Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (23)

Глава 22
За победителя

Олгерхан изсумтя, изохка и спря да диша, докато Атрогейт овързваше счупения му крак със здрав кожен ремък. Джуджето направи примка от каиша и поднесе единия му край към лицето на полуорка.

— Най-добре го захапи здраво — каза той.

Олгерхан го изгледа за миг и после впи зъби в края на ремъка.

Атрогейт кимна и дръпна здраво каиша, като го напъна яко и изправи със сила крака на полуорка. Лентата заглуши донякъде вика на Олгерхан, но въпреки това той отекна из залата. Полуоркът сви здраво юмруци и удари по каменния под.

— Да, на бас, че боли — обади се Атрогейт.

Полуоркът се отпусна назад, почти припаднал. Известно време ту губеше съзнание, ту се освестяваше и пред очите му танцуваха черни петна, но после през замайването и болката видя нещо, което завладя вниманието му. Арраян се появи на перваза. За пръв път от толкова време стоеше изправена, без да се обляга на нищо.

Олгерхан се надигна на лакти, когато тя срещна погледа му.

— И ето как свършва всичко — отбеляза Джарлаксъл, пристъпвайки заедно с Ентрери към джуджето и полуорка. — Вдигни го. Ще ви пренеса горе на перваза при Арраян един по един.

Атрогейт се зае да помогне да Олгерхан да се изправи, но Ентрери просто отиде до стената, където бързо избра маршрут и започна да се катери. Движеше се уверено и когато Джарлаксъл направи първото си качване и положи внимателно Олгерхан до Арраян, вече почти бе стигнал.

Когато най-после подаде глава над издатината, видя как Арраян се бе свлякла над Олгерхан, бе го прегърнала здраво и му признаваше любовта си. Ентрери изскочи до тях, усмихна им се леко, което никой от двамата дори не забеляза, и се отдалечи, за да провери изкачващия се коридор.

Пробяга известно разстояние по него, но не откри врагове и не чу никакви звуци. Когато се върна, завари останалите четирима да го чакат. Олгерхан се беше облегнал на джуджето, а Арраян го подкрепяше, хванала ръката му от другата страна.

— Коридорът е чист — докладва той.

— Замъкът е мъртъв — отговори Арраян и гласът й проехтя по-силно, отколкото Ентрери го бе чувал преди.

— Не можеш да си сигурна — обади се Атрогейт.

Но Арраян кимна и увереността й се противопостави на притесненията на останалите.

— Не знам откъде го знам — обясни тя. — Просто знам. Замъкът е мъртъв. Няма да се сблъскаме с гаргойли или мумии, нито с деймони или други чудовища.

Дори капаните, според мен, сега са неактивни.

— Аз ще се погрижа за това, на всяка стъпка — увери я Ентрери.

— Ба, но тя няма как да е сигурна — повтори Атрогейт.

— Според мен е — каза Джарлаксъл. — Сигурна и права. Драколичът беше източникът на несекващия живот на този замък, даваше сила на книгата, а книгата даваше сила на гаргойлите и другите чудовища. Без дракона те не са нищо повече от мъртъв камък и празни трупове.

— И драконът даваше на книгата силата да краде живота ми — добави Арраян. — Щом падна, бремето се вдигна от мене. Не разбирам всичко, уважаемо джудже, но съм сигурна, че не греша.

— Ба, а тъкмо започваше да става забавно.

Това ги разсмя, дори Олгерхан, макар че се намръщи от усилието. Джарлаксъл излезе пред тримата, за да се присъедини към Ентрери.

— Ще вървим напред и ще се уверим, че пътят е чист — каза мрачният елф и двамата с Ентрери тръгнаха.

Закрачиха бързо и се отдалечиха доста от останалите.

— Наистина ли замъкът е мъртъв? — попита Ентрери, щом останаха сами.

— Арраян има развит усет и тъй като беше тясно свързана със замъка, ще се доверя на преценката й в този случай.

— Изглежда знаеш повече от нея.

Джарлаксъл сви рамене.

— Без гаргойли и мумии — продължи Ентрери. — Източникът на силата им вече го няма. Ами немъртвите?

Ще ни чакат ли скелети, когато се върнем в крепостта?

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда техният господар върви до мен.

Джарлаксъл се засмя.

