Джули Уорън
Сюзън (6)

VI

— О, не — извика Сюзън. В едната си ръка държеше чашата с кафе, а в другата сутрешния вестник. Заглавието, което току-що прочете, гласеше:

„Чембърлейн преследва бедна вдовица.“

Вече беше заподозряла, че се готви нещо, когато Рори предния ден се измъкна така внезапно. Естествено, той искаше да помогне. Но Елиът вероятно щеше да е бесен, когато прочетеше статията. Въпреки всичко, което й стори, не беше заслужил това.

Съвсем не й допадаше мисълта да му, отмъщава по този начин. „Който е безпогрешен, да хвърли първия камък“ — мина й през ума и тя тресна шумно чашата върху чинийката.

Вече обаче не можеше да стори нищо. Освен може би да се извини на Елиът, но за това и дума не можеше да става. Първо щеше да отиде в колежа и да започне занятия.

Бог знае защо, Сюзън се приближи до вратата на театралната зала и я отвори. Помещението беше празно и тя не можа да устои на изкушението да се качи на сцената и да погледне оттам. Вълнуващо беше усещането да стои тук горе. И не беше чудно, че актьорите казваха: „Сцената, това е светът.“ Тук те можеха според желанието си да си сътворят свой собствен свят.

Внезапно в залата се появи Елиът. Небрежно облечен в джинси и тениска, той идваше бавно към нея. Сърцето й затуптя лудо от вълнение и копнеж. „Нима може един мъж да бъде толкова привлекателен? — мислеше си. — И защо ядът ми премина?“

Тя с усилие се стегна и вдигна гордо глава.

— Аз… по-добре е да влизам вече в час. Не бих искала да закъснявам — каза Сюзън и се обърна, като се канеше да напусне бързо салона, но Елиът я хвана и я изгледа ядосано.

По дяволите! Тя не искаше да му се извинява. Винаги, когато показваше слабост, Елиът се възползваше от това. А дори той й дължеше извинение. В края на краищата той беше този, който я излъга.

— Трябва да вървя — Сюзън се отскубна, без да го дочака да й отвърне нещо.

Кабинетът по история на театъра беше препълнен със студенти — всичките възбудени, с желание да учат и готови да дадат най-доброто от себе си.

Когато Сюзън влезе, веднага настъпи тишина. Тя отиде мълчаливо до катедрата и извади от там необходимите й материали за лекцията.

— Този си го бива! — чу да шепне едно момиче.

Сюзън се обърна към класа и забеляза, че нито един студент или студентка не гледа към нея, а всички се бяха вторачили напрегнато в нещо или някого зад гърба й.

— Здравей — каза тихо Елиът.

Сюзън трепна.

Елиът скръсти небрежно ръце пред гърдите си. Ядът му очевидно се беше сменил с някакъв предизвикателен присмех, което накара Сюзън да предусети нещо недобро. Той я дари с лъчезарна усмивка. Онази прословута усмивка, допринесла много за успеха му и която така й въздействаше, та без малко да забрави, че е в клас. Сюзън се окашля.

— Какво правиш тук?

— Ами нали съм гостуващ преподавател. Не мислиш ли, че твоите студенти с удоволствие биха изслушали един професионалист, който наистина знае какво се играе в момента по сцените?

Навярно все пак нямаше да посмее да я злепостави пред студентите й!

— И така — започна Сюзън и се обърна бързо към младите си слушатели, чиито лица издаваха любопитство. — Бих искала да ви представя мистър Елиът Харт, по-известен като Е.Чембърлейн. Ще ви преподава през този семестър и едновременно с това ще постави една пиеса. Тъй като сте начинаещи, засега не бихте могли да участвате в представлението, но можете да помагате зад кулисите. Някакви въпроси към мистър Харт?

— Наистина ли сте имал авантюра с Елизабет Тейлър? — попита една от студентките.

— Трябва да четеш сценарии, а не писанията на жълтата преса — отвърна Елиът, а момичето стана пурпурночервено.

