Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (3)

Глава 2
Поглед в огледалото

— Ти си оръжие на несъответствията — прошепна Артемис Ентрери.

Седеше на ръба на леглото в малкото жилище и се взираше в оръжието, с което бе известен, инкрустираната кама. Стърчеше от стената на около инч от високото огледало, забита надълбоко в резултат на ядосано хвърляне само миг по-рано. Дръжката й бе спряла да трепери, но начинът, по който светлината на свещите играеше по червения гранат в основата на ефеса, създаваше илюзията, че оръжието още се движи или че е живо.

„Не се задоволяваш да раниш — помисли си Ентрери — или дори да убиеш. Не, това не ти е достатъчно.“

Камата бе служила добре на Ентрери повече от две десетилетия. Беше си изградил име по безмилостните улици на Калимпорт, борейки се със зъби и нокти срещу привидно непреодолими препятствия още когато бе момче. През целия си живот бе заобиколен от убийци и ги бе победил, ставайки все по-добър в собствената им игра. Инкрустираната кама, стърчаща от стената, бе изиграла немаловажна роля за това. Ентрери можеше да я използва не просто за да рани или убие, можеше да използва вампирските й свойства, за да открадне самата есенция на живота от дадена жертва.

„Но извън мярка, помисли си той. Трябва да отнемеш всичко от жертвите си — живота им, самите им души. Какво ли е това небитие, което носиш?“

Ентрери изсумтя тихо и безпомощно на последния очевиден въпрос. Извъртя се съвсем леко на леглото, така че да вижда отражението си във високото, богато украсено огледало.

В първия момент, когато се бе събудил и бе вдигнал камата, за да я запрати, се бе прицелил в огледалото, решен да унищожи стъкления спомен. Едва в последния миг бе отклонил ръката си, забивайки камата в стената.

Ентрери мразеше огледалото. То беше трофей на Джарлаксъл, не негов. Мрачният елф прекарваше твърде много време пред него, любувайки се на себе си, нагласяйки шапката си така, че широката й периферия да е наклонена под точния ъгъл над веждите му.

За него всичко бе поза и никой не оценяваше красотата на Джарлаксъл повече от самия Джарлаксъл. Намяташе плаща си над едното рамо и се извърташе, после сменяше мястото на пелерината и заемаше точно противоположната стойка. По същия начин местеше превръзката от лявото на дясното си око и после обратно, съчетавайки го с пелерината. Нито един детайл от външния вид не беше твърде незначителен, че да убегне на хитрия поглед на Джарлаксъл.

Но когато Артемис Ентрери погледна в огледалото, пред очите му се появи образ, който не му харесваше.

Въобще не изглеждаше над четиридесетгодишен. Стегнат и във форма, с добре тренирани мускули и атлетичен вид като на по-млад — малцина биха му дали повече от тридесет години. По настояване на Джарлаксъл и за да избегне постоянното му заяждане, убиецът поддържаше черната си коса добре подстригана и разделена на път, от ляво на дясно, а лицето му почти винаги бе гладко избръснато с изключение на малките мустачки, които бе започнал да харесва. Беше облечен в копринени дрехи, добре ушити и по мярка — Джарлаксъл не би позволил нещо друго.

Имаше обаче едно нещо във външния вид на Ентрери, което педантичният и придирчив мрачен елф не можеше да поправи, и докато оглеждаше цвета на кожата си, чийто сив оттенък го караше да се чувства сякаш трябва да е изложен на показ в ковчег, погледът на Ентрери неизбежно се връщаше към инкрустираната кама. Оръжието му беше причинило това. Беше отнело живителната есенция на междупространствен хуманоид от друго измерение, известен като сянка, и я бе вкарало в човешката форма на Ентрери.

— За теб никога не е достатъчно просто да убиеш, нали? — попита Ентрери на висок глас и докато го изричаше, погледът му се местеше от кинжала към отражението му в огледалото и обратно.

— Напротив — долетя отстрани плавен, мелодичен глас, — гордея се с това, че убивам само когато е нужно и обикновено това е достатъчно, за да задоволи чувствата, които са ме подтикнали към делото.

Ентрери завъртя глава и изгледа влизането на Джарлаксъл в стаята. Високите му кожени ботуши тропаха шумно по дървения под. Ентрери знаеше, че само миг по-рано тези ботуши не са издавали и звук, защото Джарлаксъл можеше да ги заглуши или да подсили шума само с мисъл.

— Изглеждаш разрошен — отбеляза мрачният елф.

Протегна се към тъмното дървено бюро и измъкна бялата риза на Ентрери, после я хвърли към седналия убиец.

— Току-що се събудих.

— Ах, тигрицата, която ти доведох снощи, ти е донесла покой.

— Или ме е отегчила до сън.

— Тревожиш ме.

„Ако знаеше колко често мисълта да те убия се е въртяла в главата ми“, помисли си Ентрери, но се спря, щом на лицето на Джарлаксъл се изписа широка самодоволна усмивка. Джарлаксъл предполагаше какви са мислите му, а може би дори ги четеше подробно с някакво странно магическо устройство.