— Кога стана некромант? — попита Ентрери.

Джарлаксъл извади камъка с формата на череп.

— Тогава ти си бил причината, разбира се — каза убиецът. — За всичко.

— Не е напълно вярно — отговори Джарлаксъл. — Аз докарах тримата ни изгубени спътници, така е. Ти наистина ги чу как ни следват надолу.

— И остави четвъртия да виси на шип?

Джарлаксъл отново се засмя.

— Той е джудже — черепът не ми дава власт над мъртви джуджета, само над хора. Така че ако ти паднеш в битка…

На Ентрери не му беше забавно.

— Имаш силата да вдигнеш армия от скелети? — попита той.

— Не — обясни мрачният елф. — Не всичките. Драколичът ги съживяваше, или замъкът. Но ги чувах, всеки един от тях, и те ме чуваха и се подчиниха на заповедите ми. Може би са изпитвали неприязън към дракона, който ги е избил преди време.

Прекосиха стаята, където Ентрери се беше бил с Кантан и продължиха уверено напред. От релефите по тавана не падаха яйца с деймони пазители, които да ги нападнат, нито се отваряха саркофази. Когато най-сетне достигнаха главната зала на замъка, те откриха, че чудовищата бяха нахлули през вратите. Но не бе останало нито едно, което да се изправи срещу тях. Подът бе осеян с кости, а на стълбите лежаха неподвижно две гнолски мумии, гаргойли не се виждаха. Навън беше тъмно, защото вече бе късна нощ.

Джарлаксъл почти не обърна внимание на всичко това. Можеше да види плячката си и бързо отиде при книгата, която все още беше върху платформата си от филизи. Нямаше мистични руни, въртящи се във въздуха над нея и мрачният елф не усети гъделичкането на магическата сила, докато се приближаваше. Погледна към Ентрери и после откъсна една страница.

Спря за момент и се огледа, сякаш се ослушваше за срутването на стена.

— Какво? — попита Ентрери.

— Замъкът няма да се срути като кулата на Херминикъл.

— Защо?

— Защото за разлика от онази постройка тази е завършена — обясни Джарлаксъл. — И защото жизнената сила, която завърши този замък, все още е жива.

— Арраян? Но ти каза…

Джарлаксъл поклати глава.

— Тя бе само онази, която започна процеса, и замъкът изсмукваше сили от нея за удобство, не за да оцелее. Смъртта й нямаше да означава нищо за целостта на структурата, освен че може би щеше да забави растежа на гаргойлите или нещо друго маловажно.

— Е, ако не е Арраян, тогава кой? — попита Ентрери. — Драколичът?

Джарлаксъл откъсна друга страница, после още една.

— Драколичовете си ги бива. Духовете им бягат и се укриват, очаквайки друго подходящо тяло, което да съживят и населят.

Очите на Ентрери се разшириха и той неволно се огледа, сякаш очакваше звярът да се стовари отгоре му. Понечи да попита Джарлаксъл какво иска да каже, но се спря, когато чу другите да се влачат в залата зад него.

— Добре дошли — каза им Джарлаксъл. — И точно навреме, за да видите края на заплахата.

С тези думи той се отдръпна от книгата и допря върховете на палците си. С разперени пред себе си пръсти призова силата на един от магическите си пръстени.

От разтворените му ръце изригна ветрило от пламъци, които обгърнаха магическия том и го подпалиха. Смеейки се, Джарлаксъл извади кинжал и започна да раздира книгата, при което се разлетяха почернели, горящи парчета пергамент.

Правейки това представление, мрачният елф намери своето съкровище и го пъхна в ръкава си под прикритието на разрязващите движения. Не се изненада, когато видя трофея си — пурпурен, сияещ скъпоценен камък с формата на череп. Не човешки череп като онзи, който Джарлаксъл вече притежаваше, а череп на дракон.

Веднага щом сключи пръстите си около камъка, мрачният елф почувства жизнената сила на големия черен дракон, която се таеше в него.

Почувства омразата, яростта.

Но най-силно почувства страха на дракона.

Това му хареса.

Не беше нужно петимата останали спътници да се отдалечават, за да намерят още съюзници. С победата над дракона и над артефакта на Зенги бе дошло поражението на гаргойлите. Уингхам бе предположил, че се е случило нещо хубаво и важно и бързо бе извел отряд от войници полуорки през северната порта на Палишчук.

