Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (12)

Глава 11
Сянката на Палишчук

— Побързай! — извика Калихай на Ентрери. — Подкарай ги по-бързо!

Ентрери изсумтя в отговор, но не размаха камшика. Разбираше отчаянието й, но това не беше негов проблем. През ширналото се поле от камениста земя, осеяна с кални локви, в далечината се издигаше Палишчук. Ентрери знаеше, че все още са далече от града и ако пришпори впряга още повече, конете най-вероятно ще издъхнат преди да стигнат до портите.

Джарлаксъл седеше на пейката до него заедно с Атрогейт, разположен по-далече, от лявата страна на убиеца.

Праткъс беше отзад заедно с Калихай и двамата ранени — войникът Дейвис Енг и пострадалата приятелка на Калихай Парисъс.

— По-бързо, казах, животът ти зависи от това! — изкрещя Калихай отзад.

Ентрери устоя на желанието да спре фургона. Джарлаксъл сложи ръка върху неговата и когато убиецът го погледна, му направи знак да не отговаря.

В интерес на истината Ентрери нямаше и намерение да отговаря на отчаяната жена, макар идеята да измъкне камата си, да скочи отзад и да отреже шавливия й език му бе минала през ума нееднократно.

Втора ръка се стовари на другото рамо на убиеца и той обърна студения си заплашителен поглед на другата страна към Праткъс.

— Лейди Парисъс със сигурност ще умре, — обясни джуджето. — Остават й няколко мига живот, не повече.

— Не мога да ги подкарам по-бързо, отколкото… започна да отговаря Ентрери, но джуджето го прекъсна с вдигната ръка и поглед, който показваше, че не е нужно обяснение.

— Просто ти казвам да не скачаш отзад, за да я накараш да млъкне — обясни Праткъс. — Полуелфите са от ридаещите, ако ме разбираш.

— Нищо ли не можеш да направиш за жената? — попита Джарлаксъл.

— Използвам всичките си способности, за да поддържам Дейвис Енг жив — обясни Праткъс. — А той дори не беше наранен в сравнение с нея, като изключим малко изгаряния с киселина. Проклетите ухапвания, които е получила, са проблемът. Твърде много. Отровни, че и от най-гадния тип. А Парисъс ще умре и без отровата, макар да съм сигурен, че във вените й има достатъчно да изтреби всички нас.

— Тогава накарай Атрогейт да й смаже черепа — каза Ентрери. — Да се приключва и да й спести болката.

— Мисля, че отдавна е преминала прага на болката.

— Още по-жалко — отвърна Ентрери.

— Става такъв, когато е раздразнен — подметна заядливо Джарлаксъл.

В отговор получи зъл поглед от Ентрери и естествено реагира с обезоръжаваща усмивка.

— Значи войникът ще оживее? — попита Атрогейт, но Праткъс само сви рамене.

Зад тях Калихай изплака.

— Спести ми един удар — отбеляза Атрогейт, разбирайки както и всички останали, по кухия и безпомощен тембър на риданията, че смъртта най-сетне е застигнала Парисъс.

Калихай продължи да ридае дори след като Праткъс се присъедини към нея и се опита да я успокои.

— Може все пак да се наложи да ударя — измърмори Атрогейт след няколко мига от несекващото оплакване.

Елъри приближи коня си зад фургона и попита свещеника за Парисъс и войника.

— Гадничка отрова — чуха думите на джуджето Ентрери и Джарлаксъл.

— Дори не сме стигнали града и двама вече са мъртви — каза Ентрери на мрачния елф.

— Двама по-малко, с които да делим съкровищата, които несъмнено ни очакват в края на пътя.

Ентрери не си направи труда да отговаря.

Малко по-късно, когато Палишчук се очерта доста по-ясно пред тях, групата забеляза кръг от ярко оцветени фургони, спрени пред южната стена на града. В този момент Мариаброн пришпори коня си в галоп и избърза напред.

— Търговецът Уингхам и неговата трупа — обясни Елъри, приближавайки се зад Ентрери.

— Не съм го чувал — отвърна й Джарлаксъл.

— Уингхам — отвърна лукаво Атрогейт и всички очи се обърнаха към него, за да видят как държи единия от боздуганите пред себе си, а покритата с шипове топка се люлее и поклаща на края на веригата в ритъма на движещия се фургон.

