Р. А. Салваторе
Обещанието на краля вещер (10)

Глава 9
Вятърът по пътя

— Ще се придържаме близо до подножието на планината — каза Елъри на Джарлаксъл и доближи коня си до подскачащия фургон. — Има множество съобщения за чудовища в региона и Мариаброн потвърди, че са наблизо. Ще стоим в сенките, далече от откритото поле.

— Няма ли нашите врагове да се крият в същите тези сенки? — попита Джарлаксъл.

— Мариаброн е с нас — отбеляза Елъри. — Няма да ни изненадат.

Усмихна се уверено и подкара коня си встрани.

Джарлаксъл се обърна към Ентрери, изпълнен със съмнения.

— Да — увери го убиецът — това бяха последните думи на почти всички, които съм убивал.

— В такъв случай се радвам, че си на моя страна.

— Често казваха и това.

Джарлаксъл се разсмя високо.

Ентрери не го направи.

Придвижването беше бавно на по-неравния терен под сянката на Галенските планини, но Елъри настоя и в крайна сметка тя командваше. Щом слънцето започна мързеливо да се спуска по западния хоризонт, командирът заповяда на фургоните да се придвижат нагоре до закътана ливада между могили от съборени камъни и възложи най-различни задължения по организирането на лагера и защитата. Както се очакваше, Мариаброн отиде да разузнае, а двамата войници подготвиха наблюдателниците — макар Ентрери с любопитство да забеляза, че го направиха под ръководството на джуджето с двата боздугана. Още по-интересно бе, че мършавият маг стоеше в съзерцание встрани от основния лагер, с кръстосани крака и отпуснати върху коленете ръце. Ентрери знаеше, че става дума за нещо повече от медитация. Мъжът подготвяше магии, които можеше да са им нужни за защита през нощта.

По същия начин другото джудже, което се представи като Праткъс Четинобрадия, издигна малък олтар на Морадин и започна да се моли на бога си за благословия. Елъри бе покрила и двете области — магическата и божествената.

„И вероятно по малко и от двете с Джарлаксъл“, помисли си Ентрери с крива усмивка.

Скоро след това убиецът излезе от основния лагер, покатери се високо по склоновете и накрая се установи на широка скала, която му осигуряваше прекрасна гледка към Ваасанските равнини, простиращи се на запад.

Той седеше тихо и се взираше в залязващото слънце, чиито дълги лъчи се спускаха надолу през огромното кално блато — ярки влажни линии, блестящи ослепително. Смайващи разсейвания превърнаха светлината в брилянтни трепкащи езерца, настояващи за вниманието му и въвличащи го в по-дълбоко състояние на съзерцание. Почти несъзнателно Ентрери бръкна в колана си и извади малка, доста обикновена на вид флейта, подарък от сестрите драконки Илнезара и Тазмикела.

Хвърли бърз поглед наоколо, за да е сигурен, че е сам, после вдигна флейтата до устните си и изсвири простичка нота. Остави това изсвирване да увисне във въздуха, а после духна отново, задържайки звука малко по-дълго. Фините му, но силни пръсти се задвижиха по дупките на инструмента и той засвири простичка песен, песен, която бе научил сам или флейтата го бе научила, не беше сигурен кое от двете. Продължи да свири още малко, позволявайки на звука да се събере във въздуха около него, подканяйки го да отнесе мислите му далече, много далече.

Флейтата му бе причинявала това и преди. Може би беше магия, може би бе простото удоволствие от съвършения тембър, но под влиянието на магията от свиренето Артемис Ентрери неколкократно бе успявал да прочисти мислите си от обичайния хаос.

Не след дълго, когато слънцето бе слязло много по-ниско на небосклона, убиецът свали флейтата и я погледна. По някаква причина инструментът не звучеше толкова добре както в другите случаи, когато го бе пробвал, нито той се бе оказал погълнат от флейтата, както преди.

— Може би вятърът се противопоставя на пухтенето на лошия ти дъх — обади се Джарлаксъл зад гърба му.

Мрачният елф не можа да види гримасата, която пробяга по лицето на Ентрери — щеше ли някога да се окаже далече от досадния елф?

Ентрери постави флейтата в скута си и се взря на запад към залязващото слънце, чийто долен край точно докосваше далечния хоризонт и създаваше огнена линия през тъмните зъбери на далечните хълмове. Група облаци над слънцето се обагриха в огнени краски.

— Обещава да е красив залез — отбеляза Джарлаксъл и с лекота се покатери на скалата и седна близо до убиеца.

Ентрери го погледна сякаш въобще не се вълнуваше.