Бяха много доволни да видят как петимата излизат през дупката в подвижната решетка, която Атрогейт бе направил по-рано.

Зарадваха се и едновременно се разтревожиха, защото четирима липсваха, включително мъжът, който от десетилетия бе приятел на Палишчук.

Арраян изтича към Уингхам и го обви в силна прегръдка. Около тях избухнаха овации — за Арраян и за Олгерхан, с по някой и друг поздрав и към останалите трима.

Но аплодисментите бързо стихнаха, когато Олгерхан потвърди смъртта на Кантан и Елъри, на добрия Праткъс и на Мариаброн Скиталеца.

Така че честването бе приглушено, но все пак празнуваха, защото заплахата бе отминала и Палишчук бе оцелял. След малко радостни възгласи и много молитви, направени за мъртвите, Уингхам поиска да чуе цялата история.

— Ще има време за това, когато се върнем в Палишчук — отговори Джарлаксъл и останалите, дори вечно любопитният Уингхам, бързо се съгласиха. Замъкът можеше да е мъртъв, но в края на краищата те все още бяха дълбоко насред Ваасанската пустош.

— Почти я изгубихме — каза Джарлаксъл на Уингхам, защото се бе постарал да върви до стария полуорк на връщане. — Олгерхан захвърли пръстена си и внезапният шок от поемането на цялото бреме едва не смаза бедното момиче.

Уингхам му хвърли любопитен поглед и за малко да се изпусне с едно „Откъде знаеш?“, прецени Джарлаксъл, защото го прочете ясно по лицето на стария търговец на оръжие.

— Когато не можахме да намерим пръстена на Олгерхан, знаехме, че трябва да действаме бързо. За щастие в този момент вече бяхме готови да се бием с истинския владетел на крепостта, черен драколич с огромни размери и сила.

Това накара Уингхам да се ококори.

— Имате доста да разказвате — каза той.

— Беше дълъг ден — отговори Джарлаксъл.

Целият град се стече тази нощ — стари, млади и онези между тях, за да чуят историите за падането на драколича. Естествено, Джарлаксъл влезе в ролята на разказвач от името на петимата, защото малцина в целия свят можеха да разказват истории по-добре от странния стар мрачен елф. Атрогейт вмъкна няколко рими и изглежда получаваше особено удоволствие от стенанията на присъстващите.

Докато ставаше това, Ентрери отиде в далечния край на общата зала, опитвайки се да остане незабележим. Не му се говореше с никого, не искаше да го тупат по гърба и нямаше желание да отговаря на въпроси, особено за смъртта на Елъри и Кантан.

Но в тълпата видя едно лице, отзад до вратата, което не можеше да пренебрегне.

— Дейвис Енг? — попита той, когато стигна до Калихай.

— Почива си — отговори тя кратко. — Почти умря, когато гаргойлите нападнаха града, но аз бях там.

— Както винаги героиня.

Калихай го изгледа гневно.

— Това е твоята титла, не е ли така?

— Помолихме те да дойдеш с нас.

— За да падна мъртва до Елъри, без съмнение.

Ентрери само се усмихна, поклони се и се отдалечи.

Радостните възгласи зад него стихнаха, докато вървеше в нощта на Палишчук. Беше сам с чувствата си, включително някои, които дори не бе подозирал, че изпитва. Извика в ума си лицето на Арраян, после си помисли за Дуавел Тигъруилис. Помисли за своя гняв, своята болка, когато Арраян бе признала любовта си на Олгерхан.

Защо бе почувствал това? Защо толкова силно?

Призна пред себе си, че Арраян наистина го привличаше, но Елъри и Калихай също го бяха привличали на това ниво. Не обичаше жената полуорк — как би могъл, когато не я познаваше истински?

Всичко това го накара да поклати глава и питайки се за това сега, когато имаше време да помисли и да разсъждава, без надвиснала опасност и отвличане на вниманието, той намери отговора.

Измъкна флейтата на Идалия и се втренчи в нея, после се изсмя горчиво.

Значи сестрите драконки — и без съмнение, неговият приятел, мрачният елф — се бяха наговорили да го манипулират.