— Уингхам е известен с това, че продава редки предмети, по-точно оръжия — обясни Елъри. — Ще е повече от заинтересуван от твоя меч — добави тя, поглеждайки към Ентрери.

Ентрери се усмихна пряко волята си. Можеше да си представи как дава оръжието за оглед на „Уингхам“, който и да беше този „Уингхам“. Без защитната ръкавица неподозиращ или по-слаб индивид, опитващ се да държи Нокътя на Шарон, щеше да се окаже победен и погълнат от могъщия съзнателен предмет.

— Хубав комплект боздугани — поздрави джуджето Джарлаксъл.

— По-хубави, отколкото смяташ — отвърна Атрогейт с гротескно намигване. — Пращат враговете да летят по-далече, отколкото ти мяташ.

Ентрери се изкикоти.

— Хубави оръжия — съгласи се Джарлаксъл.

— Силно омагьосани — добави Елъри.

Джарлаксъл погледна от люлеещия се боздуган към командира и каза:

— Изглежда ще трябва да посетя този Уингхам.

— Носи си торба със злато — извика му джуджето. — И бъди готов да се простиш с него!

— Уингхам е известен като непреклонен търговец — обясни Елъри.

— Значи наистина трябва да го посетя — каза мрачният елф.

Праткъс се приближи с поклащане и се наведе между Ентрери и Джарлаксъл.

— Мъртва е — потвърди той. — Мисля, че е по-добре за нея, че всичко приключи бързо, защото никога нямаше да може да използва ръцете и краката си.

Това накара убиецът да трепне леко, припомняйки си подскачането на фургона, когато бе преминал през бедната Парисъс.

— Какво ще кажеш за Дейвис Енг? — попита Елъри.

— Той е болен, но си мисля, че ще се възстанови. Няколко десетдневки в леглото ще го изправят на крака.

— Месец? — отвърна Елъри. Не изглеждаше доволна от информацията.

— Трима си отидоха — промърмори Ентрери, но на мрачния елф сякаш не му пукаше.

Елъри обаче явно се вълнуваше.

— Поддържай го жив на всяка цена — нареди тя, после изви коня си настрани и заби пети в хълбоците му.

Съпровождан от нестихващите ридания на Калихай, Ентрери придвижи фургона по оставащото до Палишчук разстояние. По заповед на Елъри закара каруцата покрай цирка на Уингхам до южната порта на града, където им позволиха да преминат без проблеми — несъмнено благодарение на Мариаброн, който отдавна бе влязъл.

Спряха край караулното помещение веднага след южната порта и бяха посрещнати от коняри и прислужници.

— Обещавам ти, че няма да забравя какво направи — прошепна Калихай на Ентрери, докато минаваше покрай него, за да слезе от фургона.

Джарлаксъл отново сложи ръка на рамото на убиеца, но Ентрери нямаше намерение да отговаря на откритата заплаха — поне не и с думи.

Ентрери рядко отговаряше с думи на заплахи. В мислите си разбираше, че Калихай скоро отново ще застане до Парисъс.

Трима градски стражи се появиха, за да свалят Дейвис Енг, подканяйки Праткъс да иде с тях. Други двама дойдоха, за да вземат тялото на Парисъс.

— Вътре има няколко стаи за нас, макар че няма да се бавим дълго — обясни Елъри на останалите. — Настанете се удобно и си починете колкото можете.

— Изоставяш ли ни? — попита мрачният елф.

— Мариаброн ми е оставил съобщение, че трябва да се срещнем при цирка на Уингхам — обясни тя. — Ще се върна след това с решение какъв ще е маршрутът ни.

— Твоят маршрут — поправи я Калихай, привличайки всички погледи върху себе си. — Аз приключих с теб.

— Знаеше за опасностите, когато се присъедини към похода ми — сгълча я Елъри, но не ядосано, — както и Парисъс.

— Няма да съм част от група с този — отвърна Калихай и вирна брадичка към Ентрери. — Той ще хвърли всеки от нас към смъртта му, за да спаси себе си. Чудно е, че някой друг освен него и мрачния елф оцеля по пътя.

Елъри погледна към убиеца, който просто сви рамене.

— Ба! Но твоята дружка падна и отпраши към Ада прекъсна я Атрогейт. — Всички ще измрем, не можем го спрем, та защо да ревем! Буахаха!

Калихай го изгледа кръвнишки, което го накара да се разсмее още по-силно. Той се заклатушка към караулното и не изглеждаше никак разтревожен.