— Може би е заради миналото ми — продължи мрачният елф. — Прекарал съм векове, приятелю, без въобще да виждам циклите на слънцето. Може би липсата на това ежедневно събитие само увеличава оценката ми сега.

Ентрери все така не показа дори намек за отговор.

— Може би след няколко десетилетия на повърхността ще стана толкова отегчен, колкото изглеждаш ти.

— Да съм казал подобно нещо?

— Някога да си казвал нещо? — отвърна Джарлаксъл. — Или ти е забавно да оставяш всички около теб да разгадават думите от непрестанните ти мръщения и гримаси?

Ентрери се изсмя тихо и погледна обратно на запад.

Слънцето беше още по-ниско, наполовина скрито. Над оставащия огнен полукръг облаците блестяха още по-яростно, като огнена линия, избила върху потъмняващата синева на небето.

— Мечтаеш ли понякога, приятелю? — попита Джарлаксъл.

— Всеки мечтае — отвърна Ентрери. — Или поне така са ми казвали. Предполагам, че и аз мечтая, макар че слабо ме вълнува и не помня.

— Не сънища — обясни мрачният елф. — Наистина всички сънуват през нощта. Дори и ние, елфите, в нашия блян изпадаме в състояния на сънища и видения.

Но има два типа мечтаещи, приятелю. Тези, които сънуват през нощта, и тези, които сънуват през деня.

Това привлече вниманието на Ентрери.

— Сънуващите през нощта — продължи Джарлаксъл — не ме тревожат. Според някои нощните сънища са за освобождаване, за пречистване от тревогите или безсмислен полет на фантазията. Сънуващите само през нощта са обречени на обикновеност, не разбираш ли?

— Обикновеност?

— Наивните. Посредствените. Сънуващите нощем не ме притесняват особено, защото няма накъде да се издигнат. Но тези, които сънуват през деня… те, приятелю, създават проблеми.

— Нима Джарлаксъл не се числи към тях?

— Щях ли да заслужавам някакво доверие, ако не признавах немирния си характер?

— Не и от мен.

— Значи имаш своя отговор — отвърна мрачният елф.

Той млъкна и погледна на запад, Ентрери направи същото и двамата наблюдаваха как слънцето се плъзва още по-ниско.

— Знам и друга тайна за сънуващите през деня — каза Джарлаксъл накрая.

— Моля, сподели я — долетя не особено ентусиазираният отговор на убиеца.

— Само сънуващите през деня са наистина живи — обясни Джарлаксъл. Той насочи очи обратно към Ентрери, който отвърна на погледа му. — Защото само те гледат обективно на съществуването си и търсят начини да се издигнат над елементарното оцеляване.

Ентрери не мигна.

— Ти мечтаеш — реши Джарлаксъл. — Но само в онези редки случаи, когато отдадеността ти на… често се чудя на какво… ти позволи да се измъкнеш от съвършената си дисциплина.

— Може би тази отдаденост на съвършената дисциплина е моята мечта?

— Не — отвърна без колебание мрачният елф. — Не.

Контролът не помага на фантазията, приятелю, той е ужасът за фантазията.

— Значи приравняваш мечтите на фантазиите?

— Разбира се! Мечтите се създават в сърцето и се пресяват от рационалния ум. Без сърцето…

— Контрол?

— И само това. Жалко, бих казал.

— Не ти искам съжалението, Джарлаксъл.

— И разбира се, мечтателите се стремят да овладеят всичко, което наблюдават.

— Както се стремя аз.

— Не. Ти овладяваш себе си и нищо повече, защото се страхуваш да мечтаеш. Страхуваш се да позволиш на сърцето си да има глас в процеса на живеенето.

Ентрери внезапно се смръщи.

— Това е наблюдение, не критика — каза Джарлаксъл, изправи се и изтупа панталоните си. — И може би е предложение. Ти, който си постигнал дисциплина, все още може да откриеш величие, надхвърлящо страховитата репутация.

— Предполагаш, че искам повече.

— Знам, че се нуждаеш от повече, както всеки човек — отвърна мрачният елф. Обърна се и започна да се спуска по задната страна на скалата. — За да живееш, а не просто да оцеляваш — тайната е в сърцето ти, Артемис Ентрери, ако си достатъчно мъдър да потърсиш.

Той се спря, погледна обратно към Ентрери, който се взираше сурово в него и му подхвърли флейта, която изглеждаше като точно копие на тази в скута на убиеца.

— Използвай истинската — подкани го Джарлаксъл.

Онази, която Илнезара ти даде. Онази, която е била изработена от Идалия преди много векове.

„Идалия е сложила във флейтата ключ, който да отключи всяко сърце“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече, докато се обръщаше и си тръгваше.

