Александър Белов
Щурмът на вулкана (24)

23.

Над Москва валеше сняг и се стелеше върху мокрите тротоари, осветени от уличните лампи и фаровете на автомобилите. В кабинета на генерал Веденски беше топло и уютно, а горещият чай с лимон бавно изстиваше на масата. Самият генерал не седеше зад бюрото си, а край масичката до стената, което подсказваше, че с човека, който в този момент бе в кабинета му, имаше приятелски отношения. А срещу него седеше Александър Белов. Той изглеждаше внушително, беше облечен с идеално ушит костюм, а косата му беше намазана с гел и сресана назад, както я носеше преди време.

— Е, Саша, вече мога ли да ти честитя? — попита генералът. — Да оглавиш такова предприятие не е като да яхнеш кобила. Само не ми е ясно защо направи тези демократични избори в Красносибирск, нали покойният Риков ти е завещал всичките си акции? Ти и без това си реалният собственик на комбината и без каквито и да било избори би могъл да изхвърлиш протежето на Зорин Матвей Риков от стола на генералния директор.

— За мен беше важно да разбера, че хората ми имат по-голямо доверие, отколкото на него — отвърна Белов. — Сега, когато имам подкрепата на хората, мога да преобърна планини. А пък Матвей напусна Красносибирск. Още докато бяхме в плен с брат му, той си построил къща в Сочи. И сега се премести там.

— Слава богу — рече Веденски, — само пречеше в комбината. А как вървят нещата ти с Ярослава? Как протича бременността й? Скоро ли ще ражда?

Белов се навъси и той разбра, че е улучил десетката, защото Саша не би дошъл при него току-така да пият чай. Саша помълча малко и разказа на Веденски, че когато се върнал след убийството на Риков в Красносибирск, намерил апартамента си празен и една бележка от Ярослава, в която тя молела да й прости, но не можела да увеси на врата му чуждо дете, макар че го обичала повече от живота си. А пък самата Ярослава изчезнала без следа. Белов я търсил навсякъде, ходил в родния й край да види дали не е заминала там, обаждал се на майка й и на баща й в чужбина, но и те нямали никаква представа къде е. А страната е толкова голяма, че как би могъл да намери човек в нея една жена.

— Затова искам да помоля теб, Игор Леонидович — завърши разказа си Саша, — ти имаш огромна агентура, помогни ми да намеря Ярослава. Цял живот ще се моля за теб.

— Май че си станал набожен — подсмихна се Веденски, — често ли разговаряш с твоя Лукин?

— Че какво му е на Лукин? — сви рамене гостът. — Той извърши добро дело, събра край себе си безпризорните хлапета, построи манастир на брега на реката близо до Красносибирск, привлече хора, които се местят да живеят от града в селището там. Записа децата в училище, иначе аз никога в живота си не бих могъл да ги накарам да учат. Фьодор остана да пази манастира, намислил е да си направи галера. Познаваш Витя Злобин — и той напусна комбината и замина при него. А пък всички се присмиваха на Фьодор. И Уотсън, доктор Уотсън също напусна комбината, назначих го за главен лекар в местната поликлиника, понеже от предишния главен лекар нямаше никаква полза, само бели правеше и крадеше. Така че всичко е наред, само дето не мога да намеря Ярослава. Тя се крие от мен. Но аз не я обвинявам, каквото било — било. Пък и Омар я е изнасилил, а детето няма нищо общо с цялата тази работа.

— Ще се опитам да ти помогна — отвърна Веденски, — имаш ли нейна снимка?

Саша порови в портфейла си, извади една снимка и му я подаде.

— Хубава е — каза генералът, след като погледна фотографията, — ще открием твоята обитателка на тайгата, не се притеснявай. Още днес ще издам заповед. А как е синът ти?

— Сега ще отида при него — отвърна Белов, — ще седнем в някой ресторант и ще си поговорим по мъжки.

— А как е жена ти? — попита Веденски. — Чух, че отношенията ви не са много добри. Не сте поделили нещо във фонда.

— Оправихме си отношенията — отвърна той, — всичко е наред. Приписах на Ваня имуществото на фонда, а Олга е негов попечител, докато навърши пълнолетие. Но и след като го навърши, пак ще получи дял, така че тя постигна своето и престана да ме тормози. И ми разреши да се виждам със сина си.

Белов усещаше, че Веденски иска да му каже или да го попита нещо и търси подходящ момент. Кой знае защо започна да полива цветята на перваза на прозореца с една шарена лейка.

— Значи, излиза, че парите на фонда вече не са твои? — попита генералът и се премести от фикуса при хортензията.

— Сега притежавам акциите на комбината за алуминий, а те са по-скъпи — подсмихна се Саша.

Но генералът му припомни, че когато е прехвърлял фонда на сина си и на Олга, още не е знаел, че Риков му е завещал акциите си, пък и положението в комбината е било доста неясно.