— Човек трябва да внимава с него — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, и убиецът не го оспори.

— Съгласи се да участваш докрай — каза Елъри на Калихай. Тя се приближи и докато говореше, придърпа със сила жената към себе си. — Парисъс е мъртва и няма нищо, което ти или някой друг можете да направите.

Ние имаме дълг, който трябва да изпълним.

— Твоят дълг, но вече не и мой. Елъри я изгледа твърдо.

— Нима ще се окажа извън закона в земите на крал Гарет, защото отказвам да пътувам с група, на която не може да се разчита?

Погледът на Елъри омекна.

— Не, разбира се, че не. Ще помоля само да останеш и да наглеждаш Дейвис Енг. Изглежда, че и той няма да продължи пътуването си с нас. Когато приключим с Палишчук, ще ви върнем във Ваасанската порта — с тялото на Парисъс, ако това е твоят избор.

— И делът ми остава? — посмя да попита жената. — Както и делът на Парисъс, който тя ми завеща пред собствените ти очи?

За изненада на Ентрери и Джарлаксъл Елъри се съгласи без колебание.

— Ядосано малко създание — прошепна Джарлаксъл на приятеля си.

— Източник на неприятности? — зачуди се Ентрери.

— Мариаброн се завърна — каза Уингхам на Олгерхан, когато намери едрия полуорк обратно при къщата на Нюнги. — Довел е командир от Ваасанската порта, заедно с няколко други наемници, за да разучат замъка.

Ще намерят начин, Олгерхан. Арраян ще бъде спасена.

Войнът го погледна с неприкрит скептицизъм.

 

 

— Ти ще ги придружиш в пътешествието им — продължи Уингхам, — за да им помогнеш да открият начин да се справят с проклятието на Зенги.

— А ти ще се грижиш за Арраян? — попита Олгерхан със същото красноречиво съмнение. Той погледна през широкото фоайе към една врата, която водеше към малък килер. — Ще я защитиш от него?

Уингхам също погледна натам.

— Затворил си великия Нюнги в килер?

Олгерхан сви рамене и Уингхам тръгна натам.

— Остави го вътре! — настоя Олгерхан.

Уингхам се завъртя обратно към него, изумен, че обикновено податливият — или поне контролируем войн го командва.

— Остави го вътре — повтори Олгерхан. — Моля те. Може да диша. Не е овързан опасно.

Двамата се взираха един в друг дълго време и Олгерхан остана с впечатление, че Уингхам води вътрешна борба заради някакво решение. Старият търговец понечи да заговори неколкократно, но се спираше и най-накрая просто зае замислена поза.

— Няма да се грижа за Арраян — изрече решително Уингхам най-накрая.

— Тогава няма да я оставя.

Уингхам пристъпи към Олгерхан и бръкна в джоба на палтото си. Олгерхан се наведе назад, за да се предпази, но се успокои, когато видя предметите, които Уингхам извади — два златни пръстена с по един скъпоценен камък на всеки.

— Къде е тя? — попита Уингхам. — В къщата си ли?

Олгерхан го изгледа продължително, след което поклати отрицателно глава. Погледна нагоре към стълбите, после го поведе към първия балкон. Арраян беше настанена в една малка спалня. Лежеше съвсем неподвижно, дишането й бе равномерно.

— Чувства се малко по-добре — обясни Олгерхан.

— Знае ли за Нюнги?

— Казах й, че е с теб и търси някои отговори.

Уингхам кимна, после се приближи до племенницата си. Седна на леглото до нея, закривайки видимостта на Олгерхан. За момент се наведе ниско, после се отдръпна.

Погледът на Олгерхан бе привлечен към жената и към пръстена, който Уингхам й бе сложил. Прозрачният скъпоценен камък проблесна за момент, после посивя, сякаш в камъка някак бе проникнал пушек. Продължи да потъмнява, докато Олгерхан се приближаваше и когато нежно вдигна ръката на Арраян, за да го огледа по-отблизо, беше станал мастиленочерен като оникс.

Войнът погледна към Уингхам, който стоеше с протегната към него ръка и му подаваше другия пръстен.

— Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й? — попита Уингхам.

Олгерхан го погледна без напълно да разбира. Уингхам вдигна другия пръстен.

— Това са споделящи пръстени — обясни старият търговец. — Едновременно благословия и проклятие, създадени много отдавна от магия, загубена за света.