Ентрери погледна към флейтата в ръката си и онази на колана. Не беше изненадан, че Джарлаксъл е откраднал ценния предмет и очевидно е направил точно копие — не, не точно, осъзна Ентрери, докато обмисляше празнотата на нотите, които бе изсвирил. Визуално двете флейти изглеждаха еднакви и той се възхити на работата на мрачния елф, когато ги сравни една с друга. Но в истинското творение на Идалия имаше нещо повече.

Частица от сърцето на майсторката?

Ентрери повъртя флейтата в ръцете си, пръстите му се плъзгаха по гладкото дърво, почувстваха силата на видимото изящество. Той повдигна оригинала в една ръка и копието в друга и затвори очи. Не можеше да открие разлика.

Едва щом духнеше във флейтите, можеше да каже, заради начина, по който музиката на истинското творение го обливаше и минаваше през него, отнасяше го в нещо, което приличаше на алтернативна реалност.

— Мъдър съвет — долетя глас отстрани и посрещна Джарлаксъл, докато той се отдалечаваше от приятеля си.

Джарлаксъл не бе изненадан и поздрави Мариаброн с докосване на периферията на шапката си.

— Слушал си личния ни разговор?

Мариаброн сви рамене.

— Опасявам се, че съм виновен. Движех се по пътеката, когато чух гласа ти. Мислех да продължа по пътя си, но думите ти ме заинтригуваха. Виждаш ли, чувал съм такива думи и преди, когато бях млад и още се учех за широкия свят.

— Учителят ти обясни ли ти опасностите при подслушване?

Мариаброн се разсмя или поне започна, но вместо това прочисти гърлото си.

— Намирам те за интересен, мрачни елфе. Определено си различен от всички други, които познавам, поне на външен вид. Ще разбера дали разликата се простира дотам, или наистина си уникален.

— Уникален сред нисшите раси като хората, имаш предвид.

Този път Мариаброн се разсмя от сърце.

— Знам за произшествието с колянотрошачите — каза той.

— Сигурен съм, че не знам за какво говориш.

— Аз пък съм сигурен, че знаеш — настоя рейнджърът. — Призоваването на вълка беше хитър магически ход, както и връщането на достатъчно уши на Хобарт, за да спечелите доверието му, докато запазването на достатъчно, че да изградите легендата си, беше хитро използване на дипломацията.

— Твърде много предполагаш.

— Знаците бяха твърде лесни за разчитане, Джарлаксъл. Това не е предположение, а дедукция.

— Поставил си си за цел да изучаваш всеки мой ход, разбира се.

Мариаброн се поклони дълбоко.

— Аз, както и други.

Мрачният елф успя да прикрие проблясъка на притеснение в деликатните си черти.

— Знаем какво си направил, но не се притеснявай, защото няма да осъждаме конкретно това действие. Имаш много да преодоляваш що се отнася до репутацията на твоето наследство и малкият ти номер свърши добра работа за издигането ти до уважавана позиция. Не мога да забраня на никой човек или мрачен елф подобно изкачване.

— Притесняваш се от края на това изкачване? — Джарлаксъл пусна широка усмивка, която покриваше целия спектър от зловеща до обезоръжаваща, идеалното неразгадаемо изражение. — Защо?

Рейнджърът сви рамене, сякаш всъщност нямаше значение — поне не в този момент.

— Съдя за хората единствено по делата им. Срещал съм полуръстове, които биха прерязали гърлото на невинно човешко дете и полуорки, които биха дали живота си, за да го защитят. Лудориите ти с колянотрошачите не навредиха на никого, защото те са впечатляваща група, чиято репутация отдавна е изградена, а и във всеки случай живеят заради приключенията, а не заради репутацията. Хобарт със сигурност ти е простил. Дори вдигна тост в чест на хитростта ти, когато всичко му бе разкрито.

Очите на мрачния елф пламнаха за момент — малка загуба на самообладание. Джарлаксъл не беше свикнал колелата да се въртят извън неговия контрол и чувството не му харесваше. За момент се почувства така, сякаш се разправяше с покойната Матрона Баенре, най-нечестната от мрачните елфи, която сякаш винаги се движеше пред него или наравно с него. Бързо превъртя в ума си всички събития от срещата си с колянотрошачите, припомни си позата и отношението на Хобарт, за да види дали ще открие момента, когато полуръстът бе открил измамата.

Вдигна ръка, за да потърка брадичката си, като през цялото време не сваляше очи от Мариаброн и си отбеляза наум, че ще е добре, ако не го подценява отново.

Беше трудно за един мрачен елф да взема на сериозно хората и другите раси от повърхността. В крайна сметка през целия си живот Джарлаксъл бе убеждаван в тяхното по-нисше положение.