— Къде е червенокосото девойче?

Ентрери огледа малката стая и сви рамене.

— Подозирам, че си е тръгнала.

— Дори когато сънят слепва очите ти си оставаш прозорлив.

Ентрери въздъхна и погледна обратно към кинжала и към отражението си. Двата образа предизвикваха сходни чувства. Отпусна лицето си в ръце и разтърка замъглените си очи.

Вдигна глава при звука от тропане, за да види как Джарлаксъл използва дръжката на кама, за да закове някакъв орнамент на рамката над вратата.

— Подарък от Илнезара — обясни мрачният елф, отстъпи назад и отмести ръцете си, за да разкрие талисман с размерите на длан — сребърна статуетка на дракон, извит назад с разтворена челюст и разперени криле.

Ентрери не беше изненадан. Илнезара и сестра й Тазмикела бяха станали техни благодетели, или работодатели, или спътници, или каквото друго пожелаеха.

Сестрите държаха всички козове във връзката, защото в крайна сметка бяха дракони.

В последно време все дракони.

Ентрери никога не беше виждал дракон преди да се срещне с Джарлаксъл. Оттогава насетне беше видял твърде много от тези зверове.

— Светкавицата на синия — прошепна Джарлаксъл и очите на статуята просветнаха за момент с ярка, леденосиня светлина, а после потъмняха.

— Какво направи току-що?

Джарлаксъл се обърна към Ентрери със сияйна усмивка.

— Нека просто кажем, че няма да е добра идея да се излиза през тази врата, без първо да разпознаем вида дракон.

— Син?

— Засега — подразни го елфът.

— Откъде знаеш, че няма да го сменя, докато си навън? — попита Ентрери, твърдо решен да вземе превес над самонадеяния мрачен елф.

Джарлаксъл потупа превръзката на окото си.

— Защото мога да виждам през врати — обясни той. — И очите винаги ще го издават.

Усмивката му изчезна и той отново огледа стаята.

— Сигурен ли си, че тигрицата я няма?

— Или е станала много, много малка.

Джарлаксъл хвърли кисел поглед на Ентрери.

— Да не е под леглото ти?

— Носиш превръзката. Просто погледни през нея.

— Ах, отново ме нараняваш — изрече мрачният елф. — Кажи ми, приятелю, ако погледна в гърдите ти, ще видя ли нещо друго освен празнина на мястото, където трябва да е сърцето ти?

Ентрери стана и навлече ризата си.

— Уведоми ме, ако случаят е такъв — каза той и отиде да измъкне камата си от стената, — за да изтръгна сърцето на Джарлаксъл и да го използвам за заместител.

— Страхувам се, че е твърде голямо за вкуса на Ентрери.

Ентрери понечи да отговори, но откри, че няма желание.

— Има керван, който потегля след два дни — уведоми го Джарлаксъл. — Не само ще имаме възможност да отпътуваме на север, но и ще имаме доходоносна работа. Както изглежда им трябват стражи.

Ентрери го наблюдаваше внимателно и любопитно, без да е сигурен какво да мисли за внезапните непрестанни хвалби на Джарлаксъл за пътуване до Портите на Дамара, двете масивни стени, които блокираха двата края на прохода Кървав камък, пресичащ Галенските планини към дивите земи на съседна Вааса. Кампанията за северното приключение бе започнала скоро след като дуото почти загина при последната си лудория, а битката в странната кула все още държеше Ентрери доста разтърсен.

— Реномето ни, приятелю — каза елфът, и лицето на Ентрери се изкриви още повече от любопитство. — Много герои си изграждат име във Вааса — обясни Джарлаксъл. — Възможностите за богатство, слава и репутация рядко са толкова добри.

— Мислех, че целта ни е да си изградим реноме по улиците на Хелиогабалус — отвърна Ентрери — сред потенциални работодатели.

— И настоящи — съгласи се Джарлаксъл. — И ще го направим. Но помисли си колко клиенти и печалба можем да получим с героична репутация. Ще премахне подозренията и може би дори ще ни отърве от наказание, ако бъдем заловени при някое непредпазливо действие.

Няколко месеца на Ваасанската порта ще повишат репутацията ни повече отколкото няколко години в Хелиогабалус биха могли.

Ентрери присви очи. Трябваше да има и още нещо.

Бяха в Дамара от няколко месеца и знаеха за „възможностите“ за герои в дивите земи на Вааса от самото начало — и как нямаше, при положение, че всички кръчми и поне половината улици на Хелиогабалус бяха облепени със съобщения, които го твърдяха? И въпреки това едва наскоро, след почти гибелната случка в кулата, Джарлаксъл бе възприел идеята за пътуване на север. Нещо, което Ентрери намираше за твърде необичайно. Работата във Вааса беше трудна, удобствата несъществуващи, а Ентрери знаеше отлично, че Джарлаксъл цени разкоша над всичко.

— Какво ти разказа Илнезара за Вааса, че си толкова заинтригуван? — попита Ентрери.

Усмивката на Джарлаксъл беше кисела и не отричаше подозренията на Ентрери.