Съществуват само няколко чифта — предмети, създадени за любовници, които са били обвързани с тяло и душа.

— С Арраян не сме…

— Знам, но няма значение. Има значение онова, което е в сърцето ти. Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й, и готов ли си да умреш за нея или до нея, ако се стигне до това?

— Разбира се, че съм — отвърна Олгерхан без никакво колебание.

Той се протегна към Уингхам и взе предложения пръстен. Хвърли мимолетен поглед на Арраян и плъзна пръстена на ръката си. Преди дори да го нагласи на мястото му, го обзе дълбока умора. Зрението му се замъгли и главата му запулсира от остра болка. Стомахът му се разбунтува от вълните на гадене и краката му се заклатушкаха, сякаш щяха да се прегънат под него. Почувства се така, сякаш огромни нокти са се материализирали вътре в него и са започнали да дърпат живителните му сили, опъвайки тази тънка линия толкова рязко и настоятелно, че Олгерхан се уплаши, че тя просто ще се скъса и ще се взриви в облак разсеяна енергия.

Почувства ръката на Уингхам, която го подкрепи, и използва осезаемата хватка като водач към външния свят. През замъгленото си зрение мерна Арраян, която лежеше неподвижно, но с отворени очи. Тя помръдна едната си ръка, за да отмести назад гъстата си коса и дори през замаяността за Олгерхан беше очевидно, че цветът на лицето й се е върнал.

Тогава осъзна всичко съвсем ясно. Уингхам го бе помолил да „сподели участта й“.

С тази мисъл в ума си полуоркът изръмжа и отпъди гаденето, изправи се, сграбчи ръката на Уингхам със своята и целенасочено я отмести. Погледна към стария търговец и кимна. После сведе очи към пръстена си и загледа как кървавочервена мъгла нахлу и почна да се върти във фасетите на камъка. Мъглата посивя, но съвсем леко, не се появи чернотата, която бе видял на пръста на бедната Арраян.

Погледна обратно към жената и пръстена й и забеляза, че вече не е черен като оникс.

— Със силата на тези пръстени товарът е споделен прошепна му Уингхам. — Мога само да се надявам, че не съм дал на нарастващата постройка още по-голям източник на сила.

— Няма да се проваля в това — увери го Олгерхан, макар никой от двамата да не знаеше какво означава „това“.

Уингхам се приближи и огледа Арраян, която очевидно си почиваше по-удобно, макар отново да бе затворила очи.

— Това е временно решение — каза търговецът. — Кулата ще продължи да смуче енергия от нея и докато тя отслабва, ще отслабваш и ти. Това е последният ни шанс — единственият ни шанс — да я спасим. Двамата ще идете с Мариаброн и пратениците на Гарет. Победете силата, която хвърля мрак над земите ни, но ако не можете, ти, Олгерхан, ще трябва да направиш нещо друго за мен.

Едрият полуорк слушаше внимателно и се взираше твърдо в стария Уингхам.

— Не трябва да позволяваш на замъка да я вземе — обясни Уингхам.

— Да я вземе?

— Да я погълне — дойде отговорът. — Не мога дори да схвана напълно какво означава това, но Нюнги, който е по-мъдър от мен, беше особено настоятелен по този въпрос. Замъкът нараства от живителните сили на Арраян и е спечелил много, защото ние не знаехме с какво се борим. Дори сега не разбираме как да го победим, но трябва да го победим и то бързо. И ако не можеш, Олгерхан, искам думата ти, че няма да му позволиш да погълне моята Арраян!

Погледът на Олгерхан отново се отклони към Арраян, докато се опитваше да осмисли думите на Уингхам и когато най-накрая значението им започна да му се изяснява, погледът му стана още по-твърд.

— Молиш ме да я убия?

— Моля за милостта ти и изисквам силата ти.

Олгерхан изглеждаше така, сякаш ще се хвърли към Уингхам и ще откъсне главата му от раменете.

— Ако не можеш да го направиш за мен, тогава… — започна Уингхам, вдигна отпусната ръка на Арраян и сграбчи пръстена.

— Недей!

— Тогава искам думата ти — каза търговецът. — Олгерхан, пред нас няма избор. Иди и се бий, ако предстои битка. Мариаброн е мъдър и е довел интересна група със себе си, включително мрачен елф и мъдър маг от Дамара. Но ако битката не може да бъде спечелена или поне не спечелена навреме, тогава не бива да позволяваш на замъка да вземе Арраян. Трябва да намериш силата да бъдеш милостив.

