Джули Уорън
Сюзън (4)

IV

— Да върви по дяволите Елиът Харт! — промърмори под носа си Сюзън, когато няколко дни по-късно се върна вкъщи. Ако не беше той, щеше да се съсредоточи много повече в новите си задължения.

Започна работа като учителка и се сблъска с проблеми, за които не бе и сънувала. Имаше само ядове в колежа, а и се бе влюбила в мъж, за когото не беше чувала нищо в продължение на три дни.

Когато Сюзън се събуди след прекараната в „Южна крепост“ нощ, внезапно се озова съвсем сама в леглото. Слезе по стълбите, за да потърси Елиът, но от него нямаше и следа. Ядосана и дълбоко наранена, тя се облече и изтича навън, където шофьорът на Елиът я чакаше търпеливо зад кормилото на лимузината.

— Къде е мистър Харт? — запита ядосано шофьора.

— Отпътува за летището — отвърна й младият мъж. — Днес сутринта го закарах до там, а той ми нареди да ви чакам тук.

— Не остави ли някакво съобщение за мен?

— Не, мис — шофьорът явно се чувстваше неудобно. — Той каза, че ще го разберете.

И това беше преди три дена!

Сюзън погледна към часовника и изпъшка. Нямаше никакво време. Побърза и влезе в банята, за да се изкъпе. След това отиде в спалнята и извади една черна рокля от шифон, която мислеше да облече за партито при декана.

„Да — каза си, — всичко свърши.“ Така че една черна рокля щеше да е най-подходяща.

След няколко минути беше напълно готова и се отправи на празненството.

— Сюзън, как си? — извика й Саманта и я замъкна в кабинета на декана. — Ах, ти малко дяволче. Вече чух, че си се върнала вкъщи, а не ми се обади дори един път!

Саманта Джонсън работеше като референт в учебния отдел на колежа и се славеше като маниачка по модата. Винаги носеше най-фрапиращите дрехи, слагаше си най-яркото червило и най-силния парфюм. Сюзън дори се отдръпна малко назад, за да си поеме въздух.

— Наистина нямах време да те посетя, Саманта.

— Е, да — Саманта отпи от чашата си с шампанско, която държеше в ръката си, отрупана с пръстени. — Зърнах новите преподаватели и мисля, че има няколко от тях, които биха те заинтересували…

— Сам, не мисля…

— Само един е табу. Един супермен. Като го видях, как тази вечер кръжи около дамите, казах си, че Казанова е профан в сравнение с него.

Сюзън вече имаше подозрения за кого точно й говореше.

— Този трябва да ми го отстъпиш, Сюзън. Но да ти кажа право — продължи замислено Саманта, — той би могъл да се окаже твърде голям залък за мене.

В този момент д-р Грахам — шефът на театралния факултет — се насочи право към тях. Докато я прегръщаше, Сюзън погледна през рамото му и точно пред себе си видя лицето на Елиът. Отмести поглед и в дъното на помещението забеляза Дана. Инициалите на носната кърпичка! Естествено — помисли си. — Дана Дезмънт: „Д. Д.!“

— Сюзън, от година на година ставаш все по-хубава — поласка я д-р Грахам и така я откъсна от мислите й.

— За мен е удоволствие да ви представя нашия нов колега, мистър Елиът Харт. Повечето от вас го познават вече или най-малко са слушали за него. Елиът Чембърлейн Харт е продуцент, писател и един от най-прочутите членове на нашата общественост. Елиът, това е Сюзън Джордън. През този семестър ще работите заедно.

— Вече сме се срещали — констатира Елиът и се усмихна.

— Както изглежда, не отдавате голямо значение на това — измърмори Сюзън.

Въпреки гнева си, тя усети как при вида му сърцето й неволно заби по-бързо. Усмивката му беше просто завладяваща — сияеща и ужасно прелъстителна.

— Ах, вие се познавате? — попита д-р Грахам.

— Ние сме стари приятели — обясни Елиът, преди тя да успее да отговори.

От страх, че той би могъл да се разпростре нашироко по тази тема, както в кабинета при Джон, Сюзън бързо се обърна и каза, че би искала да си вземе чаша боле. Саманта я хвана под ръка и двете се смесиха с навалицата.

— Това е мъжът, за когото ти говорих, Сюзън — прошепна Саманта. — Нищо чудно, че ми се стори толкова познат. Той е гордостта на Колумбия. През последните години съм слушала толкова много за него, а сега най-после го срещнах лично — направо чудо. Но, Сюзън, ти дори не си ми споменавала, че се познавате.

— Ти също не си ме питала за това, Сам.

— Внимавай с него, Сюзън — Саманта се загледа зад гърба й, след това се обърна отново към нея. — Видях, как се беше втренчил в тебе. Господи! Направо те разсъбличаше с поглед.

— Престани, Сам — прекъсна я Сюзън и затвори очи. Това, което Саманта казваше, беше вярно. Елиът я оглеждаше отгоре до долу направо безсрамно и нахално. Но, ако си мислеше, че с тези погледи щеше да я смути, значи си правеше илюзии.

— Не съм вече дете и не се подлъгвам така лесно… — Сюзън млъкна, за да потисне една усмивка. — А това означава, че знам какво би ме сполетяло, ако се впусна в авантюра с този… този Адонис. Повярвай ми, Сам, нямам намерение да се паря.

— Трябва да ти кажа, че изглеждаш очарователно — чу тя зад себе си тихия глас на Елиът. — Като една прекрасна роза, която е създадена само за да бъде откъсната.

