхан настоява да се махнат от пътя му.

Нито Ентрери, нито Кантан обърнаха внимание на полуорка. Останаха в същата поза, взирайки се сурово един в друг още няколко мига.

— Знам — подкачи го Кантан. — Следващия път няма да изчакаш, за да задаваш въпроси.

С думите си Ентрери изтри усмивката и спокойствието му:

— Няма да има следващ път.

Той пусна магьосника, като го блъсна грубо. С едно движение скочи в стаята и измъкна меча и камата си. Първата му мисъл, щом се приближи до сражаващите се спътници, бе да се махне от линията на атака на Кантан.

Преметна се през перилото и се приземи чевръсто на ръба на балкона отвъд него. Изправен на един крак, той изпъна палеца на другия и го плъзна в пролуката между долния край на парапета и пода.

Претърколи се през ръба. Когато достигна най-ниската точка на залюляване, стегна крака си, така че да забави инерцията, после измъкна стъпалото си и се сви, превъртайки се изцяло, като прелетя оставащите осем стъпки до пода на кулата. Моментално тройка гаргойли и един голем се нахвърлиха върху него, но всичките бяха тежко ранени от огненото кълбо. Нито един от гаргойлите не можеше да размаха крила, а единият дори не можеше да повдигне обгорелите си ръце, за да нанесе удар.

Същият поведе атаката към Ентрери, навеждайки глава и нападайки с неочаквана ярост.

Нокътя на Шарон пресече атаката, като смачка черепа на създанието и го запрати на пода в седнала позиция. То успя да хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед към Ентрери и се строполи мъртво.

Погледът само извика усмивка на лицето на убиеца, но той не можеше да си позволи да почива на лаврите от триумфа си. Завъртя се яростно с подскок, мушкайки с камата и сечейки с меча. Създанията куцаха, бяха бавни и Ентрери се държеше извън обхвата им, стрелвайки се ту наляво, ту надясно, непрестанно обръщайки ги, така че да се блъскат и препъват едно в друго. През цялото време камата му ги пробождаше, а мечът съсичаше.

Горният балкон също бе овладян бързо, а Атрогейт запрати още един гаргойл във въздуха с мощните си замахвания. Той почти успя да уцели Ентрери, когато се заби долу, но убиецът съумя да се отдръпне от падащото създание. Удари се в пода точно пред него и големът се препъна в тялото му.

Нокътя на Шарон разсече на две главата на залитащия голем.

Ентрери се стрелна надясно, заставайки под терасата. Видя Мариаброн и Елъри на каменното стълбище, което опасваше източната, външна стена на кулата, да избутват пребит умиращ гаргойл пред себе си.

Гаргойлите също ги видяха и един се втурна към тях.

Ентрери се справи бързо с другия, отсичайки единствената му здрава ръка с жесток париращ удар с меча, после се хвърли напред и заби камата си в гърдите му.

Завъртя острието и го обърна, докато се плъзваше на една страна, после прекара Нокътя на Шарон през гърлото на създанието, за всеки случай.

Създанието подивя, започна да се мята наляво-надясно и от него бликаше кръв във всички посоки. Атаките му обаче не бяха целенасочени и Ентрери с лекота се измъкна, докато то се сви на пода, където предсмъртните му спазми продължиха.

Убиецът изникна зад втория гаргойл, който вече се нахвърляше върху рейнджъра, и прониза гръбнака му с меча си.

— Добре се би — каза Мариаброн.

— Всички се биха — бързо добави Елъри и Ентрери остана с впечатлението, че жената не е доволна от това, че рейнджърът го изтъква пред нея.

В този момент не му се струваше толкова красива и то не само защото бе поела силен удар в едното рамо и кръвта й се стичаше свободно по дясната й ръка.

Праткъс дотича задъхано в следващия момент, мърморейки си с всяка стъпка, която го приближаваше към ранената жена.

— Сигурен съм, че на боговете ми им се драйфа от постоянните ми призиви — извика той. — Колко още можем да продължим с това?

— Ба! — отвърна Атрогейт. — Вечно!