— Елиът — обърна се любезно към него Сюзън, — може би ще разкажеш на класа, колко е важно за начинаещия актьор да може да се опре на една солидна обща култура.

Елиът се облегна на дъската.

— Сещам се само за поговорката: „Всяка жаба да си знае гьола.“ Който иска да става професор, трябва да се наблъска с възможно повече обща култура, който обаче иска да стане актьор, трябва да се упражнява, упражнява и още един път да се упражнява.

Сюзън го погледна ядосано. Защо я нападаше в гръб? Забеляза, че студентите зашумяха възбудено.

— Все пак не мислиш така, нали Елиът?

— Дали не мисля така? Нима, когато някой от „Корус Лайн“ танцува, се пита на коя ли сцена са играли старите гърци?

— Но във всеки случай актьорите трябва да са подготвени добре за живота.

— И ще направят това като се затворят в колежа? — той се усмихна подигравателно.

— Е, не всички студенти искат да стават актьори — Сюзън заекна и се опита да намери подходящ аргумент, докато лицето й се изчервяваше. — Някои например искат да станат сценични техници или режисьори.

— Тогава трябва да учат това, което им е нужно. В книгите не пише как се става добър режисьор. Трябва сам да го изпиташ.

Тя го загледа ядосано. Все още не и беше съвсем ясно, какво всъщност целеше Елиът.

— Нещо определено ли искате да ми кажете с това, мистър Чембърлейн?

Застана до него в очакване.

— Нима смяташ, че би могла така направо да се качиш на сцената, щом като имаш някакви теоретични познания?

Сюзън се изпъна.

— Мисля, че за това ще трябва да поговорим по-късно.

— По-късно? Защо по-късно? Все пак днес живеем, а за утре не е известно нищо.

— Това го казва мъдрият мистър Харт!

— На теб също не би ти навредила малко житейска мъдрост.

— Благодаря за намека!

Едва сега Сюзън осъзна, колко тихо беше станало в стаята. Тя се огледа и забеляза по лицата на младите хора, че с усилие се мъчеха да сдържат гримасите си.

— Защо вие двамата не излезете навън и се обясните най-после? — попита някакъв студент от задните редове.

— Благодаря, но няма нужда, Ранди — рече Сюзън и добави подчертано учтиво: — Мистър Чембърлейн, за днес разказахте достатъчно на класа ми. Благодаря ви много.

— Но все още не съм споменал нищо за отзивчивите меценати в тази професия — отвърна той привидно невинно. — Всяка актриса трябва да си има един такъв, е, да кажем… покровител. Как иначе би могла да постигне нещо в изкуството?

— Това отнася ли се и за актьорите? — попита Ранди и се ухили. — Трябва ли и ние да жертваме невинността си, за да постигнем успехи?

— Е…

— Вън! — Сюзън почти изкрещя. — Това не е представата ми за преподаване, мистър Чембърлейн.

— Точно поради това ме и забавлява така много — той се подсмихна леко и напусна стаята.

Сюзън стоеше като вцепенена и гледаше втренчено към вратата. Не й се искаше да се обърне. Как след всичко случило се щеше да застане отново пред класа си? Елиът й беше надробил тази попара! „Е, Чембърлейн — закле се тя — ще ти го върна!“

 

 

— Ах, мистър Чембърлейн! — извика Сюзън. Тъкмо беше свършила часовете си и търсеше Елиът.

Той се обърна бавно. Сюзън се спря съвсем близо до него.

— Мисля, че трябва да ми се извините — тя се приготви да приеме боя.

— Мистър Чембърлейн? — той повдигна учудено вежди. — Мислех, че вече няма нужда да бъдем толкова официални?

— Това, което направихте е непростимо — продължи Сюзън и изобщо не обърна внимание на протеста му.

— Защо толкова се страхуваш да покажеш някои черти от характера си. Уязвимостта например? — попита Елиът меко. — Би трябвало да си признаеш поне някои човешки слабости.