Но той знаеше по-добре. Беше оцелял и процъфтял, издигайки се над ограниченията на собствените си предразсъдъци. Потвърди това отново, справяйки се без усилие с острото напомняне.

— Районът безопасен ли е? — попита той рейнджъра.

— В безопасност сме.

Мрачният елф кимна и се отправи към лагера.

— Думите ти към Артемис Ентрери бяха добре казани — каза Мариаброн след него и го спря. — Мъжът се движи с грацията на истински войн и увереността на император. Но само във военния смисъл. Той е самотен във всеки друг смисъл. Смятам, че това е жалко.

— Не съм сигурен, че Артемис Ентрери ще оцени съжалението ти.

— Не го изразявам заради него, а заради тези около него.

Джарлаксъл обмисли тънката разлика за момент, после се усмихна и докосна шапката си.

„Да“, помисли си той, „Ентрери ще го приеме за голям комплимент“.

Още по-жалко.

 

 

Теренът беше неравен, понякога мек, понякога твърд и пълен с камъни и кал, изсъхнали корени и дълбоки локви. Коларите и пасажерите във фургоните подскачаха наляво-надясно, люлеейки се в ритъма на неравното и бавно пътуване, а главите им висяха, за да поемат вибрациите. Заради непрестанното друсане на Ентрери му трябваха няколко мига, за да забележи внезапната вибрация под колата, неочакваните трусове, които започваха да набират инерция под движещите се колела. Погледна към Джарлаксъл, който изглежда също се пробуждаше за внезапната промяна.

Край фургона конят на Елъри тропна с копито по земята. Отпред и отзад конете на стражите се изправиха на задни крака и изцвилиха с размахани във въздуха копита.

Мариаброн овладя коня си и го пришпори напред покрай Елъри и фургона на Джарлаксъл, а след това и покрай челния фургон.

— Пришпорете ги, пришпорете ги силно! — извика рейнджърът. — Напред, казах! С пълна скорост!

Той започна да удря с юздите си първо по едната, а после и по другата страна на врата на коня, пришпорвайки го напред.

Ентрери посегна към камшика. Жената от предния фургон направи същото. Джарлаксъл се хвана здраво, изправи се и се огледа, докато Елъри овладя жребеца си и го пришпори след Мариаброн.

— Какво става? — попита партньора си Ентрери.

— Чувствам подскачане и леко раздрусване — изкрещя Атрогейт от задницата на предния фургон. — Мисля да си намеря няколко чудовища за трепане!

Ентрери проследи как джуджето изважда с едно плавно движение двата си боздугана и топките им започват веднага да се въртят пред него.

Атрогейт обаче загуби изцяло концентрацията и ритъма си, когато секунда по-късно земята между вагоните изригна и няколко змиеподобни създания се изстреляха във въздуха. Докато се издигаха, развиха малки криле и закръжиха на място, а малките им зъбати усти се бяха разтворили в гладно очакване.

Конят отново се изправи на задните си крака и бедният ездач едва се задържа. Нагоре, точно пред ужасените му очи подскочи змиеподобно създание. Той инстинктивно закри лице с ръце точно когато змията изстреля киселина към очите му.

Строполи се на земята, а оръжието му остана затъкнато на седлото на ужасения му подскачащ кон. Навсякъде около него още и още крилати змии заизскачаха от дупки и се издигнаха във въздуха.

Конят му подскочи, хвърли къч и изтрополи напред, а група змии се впуснаха в гладно преследване.

Край мъжа с прошарена коса Дейвис Енг удържа коня си и го подкара напред в опит да заслони падналия си другар, но от земята заизлизаха още и още змии и се втурнаха да го пресрещнат. Енг извади широкия си меч и с бърз удар уви една змия около острието си и я запрати надалеч, когато завърши замаха си.

Но на нейно място се появи друга, която се изплю в лицето на войника и го заслепи с киселината си. Той размаха яростно оръжието си в напразни усилия да държи гадните малки създания настрана.

Още отрова удари мъжа и коня му. Друга двойка змии се спуснаха отзад и захапаха животното, което се изправи на задните си крака и изцвили от болка. Войникът се задържа на седлото, но изгуби всяка надежда да помогне на падналия си другар. Проснатият по очи мъж продължи да се извива под дъжда от киселинни струйки. Заби нокти в земята в опит да получи малко опора и да се изтласка нагоре.

Но една змия се гмурна към врата му, уви го с тялото си и заби пускащите си киселина зъби във врата му. Той я сграбчи с две ръце, но други змии се впуснаха бързо и яростно, плюейки и хапейки.

Ентрери изкрещя и конете изпръхтяха, заинатиха се ужасено и се отклониха надясно, тръгвайки нагоре по неравния склон.