Странно, но в този миг на размисъл Артемис Ентрери не им беше ядосан.

Три дни по-късно от Палишчук тръгна фургон, в който се возеха Ентрери и Джарлаксъл, Калихай, Атрогейт и Дейвис Енг. Неколцина от войниците на Палишчук бяха приели да бъдат стражи и колари. Зад тях вървеше втори фургон, който носеше телата на Праткъс и командир Елъри. Не бяха намерили достатъчно от останките на Мариаброн, за да го погребат, а долната половина от тялото на Кантан, въпреки че уж бе измъкната от стражите на Палишчук, които се бяха върнали в замъка, не бе положена в каруцата. Слуховете шепнеха, че някой я е поискал и отнесъл без много шум предишния ден, но дори вечно подозрителните Джарлаксъл и Ентрери нямаха много вяра на обърканите сведения.

— Ще постъпиш мъдро, ако държиш търсачите на редки артефакти настрана от замъка — каза Джарлаксъл на Уингхам, който бе застанал до Арраян, Олгерхан и един много по-възрастен полуорк, представен като стар и известен бард. — Книгата е унищожена, така че по всяка логика мястото трябва да е мъртво. Но в крайна сметка това беше артефакт на Зенги и не знаем какви други изненади ни е оставил кралят вещер.

— Войниците, които влязоха, разказаха на всички за съдбата на Праткъс — отговори Уингхам — и че явно няма никакви съкровища. Замъкът ще остане както си е, докато крал Гарет не изпрати подходящ отряд, който да разследва.

— Сбогом тогава — каза мрачният елф с нисък поклон, като размаха голямата си шапка. — Очаквайте завръщането ми в Палишчук в момент, когато ще мога напълно да разгледам и да се насладя на града.

— И ще бъдеш добре дошъл, Джарлаксъл — вметна Арраян. — Макар че едва ли ще те видим преди пролетното топене.

Джарлаксъл й се усмихна и вдигна магическия пръстен, който му беше дала по негова молба, уж за да го изучи по-добре и може би да замени изгубения му другар. Арраян му го бе предала без възражения, след като Уингхам се бе съгласил, защото никой от двамата не знаеше, че Джарлаксъл вече притежава другия пръстен. Щом останалите бяха излезли от стаята на битката, една бърза магия бе показала на Джарлаксъл местоположението му, а мрачният елф никога не оставяше такива предмети да се изгубят напразно.

— Зимата се задава бързо — каза Уингхам. — Но пък тук горе зимата винаги наближава бързо, ако вече не е тук!

— И ти ще си добре дошъл, Артемис Ентрери — добави Олгерхан.

Ентрери срещна погледа на полуорка, а после обърна взор към Арраян. Усмивката й беше топла и приятелска и изпълнена с благодарност.

Ентрери бръкна под мантията си и извади флейтата на Идалия, после погледна пак към двамата. Усещайки любопитния поглед на Джарлаксъл, той се обърна към мрачния елф.

Видя разбиране и доби усещането, че приятелят му ще бъде доста разочарован.

Вдигна флейтата, но не я хвърли на Олгерхан, както бе възнамерявал.

— Може би ще се науча да свиря достатъчно добре, за да ви развличам, когато се върна — каза той и видя как усмивката на тъмното лице на Джарлаксъл става по-широка.

Ентрери не беше сигурен какво точно изпитва.

— Това би ми харесало — каза Арраян.

Фургоните се отдалечиха. Артемис Ентрери дълго гледа назад към полуорките и остави дълго ръцете си да чувстват майсторската работа на Идалия.

През останалата част от деня нямаше събития. Дори Джарлаксъл мълчеше и остави Ентрери сам. Направиха лагера си за нощта и Ентрери избра една от пейките в каруците за легло, най-вече защото така нямаше вероятност някой да спи твърде близо до него. Много му се искаше отново да е сам и си мечтаеше да е достатъчно далеч от всички останали, за да извади флейтата и да се опита да научи повече за магията й.

Поиска да е още по-далеч, когато не много след падането на тихата нощ Калихай се вмъкна във фургона и застана до него.

Отначало той се страхуваше, че тя може да го нападне. Знаеше, че лесно може да я победи и убие с камата си в ръка, но не искаше да го прави.

— Утре пътят няма да бъде чист — каза му полуелфката.