— Елиът, нямам нужда от психоаналитик. И не сменяй, моля те, темата! Ти дойде в класа ми единствено, за да подрониш авторитета ми — гласът й трепереше от яд. — Благодаря ти много, че така ме нападна в гръб.

— О, направих го с удоволствие — отвърна той саркастично. — Значи, стоя си аз тук и трябва да се извинявам, че казах честно и открито мнението си. А ти дори не ми обясни какво означава това тук! — Елиът разгъна вестника, който държеше и го тикна под носа й.

Сюзън отметна кичур коса назад. „О, господи, статията на Рори!“ Съвсем я беше забравила!

— Съжалявам, Елиът. Не съм го искала. Дори и да не ми повярваш, нямам нищо общо с тази статия.

Тя погледна неподвижното му, безизразно лице. Изглежда се бе замислил за нещо, но съвсем очевидно беше засегнат.

— Но дали ми вярваш или не, е все едно.

— Не разбирам какво има пък сега — беше неговият нетърпелив отговор.

— Елиът, бих искала да мога да ти вярвам. Става дума за къщата на майка ми — Сюзън запристъпва от крак на крак. — Научих от един адвокат кой е отпуснал тогава кредита на баща ми. Къщата сега трябва да бъде продадена, защото не сме изплатили вноските по него. Ти сам си упълномощил за това Джеймисън — наложи й се да се овладее, за да не изкрещи, когато продължи. — Ти ме излъга! Мислех, че наистина държиш на мен. А сега трябваше да установя, че си се отнесъл много нечестно. Защо избра точно този начин, за да ме вкараш в леглото си?

Внезапно той я привлече към себе си. Притисна устни върху челото й, а след това я целуна така пламенно по устата, че тя почти се задуши.

— Недей! — отдръпна се рязко. — Не го искам — повече не!

— Сюзън — шепнеше й Елиът, — не съм те излъгал!

— Но… ипотеката! — тя изхлипа, а сълзите се застичаха по лицето й. Просто не можеше повече да се владее, защото се разкъсваше между желанието, което Елиът предизвикваше у нея, само като го видеше, и гнева, който изпитваше към него.

— Сюзън — повтори той безкрайно нежно, — не знаех нищо за това, че притежаваме ипотеката на вашия имот. Вярно е, че Джеймисън се грижи за сделките ми в Колумбия. И има пълна свобода на действие. Той всъщност никога не ме търси за съвет, когато има някакви проблеми. Сюзън, не знаех, че иска да продаде къщата ви, трябва да ми повярваш.

Тя избърса сълзите си и си пое въздух. Беше така объркана, че съвсем не знаеше вече на какво да вярва.

— Но нима е само една случайност? Аз напускам Ню Йорк, а ти ме последваш, за да ми измъкнеш изпод носа постановката на пиесата. След това ми предлагаш роля, така че да съм ти задължена за услугата. И тази ипотека, нещо като последен триумф… Помислих си, че съвпада с твоя план. О, господи, после Рори узна всичко и написа статията, без дори да ме е питал.

— От това можеш да разбереш, колко бързо и лесно могат да те очернят във вестника — Елиът обгърна раменете й. — И още нещо, Сюзън. Никога не бих използвал каквито и да било средства, за да те подлагам на натиск. Никога! Не знаех нищо за случая с къщата — просто трябва да ми повярваш! За Бога, имай доверие в мен! Дай ми все пак шанс!

Когато погледна към него, очите й все още бяха натежали от сълзи. „Да дариш някому доверието си, означава да си уязвим“ — помисли си. Сега не можеше да му даде никакъв отговор, защото беше неспособна да разсъждава трезво. Вместо това, се разплака отново. Той я притисна до гърдите си и избърса сълзите й.

— Имаш ли още часове днес? — попита Елиът, когато тя отново се успокои.

Сюзън поклати глава.

— Днес следобед съм свободна.

— Тогава ела! Ще те заведа вкъщи!

Малко по-късно те стигнаха Уолтън Стрийт и Сюзън отключи вратата.

— Къде е спалнята ти? — попита Елиът, влизайки след нея в антрето.