— Задръж ги! — изкрещя Джарлаксъл, сграбчвайки юздите.

Фургонът се раздруса силно, защото задното му колело закачи камък и попадна в дълбока бразда. Впрягът коне се освободи, изтръгвайки сбруята от рамката и повличайки Джарлаксъл и Ентрери със себе си — поне за момент. И двамата запазиха самообладание достатъчно, че да се пуснат веднага щом полетяха напред с друсането и рязкото дръпване и нито един от двамата не бе толкова глупав, че да се опита да се противопостави на внезапната инерция. Удариха се в земята един до друг, Ентрери се претърколи, а мрачният елф се приземи леко на краката си и притича напред, за да поеме шока от удара.

Ентрери се изправи на крака светкавично с меч и кама в двете си ръце и готов за действие. Създаде около себе си непрозрачни воали от пепел, зад които се скри от погледа на множеството крилати змии.

Струйки киселинна плюнка проникнаха през слоевете черна пепел, но убиецът не бе хванат неподготвен.

Тичаше и сменяше посоките, за да избегне атаката, след което изхвърча през воалите и изненада змиите, докато се опитваха да го хванат. Един размах на Нокътя на Шарон свали две, пробождане от камата му проникна дълбоко в торса на трета. Тази змия стрелна глава, за да ухапе китката на убиеца, но Ентрери я изпревари, изви ръка надолу и замахна с острието, запращайки я надалеч.

Още преди създанието да отхвръкне от острието, убиецът отново бе в защитна позиция, замахвайки с меча си, за да отблъсне трио спускащи се змии и да отклони три струи киселина.

Нови се нахвърлиха върху него от другата страна и той бе наясно, че не може да победи всичките. Отстъпи от позицията си, скачайки надолу по хълма към двете джуджета и мършавия мъж, които бяха застанали в триъгълна защитна позиция в задната част на търкалящия се фургон.

Двата боздугана на Атрогейт се движеха като мъгла, металните топки с шиповете се въртяха бързо на края на веригите си. Въртеше ги навън и наоколо със страховита прецизност, без да прекъсва движенията им, но хитро променяйки ъгъла, така че да удари и запрати настрани всяка змия, която се появи твърде наблизо.

Атрогейт произнесе серия от римувани ругатни, докато се биеше, защото няколко струйки киселина го улучиха и вдигнаха струйки дим от брадата и туниката му.

Праткъс стоеше зад него, потънал дълбоко в молитви, и от време на време призоваваше Морадин, а после нежно докосваше дивия си телохранител, използвайки лечебни магии, за да излекува част от многобройните му рани.

Отстрани на свещеника мършавият мъж въртеше пръсти и изпращаше напред стрели енергия, които отблъскваха най-близките създания.

Ентрери знаеше, че трябва да настигне този фургон.

— Направете място! — изкрещя, като сви рязко настрани и се изравни със задната част на фургона, като скочи на върха на една скала.

Атрогейт се обърна бързо и му осигури безопасно приземяване на леглото. Преди джуджето да успее да му извика да задържи фланга, Ентрери профуча покрай него, между другото джудже и мършавия мъж. Покатери се на пейката, за да заеме мястото между двете кочияшки, които се бяха свили и крещяха от болка.

Ентрери дръпна качулката на наметалото върху лицето си и грабна юздите от Калихай. Полуелфката очевидно бе заслепена и почти безчувствена.

— Дръжте ги далече от мен! — изкрещя на триото зад себе си.

Наведе се ниско на мястото си и пришпори конете още по-бързо.

Парисъс, която стоеше отдясно на Ентрери, измърмори нещо и залитна силно към него, карайки го да се извие и неволно да дръпне юздите, забавяйки впряга.

С ръмжене Ентрери я блъсна назад, без да осъзнава, че жената е изгубила съзнание. Тя залитна на другата страна и продължи да пада през перилото. Ентрери посегна да я хване, но не можеше едновременно да задържи нея и да пришпорва конете.

Избра фургона.

Жената се претърколи, падна под предните колела с изпъшкване, последвано от второ, щом и задното колело я прегази.

Калихай извика и сграбчи ръката на Ентрери, крещейки му да спре фургона.

Той се обърна, за да я изгледа заплашително, да я накара да разбере съвсем ясно, че ако моментално не го пусне, ще я изхвърли от другата страна.

Тя падна назад, обхваната от страх и болка, след което извика отново когато още една струя киселинна отрова я удари в лицето и по едната й буза избиха мехури, „Дръж се! Дръж се!“

Това бе всичко, за което можеше да мисли бедният Дейвис Енг, докато нападението продължаваше.

