Джули Уорън
Сюзън (10)

X

До представянето на пиесата оставаше само още една седмица. И макар всеки от участниците да знаеше, че точно сега е важно да се запази спокойствие, нервите на всички бяха опънати до скъсване. Сюзън не правеше изключение от другите.

След като театърът изгоря, обстоятелствата се промениха. Представлението трябваше да се състои в едно складово помещение, което обикновено се използваше като експериментална лаборатория.

През това време на Сюзън не й се събираха твърде много часове за сън. Отново и отново си мислеше за Елиът. През изминалите три седмици тя постоянно се питаше, доколко той мисли за представлението, къде ли може да се е дянал и дали му липсваше така много, както той на нея. Елиът не се обаждаше по телефона, което не я изненадваше особено. И все пак това я нараняваше.

Но не само нейните собствени грижи я караха да нервничи. Трябваше да изразходва доста време, за да се разпореди как да се насочат прожекторите, как да се инсталират високоговорителите, да се променят костюмите и безброй още други неща. В часовия й график просто нямаше време за отдих, все едно колко изтощена и уморена да беше. Лили все й напомняше: „Наспи се поне една нощ“, „Хапни нещо“, „Вземи си витамини“ и накрая, когато всичко това не помагаше: „Обади се на Елиът“. Но Сюзън не обръщаше внимание на нито един неин съвет.

Дори и Лорън, която беше максимално натоварена с ролята си, се тревожеше за нея. Никога досега Сюзън не бе изглеждала така бледа и изморена, така обладана от някакво вътрешно безпокойствие.

„Дали ми личи, колко много ми липсва Елиът — помисли си Сюзън, когато Лорън веднъж отново я наблюдаваше загрижено по време на репетиция. — Колко много понякога са ми необходими неговите указания и наставления, силните му ръце, които ме прегръщат в студените нощи, топлите му пръсти, които ме галят и горещите му устни, които ме изгарят с целувки…“

Но всичко беше свършило и тя трябваше да го приеме, ако не искаше да продължава с този постоянен хаос на чувствата. Вероятно Елиът нямаше намерение да се държи искрено с нея, а тя не можеше да живее с полуистини. Той просто не беше склонен за една открита и честна връзка.

— Сюзън! — извика някакъв студент. — На телефона.

„Кой ли може да бъде?“ — запита се Сюзън и изтича към кабината.

— Да?

— Сюзи, как си?

— Франк?

— Да, аз съм.

По гърба и полазиха леденостудени тръпки. Отдавна вече не си спомняше за Франк. Какво искаше той? Да не би да идва насам? Дори и да се е променил, тя изобщо не желаеше да го види отново.

— Пристигам утре със самолета. Ще ме посрещнеш ли?

— Какво? Не, Франк! — това беше невъзможно, особено при сегашния стадий на репетициите.

— Ще бъда към пет часа на летището. До тогава.

— Почакай, Франк. Не можеш да дойдеш тук. Бихме могли да поговорим, но не сега. След няколко дни имам премиера.

— Ако не ме посрещнеш, ще пристигна с такси. Ще те намеря — отвърна спокойно, но много категорично той.

Очевидно беше, че не е склонен да го отклонят от намерението му.

— Добре тогава, Франк.

Тя остави слушалката и стисна юмруци. „Защо сега? Защо точно сега?!“

 

 

— Насам! — извика Сюзън към един едър, представителен мъж, който се оглеждаше над навалицата от хора на изхода на терминала. — Франк! Насам! — извика още един път.

Най-после той я забеляза и се усмихна. Това беше една типична за него, нагласена усмивка, която тя така добре познаваше. „Резултатът от многото рекламни клипове по телевизията“ — помисли си.

— Господи, така много ми липсваше! — Франк застана съвсем близо до нея и отметна един кичур коса от лицето й.

Сюзън се отдръпна назад, като опарена. Знаеше, че този жест щеше да го засегне много, но й беше все едно. Както в миналото той се опита да прогони неприязънта й, поглеждайки я смирено, сякаш осъзнаваше вината си и търсеше съчувствие. Но единственото, което постигна с това, беше Сюзън да свъси вежди.

— Какво търсиш тук?

— Ще наваксаме пропуснатото време, Сюзи.

