Джули Уорън
Сюзън (8)

VIII

Седмиците отлетяха набързо и скоро настъпи есента. Репетициите на пиесата протичаха с бързо темпо и Сюзън беше повече от доволна, че прие ролята на Сандра. Дори и когато разбра, че от нея няма да излезе голяма актриса, се утешаваше, че може поне да набере някакъв опит като режисьор.

Започна да усеща на собствения си гръб, какво значеше да представяш друг характер. Колко трудно беше да изразиш настроенията и чувствата, които съвсем не изживяваш. По време на репетициите си водеше много бележки. Елиът имаше право: ако се нуждаеше от нещо, което можеше още по-добре да развие способностите й като режисьор, то това бяха познанията за актьорската игра.

Макар че и двамата бяха отрупани с предостатъчно задължения, на Елът му се удаде да я придума да посетят през уикенда „Южна крепост“. Не му се наложи да я убеждава твърде много. Сюзън се зарадва, че Елиът иска да бъде сам с нея, макар че се тревожеше доста за пиесата. Всъщност, според нея, не биваше да си позволяват такъв подарък от два, така скъпоценни за репетициите, дни.

— Ама че глупост — беше отговорът на Елиът. — Ти си по-важна за мен, отколкото проклетата пиеса.

Тя много добре знаеше, какво означава за него тази „проклета пиеса“, така че можа да оцени по достойнство неговото предложение. А и в края на краищата през коледната ваканция щеше да има достатъчно време за репетиции!

И така, в събота сутринта те отпътуваха за имението. Къщата там отдавна стоеше запустяла и във всички стаи мебелите бяха покрити с прах. Но тъй като не искаха да прекарат краткото време, с което разполагаха, в чистене на „Южна крепост“, задоволиха се да подредят само най-нужните помещения: спалнята, банята, кухнята и за всеки случай — дневната.

Когато бяха готови, Елиът се отпусна с въздишка в едно кресло и придърпа Сюзън в скута си.

— О, Сюзън, караш ме да върша неща, които никога преди не съм и помислял, че ще направя — целуна я, а след това се усмихна. — Знаеш ли какво? В твое присъствие се чувствам така изпълнен с живот, както не съм бил, откакто…

Той млъкна.

Сюзън наведе глава и заразтрива врата си.

— От кога?

Лицето му помрачня.

— Ах, нищо. Забрави го, не беше важно!

Сюзън се обърна към него и се уплаши виждайки, как е стиснал устни.

— Елиът, моля те, аз…

Точно в този момент телефонът зазвъня пронизително, огласяйки цялата къща.

— По дяволите! — изруга Сюзън.

— Просто няма да го вдигнем — каза Елиът мрачно и се втренчи навъсено пред себе си.

Телефонът отново иззвъня и Сюзън погледна разтревожено към апарата.

— А ако е някой от колежа? Може би не трябваше все пак да отлагаме репетициите?

Тя се поколеба, но след това се освободи от прегръдката на Елиът.

— Ало? — обади се Сюзън, като отбягваше да гледа Елиът в очите.

— Ало, Сюзън. Тук е Дана.

Още преди Сюзън да може да отвърне каквото и да било, Дана продължи:

— Моля те, Сюзън, не споменавай името ми. Елиът там ли е?

Сюзън погледна смутено към него. В погледа му все още се таеше измъченото изражение.

— Да — отвърна тя.

— Помоли го да напусне стаята!

— Какво? — извика Сюзън.

— Моля те, Сюзън. Трябва да говоря с теб. Кажи на Елиът, че трябва да излезе!

Сюзън се поколеба за момент. След това направи това, за което настояваше Дана, макар че по-късно не можеше да си обясни защо постъпи така.

— Елиът, бих искала за момент да остана сама.

Той се втренчи изумено в нея, напусна безмълвно стаята и затвори с трясък вратата след себе си.

Сюзън трепна. „Какво направих!“

— Какво има, Дана? — попита троснато.

— Бих искала да поговоря с теб за вас двамата. За теб и Елиът.

— Какво има толкова за обсъждане? — Сюзън внезапно се почувства зле.

— Елиът само се забавлява с теб, както и с всички останали досега.

Сюзън се стегна. Усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Дана, това между нас е нещо повече от една мимолетна авантюра. Мисля, че и той би го потвърдил пред теб.