Надеждите му да помогне на приятеля си се бяха изпарили, защото яздеше на ръба на възможностите си, дезориентиран, загубен в море от кръжащи, хапещи и плюещи змии. По ръцете и по страните на коня му се стичаха струйки кръв, а половината му лице бе покрито с възпалени мехури.

— Изчадия на Зенги! — чу вика на любимата си командирка нейде отдалече, твърде далече, че да може да му помогне.

Трябваше да намери посока и да пришпори коня си натам, но как можеше да прави нещо друго, след като трябваше да се държи здраво, за да остане жив?

Конят му се изправи, изцвили и се завъртя на задните си крака. После нещо го удари силно отстрани и спря завъртането. Войникът се наклони и не можа да се задържи.

Но нечия ръка го сграбчи и го изправи, после се плъзна край него, сграбчи юздите и ги поведе напред.

Мариаброн владееше коня си толкова добре, че животното правеше точно онова, което рейнджърът искаше — намери пътека и се отдалечи в галоп, като приемаше жилещите ухапвания от гадинките и прие сблъсъка с коня на Дейвис Енг.

На земята зад Мариаброн падналият войник продължаваше да се извива и търкаля, но очевидно вече нищо не можеше да му помогне. Мариаброн много се огорчи, че трябва да го изостави, но явно нямаше избор, защото дузини змии се бяха увили около него и го хапеха непрестанно, изпълвайки вените му с отрова.

Мариаброн знаеше, че конят може да надбяга създанията и това беше единствената надежда за него и за другия войник.

Жената войн изкрещя, наведе се ниско и размаха брадвата си, докато конят й трополеше по посока на мрачния елф, който скоро щеше да бъде надвит. Ръцете му се движеха обезумяло — и великолепно, трябваше да признае Елъри, — изпращайки поток от премятащи се кинжали към близките змии. Освен това самият той се въртеше непрестанно, наметалото му се бе разперило широко и предлагаше някаква защита срещу струите киселинна отрова, летящи към него. Въпреки това го улучваха неведнъж и той се смръщваше от болка, а Елъри бе сигурна, че не може да поддържа сякаш безкрайния си запас от снаряди.

Тя се наведе ниско, намръщи се и почти падна от коня си, когато струя киселина обля челюстта й, точно под долния край на шлема. Все пак успя да се овладее достатъчно, че да замахне напред с брадвата и да откъсне крилото на друга от змиите, но трета успя да премине напред над острието и да се спусне към ръката й. Извити зъби се показаха и захапаха здраво през ръкавицата на Елъри.

Рицарката изрева от болка и изпусна брадвата си, после яростно разтърси ръка и запрати ръкавицата и змията надалече. Извика на тъмния елф и насочи коня си, протягайки ръка за неговата.

Джарлаксъл я сграбчи, другата му ръка се задвижи светкавично и замахна ниско с камата. Изненадата на Елъри бе пълна, когато усети, че се плъзга от седлото, вместо да повлече елфа със себе си. Някаква магия бе овладяла мрачния елф, осъзна тя, защото силата му бе увеличена многократно и той не отстъпи и крачка, когато конят й премина в галоп покрай него.

Тя светкавично се озова на земята, зашеметена и залитаща, но Джарлаксъл я изправи на крака.

— Какво…? — понечи да попита.

Мрачният елф я дръпна на позиция пред себе си и Елъри забеляза слаби искрици във въздуха около тях.

Някаква сфера.

— Не се дърпай! — предупреди я той.

Вдигна другата си ръка, за да й покаже, че държи в деликатните си пръсти черен жезъл с рубинен връх.

Очите на жената се разшириха от страх, когато погледна през рамото на Джарлаксъл и видя няколко змии, летящи към тях.

Джарлаксъл не показа никаква следа от страх. Просто насочи жезъла към земята и изрече заповедна дума, която освободи малка огнена топка от края му.

Елъри инстинктивно се отдръпна, но мрачният елф я задържа на място с подсилената си от магия желязна хватка.

Тя се дръпна още повече, когато огненото кълбо изригна и яростни пламъци прогориха въздуха. Почувства как дъхът бива изсмукан от дробовете й, почувства внезапния натиск на изпепеляващата жега и сферата около нея и мрачния елф проблесна и просветна в яростен отговор.

Но издържа. Убийствените пламъци не можаха да преминат. Извън това пространство обаче, на двадесетина стъпки радиус пламъците поглъщаха жадно.

Змиите падаха пламнали към земята, превърнати на въглен преди да се приземят. Отстрани във фургона, който двамата с Ентрери бяха зарязали безцеремонно, чувалите с царевица се разпукаха в хватката на огъня.