Ентрери се престори на озадачен и се завъртя, за да седне.

— Преди пладне, може би и по-рано, ще се натъкнем на преследвачи, група ездачи, които идват с въпроси и обвинения — поясни тя.

— Какво знаеш?

— Цитаделата на убийците иска да знае за Кантан — обясни Калихай. — Той беше значителен играч в онази тъмна организация, а сега е мъртъв. Според слуховете — от твоята ръка.

— Слуховете твърдят много неща.

— Олгерхан разказа за сблъсъка си със смъртта в замъка. Разказа за кама и падането на Кантан. Много уши освен малката група приятели около полуорка чуха този разказ.

Ентрери гледаше ръката й.

— Архимаг Кнеликт не е Кантан — продължаваше Калихай. — Какъвто и успех да си имал срещу онзи подлец, няма да ти е лесно да го повториш, щом се отнася до Кнеликт. Няма да дойде сам, а мъжете с него няма да са новаци в занаята на убийството.

— Защо ми казваш това?

Жената го изгледа дълго.

— Няма да живея с дълг към Артемис Ентрери — каза тя и се извърна.

Не за пръв път, Ентрери се почувства доволен, че не я е убил.

Зората още беше далече, когато Ентрери и Джарлаксъл се отдалечиха от каруците.

— Думата е „Черен пламък“ — обясни Джарлаксъл, подавайки обсидиановата фигурка на другаря си.

— Черен… — започна Ентрери, но мрачният елф го прекъсна с вдигната ръка и предупреждение.

— Не изричай повикването, преди да си готов да яздиш — обясни Джарлаксъл. — И постави фигурката на земята, преди да го направиш, защото това ще призове чудовищен кон от долните равнини да ти служи. Намерих я у тялото на Мариаброн — интересен предмет за рейнджър от Армията на Кървав камък.

Ентрери изгледа първо него, после фигурката.

— Така че ако си готов, трябва да тръгваме — каза Джарлаксъл.

— След мен ли ще яздиш?

— До теб — каза мрачният елф и извади идентичен предмет от друга от многобройните си кесии.

Ентрери не можа да намери сили дори да поклати глава.

Виковете на кошмарите разцепиха нощта, събудиха другите във фургоните и напомниха на онези, които трябваше да пазят трупата, че би трябвало да го правят.

Ала преди някой от тях да успее да стигне до южната страна на лагера, Ентрери и Джарлаксъл отдавна бяха изчезнали.

Вятърът шибаше косата на Ентрери и блъскаше мантията му, докато кошмарът препускаше и разкъсваше меката тундра с огнените си копита.

Когато зората се пукна, двамата все още бягаха, а конете им не показваха никакви признаци на умора, въпреки че ги бяха отдалечили на много, много мили от фургоните.

Ала дори тогава те откриха, че не са сами.

— Жената е казвала истината — отбеляза Джарлаксъл, когато зад тях и отстрани се появи линия ездачи, които яздеха усилено и целенасочено. — Да се надяваме, че в земите на Кървав камък е пълно с места за криене!

Конете нямаше да ги настигнат, колкото и да ги пришпорваха ездачите им. Адските жребци бяха твърде силни и не се уморяваха. Скоро двамата отново яздеха свободно и знаеха, че са много по-близо до Ваасанската порта.

— Можем да потърсим закрила от крал Гарет — отбеляза Джарлаксъл.

— Докато не научи, че ние сме убили неговата племенница.

— Ние?

Ентрери обърна глава към него и ако в този момент Джарлаксъл не беше ухилен, щеше да скочи и да го удуши.

— Ако Цитаделата на убийците ни преследва, крал Гарет ще е още по-склонен да ни приеме с отворени обятия — каза мрачният елф. — Не обичам да разчитам на такива неща, но докато не опознаем потенциала на новата ни сила, това ще трябва да свърши работа. Е, това и сестрите драконки, които със сигурност ще ни погледнат с ново уважение.

— Уважение или омраза?

— Не са толкова различни, колкото смяташ.

Ентрери понечи да отговори, но преди да успее да каже и дума, въздухът около двамата ездачи затрептя странно, подобно на вълна от мек син плат.

Призованите им коне изчезнаха изпод тях.

