Джули Уорън
Сюзън (5)

V

Телефонът иззвъня и откъсна Сюзън от съня й. Тя издърпа одеялото до брадичката си, протегна се и сподави една прозявка. След това посегна към слушалката.

— Елиът?

— Какво, моля? — чу се гласа на Елиът. — Питаш дали съм аз? Това ме огорчава. Кой друг би имал това право да те вдига сутрин шест часа от леглото?

Сюзън се изкиска и потъна обратно във възглавницата.

— Никой. Само съм изненадана, че все пак ми телефонираш.

— Да, понякога тези апарати са много практични. Само, ако не се налага да ти разказвам по телефона целия си живот.

— Разбира се, че не — засмя се Сюзън. — Това навярно би струвало цяло състояние.

Дори само гласът му предизвикваше нежни тръпки по гърба й. Ако беше сега при нея, сигурно щеше да го съблазни според всички правила на изкуството.

— Защо не ме поканиш при теб — прошепна той и тя се запита, дали не е отгатнал мислите й. — Ще дотичам веднага и ще се покатеря по лозницата, а майка ти няма да забележи изобщо нищо.

— Това би ми харесало твърде много. Но… днес трябва да отида в банката. Става въпрос за къщата.

— Отмени срещата.

Сюзън въздъхна.

— Не мога, Елиът.

— Тогава да обядваме заедно.

— За обяд имам уговорка с един стар приятел, Рори Макинтош. Той пише за местния вестник.

— Господи, журналист. Само не му разказвай страхотии за мен! Стигат ми вече и досегашните клевети.

— Не, няма да го направя. Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам, Сюзън, но днес на обяд е последния ти шанс да ме видиш все пак. Откажи срещата!

— Съжалявам.

— Е добре. Тогава до утре. Трябва да отида още един път до Ню Йорк. Но ще се върна скоро.

— Елиът, аз… — тя се запъна. Какво искаше да му каже? Че го обича. С удоволствие би го изрекла, но нещо я възпря. — Побързай да се върнеш.

 

 

След около час Сюзън влезе заедно с майка си в кабинета при директора на банката.

— О, заповядайте — каза Лестър Годуин, като заобиколи бюрото си, за да им предложи да седнат. — Радвам се да ви видя, мисис Джордън — добави той с нервна усмивка. — А това сигурно е Сюзън. Много се радвам.

— И така, мистър Годуин, как стоят нещата? — попита Сюзън.

— Първо бих искал да ви представя мистър Джеймисън.

Сюзън се изненада, когато изведнъж пред нея се появи дребен мъж. Съвсем не го беше забелязала в огромния кабинет.

— Мистър Джеймисън е адвокатът, който е компетентен по вашия въпрос. Той е представител на господина, който е раздал големи кредити в Колумбия, между другото също и на вас, като ипотека. А мистър Джеймисън е на мнение, че в момента предприятието му се нуждае от капитал — каза Годуин. — За съжаление, той смята за наложително да изплатите кредита. В противен случай къщата ще бъде продадена.

— Но как така? — извика Сюзън. — Знаете ли до какво би довело това?

Мистър Годуин се размърда неспокойно на стола си, като забеляза колко е възбудена. Навярно се опасяваше, че ще направи сцена в кабинета му?

— Мис Джордън — отвърна Джеймисън, — откакто баща ви е придобил къщата, а това беше преди двадесет години, цените на жилищата се покачиха извънредно много. От това би могло да се извлече една добра печалба.

— Но дори и така да е, какво ще стане с майка ми? Къде ще отиде тя? Това е нейният дом! Все пак, не можете да я изхвърлите на улицата!

— Да, мис Джордън — продължи той, без да се трогне ни най-малко. — Може ли да направим това. Тя три пъти не е изпълнила задълженията си, къщата е с две ипотеки, а моят упълномощител няма благотворително дружество. Той е собственик на имот, който трябва да се поддържа.

Ако погледите можеха да убиват, то Джеймисън навярно би се строполил, когато Сюзън го погледна побесняла.

— Естествено, мистър Чембърлейн не би желал да изхвърли на улицата нито вдовици, нито сирачета — адвокатът й се усмихна, сякаш не усещаше контраста на усмивката си със ситуацията. — Но ние трябва да се съобразим и с интересите на предприятието, затова…

— Чембърлейн! — изсъска Сюзън. — Да не би да имате предвид Е.Чембърлейн? Елиът?

— Да. Точно него — увери я Джеймисън.