От другата страна тялото на падналия войник изпращя и се овъгли, както и дузината змии, извиващи се върху него.

Облаче черен дим се издигна във въздуха над война и мрачния елф. Фургонът продължи да гори, изпращайки друг стълб пушек нагоре, докато дъските му пращяха в протест.

Но с изключение на това въздухът около тях утихна, неестествено спокоен, сякаш огненото кълбо на Джарлаксъл го бе пречистило.

Вълна от топлина премина покрай Ентрери — горещите вълни от огненото кълбо на Джарлаксъл. Той чу как мършавият мъж в задната част на фургона извика от изненада, последван от одобрителния възглас на Атрогейт:

— Чуден гърмеж прочисти таз гмеж!

Ако убиецът бе имал някакви планове да намали и да погледне назад, те бързо се изпариха заради пльокването на киселина върху качулката на наметалото му и пърхането на змийски криле зад ухото му.

Преди дори да успее да обърне внимание на ситуацията се чу потропване, последвано от шумно прас и гледката на размазана змия, отхвърчаща настрани.

Дрънкането продължи и Ентрери разпозна боздуганите на Атрогейт, които джуджето въртеше със смъртоносна точност.

— Пазя ти гърба, пазя ти главата — долетя викът на джуджето. — Ако змиите нападнат, стават на салата!

— Просто млъкни и ги убий — промърмори под носа си Ентрери, или поне така си мислеше. Бурният смях на Атрогейт му подсказа, че го е изрекъл твърде високо.

Друга змия отлетя покрай главата му и Ентрери чу бърза серия от сблъсъци, всеки придружен от рева на джуджето. Убиецът успя да погледне настрани към жената, която бързо губеше съзнание и започваше да се изтъркулва от фургона. С неприязън Ентрери я сграбчи и я натика обратно на мястото до него.

След това погледна назад и видя, че Атрогейт обикаля яростно в кръг. Боздуганите му свистяха и вършееха, размазваха и хвърляха змиите, изстрелвайки ги нагоре във въздуха или право надолу към земята.

Мършавият мъж стоеше в края на фургона зад двете джуджета, обърнат назад, а пръстите му се движеха.

От ръцете му се стрелна облак зелена мъгла и се разнесе зад фургона.

Змиите, които бяха наблизо, забавиха движенията си и започнаха да се извиват в спазми, щом се докоснаха до мъглата. Миг по-късно започнаха да падат мъртви по земята.

— Ура! — извика другото джудже.

— Отрови въздуха, а, магьоснико хитър? — каза Атрогейт. — Задави гущерите плюещи, мир из ли…

— Не го казвай! — изкрещя му Ентрери.

— Какво? — отвърна джуджето.

— Просто млъкни.

Атрогейт сви рамене, а боздуганите му най-сетне изгубиха инерция и увиснаха на веригите си.

— Не остана нищо за удряне — отбеляза той.

Ентрери го изгледа гневно, сякаш го предизвикваше да измисли някоя рима.

— Спри впряга — каза мършавият мъж. — Преследването приключи.

Ентрери дръпна леко юздите и накара конете да забавят ход. Обърна фургона настрани и забеляза приближаването на Мариаброн и ранения войник. Рейнджърът все още управляваше и двата им коня. Ентрери завъртя още малко в равното поле, за да проследи пътя на бягството им. Облакът отровна зелена мъгла започна да се разсейва и далечният горящ фургон се виждаше по-ясно, както и издигащият се във въздуха стълб от черен пушек.

Зад него Калихай се разкашля и изпъшка, Мариаброн предаде коня на войника на грижите на Атрогейт, после се обърна и се отправи в галоп към тялото на другата паднала жена. Ентрери забеляза, че другият войник е мъртъв — ясно се виждаше овъгленото му тяло.

От гледката на падналата жена — изкривена, окървавена и неподвижна, убиецът заключи, че са изгубили двама души в сблъсъка.

Най-малкото двама, осъзна той и за своя изненада усети вълна на притеснение. Огледа се наоколо, успокоявайки се почти веднага, щом забеляза Джарлаксъл от другата страна на един от хълмовете. Мрачният елф се спускаше спокойно. Видя и Елъри, малко след мрачния елф, която следваше изранения си кон.

Ранената жена на земята изпъшка и Ентрери се обърна, за да види Мариаброн, който държеше главата й в скута си. Рейнджърът повдигна нежно натъртеното й тяло от калта и я качи на гърба на коня си, след което го подкара бавно към фургона.

— Парисъс? — попита Калихай. Тя пропълзя обратно в седнала позиция, очите й се разшириха и тя отново извика приятелката си. — Парисъс!