Отговорът на Дана беше само уморен смях.

— Ти само се надяваш, че е нещо повече, Сюзън. Аз също и затова ти се обаждам.

Сюзън постепенно започна да се ядосва.

— Дана, нямаш никакво право да се месиш в моите работи! Ако виждаш в мен съперница… — тя млъкна и зачака някаква реакция.

От другата страна на телефона неочаквано настъпи тишина.

— Съвсем не, Сюзън. Искам само да ти помогна. Всяка връзка, която започва Елиът има лоша съдба, докато той…

— Какво докато той? — прекъсна я Сюзън.

Ядът й лека-полека се изпаряваше я обхвана любопитство и страх. Трудно и бе да повярва, че Дана им желаеше само добро. В нея отново се обадиха съмненията. Ако отношението на Дана към Елиът наистина беше само от чисто професионално естество, защо тогава тя знаеше толкова много за него, а вероятно и за неговите авантюри?

— Докато той сам не си прости. Докато не се освободи от мъката, която го потиска.

— Каква мъка? Има ли това нещо общо с развода му?

По-нататък разговорът не можа да продължи. Елиът внезапно се върна в стаята и от уплаха Сюзън изпусна слушалката.

— С кого говореше?

Тя я вдигна припряно и я постави на апарата.

— С никого… Не беше нещо важно.

— А защо тогава си толкова нервна?

Сюзън преглътна и затвори за миг очи. Вече беше издигнала стена на недоверие помежду им, когато го отпрати от стаята, а сега и го излъга.

— Аз… Имаш право. Не ти казах истината. А беше важно. Дана се обади.

Елиът се усмихна горчиво.

— Така си и помислих. Искала е да те предпази от лошото ми минало, нали? Искала е да ти каже, че имам ужасна тайна.

Сюзън повдигна вежди.

— Откъде знаеш това?

— Дана е добра душа, но както изглежда, смята, че трябва да разказва небивалици на дамите, които се сближават с мен. Счита ме вероятно за твърде коравосърдечен, за мъж, който се интересува само от кратки авантюри, а не от трайни връзки.

— Е? Има ли право? — Сюзън усети, че нещо я задушава.

Елиът взе лицето й в ръце и я целуна нежно.

— Може би преди известно време. Но след това ти се появи в живота ми.

Сюзън въздъхна. Думите на Елиът бяха като милувки. Тя се притисна до него.

— Бих искал да знам само едно, Сюзън — гласът на Елиът стана глух. — Какво означава за теб Франк Търнър?

Тя трепна.

— Франк? Откъде знаеш за него?

Той я поглади ласкаво по косата.

— Майка ти ми разказа веднъж. Каза ми, че почти си щяла да се омъжиш, ако не те бил изоставил заради друга.

Сюзън затвори очи. Болката, която тогава беше почувствала, заплашваше да я превземе отново.

— Обичаш ли го все още?

— Не знам — тя замълча. — Мисля, че вече не. Той не само разби сърцето ми, но и уязви гордостта ми, а това наранява много.

Елиът се засмя горчиво.

— Можеш да не ми го обясняваш!

Известно време Сюзън го гледа мълчаливо.

— Жена ти наистина ли те напусна?

Между тях настъпи напрегнато мълчание.

Елиът кимна с усилие.

— В изместен смисъл да. Но беше по моя вина.

— Но как така? — попита тя.

Дали това беше „вината“, за която й намекна Дана?

— Бях встрастен в работата си. Исках непременно да докажа на майка си, че няма право да ме смята за обикновен, неамбициозен режисьор и по този начин разбих брака си — Елиът приглади нервно косата си. — А жена ми имаше нужда от мен. Тя се нуждаеше много повече от това, което можех да й дам. Беше плаха натура и много самотна, а аз бях винаги на път… „великият творец“.

— Не предчувстваше ли още от началото, че бихте имали проблеми, тъй като сте твърде различни двамата?

Елиът поклати глава, а около устата му се появи горчива бръчица.

— Не. Виждах само, че е нежна и любвеобилна по начин, който никога не бях познавал. А тя, тя се нуждаеше много от мен и това беше нейната фатална грешка.

— Фатална? Елиът, не мислиш ли, че тази дума е твърде силна? Считам, че има бракове, които не потръгват. Но хората, въпреки това, продължават да живеят.