Тя усети как в нея се надига гняв, но си наложи да се усмихне. По-късно щеше да му каже, каквото имаше да му казва!

— Защо не докараш колата. Ето ти ключа. Синя е, точно до входа. В това време аз ще ти взема багажа.

Франк й намигна и се насочи към изхода. Сюзън за миг си помисли какво ли е станало с неговата последна „голяма любов“, но само поклати глава и се нареди до другите пътници, които чакаха за багажа си.

Не мина много време и куфарите и чантите пристигнаха. Не й представляваше трудност да открие нещата на Франк. Една такава пътна чанта никога не би могла да бъде забравена. Яркочервена с отровнозелени ивици — нещо единствено по рода си!

— Извинете — каза Сюзън, докато вземаше куфара от транспортната лента и настъпи някого по крака.

— Няма нищо — беше отговорът и Сюзън се обърна стреснато.

Точно зад нея стоеше Елиът и се усмихваше развеселен.

— Посрещаш ли някого или ще пътуваш?

— Можеш да се досетиш, че точно сега не ще напусна града — отвърна тя язвително. — Да не си забравил, че пиесата ще се играе след четири дни?

— Не съм!

— Къде е Дана? — Сюзън се заоглежда.

— Ще пристигне днес по-късно. Кажи ми… — той потърка брадичката си и я погледна присмехулно. — Защо всъщност си така раздразнена? Мисля, че аз трябва да съм онзи, който има причина да е кисел.

— Ти? Та ти си звезда! Ти не трябва изобщо да си позволяваш никакви чувства. Не се напрягай за нещо, което не е свързано с кариерата ти и е незначително, нали това е твоят девиз? Чувствата са досадни и само пречат на някои да се наслаждават напълно на живота, нали?

— Вече забелязвам, че симпатичната външност и чара ми отново са те запленили — иронизира я Елиът. — Но защо не престана да се големея и да си предложа услугите? Мога ли да ви помогна за багажа, мадам? — той й направи дълбок поклон.

— Да… хм… не. Не! — заекна Сюзън.

Мислите в главата й се объркаха. Багажът съвсем не беше лек, но на него стоеше името на Франк. От друга страна пък, какво значение имаше това сега? Не трябваше да се смущава заради Франк. В края на краищата в живота на Елиът също имаше достатъчно неща, за които тя не знаеше нищо. Пък и той можеше поне веднъж да се замисли и за нейните тайни. След това реши, че е по-добре да носи сама багажа. Нямаше да е добре, ако се окажеше за по-дълго време близо до Елиът.

Взе куфара на Франк и пътната му чанта. Елиът тъкмо посягаше към тях и хвана ръката й.

— Къде трябва да се занесе багажът?

— На пода, Елиът!

— Но, Сюзън! Нека поне за известно време да се правим, че сме били приятели — думите му бяха подигравателни и Сюзън си пожела още тук, на място, да се продъни в земята.

— Остави го долу, или ще закрещя! — изсъска тя.

— Това вече е Сюзън, която познавам. Овладяна, както винаги — Елиът пусна багажа и зачете табелката: „Франк Търнър“. — Значи съм имал право: ти го обичаш все още?

— Ти си последният, с когото бих разговаряла на тази тема — каза Сюзън хапливо.

Той направи знак на носача, тикна му една банкнота в ръката и го накара да занесе багажа навън.

— Ще бъда ли поканен на сватбата? — осведоми се след това. Погали я по бузата, засмя се горчиво, обърна се и си тръгна.

„О, проклятие! — мислеше Сюзън, докато гледаше след него. — Той няма никакво право да се държи така свадливо и язвително, само защото Франк е тук!“

— Хей, скъпа — викна й Франк, когато тя пристигна с багажа при колата. — Защо не се опиташ да се усмихнеш поне малко?

— Нямам желание за това, Франк.

Забеляза, че този отговор го озадачи и се зарадва. Той щеше да преживее още много изненади, преди да е минала вечерта!

— Къде е Лили? — попита Франк, когато стигнаха пред къщата.

— При леля ми в Сент Луис е, а Лорън остана днес при една приятелка.

— Тогава значи ще бъдем сами? — възкликна той въодушевено.