Към края на думите му Олгерхан вече дишаше накъсано и почувства как сърцето му се разкъсва, докато гледаше своята скъпа Арраян на леглото.

— Пусни ръката й — каза накрая. — Разбирам и няма да се проваля в това. Замъкът няма да получи Арраян, но ако тя умре от ръката ми, знай, че бързо ще я последвам в отвъдния свят.

Уингхам кимна бавно.

 

 

— По-добре това, отколкото да влизам в замъка до онова неприятно джудже — каза Дейвис Енг с глас, отслабен от отровата.

При него бяха дошли билкари, а Праткъс бе направил още лечебни магии. Всички бяха съгласни, че ще оцелее, но ще му е нужно известно време преди да има силата дори да се върне във Ваасанската порта. След това вероятно щяха да минат няколко десетдневки преди да може отново да вдига меча си.

— Атрогейт? — попита Калихай.

— Гадна малка отрепка.

— Ако те чуе да казваш това, ще ти смачка черепа — отвърна жената. — Твърди се, че е най-добрият боец на стената, а в тези боздугани, дето размахва, има доста магия.

— Физическата сила е едно. Силата на сърцето е съвсем друго. Този така чудесен боец мислил ли е някога да се запише в Армията на Кървав камък?

— Като служи на стената, той служи на каузата на крал Гарет — припомни Калихай.

Легналият по гръб Дейвис Енг отпъди с ръка тази идея.

Калихай настоя.

— Колко уши на чудовища е донесъл на командир Елъри, а? А също и на гиганти. Не са мнозина тези, които могат да твърдят, че са победили гигант в единоборство, но Атрогейт с лекота може да го потвърди.

— И откъде знаеш, че е бил сам? Той си има оня кльощав приятел — по-неприятен и от джуджето!

— И по-опасен — каза Калихай. — Не говори лошо за Кантан в мое присъствие.

Дейвис Енг вдигна глава достатъчно, че да я изгледа намръщено.

— И бъди достатъчно умен да правиш каквото ти казвам, докато лежиш така безпомощно — добави жената и това го накара да легне назад.

— Не знаех, че сте приятели.

— Аз и Кантан? — изсумтя жената. — Колкото повече разстояние има между двама ни, толкова по-спокойна съм. Но както и с джуджето, предпочитам той да е на моя страна, вместо да е срещу мен. — Тя си пое въздух и отиде до огнището на малката стая, където къкреше котле със задушено. — Искаш ли още?

Мъжът махна с ръка и поклати глава. Изглеждаше, че вече се отнася далече, далече от страната на будните.

— По-добре човек да е тук, наистина — каза Калихай на себе си, защото Дейвис Енг бе изпаднал в безсъзнание. — Чувам, че ще ходят в този замък, а това не е място, където искам да бъда, независимо дали Атрогейт и Кантан ще са край мен, или не.

— Но не каза ли току-що, че джуджето е добър боец? — долетя зад гърба й друг глас и жената замръзна на място. — А кльощавият е още по-опасен?

Калихай не посмя да се обърне, знаеше от близостта на гласа, че новодошлият може с лекота да я ликвидира, ако го заплаши. Как бе достигнал толкова близо?

Как въобще бе влязъл в стаята?

— Може ли да знам кой се обръща към мене? — посмя да попита тя.

Една ръка я сграбчи за рамото и я завъртя, за да се озове пред тъмните очи на Артемис Ентрери. В погледа на Калихай припламна гняв и тя трябваше да се пребори с желанието да се нахвърли върху мъжа, който бе допуснал приятелката й да падне под колелетата на фургона.

Разумът надделя над изкушението, макар че като наблюдаваше мъжа, застанал толкова спокойно, с отпуснати ръце, готови да измъкнат за секунди някое от украсените оръжия, знаеше, че няма шанс.

Не сега. Не и когато собствените й оръжия бяха в другия край на стаята до леглото на Дейвис Енг.

Ентрери й се усмихна и тя осъзна, че погледът към спящия войник я е издал.

— Какво искаш? — попита тя.

— Исках да продължиш да говориш, за да мога да чуя каквото ми е нужно и да продължа по пътя си — отвърна Ентрери. — Тъй като това очевидно не е опция, реших да те подканя да продължиш.

