Александър Белов
Щурмът на вулкана (10)

9.

Входът към мазето, където се събираше бандата на Тихно, се охраняваше от вечно подсмърчащия хлапак с прякора Хилавия. Когато Лоцмана се приближи към него, сгушил глава в раменете си, Хилавия първо се изплаши, но сетне се окопити, тъй като нямаше защо да се бои от някакъв си келеш. Той демонстративно се изплю встрани, извади цигара от пакета с надпис „Кент“ и я запали.

— Пушиш от нашите цигари — отбеляза Лоцмана.

— Защо пък да са вашите? — първо се сепна, но бързо се ориентира Хилавия и се нахвърли грубо върху Лоцмана: — Я изчезвай оттука, че ей сега само да подсвирна, и ще си събираш кокалите!

— Тръгвам си, де, тръгвам си — рече миролюбиво Лоцмана, отстъпвайки назад.

И в същия миг Тимоха метна въже през тънкия врат на Хилавия и го дръпна назад. Лоцмана моментално скочи към него и с два удара в корема повали часовоя от бандата на Тихно. Появиха се Иван и Ботаника. В този момент Тимоха вече бе завързал ръцете на Хилавия на гърба и го бе отмъкнал встрани. Иван влезе пръв в мазето, от двете му страни вървяха Лоцмана и Тимоха, а зад тях се тътреше Ботаника.

В мазето, което беше обзаведено като някакво подобие на жилищно помещение, се бе настанила цялата банда на Тихно. На масата в средата на стаята имаше печка, върху нея вреше тенджера, в която се варяха около пет килограма скариди, а до скаридите бяха строени в редичка три бутилки водка и няколко литра бира. Очевидно компанията на Тихно гуляеше, пропивайки парите, които бе отмъкнала от Иван и хлапетата. Ваня спря на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Пистолетът беше напъхан на кръста му под якето. Лоцмана и Тимоха застанаха до него, а Ботаника се скри зад гърбовете на приятелите си.

— Я, каква е тази комедия, мамка му! — попита твърде високият за възрастта си каяк с прякора Тъпчото, който вчера наби Лоцмана. — Появиха се храчките от народа!

Тихно, който стоеше до скаридите и ги разбъркваше с дървена лъжица, се усмихна снизходително. Тъпчото тръгна към Иван и компанията му, поклащайки се като танцуваща циганка. Изкачи се по стълбите, приближи се до Лоцмана и попита:

— Вчера малко ли ти беше боят? Защо си се домъкнал и днес?

— Да ти върна рестото — отвърна той и светкавично ритна право в челюстта Тъпчото, независимо че беше с една глава по-висок от него.

Тъпчото залитна и отстъпи назад, но зад него имаше стъпала и той се претърколи надолу. Приятелите на Тихно скочиха, готови да се нахвърлят върху дребосъците и да ги накъсат на парчета.

Но в същия миг Иван измъкна пистолета, насочи го срещу Тихно и изкрещя:

— Всички на пода, иначе ще ви направя на решето!

Щом зърнаха оръжието в ръцете на Иван, юношите се изплашиха и дори самият Тихно леко пребледня. Но сетне бързо се съвзе, изкриви физиономия в презрителна усмивка и каза:

— Стига, бе, пичове, това е запалка. Убийте го.

Тъпчото стана от пода, олюлявайки се, погледна разгневено Лоцмана, просъска: „Ще те размажа, гадино!“ и понечи да хукне нагоре.

Но в този момент Иван натисна спусъка. И не просто го натисна, а се прицели и стреля право във врящата тенджера със скаридите. Отпрати куршума така, както го беше учил баща му — по допирателната, за да не улучи никого. Ала преобърна тенджерата с врящата вода право върху корема на Тихно. Врящата течност заля панталона му. От грохота на изстрела всички приклекнаха, а Тихно се разкрещя и се търкулна на пода, виейки като сирена на пожарна. Двама от бандата му се хвърлиха към него. Тъпчото изплашено се закова на място.

— Ръцете на врата, легнете по лице! — заповяда тържествуващо Иван.

Вече се беше уморил да държи тежкия пистолет.

 

 

Арсений Степанович Власов вече допиваше чая си, когато Белов му се обади и му каза, че го чака пред фонд „Реставрация“ след четирийсет минути. Власов остави чашата, приготви се набързо, излезе от блока, качи се в бялата си лада, стигна до булеварда и се вля в потока коли. И не забеляза как за него се закачи едно жигули със зацапани номера, в което седяха две яки бандитски мутри.