— Резервирах ти стая в „Холидей Ин“. След репетицията ще те откарам там. Само трябва преди това да хапна нещо. Почти умирам от глад, а и ти не би отказал, нали?

Тръгнаха мълчаливо към къщата.

— Не си ли малко груба с мен, Сюзи? — каза малко по-късно Франк, докато Сюзън режеше ситно глава лук. Застана зад нея и я погали по рамото.

— Остави това — тросна му се остро тя.

— О, извинявай! — промърмори той, махна ръцете си и наведе глава.

— Защо не помогнеш с нещо, Франк? Начукай поне котлетите, а?

— Както едно време, нали? — той я потупа по задника.

— Котлетите, казах!

Известно време Франк беше съвсем мирен, а после поде:

— Значи си решила да оставиш филмовия бизнес и да работиш като преподавателка.

Очите на Сюзън се насълзиха от рязането на лука и тя скришом ги изтри с опакото на ръката си, докато той продължаваше да говори:

— Радвам се, че най-после имаш просветление.

— И какво е то, моля?

— Просветление за истината — отвърна Франк сияещ.

— Ах, така ли!

— Сюзи, все пак знаеш, колко е трудно на една жена да си пробива път сама. Колко са режисьорките, които са преуспели в занаята, а?

— Малко.

— Точно така. А и ти не си създадена за такъв живот.

— Не мислиш ли, че съм в състояние да се грижа сама за себе си?

— Да, но ние бихме били един великолепен екип — той най-после начука котлетите.

— Какво имаш предвид, като казваш екип, Франк?

— Ами всеки истински екип има навигатор и капитан. С моя талант и твоят интелект просто бихме могли да постигнем много.

— Ах, нали! Значи изведнъж моят интелект се превърна в положителен фактор? — тя издуха от лицето си един косъм. — А когато бяхме заедно, винаги се говореше, че съм твърде амбициозна и твърде дебелоглава.

— Да, но времената се промениха. Имам нужда от способна жена, която да е на моя страна. Ти ще използваш целия си ум, за да ме направиш прочут, така че ще можем да си заживеем един хубав живот!

— Е, това звучи доста странно за Франк! Но ако си спомням добре, твоят талант не беше точно… е… как да го кажа… не беше оценен подобаващо. За съжаление, сега точно този тип навярно не се търси особено много.

Очите му проблеснаха раздразнено и Сюзън си припомни отново, колко внезапно можеше да избухва гнева му.

— Както казах вече, времената се промениха — отвърна той. — През последните години направих три рекламни клипа и, ако имам късмет, скоро ще получа и тук, в Колумбия, едно привлекателно предложение.

— Какво, тук в Колумбия? И какво ще е това предложение? — тя го измери с изпитателен поглед.

— Ще видиш — каза многозначително. — В момента работата все още не е съвсем назряла.

— Ела да ядем.

Сюзън смени темата и съжали много, че изобщо изпадна в положението да бъде сама с Франк. До преди година можеше и да се остави да бъде впечатлена от чара и привлекателната му външност, но това беше вече минало.

Надяваше се, че нощта щеше да мине бързо и той ще изчезне отново. Дано още сутринта се качи на самолета и всичко да свърши.

— Франк, трябва да ти призная нещо — рече Сюзън, след като изяде мълчаливо котлета си. — Направих ужасна грешка.

— Добре, Сюзи. Мога да те разбера, че известно време не искаше да говориш с мен. Сърдеше ми се, но сега вече е минало, нали?

Устните му се озоваха върху нейните по един толкова изненадващ начин, че й бяха нужни няколко секунди, за да се съвземе от уплахата и да го отблъсне.

— Остави това! — изкрещя. — Ти просто не разбираш нищо, Франк.

— И ти също! — нацупи се той и беше докачен като дете, на което са му отнели шоколада.

— Беше грешка да те пусна да дойдеш тук…

— Ами не ти оставих никакъв друг избор — Франк й се ухили.

— Не, не е това. Аз не те обичам, Франк. Не те харесвам ни най-малко. Мислех, че може би си се променил или, че последното ми впечатление от теб е било погрешно, но навярно съм се лъгала.

— Значи признаваш, че си мислила за мен?