Изражението на лицето на Мариаброн беше обезсърчаващо. Същото важеше и за безжизнено олюляващите се крайници на Парисъс.

— Парисъс? — извика отново жената до Ентрери, още по-настойчиво, щом започна да се освестява. Тръгна да подминава убиеца, но се спря. — Ти й причини това! — изкрещя тя и приближи изкривеното си лице до неговото.

Или се опита, защото когато последната дума се отрони от устните й, се чу гъргорене. Силната ръка на Ентрери я бе сграбчила за гърлото, пръстите му бяха обхванали трахеята й така, че всеки момент щяха да я смажат. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце, после пусна едната, за да измъкне оръжието си.

Ентрери обаче никак не се притесни, защото тя се спря веднага щом почувства върха на инкрустираната кама, опрян под брадичката й.

— Искаш ли да изречеш още някакви обвинения? — попита Ентрери.

— Леко, момко — каза Атрогейт.

Зад него другото джудже започна тихо да напява.

— Ако тази магия е насочена към мене, би било мъдро да помислиш пак — обади се Ентрери.

Джуджето свещеник наистина спря, но едва когато ръката на мрачния елф го сграбчи за рамото.

— Няма нужда от враждебност — обърна се към всички Джарлаксъл. — Труден враг, но унищожен.

— Защото реши да ги изгориш, заедно с приятеля си — обвини го разтърсената, трепереща полуелфка.

— Приятелката ти беше мъртва много преди да изпратя огненото кълбо — отвърна мрачният елф. — Ако не го бях направил, двамата с командир Елъри щяхме да имаме същата съдба.

— Няма откъде да го знаеш!

Джарлаксъл сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Спасих себе си и командир Елъри. Не можех да спася приятелката ти, нито пък ти, във всеки случай.

— Изчадия на Зенги — отбеляза Мариаброн, приближавайки се към останалите. — Може да има още наоколо. Нямаме време за тези глупости.

Ентрери погледна към рейнджъра, после към Джарлаксъл, който му кимна да пусне полуелфката. Той го направи, отправяйки й един последен заплашително предупредителен поглед.

Калихай се задави леко и отстъпи назад, но бързо се възстанови. Скочи от пейката на фургона и отиде при ранената си спътница. Мариаброн я пусна да мине, но погледна към останалите и поклати глава.

— Имам някои магии — обади се джуджето свещеник.

Мариаброн се дръпна от коня, оставяйки жената с ранената й приятелка.

— Тогава ги използвай — каза на джуджето. — Но се съмнявам, че ще помогнат. Пълна е с отрова, а падането е счупило гръбнака й.

Джуджето кимна мрачно и мина покрай него.

Сграбчи по-дребничката Калихай, която ридаеше неконтролируемо и изглеждаше сякаш ще се стопи в земята до коня.

— Парисъс — шепнеше тя отново и отново.

— Торба проклятия! Това трябваше да е тя — промърмори Атрогейт.

— Най-малкото — допълни Джарлаксъл.

Звукът от приближаващ се кон ги накара да се обърнат и да погледнат Елъри.

— Мариаброн с мен — нареди командирът. — Ще се върнем, за да видим какво можем да спасим. Трябва да си върна брадвата, и имаме още един кон, който тича свободно. Няма да го изоставя. — Тя погледна към ранената жена, докато Праткъс и Калихай я сваляха внимателно от коня. — Ами тя?

— Не — отвърна Мариаброн, а гласът му беше тих и изпълнен с уважение.

— Тогава я сложете във фургона и го подкарайте — нареди Елъри.

Безчувственият й тон предизвика усмивка у Ентрери. Можеше да види, че е развълнувана под спокойната фасада.

— Аз съм Кантан — чу да казва на Джарлаксъл мършавият мъж. — Станах свидетел на експлозията. Много впечатляващо. Не знаех, че се интересуваш от Изкуството.

— Аз съм мрачен елф с много таланти.

Кантан се поклони и изглеждаше впечатлен.

— И много предмети — не се сдържа да добави Ентрери.

Джарлаксъл докосна ръба на широкополата си шапка и се усмихна.

Ентрери обаче не отвърна на усмивката, защото бе забелязал погледа на Калихай. Видя ясна заплаха в синьо-сивите й очи. Да, тя то обвиняваше за падането на приятелката си.

— Хайде, тъпаци, натоварете тоз фургон! — изрева Атрогейт, щом Мариаброн и Елъри потеглиха. — Побързайте преди Зенги да нападне с дракон! Буахахаха!

— Ще бъде интересно пътуване — каза Джарлаксъл на Ентрери, докато се качваше на пейката до убиеца.

— „Интересно“ е добра дума — отвърна Ентрери.