Сюзън затвори очи. Никой не биваше да разбере, колко е объркана. Елиът Харт! Не стига, че нахълта в живота й и преобърна всичко, а на всичко отгоре сега е замислил да умножи и финансовите й затруднения.

Чувстваше се излъгана, наранена. През цялото време е знаел, че е държал този коз в ръката си. Няма нищо чудно, че беше толкова сигурен за нейното участие в пиесата му.

— Означава ли това, че Елиът Чембърлейн иска къщата ни? — попита тя, като се надяваше горещо погрешно да го е разбрала.

— Да, така, е — потвърди мистър Джеймисън.

Известно време двамата се гледаха враждебно, след това Сюзън се обърна към директора на банката. Сви юмруци, когато видя съчувствието в очите му.

— Мистър Годуин, до края на месеца ще изплатим напълно ипотеката — категорично заяви тя.

— Но, Сюзън — извика Лили, — просто е невъзможно да намерим тези пари.

— Можем, мамо, и ще го направим — Сюзън се надигна. — Довиждане, господа.

 

 

Докато се връщаха с колата вкъщи, Сюзън гледаше мълчаливо през прозореца. Чувстваше се глупава, страхотно глупава! Вероятно Елиът й се присмиваше скрито, забавляваше се с наивността й. Тя скръцна със зъби от яд.

Лили Джордън изгледа критично дъщеря си, когато слязоха от автомобила.

— Сюзън… — започна тя. — Не знам какво възнамеряваш да правиш, но гневът в очите ти ме плаши.

Сюзън се усмихна горчиво.

— Не се страхувай, мамо. Няма да направя никаква глупост. Вече не.

Рори ги очакваше вече. Сюзън се сепна, като го видя пред входната врата. Беше забравила, че се уговориха да отидат на обяд.

— О, не! — изпъшка тя, защото просто нямаше настроение за ресторанти.

— Здравей, Сюзън — поздрави мило Рори. — Доста отдавна не сме се виждали.

Сюзън му обясни, че няма апетит и, че ще трябва да отложат обяда. Когато при тази вест той я погледна натъжен, реши да го покани поне на кафе вкъщи.

— Случило ли се е нещо? — попита Рори, след като седнаха до масата, а тя все още не продумваше.

Сюзън се взря в приятелските му очи и внезапно усети, че не може повече да се владее. Сълзи се появиха в нейните.

— Има проблем е къщата…

Лили му разправи в какво положение се намират и за посещението им при директора на банката.

— Чембърлейн! — изруга Рори. — Ще го убия този тип!

— Не, Рори — Сюзън избърса сълзите си. — Всичко би било наполовина по-лошо, само ако не бях му се доверила. По дяволите и той, и проклетата му пиеса!

— Но, Сюзън, може би трябва въпреки всичко да вземеш участие в пиесата му — Лили стисна загрижено ръце. — Помисли все пак за парите! А и мистър Чембърлейн вероятно смята, че имаш талант, щом…

— Мамо, моля те! — гласът на Сюзън премина почти в кресчендо. — Това не мога да направя! Елиът Чембърлейн Харт просто не се интересува от моя талант! Той желае мен. За него аз не съм нищо друго, освен една от многобройните, амбициозни за кариера жени, който той с обещания за слава и щастие иска да примами в леглото си. Още една негова жертва.

— Има начин да се справим с този тип!

Сюзън напълно беше забравила за Рори и изненадано вдигна очи. Замисленият му вид недвусмислено показваше, че има предвид нещо съвсем конкретно.

— Рори, просто остави това. Вече приключих с този въпрос.

Само че как? В гнева си досега все още не си бе начертала никакъв план, как да намери парите.

— Мамо, мислила ли си някога да започнеш отново работа?

— Навярно ще трябва. Но само че какво? — Лили се засмя. — Вече минаха двадесет и пет години, откакто за последен път работих.

— Толкова много? — възкликна Сюзън и отпусна рамене. — Естествено не можем да очакваме чудо, но трябва да използваме всички възможности. Например, Рори би могъл да напише статия във вестника, да направи репортаж за теб, като наблегне малко на чувството за състрадание. Тогава може би ще се намери някаква работа за теб.

— За Бога, не — Лили я погали по ръката. — Може би няма да имате нищо против, ако приготвя нещо да хапнем тук, Рори?

— Моля? — сепна се той и се надигна внезапно. — Не. Хм. За съжаление, не мога. Имам да свърша нещо.

Сюзън се усмихна.

— Скоро ще отидем заедно на обяд, нали?

— Да, скоро — отвърна Рори й стремително напусна стаята.