— Да. Правила съм го някак несъзнателно. Но само тогава, когато се чувствах самотна и отхвърлена от мъжа, когото обичам. Тогава се сещах за теб и все едно, че се улавях за сламка.

— Значи за теб съм само като някаква сламка? — Франк внезапно вбесен стисна юмруци.

Когато Сюзън горчиво усмихната унило кимна, той я сграбчи за раменете.

— Престани веднага да ми се присмиваш!

— Пусни ме! Франк! Причиняваш ми болка!

— Не и такава, каквато ти ми причиняваш! — изсъска Франк.

— Тогава сме квит!

Тя извика тихо, когато я стисна по-силно.

Той незабавно я пусна.

— Променила си се, Сюзи. Съвсем не мога да те позная.

— Да, имаш право, Франк. Наистина е така! И се радвам, че не можеш да ме познаеш, защото съвсем не държа да бъда една от познатите ти!

— Ах, ти, вещице! — ядоса се той.

— Резервирала съм ти стая. Сега трябва да отидеш там. Ето ти десет долара за такси. С него пък ще отидеш утре до летището.

— Ще съжаляваш за това! — закани се Франк и избърса ситните капчици пот от челото си.

Сюзън въздъхна с облекчение, когато той най-после изчезна. „Дано това да е последния път, когато срещам Франк Търнър“ — помоли се тя.

 

 

Репетициите свършиха едва към полунощ, което не смути твърде Сюзън, тъй като вече цяла седмица се връщаше толкова късно. Лорън я придружаваше до дома й и през целия път обсъждаха пиесата.

— Франк си отиде. Така че можеш да позвъниш на Саманта и да останеш да спиш у дома.

— Не, благодаря — отклони поканата Лорън.

— Да не би да смяташ, че Сам ще се обиди?

— Не — отвърна уклончиво Лорън. — Не се безпокоя за Саманта. По-скоро… по-скоро си мисля за нашия привлекателен сценичен техник.

— Лорън, та той е едва на осемнадесет години!

— Знам. Но винаги съм мечтала за нещо такова.

— Е, добре — каза Сюзън. — Но внимавай, в пет часа да си бъдеш в леглото вече! Утре сутринта трябва да си отпочинала и свежа за репетицията.

— Не се тревожи. Ще бъда още преди пет часа в леглото.

— Имам предвид за спане, Лорън — Сюзън я целуна по бузата и загледа след нея, клатейки глава, докато Лорън се връщаше обратно към театъра.

В къщата беше тъмно. Сюзън отвори вратата и потърси ключа за осветлението. Навсякъде беше тихо, наистина пусто без Лили. Сюзън въздъхна. Дано да се върне скоро.

Отиде в тъмната дневна и тъкмо искаше да запали лампата, когато се препъна в нещо.

— Здравей, Сюзи — Франк, който седеше в един въртящ се стол, отмести крака си.

Тя извика от уплаха и ужасено се отдръпна назад.

— Франк? Какво правиш тук?

Най-после напипа електрическия ключ.

— Да не си мислиш, че би могла да се отървеш така лесно от мен? — той въртеше чаша питие в ръката си и се взираше в кехлибарената течност.

— Хайде, изчезвай, Франк! Наистина мисля това, което казвам.

— Сигурно — отвърна той и я погледна с укор. — Но аз изминах цялото разстояние от Ню Йорк до тук, за да те видя, съкровището ми! И ще си отида, когато пожелая.

Сюзън съблече мантото си и го метна на един фотьойл. Само да не допусне да се забележи ужасния страх, който я беше обзел!

— Примири се с факта, че връзката ни приключи, Франк. Между нас вече няма нищо, а и не ще има.

— Типично е за теб, Сюзи — той се изправи. — Първо пускаш в ход всички средства, за да получиш нещо, което искаш, а след това го захвърляш, ако не прави онова, което очакваш от него! Наистина ли смяташ, че си честна и порядъчна? Щом получиш това, което си пожелала, изхвърляш го като стара носна кърпичка. Просто така, без обяснение. Почтено ли е да постъпваш така?

— Не е вярно, Франк — отвърна тя, но дори и в нейните уши думите не прозвучаха съвсем убедително.