— Мистър Харт — започна бавно Сюзън, обръщайки се към него, — не трябва да забравяте, че розите имат и бодли. Така че бъдете предпазлив.

— Навярно е по-добре да си вървя — каза Саманта, но никой от двамата не й обърна внимание. Тя сви рамене и тръгна.

— Много е вероятно. Розата си е роза… и…

— Елиът — прекъсна го Сюзън — ако днес непременно искаш да бъдеш поетичен, бих могла да ти изрецитирам изречение от една пиеса.

— Цял съм слух.

— Как беше: „Лека нощ, мой сладък принце?“

Тя се обърна, но Елиът я хвана за ръката. В първия момент беше объркана и изплашена от силата, с която той я дръпна към себе си.

— „Сладък принц“? Това е най-милото нещо, което си ми казала през цялата тази вечер.

— Това ще е може би и най-милото, което ще успееш да чуеш от мен през целия семестър.

Усмивката на Елиът изчезна. Изглеждаше така, като че току-що е получил плесница и за част от секундата Сюзън съжали, че не го е направила.

— Съвсем нищо ли не означава за теб нашата нощ?

Сюзън не вярваше на ушите си.

— Дали нощта не означава нищо за мен? Аз ли изчезнах на сутринта? Аз ли в продължение на три дни не се обадих никаква?

— Мога да ти обясня, Сюзън…

— Изобщо не ме интересува, Елиът — тя поклати глава. — Няма никакво значение защо си си отишъл. Това, което има значение е, че дори не си направи труда да ми телефонираш. Аз не съм една от твоите нюйоркски обожателки, които можеш, според нуждите си, да удостоиш със своето присъствие. Мислех, че си го разбрал!

— Така е — отвърна ядно Елиът и продължи да я държи за ръката. — Трябваше да пътувам по работа за Ню Йорк, а и нямам особено добро мнение за телефонните обаждания. Имам горчивия опит, че телефонните разговори не са надеждно средство, за да се запази една връзка. Обаждах се на жена си по телефона отвсякъде, където бях по работа. И въпреки това я загубих.

— Тя… тя те е напуснала? — попита тихо Сюзън.

Елиът я пусна.

— Да, би могло да се каже и така — отвърна той. — Исках да я убедя да почака, докато се върна отново вкъщи. Но какво можех да й кажа по телефона. Тя се нуждаеше от мен, а аз не бях там — около устата му се появиха горчиви бръчици. — А когато най-после можах да се освободя от служебните си задължения, вече беше твърде късно.

— Тя се разведе с теб?

Елиът стисна силно устни и кимна мълчаливо. Като че бе потънал в мислите си.

Внезапно Сюзън усети странна студенина помежду им. Имаше неясното чувство, че Елиът премълчава още нещо важно. Тя зачака.

— Както виждаш, Сюзън, няма кой знае какво да ти кажа по телефона. Щом не можеш да изчакаш, докато се върна отново в града, значи между нас няма много за обсъждане.

Елиът се обърна и напусна помещението. Сюзън се загледа объркана след него. Оная нощ бе я обидил с това, че изчезна, без да й каже нито дума. Беше си помислила, че просто не се е сетил повече за нея. Но сега изглежда фактът, че не й беше телефонирал, не означаваше непременно, че я е забравил. И въпреки това, би могъл, заминавайки, да й остави поне някакво съобщение.

Тя си взе чаша с пунш. „Не се поддавай на гнева си, Сюзън — каза си. — Тази връзка и без това няма бъдеще.“ Но занапред не биваше да прави прибързани оценки за хората. Може би дори трябваше да се извини на Елиът.

Тръсна решително глава и се смеси с тълпата.

— Здравей, чичо Джон — Сюзън потупа декана по рамото.

— Здравей. Какво има, Сюзън?

— Виждал ли си Елиът Харт?

— Да, в библиотеката е. Може би ще го доведеш тук? Бих искал да му представя някого.

Сюзън се зарадва, че има претекст да отиде при Елиът. Тя изтича през залата и тъкмо се канеше да влезе в библиотеката, когато чу гласове и се спря.

— Не, Дана. Вината беше моя. Аз обърках всичко.

Сюзън се поколеба. Трябваше ли да влезе.

— Елиът, трябва най-после да си простиш и да продължиш да живееш! Престани с упреците към себе си! Това няма да я върне. Тя намери своя покой в „Южна крепост“. Не разбра ли това?

Сюзън се окашля.

— Извинете — рече тя и застана малко неловко на вратата.

Елиът вдигна рязко глава. Болка прониза сърцето й, когато видя измъченото изражение в очите му.

— Сюзън! — възкликна Дана.

— Здравей, Дана — отвърна Сюзън колебливо и усети, че вътре в нея внезапно се надигна чувство на ревност. Струваше й усилия да си втълпи, че не бива да прави повече прибързани заключения. И без това вече си имаше достатъчно неприятности.

— Радвам се да те видя отново, Сюзън — каза Дана.

— Идвам само да кажа на Елиът, че ще играя в пиесата му. Така хем мога да му помогна, хем и да спечеля парите, които ми трябват. И така, ако все още ме искаш…

Елиът стана и тръгна към нея.

— Дали те искам? И още питаш!

— Е, това е чудесно — Дана се усмихна приятелски. — Мисля сега да ви оставя сами.

Когато тя си отиде, той взе Сюзън в обятията си и я погледна с любов.

— Имаме още много да научаваме един за друг, лейди.

— Да, знам… — отвърна Сюзън.

Той я притисна към себе си и я целуна нежно.