За да подчертае думите си, дивото джудже скочи към един пречупен гаргойл, който жално се влачеше по корем по пода, а крилете и по-голямата част от торса му бяха опустошени от огненото кълбо на Кантан. Гаргойлът забеляза приближаването му и с изпълнени с омраза очи се опита да се изправи на лакти, повдигайки глава, така че да се изплюе към Атрогейт.

Джуджето изрева още по-шумно и весело и светкавично развъртя боздуганите си, размазвайки главата на създанието по пода.

— Вечно! — повтори Атрогейт.

Ентрери хвърли кисел поглед към Джарлаксъл, сякаш за да каже: „Заради него ще ни избият.“

Мрачният елф просто сви рамене, като изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото загрижен заради джуджето, което притесни Ентрери още повече.

И го подразни. По някаква причина убиецът се чувстваше уязвим, сякаш можеше да бъде ранен или убит. Когато осъзна истината за емоциите си, той усети, че никога преди не бе изпитвал подобни чувства. През всичките битки и смъртоносни сблъсъци, изпъстрили предишните три десетилетия от живота му, Артемис Ентрери никога не се бе чувствал така, сякаш следващата му битка може да е последна.

Или поне никога не му бе пукало.

Но внезапно се загрижи и не можеше да го отрече. Погледна отново към Джарлаксъл, чудейки се дали мрачният елф не е открил някакво ново заклинание, което да го изкара от равновесие. После погледна покрай Джарлаксъл към двамата полуорки от Палишчук. Те стояха край външната южна стена, очевидно опитвайки се да бъдат незабележими и да не пречат на никого. Ентрери съсредоточи погледа си върху Арраян и трябваше да устои на внезапното желание да иде при нея и да я увери, че ще се измъкнат.

Потрепна, докато чувството преминаваше, и спусна ръката си към Нокътя на Шарон, измъквайки част от острието от ножницата. Насочи мислите си към меча, изисквайки вярност и съвсем очаквано оръжието му отговори, засипвайки го със стена от ругатни и собствени искания, наричайки го по-нисш, уверявайки го, че един ден ще направи грешка и мечът ще го овладее напълно и ще стопи плътта от костите му, докато поглъща душата му.

Ентрери се усмихна и плъзна меча обратно, а моментът на емпатия и страх остана зад гърба му.

— Ако ресурсите на замъка са неизчерпаеми, то нашите не са — казваше Кантан, когато Ентрери насочи вниманието си към разговора.

От начина, по който магьосникът измърмори думите и погледна към Атрогейт, Ентрери разбра, че джуджето продължава да твърди, че могат да се бият до края на дните си.

— Нито можем да изчакаме, нито да се прегрупираме — каза Елъри. — Защитите на замъка просто ще продължат да се регенерират и да се хвърлят насреща ни.

— Имаш по-добър план, така ли? — попита Праткъс. — От мен не чакайте още много магии. Донесъл съм чифт свитъци, но и двата са незначителни лечебни магии. Имам и една отвара, която да подсили кръвта ти, но само това. По време на бягството от летящите змии и битката на хълма използвах повече магии, отколкото мога да понеса. Ще са ми нужни почивка и молитви, за да получа още.

— Колко дълга почивка? — попита Елъри.

— Половин нощ сън.

Елъри, Мариаброн и Кантан поклатиха отрицателно глави.

— Не разполагаме с толкова време — отвърна командирът.

— Продължаваме напред — заяви Атрогейт.

— Звучиш, сякаш знаеш накъде отиваме — отвърна Елъри.

Атрогейт насочи ръката си в посока към Арраян.

— Тя каза, че е открила книгата ей там, където сега се издига главната кула — разсъди той. — Ако си спомням правилно, бяхме тръгнали за това.

— Така е — отвърна Мариаброн. — Но това е само отправна точка. Не знаем наистина какво представлява книгата, нито дали още е тук.

— Ба! — изсумтя Атрогейт.

— Още е тук — отвърна тих глас нейде отстрани и групата се обърна едновременно, за да изгледа Арраян, която точно в този момент изглеждаше много, много дребничка.