Нямаше ли в упреците му известна доза истина? На времето не беше ли направила всичко възможно, за да привлече вниманието на Франк върху себе си? А когато той изчезна с онази, другата жена, тя веднага го отписа, тъй като гордостта й пострада извънредно много. И тази нейна проклета гордост сега й пречеше да поговори разумно с Елиът.

— Същото беше и с твоята така наречена кариера на режисьор — гласът на Франк я откъсна от мислите й. — Винаги съм знаел, че един ден ще се откажеш. Направо го очаквах. Ако само беше престанала с това, когато все още бяхме заедно. Тогава, по дяволите, бихме имали още един шанс!

— Ах, затваряй си устата! — извика Сюзън и погледна скришом към вратата, с надеждата, че най-после би могъл да влезе някой.

— Ти наистина не можеше да ми дадеш нищо, абсолютно нищо, което желаех, ти, „невинното агънце“! Нали затова съвсем не ми беше и жена в пълния смисъл на думата!

Сюзън преглътна един хаплив отговор, тъй като знаеше, че няма смисъл да се кара с него.

— Обаче — продължи Франк и пристъпи към нея, — днес не искам нищо повече, само малко забавление. И за една нощ положително ще успееш да ми дадеш нещо, от което се нуждая. Най-малкото ми го дължиш, нали?

Той стоеше на около половин метър от нея, но въпреки това тя усети в дъха му алкохол. Сюзън се изплаши. „О, господи, дали не е пил повече от едно питие?!“

— Ела тук! — чу го да казва.

Когато отстъпи назад, той я сграбчи за ръцете. Тя залитна настрана, и падна върху кушетката. Сюзън изстена.

— Добре ли си, малката? — попита Франк, като явно схвана погрешно стенанието й.

— Махай се! Причиняваш ми болка!

— Не така, Сюзи — той притисна устни върху бузата й, докато в това време ръцете му шареха по тялото й.

— Не ме докосвай! — изкряска тя.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Сюзън благодари мислено на небето, че точно тази вечер не беше заключила външната врата.

— Какво става тук? — извика Елиът и запали още няколко лампи. — Какво, по дяволите, правиш тук? — запита той Франк и го дръпна от Сюзън.

— Хайде, измитай се, Чембърлейн!

— Няма да стане! — изръмжа Елиът. — Не ти е тук мястото.

Франк си оправи сакото.

— А какво става с прослушването ми?

— Благодаря, вече се наслушах достатъчно.

Сюзън, която се изправяше полека, гледаше ту към единия, ту към другия.

— Какво иска да каже той с това за прослушването?

— Не знаеш ли още, Сюзи? — ухили се Франк. — Мистър Чембърлейн ме покани лично на прослушване. И аз не можах да отхвърля това предложение.

На Сюзън й бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае казаното. След това отправи към Елиът поглед, изпълнен с гняв.

— Ти си го поканил?

— Да, вече слушах толкова много за този чудесен мъж — отвърна той с ироничен тон, — че ми се прииска много сам да се запозная с него. Смятам, че и двамата видяхме вече достатъчно.

Тя кимна мълчаливо. Беше твърде много изтощена, за да се препира.

Елиът заведе Франк до вратата.

— Мисля, че след този инцидент, въпросът, дали може да се осъществи някаква съвместна работа, вече е уреден.

Затвори и се върна обратно в дневната.

— Добре ли си? — попита той Сюзън, но в гласа му нямаше никаква топлота.

— Да, добре съм — рече спокойно тя, оправи блузата си и разтърка бузите си. Щеше й се да потъне в земята от срам. — Но бих изпила едно бренди.

Елиът отиде до малкия бар и разгледа бутилките.

— Какво ще кажеш за глътка „Хенеси“? — наля й и подаде чашата. — Пий.

Когато поднесе чашата към устните си, Сюзън усети погледа му.

— Трябва да кажа, че имаш изискан вкус по отношение на любовниците си.

— За това и ще пия! — отвърна Сюзън, отметна назад косата си и отпи.

— Обичаш ли го? — попита Елиът подчертано равнодушно.

— А ти как смяташ?

— Какво трябва да смятам, Сюзън. Мислех, че малко по малко си преодоляла чувствата си към този мъж. Но, когато преди малко влязох в стаята, сварих те в една твърде деликатна ситуация.