А в отговор гостът се засмя и каза:

— Игор Леонидович, главата ми е на мястото си, от здравето си, слава богу, също не се оплаквам, имам и верни приятели. Да не би да не мога да си спечеля пари?

— Да, да — съгласи се Веденски, — точно за това искам да си поговоря с теб.

Той седна, отпи от изстиналия чай и каза:

— Ето какво, Александър Николаевич, в резултат на този десетилетен бардак, който се нарича строителство на демокрацията в Русия, фактически всички стратегически запаси и предприятия в страната се озоваха в частни ръце. Добре, че не им хрумна да приватизират атомните бомби. Но да речем суровини като стоманата, алуминия, въглищата и нефта трябва да се намират само в едни ръце — в ръцете на държавата, иначе ще възникне хаос. Защо ли ти го казвам, ти много добре знаеш, че новоизпечените олигарси само искат да налапат колкото се може повече и да избягат на Запад. Зарязват нефтените находища наполовина, обират каймака и изчезват. Ама какво ти говоря, сам знаеш как е.

— Зная, Игор Леонидович — кимна Белов, — гледам телевизия. Не всички олигарси постъпват по този начин и по-точно никой не постъпва така, защото те не са самоубийци, че да си нанасят вреди, а са фанатици в работата си. Пък и има разлика между нефтените находища. На различните места нефтът има различна себестойност, а това зависи от дълбочината на залежите и от геологията. Нерентабилните сондажи не могат да не се закриват, такива са елементарните закони на пазара. Затова трябва да се гледа конкретно къде и кой нарушава законите, ако ги нарушава. И освен това на Запад няма никакъв хаос в икономиката, макар че там почти всичко се намира в частни ръце. Какво се опитвате да ми кажете?

— Аз не мога да те заставя — разпери ръце Веденски, разстроен от думите му, — но няма да е зле, ако прехвърлиш на държавата акциите, които ти завеща Риков. Естествено, ти ще останеш директор на комбината, а аз мога да ти съдействам да издигнат кандидатурата ти за Съвета на федерацията — подхвърли му едно захарче генералът. — Съгласен ли си?

— С какво да съм съгласен? — усмихна се лукаво Белов. — Че олигарсите трябва да бъдат притиснати или че е по-добре да стана член на Съвета на федерацията?

— Не те пришпорвам — продължи Веденски, правейки се, че не забелязва иронията в думите му, — но ти си помисли, поразсъждавай месец-два…

— А какво стана със Зорин, още ли не се е появил? — попита Белов. — Той също има акции в комбината.

— Не — въздъхна генералът, — още не сме успели да го открием. Успяхме да изясним, че е избягал от собствения си дом точно преди деня, когато килърът застреля Олег Алексеевич Риков. Навреме се е измъкнал, иначе щеше да лежи в затвора заедно с тоя боклук Литвиненко.

Белов погледна часовника си и установи, че е време да се сбогува с генерала. След половин час имаше среща с Иван, а след това щеше да хване самолета за Красносибирск. На раздяла Веденски още веднъж го помоли да помисли дали да не прехвърли акциите си на държавата, намекна му, че подобно решение много би допаднало на президента Батин, а пък сетне уж между другото му разказа за олигарха Берестовски, когото успели да приберат от чужбина благодарение на една операция на Федералната служба за безопасност. И държавата вече му предоставила комфортно помещение с телевизор и хладилник в Бутирския затвор.

Белов разбра намека и се разстрои, но съвсем не заради необходимостта да се раздели с капитала си. Стана му обидно за неговата работа, за хората и за работниците, които му бяха поверили съдбата си. Защото държавният чиновник никога не би могъл да ръководи работата си така, както би го правил един собственик предприемач, без да се съобразява с висшестоящите. А реално погледнато, от тази повторна национализация щяха да изгубят всички — и работниците, и държавата, която щеше да събира с няколко милиарда рубли по-малко данъци.

Но беше безсмислено да се бори с Батин, ако зад това предложение наистина стоеше той. Държавата имаше тежък прокурорски задник, който щеше да седне отгоре му и да го задуши. Белов обеща да си помисли и да поразсъждава, но не даде конкретен отговор.

Когато Белов си отиде, Веденски дълго седя и мисли за техните сложни отношения. Навремето, в началото на тяхното познанство, Саша му се струваше морален изрод, патологичен тип, склонен към убийства и насилие. Той работеше с него, защото бе получил такова нареждане от висшестоящите, и като сериозен и изпълнителен офицер не се опитваше да обсъжда заповедите. Сетне, когато опозна Александър, разбра, че той беше външен човек за престъпните среди и че съдбата му бе подготвяла съвсем друг път. Дали пък точно заради това ръководството на Федералната служба за безопасност от хилядите руски мутри избра именно него за ролята на агент за влияние? Все пак там, горе, не седяха глупаци! Само дето Белов както винаги беше неуправляем. Абсолютно неуправляем…