Сюзън мълчаливо му показа стълбите за горния етаж. Без да каже дума, вземайки по две стъпала наведнъж, той се качи и донесе оттам възглавници и едно одеяло.

— Ела тук — рече й и я заведе в дневната. Настани я грижовно на кушетката, постави на високо краката й и я покри с одеялото.

— Сюзън, ще се върна пак в колежа. Сега бих искал да поспиш. Когато се събудиш, обади ми се по телефона. Ще бъда или в колежа, или в къщата при езерото, която ми предоставиха да ползвам, докато съм тук.

— Имаш предвид „Гордън Манър“?

— Да, точно нея. Ще извикам Джеймисън и ще анулираме всичко.

Сюзън се надигна.

— Не… не, това не мога да го допусна.

— Шшшт… сега си почивай! По-късно ще поговорим!

Елиът я целуна по върха на носа й я помилва по бузата. После стана и тръгна към вратата.

— Елиът — извика му Сюзън и се подпря на лакти.

Той се спря и се обърна.

— Искам да ме любиш! — тя не умоляваше, не беше и заповед. Само констатация.

Елиът я погледна с много нежност.

— Тази нощ. Още тази нощ…

 

 

— Какво? — извика Сюзън, когато силен телефонен звън я стресна, изтръгвайки я от съня й. Сети се, че беше сама в къщата. Майка й я събуди за малко следобеда, за да й каже, че трябва да направи няколко покупки.

— Да? — вдигна слушалката, търкайки очи.

— Сюзън?

— Да. Кой се обажда?

— Аз съм, Елиът! Трябва веднага да дойдеш — каза той кратко.

— Защо, какво се е случило? — тя веднага се разсъни и усети някакво неприятно чувство в стомаха си. Досега никога не беше го чувала така развълнуван. Какво ли се бе случило?

— Сградата на колежа, в която се намира театърът. Гори, цялата е в пламъци.

В слушалката се чуваха някакви сирени и викове.

— Къде си, Елиът?

— В една съседна сграда. Ела бързо! Имам нужда от теб тук!

— Разбира се, скъпи — отвърна Сюзън и заопипва с крак, търсейки обувките си. — Зле ли изглеждат нещата? От кога гори там?

— Огънят е избухнал приблизително преди двадесет минути, но се разпространява много бързо. Вече не вярвам… — той млъкна по средата на изречението и Сюзън дочу как даваше нареждания на някого да спасява, каквото може да се спаси.

— Сюзън, пак съм аз. Слушай, аз…

— Не казвай нищо повече. Идвам веднага!

— Благодаря.

— Елиът…

— Да?

— Пази се — след това затвори телефона.

Сюзън грабна мантото си и се отправи към колежа.

Беше се появил вятър, който люлееше бурно дърветата. Във въздуха се беше наслоил мирис на изгоряло дърво и едва сега изведнъж й стана ясно, какви щяха да бъдат последиците от тази беда. Театърът щеше да бъде унищожен. Някогашният хангар за самолети сигурно щеше да изгори като сухи трески.

Тя се стъписа, когато видя пламъците как се извиват към небето. Свиреха сирени, а хората бягаха трескаво насам-натам. Някои очевидно бяха в шок, други плачеха, а останалите се опитваха да измъкнат от сградата онова, което можеше все още да се изнесе.

— Д-р Грахам! — извика Сюзън и сложи ръка на рамото на стария мъж.

Той дори не се обърна. Лицето му беше пепелявосиво.

— Д-р Грахам, така съжалявам. Нима нищо повече не може да се направи?

Грахам само сви рамене, без да й отвърне.

— Къде е Елиът? Виждал ли сте го?

Мълчаливо й посочи с ръка към буйните пламъци.

— Не, не! Може да е там вътре! — прошепна тя с ужас. — Ще изгори жив!

След това хукна през мократа трева и за момент само се поколеба, когато я връхлетя знойната жега от счупените врати и прозорци на театъра.

— Сюзън! — изкрещя някой и я дръпна за ръката назад. Обърна се и видя Саманта, но не разбра какво й каза тя. Отскубна се от нея.