— И какво провинение е това? — сопна се Сюзън. Побесняла, тя скочи и при това движение се блъсна в една малка масичка. — О! — изстена и се хвана за глезена.

За да стигне до стълбите, трябваше да мине покрай Елиът. Той изглежда предугади, че искаше да напусне стаята и й прегради пътя с ръце пред гърдите.

Сюзън спря пред него.

— Махни се от пътя ми, Елиът! — изсъска тя и го загледа гневно.

— Не — лицето му беше неподвижно. — В едно имам нещо общо с Франк. Желая те, Сюзън!

Сюзън затаи дъх, тъй като това безочие й дойде твърде изненадващо. Елиът искаше да се любят сега? Но това не можеше да е истина! Тя във всеки случай не искаше да има нищо общо с него — не и след всичко, което се беше случило току-що! Как, по дяволите, му хрумна да доведе тук Франк? Може би цялата работа беше само една машинация, за да се отърве от нея. Ако отново се влюбеше във Франк, Елиът би могъл да офейка без никакви угризения на съвестта.

Но този план не успя. И ето, сега тя стоеше пред него и се питаше, какво всъщност иска този мъж.

— Желая те, Сюзън! — отвърна Елиът на неизречения й въпрос, като че можеше да чете мислите й. Гледаше я право в очите.

— О, не, това няма да стане! Ти… ти животно такова!

Елиът избухна в звучен смях и тя реши да използва случая, за да му се изплъзне. Но той беше по-бърз и я прегърна с едната си ръка през талията. Сюзън се изскубна и едва не падна, но Елиът я хвана и я задържа.

— Не си ли разбрала още защо доведох тук Франк? — попита той. — Наистина ли не знаеш?

Тя се обърна и отново се помъчи да се освободи, но той не искаше да я пусне.

— Мразя те — изсъска Сюзън. — Все ми е едно защо си го поканил! И ти също си ми безразличен.

Но когато изрече тези думи, знаеше, че са лъжа. И Елиът също го знаеше. Разхлаби хватката си и погледът му стана по-мек. Разтърка внимателно мястото, което преди това беше стиснал здраво.

— Елиът…

Той я помилва по бузата, плъзна пръсти по косата й и я придърпа по-близо до себе си. Сюзън веднага усети как бе обхваната от добре познатите й възбуждащи тръпки, които близостта му винаги предизвикваше у нея.

— Обичам те, Сюзън — прошепна й, взе лицето й в длани и я погледна с любов в очите. — И не бих бил така ужасно ядосан, ако не те обичах толкова.

Сюзън затвори очи, усещайки, че сълзи напират в тях. Защо трябваше да й го казва сега? Защо не можа да го премълчи? Искаше да го намрази, но сега той правеше това ужасно трудно.

— О, Елиът, ти така ме объркваш — промълви. — Изобщо не знам какъв си всъщност и какво искаш.

— Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Аз ти принадлежа. А това е всичко, което има значение.

Той се усмихна и бавно изтри сълзите й с целувки. После я прегърна силно.

Сюзън повече не се съпротивляваше. По дяволите, всички съмнения! Тази нощ щеше още един път да послуша само сърцето си, копнежа си и щеше да го обича.

Сюзън изви тяло към него, докато той целуваше нежно ухото й. Устните му се впиха страстно в шията й и тя се облегна на рамото му.

— Обичам те — мълвеше Елиът, повдигна я с лекота и я понесе в стаята й, където я положи внимателно на леглото. — Направо се побърках, когато в продължение на седмица не се видяхме — призна й той.

Държеше я здраво в прегръдките си и покриваше шията й с нежни, възпламеняващи целувки. Ръката й се плъзна по стройното му, мускулесто тяло и това още повече го възбуди. Докато се разсъбличаха, не преставаха да се милват един друг и да се целуват. Никой от двамата не можеше повече да устои на копнежа си по другия. Потънаха в омаята на дълга страстна целувка, телата им се преплетоха и Елиът проникна с буен порив в нея.

Сюзън изстена:

— О, Елиът, обичам те…

— И аз те обичам, мила. Обичам те толкова много! — шепнеше той. Сълзи се стичаха по лицето му, когато трептящите им тела достигнаха заедно блаженството на пълното сливане.