— Какво знаеш? — излая насреща й Атрогейт.

— Книгата е още тук — отговори Арраян. Изправи се леко и погледна към Олгерхан за подкрепа. — Чичо Уингхам не ви е разказал всичко.

— Тогава може би ти трябва да го направиш — каза Кантан.

— Кулата… всичко това, беше създадено от книгата — обясни Арраян.

— Такова бе и нашето предположение — намеси се Мариаброн, в опит да я улесни, но тя го отхвърли, вдигайки ръка, за да го накара да млъкне.

— Книгата е част от замъка, вкоренена в него чрез магически филизи — продължи Арраян. — Стои отворена — тя изпъна длани, сякаш държеше голяма книга. Страниците й се отгръщат по собствено желание, сякаш над нея има четец, който призовава магически бриз, за да издуха следващия лист.

Докато изпълненият с подозрение Кантан я питаше откъде може да знае всичко това, Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха без въобще да са изненадани.

Ентрери преглътна тежко, но това не освободи буцата в гърлото му. Обърна се към Арраян и се опита да измисли нещо, с което да прекъсне разговора, защото знаеше какво следва и че не бива да го признава.

— Аз бях първата, която отвори книгата на Зенги — каза тя и Ентрери затаи дъх. — Чичо Уингхам ме помоли да я изуча, докато Мариаброн яздеше към Ваасанската порта. Надявахме се да ти представим по-пълна информация, когато пристигнеш в Палишчук.

Олгерхан се размърда нервно край нея, движение, което не остана незабелязано от останалите.

— И? — настоя Кантан, когато Арраян не продължи.

Арраян заекна няколкократно и после отвърна:

— Не знам.

— Не знаеш какво? — сопна се Кантан и пристъпи към нея, изглеждайки много по-заплашителен и могъщ, отколкото предполагаше кльощавата му фигура. — Отворила си книгата и си зачела. Какво последва?

— Аз… — гласът на Арраян заглъхна.

— Нямаме време за потайните ти игрички, глупаво момиче — скара й се Кантан.

Ентрери осъзна, че ръцете му са върху оръжията и че наистина в този момент иска да се хвърли върху Кантан и да пререже гърлото му.

Или да се спусне и да подкрепи Арраян.

— Започнах да я чета — призна Арраян. — Не помня какво се казваше вътре — не мисля, че казваше каквото и да било — просто срички, гърлени и римувани.

— Добре! — намеси се Атрогейт, но никой не му обърна внимание.

— Не помня нищо… само, че думите, ако бяха думи, сами се лееха от гърлото ми и не исках да спра.

— Книгата те е използвала като инструмент — разсъди Мариаброн.

— Не знам — отвърна отново Арраян. — Събудих се обратно в къщата си в Палишчук.

— И беше болна — вметна Олгерхан и пристъпи пред девойката, сякаш ги предизвикваше само да посмеят да я обвинят. — Книгата я прокълна и я разболя.

— А Палишчук ни прокълна, като ни накара да ви вземем? — изкоментира Кантан и от гласа му не стана ясно дали е саркастичен, или говори съвсем сериозно.

— Всички вие може да избягате от това, но не и тя довърши Олгерхан.

— Сигурна ли си, че е в основната кула? — попита Мариаброн и макар да се опитваше да е разбиращ и внимателен, нямаше как да се пропусне острата нотка в тона му.

— И защо не проговори по-рано? — настоя Кантан. — Предпочете да се бием с гаргойли? С каква цел?

— Не! — защити се Арраян. — Не знаех…

— За човек, който се занимава с магическите изкуства изглежда знаеш твърде малко — сгълча я по-възрастният магьосник. — Много опасна и безразсъдна комбинация.

— Достатъчно! — каза Мариаброн. — Това заяждане няма да донесе нищо конструктивно. Каквото било, било. Сега имаме нова информация и нова надежда.

Врагът ни е идентифициран отвъд тези съживени създания, които използва за щит. Нека открием път до централната кула и книгата, защото убеден съм, че там ще намерим нашите отговори.