Ентрери се заби в земята и се затъркаля, като си издра лицето и почти си раздроби челюстта. Когато най-накрая успя да овладее търкалянето си и се изправи, видя Джарлаксъл да се носи край него, все още изправен и левитиращ по инерцията на падането.

— Това не беше случайност, нито магията на конете се е изчерпала едновременно — извика мрачният елф, отдалечил се напред.

Ентрери се огледа, а ръцете му потърсиха оръжията.

— Към хълмовете, бързо — настоя Джарлаксъл. — Цитаделата не трябва да ни хваща на открито.

Те се втурнаха назад, за да приберат конете си, които отново бяха просто обсидианови фигурки. После се закатериха на запад, където земята започваше да се издига и големи изтърколили се камъни от Галенските планини им предлагаха някакво прикритие. Все още се катереха, когато видяха далеч на север ясно забележимия прахоляк и движението на много галопиращи коне.

— Как го направиха? — попита Ентрери, когато се облегнаха на един голям камък за лелеяна почивка. Засада ли беше? Има ли магьосник наоколо?

— Дали изобщо бяха те? — попита Джарлаксъл.

— Ако не са били, тогава тази група трябва да ни подмине — разсъди Ентрери.

При тези думи и той, и Джарлаксъл решиха да надникнат иззад канарата към равнината долу, където истината стана ясна. Защото преследвачите бяха забавили ход, а някои вече се бяха обърнали на запад и навлизаха сред хълмовете северно от настоящото им местоположение.

— Трябва да намерим място, където ще можем да се защитаваме — предложи Джарлаксъл.

Ентрери не мигна.

— Когато ни наближат, ти просто ще се превърнеш в сянка и ще се процедиш в някоя пукнатина в камъните, не се съмнявам — каза той.

Джарлаксъл обмисли за момент думите му, но имайки предвид инцидента в пещерата на драколича, наистина не можеше да се зарича в обратното.

— Ела — предложи мрачният елф. — Не сме изгубили всяка надежда. Може би има пещери.

— Не и такива, каквито ви трябват — обади се един глас, и двамата много бавно завъртяха глави, за да видят един по-възрастен мъж, добре подстриган и с великолепни одежди в пурпурно и червено, без петънце кал по себе си. Начинът, по който се държеше, наклонът на главата му и очевидното благоговение на няколкото стражи около него, сред които беше едно джудже, което и двамата познаваха твърде добре, им подсказаха точно кой е той още преди да се представи като Архимаг Кнеликт.

— Не знам дали бих нарекъл Кантан приятел — каза Кнеликт. — Беше досаден и си намираше още по-досадни спътници.

— Това ще съм аз — гордо обяви Атрогейт, но никой не се развесели.

— Но той беше ресурс за моята организация — продължи Кнеликт. — Ценен ресурс, който ми бе отнет.

— Ако знаех това, щях да го оставя да ме убие — подхвърли Ентрери.

— Буахаха!

— Млъкни, джудже — каза Кнеликт, и когато Атрогейт моментално си затвори устата, помръдна нервно и сведе поглед към земята, Ентрери и Джарлаксъл осъзнаха, че архимагът напълно отговаря на репутацията си и дори я надминава.

— Командир Елъри също беше немалка ценност — продължи Кнеликт. — Връзка с действията на короната — предимно несъзнателна и глупава ценност, но все пак ценност.

— Ах, и сега търсиш да си върнеш онова, което си изгубил — отговори Джарлаксъл.

— Така ли? — Кнеликт тръгна настрани, изучавайки и двамата, докато вървеше. — Ти очевидно си по-силен от Кантан, тъй като си го надвил — каза той. — И без съмнение крал Гарет сега ще ви приветства в двора си, след като спасихте Палишчук и сразихте магията на Зенги.

— Мисля, че току-що се писахме доброволци — отбеляза Ентрери.

— Предпочиташ алтернативата ли? — парира го Джарлаксъл.

— Не е нужно да ви обяснявам детайлите, разбира се — каза Кнеликт. — И двамата добре знаете правилата.

Разбираме ли се?

— Създавал съм такива организации — увери го Джарлаксъл.

Изведнъж Кнеликт се раздвижи. Ентрери посегна към оръжията си, но Джарлаксъл разпозна жеста и сграбчи ръката на приятеля си.