— Да продължа какво?

— Оценката си на Атрогейт и Кантан, като за начало — отвърна убиецът. — И всякаква информация, която можеш да предложиш за другите.

— Защо бих ти предложила какв…

Тя прехапа последната дума и за малко да отхапе върха на езика си, защото убиецът беше извадил инкрустираната кама по-бързо, отколкото очите й успяваха да следят, и я бе опрял на брадичката й.

— Защото не те харесвам — обясни Ентрери. — И освен ако не ме накараш да те харесам през следващите няколко минути, ще направя смъртта ти непоносима.

Той натисна още малко и принуди Калихай да се изправи на пръсти.

— Мога да предложа злато — каза тя през стиснати зъби.

— Ще взема всичкото злато, което искам — увери я той.

— Моля — проплака тя. — С какво право…

— Нима не ме заплаши на пътя? — отвърна той. — Не оставям подобни приказки ненаказани. Не оставям живи врагове зад гърба си.

— Аз не съм ти враг — промърмори дрезгаво тя. — Моля те, позволи ми да ти покажа.

Тя вдигна ръка, сякаш да го погали нежно, но той само се усмихна и притисна ужасяващата кама по-силно, пробивайки съвсем леко кожата.

— Не те намирам за привлекателна — каза Ентрери. — Не смятам, че си съблазнителна. Дразни ме фактът, че си още жива. Остава ти много малко време.

Той позволи на кинжала да изтегли малко от живителната сила на полуелфката във вампирската си прегръдка. Очите на Калихай се разшириха в изражение, така изпълнено с ужас, че убиецът бе сигурен, че е получил цялото й внимание.

Той протегна другата си ръка, постави я на гърдите й и прибра камата, като безцеремонно я блъсна назад и встрани от огнището.

— Какво искаш да узнаеш от мен? — задъха се Калихай с една ръка на брадичката, сякаш вярваше, че трябва да задържи живителната си сила.

— Какво още има да се знае за Атрогейт и Кантан?

Жената вдигна ръце сякаш не разбираше.

— Биеш се с чудовища, за да си изкарваш прехраната и въпреки това се страхуваш от Кантан — каза Ентрери. — Защо?

— Има опасни приятели.

— Какви приятели?

Жената преглътна тежко.

— Два удара на бързо тупкащото ти сърце — каза Ентрери.

— Казват, че е свързан с цитаделата.

— Каква цитадела? И разбери, че почвам да се изморявам да ти измъквам всяка дума с ченгел.

— Цитаделата на убийците.

Ентрери кимна разбиращо. Чувал бе слухове за сенчестата групировка, зародила се след падането на Зенги и създала свое кралство в сенките, сътворени от яркото сияние на крал Гарет. Не бяха много по-различни от пашите, на които Ентрери бе служил дълги години по улиците на Калимпорт.

— А джуджето?

— Не знам — отвърна Калихай. — Опасно, разбира се, и могъщо в битка. Дори това, че разговаря с Кантан, ме плаши. Това е всичко.

— А другите?

Жената отново вдигна ръка, сякаш не разбираше въпроса.

— Другото джудже?

— За него не знам нищо.

— Елъри? — попита той, но поклати глава още докато изричаше името, съмнявайки се, че има нещо, което полуелфката може да му каже за червенокосата командирка. — Мариаброн?

— Не си чувал за Мариаброн Скиталеца?

Гневният поглед от страна на Ентрери й припомни, че не е нейна работа да задава въпросите.

— Той е най-известният пътешественик във Вааса, истинска легенда — обясни Калихай. — Твърди се, че може да проследи бързолетяща птица над планините върху каменист терен. Добър е с острието и е още по-умен, и сякаш винаги е в центъра на значимите събития.

Всяко дете в Дамара може да ти разкаже истории за Мариаброн Скиталеца.

— Чудесно — измърмори убиецът под носа си. Мина през стаята и отиде до колана с меча на Калихай, подхвана го с крака си и го изпрати във въздуха към очакващите й ръце.

— Достатъчно добре — каза й той. — Искаш ли да добавиш нещо?

Тя погледна от меча към убиеца и отвърна:

— Не мога да пътувам с вас. Наредено ми е да пазя Дейвис Енг.

— Да пътуваш? Милейди, вие няма да напуснете тази стая. Но думите ти ми стигат. Вярвам ти. Уверявам те, това не е малко.