— Знаеш ли нещо за войната? — попита елфът.

— Малко — призна Ентрери. — Чувал съм прославата на крал Гарет Драконоубиец. Кой не би чул в град, който служи за светилище на човека и неговите героични спътници?

— Воювали са със Зенги, краля вещер — обясни елфът. — Лич със страховита сила.

— И с ята дракони — прекъсна го отегчено Ентрери. — Да, да, чувал съм го.

— Много от съкровищата на Зенги са били открити, завладени и донесени в Дамара — продължи Джарлаксъл. — Открити са само незначителни предмети.

Зенги е притежавал артефакти и такова количество съкровища, че е можел да примами цели ята дракони със зова си. И е бил лич. Знаел е тайната.

— Нима имаш подобни желания? — Ентрери не прикри отвращението в гласа си.

Джарлаксъл се закашля при мисълта.

— Аз съм мрачен елф, ще живея още векове, макар много вече да са изминали, откакто съм се родил. В Мензоберанзан има лич с огромна мощ.

— Личът мрачен елф Дир, знам — припомни му Ентрери.

— Според мнозина най-гнусното създание в града.

Налагало ми се е да се занимавам с него достатъчно, за да знам, че практически всичките му усилия са посветени на продължаване на съществуването му. Купил е вечност за себе си и е ужасен да не я изгуби. Това е жалко съществуване, студено като кожата му, и е самотно, лишено от удоволствията на чуждата компания. Колко защитни заклинания трябва да изтъче, за да се чувства сигурен, когато се е довел до точката, където може да изгуби твърде много? Не, съществуването като лич не е нещо, към което се стремя. Уверявам те.

— Нито пък аз.

— Но осъзнаваш ли силата, която ще дойде от притежаването на знанията на Зенги? — попита елфът. — Осъзнаваш ли колко висока цена биха платили остаряващи крале, страхуващи се от надвисналата смърт?

Ентрери просто изгледа мрачния елф.

— И кой би могъл да каже какви други чудеса е притежавал Зенги? — продължи Джарлаксъл. — Дали съкровищниците са пълни с могъщи магически талисмани, или с огромни като дракони купчини скъпоценни камъни? Дали кралят вещер няма оръжия, които правят смешна силата на Нокътя на Шарон?

— Няма ли друга цел в живота ти освен придобиването на предмети?

Това изненада Джарлаксъл — един от малкото случаи, когато Ентрери го беше виждал временно смутен.

Но, естествено, премина бързо.

— Ако е, изглежда е цел не само на моя, но и на твоя живот — отвърна накрая елфът. — Нима не прекоси цял Фаерун, за да заловиш Риджис и рубинения медальон на Пук паша?

— Това беше работа.

— Която лесно можеше да откажеш.

— Харесвам приключенията.

— Тогава нека отидем — каза мрачният елф и размаха ръце в преувеличено движение към вратата. — Приключенията ни очакват! Опит, вероятно отвъд всичко, което ни е познато. Как можеш да устоиш?

— Вааса е пуста замръзнала тундра през по-голямата част от годината и кално блато през останалата.

— А под тундрата? — подкачи го елфът. — Там има съкровища отвъд мечтите ни.

— И стотици авантюристи, които ги търсят.

— Естествено — призна мрачният елф. — Но никой от тях не знае да се оглежда толкова добре, колкото аз.

— Това може да се разбира по два начина.

Джарлаксъл постави една ръка на кръста си, извъртя се леко и направи стойка.

— И ще си прав и в двата случая — увери той приятеля си.

Елфът бръкна в кесията на колана си и извади царевичен сладкиш, артистично украсен с бяла и розова захарна глазура. Задържа го пред очите си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Наистина знам как да откривам и запазвам съкровища — каза той и подхвърли деликатеса на Ентрери. — Подарък от Пайтър.

Ентрери погледна сладкиша, макар да не беше в настроение за деликатеси или каквато и да е храна.

— Пайтър — прошепна той.

Знаеше, че самият мъж е съкровището, за което говори Джарлаксъл, а не кексчето. Ентрери и Джарлаксъл бяха спасили дебелия готвач, Пайтър Макръгъл, от банда некадърни разбойници и впоследствие Джарлаксъл беше уредил мъжа и семейството му с пекарна в Хелиогабалус. Мрачният елф разпознаваше таланта, щом го видеше, и при Пайтър не можеше да става и дума за съмнение. Пекарната процъфтяваше и пълнеше джобовете на Джарлаксъл с допълнителни средства, а бележниците му с информация.

На Артемис Ентрери му хрумна, че и той може би спада в категорията на Джарлаксъл на намерени и запазени съкровища. Беше твърде очевидно кой от дуото е водачът и кой — последователят.

— Споменах ли, че има керван, който потегля след два дни? — отбеляза Джарлаксъл с неустоимата си усмивка.

Ентрери понечи да отговори, но думите замряха в гърлото му. Какъв беше смисълът?

Два дни по-късно двамата с Джарлаксъл яздеха яки понита и пазеха левия фланг на керван от шест фургона, който си проправяше път през северната порта на Хелиогабалус.