Задуха силен вятър и около тях се завихри прах, ослепявайки ги за миг. И когато изчезна, двамата бяха сами.

— Те не бяха тук наистина — каза Джарлаксъл. — Кнеликт ни прожектира образа и звуците на цялата група.

Той е силен.

— Но разговорът наистина се състоя, нали?

— Ние ги чувахме и те чуваха нас — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф направи няколко бързи магии и потупа превръзката на окото си повече от един път.

— И сега работим за Цитаделата на убийците? — попита Ентрери.

— И за сестрите драконки. Не би било благоразумно да забравим за тях двете.

— Изглеждаш доволен от всичко това.

— Най-лесният път към добиването на контрол е покрай онези, които управляват в момента.

— Мислех, че Джарлаксъл винаги контролира положението — отбеляза Ентрери с внезапна остра нотка в гласа.

Мрачният елф долови тази острота и го погледна с любопитство.

— Дори когато не би трябвало да има контрол — продължи убиецът. — Дори в онези случаи, когато поема контрол над нещо, което не го засяга.

— Кога започна да говориш със загадки?

— Кога реши да ме манипулираш по такъв начин?

— Да те манипулирам? — Джарлаксъл се засмя. — Е, приятелю, не е ли това природата на нашите отношения? Взаимно манипулиране за лична изгода?

— Така ли е?

— Трябва ли да прекараме целия този разговор в задаване на въпроси без отговор?

В отговор Ентрери измъкна флейтата на Идалия и я хвърли в краката на Джарлаксъл.

— Не аз ти я дадох — заяви мрачният елф.

— Наистина ли? — запита Ентрери. — Не беше ли дар от сестрите, със знанието и одобрението на Джарлаксъл?

— Това е скъпоценен инструмент, дар, който повечето хора биха оценили.

— Това е манипулация на сърцето и ти го знаеше.

Мрачният елф си придаде невинно изражение, но не можа да се сдържи и вместо това се изкикоти.

— Да не би да се страхуваше, че няма да вляза в замъка, ако не чувствам нещо към Арраян?

— Нямах представа, че Арраян съществува — изтъкна Джарлаксъл.

— Но се наслаждаваше на манипулацията.

— Приятелю… — започна Джарлаксъл, но Ентрери го прекъсна.

— Не ме наричай така.

Тонът на Ентрери отново изненада мрачния елф, сякаш онова острие в гласа му се бе извило и назъбило.

— Виждам, че все още не можеш да признаеш очевидното — каза Джарлаксъл. Той направи крачка назад, като почти очакваше Ентрери да изтегли меча си.

Убиецът се огледа.

— Кнеликт и слугите му отдавна си отидоха — увери го Джарлаксъл и потупа омагьосаната превръзка на окото си, за да подчертае тази сигурност.

— Джарлаксъл знае — отбеляза Ентрери. — Джарлаксъл знае всичко.

— Това държи и двама ни живи.

— И отново, това е по избор на Джарлаксъл.

— Започваш да ме отегчаваш.

Ентрери се спусна към него и го сграбчи за гърлото.

Джарлаксъл спусна нож от омагьосания си предпазител в едната си ръка, готов да го забие докрай. Но Ентрери не продължи, само извика в лицето му:

— Да не би да си ми баща, а?

— Съмнявам се.

— Какво тогава? — попита Ентрери и го пусна, при което Джарлаксъл залитна крачка назад. — Ти ме манипулираш и ме мъкнеш със себе си, и за какво? За слава?

За да получи мрачният елф доверие сред хората? За съкровища, които не можеш да носиш сам?

— Такива съкровища не съществуват — беше сухият отговор.

— За какво тогава? — изкрещя му Ентрери.

— За какво? — повтори Джарлаксъл, като отново се изсмя и поклати глава. — Ами, за всичко и за нищо.

Ентрери се втренчи в него с озадачено изражение.

— Ти нямаш цел, нямаш посока — обясни Джарлаксъл. — Скиташ се и си мърмориш сам на себе си. Не поемаш по никой път, защото не виждаш път пред себе си. Бих ти направил услуга, ако те убия.

Това породи изражение на пълна готовност, дори нетърпение за предизвикателството.