— Тогава какво?

— Получи правото да се защитаваш.

— Срещу теб?

— Макар да подозирам, че би предпочела да се биеш с него — той хвърли бърз поглед към изпадналия в безсъзнание Дейвис Енг, — не вярвам, че ще се справи със задачата.

— А ако откажа?

— Ще боли повече.

Несигурността в погледа на Калихай изчезна и тя си възвърна първичното и решително изражение, което Ентрери бе виждал толкова много пъти. Погледът, който има боецът, когато няма как да избяга от битката пред себе си. Без да мига, без да сваля поглед от него дори и за миг, Калихай извади меча от ножницата и зае защитна позиция.

— Няма нужда от това — отбеляза тя. — Но ако трябва да умреш сега, така да бъде.

— Не оставям врагове зад гърба си — каза Ентрери и извади Нокътя на Шарон.

Почувства леко подръпване върху съзнанието си от разумното оръжие, но прекрати вмешателството с мисъл. После се хвърли напред — внезапна и брутална вихрушка от движения, в която водеща бе камата, а мечът замахваше след нея.

Калихай вдигна острието си да блокира, но Ентрери промени ъгъла в последния момент, карайки меча да проблесне недокоснат — докато не обърна посоката и не нанесе удар от долната страна на нейното оръжие, което предизвика изненадан вик, придружен от гръмкото звънтене на метал.

Ентрери удари меча й отново, докато тя се опитваше да го удържи, после отстъпи крачка назад.

Жената се плъзна зад огнището и погледна към Ентрери над пламъците. Погледът й се спусна за секунди към гърнето.

Това бе достатъчно за Ентрери.

Нокътя на Шарон се завъртя вертикално в мига, в който Калихай пристъпи към гърнето, запращайки го заедно с триножника напред, за да изсипе във въздуха гореща яхния. Последва го с вой, който се превърна в изненада щом видя стената от черна пепел, която бе създал мечът на Ентрери.

Въпреки това не успя да удържи инерцията си от прескачането на малкото огнище и последва гърнето през стената от пепел. Изскочи от облака, размахвайки диво меча си, за да прогони несъмнено отстъпващия натрапник още по-надалеч.

Само дето него го нямаше.

— Как? — успя да промълви Калихай, в момента, в който остра като експлозия болка проряза бъбреците й.

Тялото й сякаш бе обхванато от огън и преди да успее да възстанови чувствителността си, бе на колене.

Опита се да завърти рамене и да замахне с меча зад гърба си, но един ботуш спря лакътя й, болезнено опъна ръката й и оръжието излетя.

Почувства как тежкото острие се намества върху ключицата й, а зловещият му ръб бе до врата й.

Ентрери знаеше, че трябва да я довърши тук и сега.

Омразата й на пътя му бе послужила като предупреждение, че някой ден може да се разплати с него за онова, което възприемаше като негова вина.

Но в този момент го обзе странно чувство, силно и настоятелно. Видя Калихай в друга светлина, по-мека и уязвима, светлина, която го накара да преосмисли предишните си думи към нея — почти. Погледна отвъд белега на лицето и видя красотата, която се криеше отдолу. „Какво бе накарало жена като нея да поеме по пътищата“, зачуди се той.

Дръпна меча назад, но вместо да го върне обратно и да отсече главата на врага си, се наведе много близо до нея, а дъхът му пареше в ухото й.

Разтревожен от емоциите си, Ентрери яростно ги отхвърли.

— Спомни си колко лесно бе победена — прошепна й той. — Спомни си, че не те убих, както не убих и приятелката ти. Смъртта й бе нещастен инцидент и ми се ще да можех да се върна назад и да я хвана, преди да падне, но не мога. Ако не можеш да приемеш истината, запомни това.

Убиецът допря острието на ужасната си кама до бузата й и жената потрепери от отвращение.

— Ще направя така, че да боли, Калихай. Ще те накарам да ме молиш да приключа, но…

На Калихай й отне няколко мига, докато осъзнае, че студеният метал на демоничното острие вече не е допрян до кожата й. Бавно се престраши да отвори очи и дори още по-бавно посмя да се обърне.

В стаята нямаше никого с изключение на Дейвис Енг, който лежеше с изпълнени с ужас очи, очевидно станал свидетел на последните мигове от едностранния двубой.