— В повечето случаи е така — той си пое дълбоко въздух.

— Но защо изведнъж станахме толкова мрачни?

Притегли я към себе си и я зацелува по бузите, по шията, по устните. Тя веднага усети по гърба й да пробягват тръпките на желанието.

— Какво ще кажеш, Сюзън? — Елиът се усмихна закачливо. — Не трябва ли да подложим на проверка, и то доста по-строго, спалнята? Може би под завивките има още някоя прашинка, която сме пропуснали да почистим?

Сюзън направи престорено сериозна физиономия.

— Имаш право. Току-що смених спалното бельо и сложих чисти завивки, но никога не се знае със сигурност…

 

 

На следващата сутрин Елиът отпътува за града, а Сюзън остана сама. Късно следобед реши да си направи дълга разходка.

Първо се запъти към гробището. Щом като Елиът не искаше да я придружи, можеше да го разгледа сама. Инстинктивно се чувстваше привлечена от това място, тъй като там лежеше погребано минало, което Елиът не искаше да сподели с нея.

Гробът на Регина, майката на Елиът, беше най-големият и най-величественият. Точно до огромния надгробен камък, на който се четеше името й, се намираше друг, значително по-малък. Сюзън погледна надписа: „Грегъри Харт“.

Малко по-нататък и встрани забеляза много хубаво изработен мраморен паметник с надпис: „Дидра Чембърлейн, 1953-1984“.

— Дидра Чембърлейн Харт — повтори Сюзън гласно. — Това трябва да е сестрата на Елиът.

Странно, че той никога не й бе споменавал за нея. Не беше минало много време, откакто е починала. Може би споменът за нея беше болезнен и го опечаляваше все още твърде много, за да се реши да й говори.

— Колко тъжно — промълви тихо Сюзън.

Един ден сигурно щеше да й разкаже за всичко. Тя трябваше да му даде времето, от което се нуждаеше, защото от ден на ден го заобичваше все повече.

— Обичам те, Елиът Харт! — извика срещу вятъра.

Почти се беше стъмнило, когато се върна отново при къщата. Усмихна се, като видя колата на Елиът.

— Върнах се! — извика Сюзън от антрето. — Елиът, къде си?

— Тук, скъпа! — той се появи от кухнята, препасан с престилка и с кърпа в ръцете.

Тя го прегърна буйно и го целуна със страст.

— Къде се беше скрила? — попита Елиът, като я откъсна нежно от себе си. — Яденето ще е готово скоро.

Сюзън го последва в кухнята, наля си кафе и не можа да сдържи усмивката си, когато той опари пръста си на тигана.

— Не те чаках толкова рано — каза Сюзън.

— Свърших работата си по-скоро, отколкото очаквах — отвърна Елиът и се обърна. — Искам да се насладя на времето, прекарано само с теб, Сюзън. Бих желал да можем да останем вечно тук.

Той застана зад нея, отметна косата й настрани. След това я целуна по шията, обви ръце около талията й и я притисна.

— Кажи, къде всъщност беше?

— Излязох да се поразходя. Ходих и на гробището — добави предпазливо тя.

Той я обърна към себе си и усмивката му изведнъж изчезна. Сюзън си пожела да не беше казвала последните думи, но за съжаление не можеше да ги върне обратно. Объркана, тя се чудеше как да смени темата.

— Защо го направи? — чу да я пита Елиът.

— Исках да узная повече за теб и семейството ти — отвърна тихо Сюзън. — Има много неща, свързани с теб, които все още не са ми известни, Елиът. Дана знае много повече, отколкото аз, а тя е само твоя служителка. Знаеш чувствата ми към теб. Винаги съм ти показвала колко много означаваш за мен. Исках само да те опозная по-добре.

Елиът седна на ръба на масата, взе ръката й и я целуна.

— Аз самият бих те взел със себе си там, но не мога. Още не.

— Не се упреквай — каза тя утешително. — Аз… Внезапно на вратата се позвъни.

— Кой ли може да е?

— Майка ти може би?

— Не вярвам. Вчера се чухме по телефона, но не ми спомена нищо за посещение.

— Хей? — отекна глас отвън. — Елиът?

— Дана е — Елиът стана и тръгна към входната врата.

Сюзън се загледа с досада след него. „Дана. Точно пък тя!“