Съвсем наскоро Игор Леонидович получи достъп до секретна информация, която го накара да преосмисли доста неща в живота си. Оказа се, че самият той, както и Белов, беше влязъл в кръга на избраните, на които по волята на държавата бе съдено да станат такива каквито са. През последните години от съществуването на социализма, предвиждайки неговия крах, група генерали бяха решили да подберат талантливи ръководители от младежките среди. Тоест да подменят бездарните партийни босове с перспективни хора от новото поколение, които изцяло да бъдат под техния контрол, да ги внедрят във всички области на живота и по този начин отново да завладеят изгубените ръководни позиции. А най-интересното бе, че в началото на този списък пред фамилията на Белов стоеше фамилията на Батин! А след Белов беше Веденски…

Глигана паркира колата си на охраняемия паркинг, каквито в столицата вече имаше колкото щеш, и се отправи към входа на блока си. Той беше в прекрасно настроение, подсвиркваше си и слушаше как снегът скърца под краката му. Естествено, паркингът беше далеч от дома му и затова Глигана се канеше да си купи апартамент в някой от новите блокове, в които гаражите са подземни. Вкараш колата си вътре, заключиш я, качиш се в асансьора и вече си вкъщи. Без главоболия.

Нещата му вървяха добре. Бонбоните, които пласираше в Красносибирск, му носеха печалби, а благодарение на своята ловкост той непрекъснато увеличаваше асортимента на доставяните стоки, започна да зарежда града и с други продукти и от това печалбата му растеше. И живееше в два града — ту уреждаше нещата си в Москва, ту заминаваше за Красносибирск. Беше си купил апартаменти и на двете места.

След убийството на Риков и след като Глигана залови килъра, за него писаха във вестниците и направиха предавания по телевизията. Благодарение на това Белов, който все повече и повече се превръщаше в лидер на обществения живот в Красносибирск, се изпълни с уважение към него и не се опита да го изхвърли от града. Те имаха дълъг разговор, в резултат на който Глигана се закле повече да не предприема никакви войни и да се занимава само с бизнес, а Белов му повярва и го остави на мира. А пък самият той се зае да ръководи комбината, чийто формален ръководител Матвей Риков беше деморализиран и нямаше никакъв авторитет в предприятието.

А когато стана ясно, че Риков-старши бе завещал всичките си акции на Белов, Матвей окончателно изгуби вяра в себе си и започна кротичко да се пропива. Но всичко свърши добре — изборите спечели Белов, а протежетата на Риков-младши и старата номенклатура на Зорин спешно започнаха да напускат града, освобождавайки място за предприемаческата дейност на Глигана. И той се развихри както можеше.

Вярно, имаше едно препятствие. Благодарение на своята външност, ловкост и сила придобиваше все по-голяма тежест в престъпните среди на Красносибирск. Дъба и Герман прекарваха времето си с него, а Семьон ревнуваше и се боеше, че може да му заеме мястото. И колкото и да го убеждаваше Глигана, че е сложил край на тези неща, той не му вярваше. Но този проблем беше решим.

Вече бе стигнал до входа, когато иззад бараката, където метачът на двора си държеше нещата, се появи един човек и му прегради пътя. Ръката на Глигана машинално се стрелна към пистолета, но не откри кобура под мишницата, тъй като напоследък той не носеше оръжие.

Ала човекът не бързаше да стреля и Глигана въздъхна с облекчение, защото си помисли, че това може да е някой местен клошар, който иска да си изпроси цигара. В този момент върху лицето на човека се плъзна светлина от фаровете на преминаващите зад тях коли, Глигана го позна и отстъпи назад.

— Боб? — промърмори той. — Откъде се взе?

— От онзи свят — пошегува се мрачно нискочелият помощник на Глигана, — дяволите ме пратиха да те прибера…

— Значи си жив, приятелю — възкликна той, опитвайки се да покаже колко се радва на тази неочаквана среща, — а пък аз си мислех, че…

— Защо се радваш? — попита мрачно Боб, извади пистолет от джоба си и дръпна затвора. — Нали ти ми вкара три куршума, едва издрапах от оня свят…

— Виж какво, аверче, всичко стана случайно, ти видя — опита се да реши по мирен път проблема Глигана, поглеждайки към ТТ-то в ръцете на Боб, — тогава не видях, че към мен тичаш ти, мислех, че са те…

— Аз те уважавах като по-голям брат — каза Боб и насочи пистолета към гърдите на Глигана, — а ти ме предаде!

— Не съм те предал, кълна ти се, да пукна, ако лъжа, не исках да стане така — нареждаше Глигана, отстъпвайки, — гръм да ме удари, ако съм искал.

— Това вече няма значение — каза Боб и направи крачка напред.

— Какво ти става… Какво правиш? — опитваше се да продължи разговора Глигана, отстъпвайки назад. — Искаш ли да те направя директор на филиала си в Красносибирск? Или в Москва? Къде искаш?

Но Боб мълчеше и тогава той реши да бяга. Рязко се обърна и хукна. Боб не се втурна след него, прицели се и натисна спусъка.