— Ура за оптимизма ти, рейнджъре — изсъска насреща му Кантан. — Защо не развееш пред нас знамето на крал Гарет и не наемеш тръбачи, които да разгласят пътуването ни?

Внезапният проблясък на гняв и сарказъм, включващ не кого да е, а любимия крал, изправи всички на нокти. Мариаброн сбърчи вежди и изгледа свирепо магьосника, но за Джарлаксъл и Ентрери реакцията на Елъри бе много по-показателна.

Нямаше и помен от благородната и героична предводителка, тя изглеждаше малка и уплашена, сякаш е притисната между две твърде могъщи сили.

— Роднинство с Драконоубиеца — прошепна Джарлаксъл на спътника си, допълнително предупреждение, че нещо не е съвсем както изглежда.

— Централната кула ще се окаже дълъг и труден преход — намеси се Праткъс. — Трябва да съберем сили и да обмислим нещата, както и да стегнем коланите и превръзките си. Знаем къде отиваме, така че отиваме, където отиваме.

— Каза го както си трябва! — поздрави го Атрогейт.

— Дълъг преход и единственият за нас — съгласи се Мариаброн. — Там ще открием отговорите. Подсигури вратата горе, добри ми Атрогейт. Аз ще разузная северния коридор. Поемете си въздух и се заредете с кураж.

Хапнете и пийнете, ако имате нужда и да, стегнете превръзките си.

— Мисля, че нашият нещастно поетичен приятел ни каза да си починем — Джарлаксъл се обърна към Ентрери, но убиецът дори не го слушаше.

Мислеше си за Херминикъл и кулата в околностите на Хелиогабалус.

Гледаше към Арраян.

Джарлаксъл също погледна натам, след което се втренчи в Ентрери, докато най-сетне не привлече вниманието му. Мрачният елф безпомощно сви рамене и отново върна погледа си към жената.

— Дори не си го помисляй — предупреди го Ентрери с недвусмислен тон. Обърна се с гръб към Джарлаксъл и се отправи към жената и огромния й телохранител.

Развеселеният Джарлаксъл го наблюдаваше по целия път.

— Добра флейта си изработила, Идалия — прошепна под носа си.

Зачуди се дали Ентрери ще се съгласи с тази преценка, или ще го убие в съня му за ролята, която е изиграл в голямата машинация.

— Искам да разговарям с теб насаме — каза Ентрери на Арраян, щом се приближи.

Олгерхан го изгледа подозрително и дори пристъпи по-близо до жената.

— Върви и говори с командир Елъри или с някое от джуджетата — каза му Ентрери. Това само накара грубоватия полуорк да се изправи в цялото си достолепие и да кръстоса ръце пред масивните си гърди, гледайки убиеца със сбърчено чело.

— Олгерхан е мой приятел — каза Арраян. — Каквото имаш да ми казваш, можеш да го кажеш и на него.

— Може би искам повече да слушам, отколкото да говоря — каза Ентрери. — И бих предпочел да сме само двамата. Махни се — обърна се към Олгерхан. — Ако исках да нараня Арраян, вече щеше да е мъртва.

Олгерхан настръхна, а очите му пламтяха от гняв.

— Както и ти — продължи без прекъсване Ентрери. — Виждал съм те в битка — и двама ви — и знам, че магическият ви репертоар е изтощен, лейди Арраян. Простете ми, че го казвам, но не съм впечатлен.

Олгерхан се изпъна напред, сякаш щеше да скочи върху Ентрери.

— Книгата ви изцежда, краде живота ви — каза убиецът, след като се огледа, за да се увери, че никой от другите не е достатъчно близо, че да го чуе. — Започнали сте процес, от който не можете да се измъкнете лесно.

И двамата полуорки залитнаха при думите на Ентрери и потвърдиха предположението му.

— Сега ще разговаряш ли с мен насаме, или не?

Арраян го изгледа жално, след което се обърна към Олгерхан и го помоли да се отдалечи за няколко минути. Едрият полуорк изгледа кръвнишки Ентрери за няколко мига, но не можа да откаже на настояването на Арраян. Отдалечи се, без да откъсва очи от убиеца.