— Сюзън, там повече не може да се влезе! — повтори Саманта.

— Елиът…

— Той е добре. Само ще изнесе още няколко важни документа. Не е сам.

— Трябва да го потърся, Сам.

Тя изтича към онази част от сградата, която все още не беше обхваната от пламъците и отвори вратата. Веднага я пресрещнаха гъсти облаци дим.

— Елиът! — изкрещя отново.

— Кой е там? — извика непознат глас.

— Сюзън, Сюзън Джордън. Аз… търся… Елиът!

По-нататък не можа да продължи. Изведнъж се закашля и имаше усещането, че се задушава. С мъка си пое въздух. След това й притъмня и коленете й се подкосиха. „Ще припадна“ — помисли си само, а после всичко пред очите й стана черно.

Пляс. Сюзън чуваше, и усещаше дъждовните капки, които падаха върху затворените й клепачи. Когато отново дойде на себе си, усети, че лежеше на мократа земя. А после почувства някаква ръка. Неговата ръка, която държеше нейната.

— Елиът? — промълви и отвори очи.

— Да, скъпа — прошепна той, прегърна я през раменете и я изправи леко.

Сюзън си пое дълбоко въздух. Значи той беше в безопасност!

— О, Елиът, трябва да ти кажа нещо…

— Шшшт — прошепна й. — Сега не казвай нищо!

Той я притисна силно към себе си и я помилва по косата.

— Но…

По-нататък не можа да продължи, защото Елиът затвори устата й с целувка, която беше толкова нежна и изпълнена с любов, че за известно време Сюзън забрави всичко около себе си.

— Театърът!

Изведнъж отново се сети, къде се намираха и се освободи от Елиът. Погледът й премина над двора и забеляза какво се беше случило през това време. Дъждът беше изгасил пламъците, но към небето още се виеха гъсти пушеци. От сградата на театъра беше останал само един черен скелет.

— Бедният д-р Грахам… — прошепна Сюзън. — Театърът беше неговият дом, целият смисъл на живота му.

— Ела, да тръгваме! Тук не можем да направим нищо повече.

Елиът й помогна да се изправи на краката си. Сюзън се олюля, когато се опита да тръгне. Без да каже нещо, Елиът я вдигна на ръце. Тя се сгуши до рамото му и затвори очи.

Той тръгна и Сюзън забеляза, че се запътва по посока на имението.

— Елиът, не можеш да ме носиш през целия път. Къщата все пак е отдалечена на повече от километър.

— Заслужил съм си го, дори и да трябва да те нося на десет километра — Елиът се усмихна. — Ако не ти се бях обадил по телефона, не бих те забъркал в тази злополука. Наказание трябва да има, така че ме остави да те нося!

— Елиът! — тя не можеше да се сдържи повече и започна да се смее.

Той спря, погледна я и сам се разсмя.

— Мисля, че е по-добре да взема колата, лейди — Елиът я понесе към една от паркираните наблизо коли.

— О, днес нямаме никакви лимузини — подразни го Сюзън.

— От време на време ние могулите пътуваме и с малки коли. Да не губим съвсем връзката с обикновените хора. Разбирате нали, лейди? — отвърна й той и я постави внимателно на предната седалка.

— Но, разбира се, сър — Сюзън се тресеше от смях, когато той затръшна вратата.

— Мога ли да попитам, какво толкова смешно има, милейди?

— Ти… ти изглеждаш като миеща мечка.

Когато той я погледна смаяно, тя се разсмя още по-силно. Лицето му беше покрито с черни и сиви петна. Капки пот и пепел се бяха смесили в мръсен, тъмен слой.

След като седна зад кормилото, Елиът се погледна в огледалото, за да провери как изглежда. Той се ухили.

— Не ти ли харесва това? Е, тогава почакай, докато ти се удаде да видиш останалата част от тялото ми.

— Помни думите си — отвърна Сюзън и настръхна само при мисълта, че ще прекара тази нощ с Елиът.