— Не е ли истина? — попита Джарлаксъл. — Какъв е смисълът на живота ти, Артемис Ентрери? Не е ли собствената ти празнота, която те води през всичките онези години към желанието да се биеш с Дризт До’Урден?

— Всеки път, когато споменеш това име, ми припомняш колко те мразя.

— Защото ти дадох онова, което желаеше? Защото улесних битката ти с ренегата мрачен елф? Ах, но нима откраднах единственото в твоя живот, което ти носеше смисъл, като ти дадох онова, което казваше, че искаш?

Жалко състояние на сърцето, не си ли съгласен?

— Какво би искал да кажа? Знам само онова, което чувствам.

— И чувстваш, че искаш да ме убиеш.

— Повече, отколкото би разбрал.

— Защото те принуждавам да се погледнеш и не харесваш това, което виждаш. Това причина ли е да ме убиеш — защото ти предлагам шанс да подредиш собствените си емоции? Подозирам, че това е всичко, което магията на флейтата ти е направила. Предложила ти е възможността да погледнеш отвъд собствените си емоционални бариери.

— Искал ли съм помощта ти?

— Приятелите помагат, без да ги молят.

Ентрери въздъхна и поклати глава, но не можеше да отрече нищо от онова, което бе казал мрачният елф.

Раменете му увиснаха малко и Джарлаксъл остави кинжала да падне на земята зад него, вече уверен, че няма да му трябват оръжия.

Изминаха няколко мига, преди Ентрери най-сетне да вдигне поглед към мрачния елф със спокойно лице и да попита:

— Кой си ти?

Джарлаксъл отново се засмя и това беше искрен израз на радост, защото се бе надявал всичко да доведе дотук.

— Е, Артемис Ентрери, нима още не знаеш? Не си ли успял да разбереш нищо?

— С всеки ден разбирам все по-малко.

— Аз съм твоята муза — обяви Джарлаксъл.

— Какво?

— Аз съм онзи, който ще даде смисъл на живота ти, Артемис, приятелю. Ти нямаш ни най-малка представа колко обширни са силите ти. Знаеш колко добре можеш да се прокрадваш в сенките, знаеш много добре колко си способен с меча, но никога не си разбирал какво могат да ти донесат тези заслужени, спечелени сили.

— Приемаш за даденост, че искам нещо.

— О, искаш. Ако само се осмелиш да го пожелаеш.

— Какво? Цитаделата на убийците на Атрогейт? Ще се опитаме ли да ги завладеем?

— Разбира се, като начало.

— Начало?

— Мисли нашироко, приятелю. Избери си голяма цел. Атрогейт ще ни даде знанията и доверието, които ни трябват, за да намерим силна позиция в организацията на Цитаделата — бързо ще разберем дали си струва открито да господстваме над това място или просто тайно да ги контролираме достатъчно, че да станат безопасни за нас.

— Не можем ли вместо това просто да убием досадното малко джудже?

Джарлаксъл се засмя.

— Тук горе има празнина във властта от много години.

— От падането на Зенги.

— Вааса лежи на тепсия за нас.

— Вааса? — Ентрери едва успя да повтори думата, и това бе един от няколкото пъти в целия му живот, когато заекна. — Т-ти би тръгнал срещу крал Гарет?

Джарлаксъл сви рамене.

— Може би. Но има други начини. — Накрая той вдигна скъпоценния драконов череп. — Като начало, сестрите ще научат, че между нас има ново равновесие на силите. И в този камък се крие контролът над замъка и един нов съюзник.

— Съюзник, който ще ни отхапе наполовина.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не и докато притежавам неговия талисман. Ние вече си общуваме, уверявам те. Ако избера да го освободя отново, той ще го направи единствено с голяма вяра в мен, защото ако унищожа талисмана, ще унищожа духа на драколича. Напълно.

— Гарет ще изпрати войници в замъка.

— И аз ще им позволя да останат известно време.

— Вааса?

— Най-малко.

— Ще се изправиш срещу легендарен крал паладин?

— Хайде де, не можеш ли да признаеш, че би могло да е забавно?

Ентрери се опита да проговори няколко пъти, но не произнесе нищо разбираемо. Най-накрая той просто поклати глава, въздъхна и се извърна, тръгвайки обратно към равната земя.

— Довери ми се — каза Джарлаксъл.

— Моя муза?

— Твой приятел.