— Отворила си книгата и си започнала да четеш, а после си установила, че не можеш да спреш — каза Ентрери на Арраян. — Нали?

— Аз… така мисля, но всичко ми е в мъгла — отвърна тя. — Като в сън. Мислех, че съм изградила достатъчно защити, че да отблъсна остатъчните проклятия на Зенги, но сгреших. Знам само, че се разболях скоро след като се прибрах вкъщи. Олгерхан доведе Уингхам и Мариаброн и един друг, Нюнги, старият бард.

— Уингхам настоя да дойдеш с нас в замъка.

— Нямаше друг избор.

— За да унищожиш книгата преди да те погълне — отбеляза Ентрери и Арраян не оспори твърдението му.

— Каза, че си била болна.

— Не можех да стана от леглото, нито да ям.

— Но сега не си толкова болна, а приятелят ти… Той погледна обратно към Олгерхан. — Не може да изкара една битка, а всеки замах на сопата му е по-мек от предишния и по-слаб.

Арраян сви рамене и поклати глава, разпервайки широко ръце.

Ентрери забеляза пръстена й, копие на този на Олгерхан, и видя, че камъкът му е с различен оттенък, по-тъмен, отколкото преди.

Олгерхан забеляза движението на жената и започна да се приближава през стаята.

— Внимавай колко признаваш на останалите — предупреди я Ентрери преди едрият полуорк да се приближи. — Ако книгата изсмуква живота ти, значи се храни и става по-силна заради тебе. Ние ще — трябва да — открием начин да победим тази хранеща се магия. Един вариант е очебиен и не мисля, че би допаднал на едрия ти приятел.

— Това заплаха ли е? — попита Арраян и Олгерхан очевидно я чу, защото забързано измина оставащото разстояние и застана до нея.

— Безплатен съвет — отвърна Ентрери. — За твое собствено добро, милейди, мери си приказките.

Хвърли бегъл поглед на Олгерхан, докато се обръщаше и се отдалечаваше. Имайки предвид опита си с лича Херминикъл в кулата в покрайнините на Хелиогабалус и думите на сестрите драконки, отговорът на всичко изглеждаше доста ясен за Артемис Ентрери.

Убий Арраян и победи творението на Зенги в самото му сърце. Той въздъхна, след като осъзна, че до неотдавна идеята не би му се струвала толкова отвратителна и не би се поколебал и за миг. Предишното му аз би оставило Арраян мъртва в локва от собствената й кръв.

Но сега виждаше предизвикателството по различен начин и задачата му изглеждаше неизмеримо по-сложна.

— Прочела е книгата — информира Джарлаксъл. — Тя е Херминикъл на този замък. Убийството й би бил лесният начин да се справим с това.

Джарлаксъл клатеше глава при всяка дума.

— Не и този път.

— Каза, че убийството на лича е щяло да унищожи кулата.

— Така ми казаха Илнезара и Тазмикела, и бяха сигурни.

— Арраян е личът на това творение — или скоро ще бъде — отвърна Ентрери и макар да спореше по въпроса, нямаше намерение, ако се окажеше прав, да позволи действието, което в момента сам защитаваше.

Но Джарлаксъл поклати глава.

— Отчасти може би.

— Чела е книгата.

— После я е оставила.

— Магията й е била пусната.

— Зовът й е бил освободен — контрира го Джарлаксъл и Ентрери го изгледа любопитно.

— Какво знаеш? — попита убиецът.

— Малко — страхувам се, че колкото и ти — призна мрачният елф. — Но това… — той вдигна ръце и ги разтвори, за да подчертае необятността на замъка. — Наистина ли вярваш, че такъв новак в магиите, тази млада жена, може да е живителната сила, създаваща всичко това?

— Книгата на Зенги?

Но Джарлаксъл отново поклати глава, очевидно убеден, че и още нещо се е намесило. Мрачният елф оставаше решен в името на богатството и властта да открие какво е.