След като измина почти половината път, Степанич спря на червения светофар на кръстовището, но изведнъж зад него се чу удар на метал и нещо силно тласна колата напред. Ясно бе, че някой се удари в новата му лада. Степанич веднага погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че в него се е нахендрило едно старо жигули.

— Добре, че поне не ме блъсна мерцедес — рече си той, — че с тези мерцедеси за всяка авария все ти си виновен…

Той слезе от колата, за да поговори с другия шофьор. В същия миг от жигулито, което го блъсна, изскочи висок широкоплещест каяк и се втурна към Степанич. По принцип Степанич би трябвало да се развика, защото той беше потърпевшият от сблъсъка, но не искаше да вдига скандали, тъй като всичко би могло да се реши мирно и тихо. Затова отвори уста, за да каже нещо, но получи от Боб силен страничен удар точно в брадата. Степанич падна върху багажника на своята кола, плъзна се по него и се стовари на асфалта.

— Как спираш, дърто говедо? — развика се нападателят. — Нарочно ли си го търсиш?

На Степанич и през ум не му минаваше да си търси каквото и да било, защото бързаше за срещата с Белов и както винаги беше спрял бавно и правилно. Пък и бе дал всички необходими светлинни сигнали, и бе абсолютно убеден, че не е виновен за инцидента. Но изненадващият удар по челюстта силно разтърси мозъка му, лиши го от способността да мисли и потисна волята му. На никого от шофьорите на околните коли не му пукаше за стълкновението и те си преминаваха покрай тях, забързани по своя път.

— Сега е втаса, дърт кретен такъв! — буйстваше каякът, надвесен над него. — Давай парите!

— Защо да съм я втасал? — попита Степанич, надигайки се с усилие. — Ти ме блъсна отзад и ти си виновен!

— Аз ли съм виновен? — избухна нискочелият и започна да се тресе като в истерия.

Степанич потръпна от уплаха пред този бандит с неустойчива психика, защото не му се искаше да получи втори удар по лицето. Но здравенякът не посегна да го удари втори път, а го сграбчи за дрехите, събори го върху капака на колата си и започна силно да го разтърсва, удряйки тила му в ламарината.

— Хайде да извикаме пътната милиция! — крещеше на пресекулки от ударите Власов. — Нека те да отсъдят!

Каякът обаче не беше съгласен да викат пътната милиция и упорито твърдеше, че за материалните и моралните щети Степанич му дължи три хиляди долара. И че ако до вечерта не му даде тези пари, ще му вземе ладата.

Степанич трябвало да му даде парите вечерта. Едва тогава щял да си получи ключовете на колата обратно. Но ако закъснеел дори и с една минута, щял да си остане без автомобила. С крайчеца на окото си Власов забеляза, че в колата, която го блъсна, седи още един човек, но виждаше само яката му мутра, понеже той така и не излезе от возилото. Нискочелият престана да го разтърсва и взе ключовете от колата, книжката, портфейла и мобилния му телефон.

— След един час ще се обадиш на твоя мобифон! — каза той, размахвайки апарата му в стиснатия си юмрук. — И аз ще ти кажа къде да донесеш мангизите.

С тези думи той се качи в ладата на Власов и запали мотора. Степанич се опита да се спусне към него, за да защити собствеността си, но получи силен удар с юмрук в челото и се изтърколи от колата. Нискочелият бандит го заплаши, че само да посмее да отиде в милицията, ще го намери и ще му откъсне главата. И накрая му посочи адреса на блока, в който живееше Степанич, като по този начин му подсказа, че е добре информиран. Ала Степанич бе изпаднал в шок и не се замисли откъде на бандита, който го блъсна уж случайно, му е известен домашният му адрес.

„Лястовичката“ на Степанич — бялата лада, която той обичаше повече от жена си, се отдалечи от него с непознат човек зад волана. Жигулито, което го блъсна, също потегли. Бандитът, който бе останал в автомобила, се премести зад волана и се понесе след ладата на Степанич. И двете коли бяха в изправност, така че Власов изобщо не можеше да разбере защо трябва да дава на някого три хиляди долара.

Когато бандитите заминаха, нещастният Степанич остана сам насред пътя. Не можеше да се обади на никого, тъй като нискочелият отмъкна мобифона му. Разбира се, наблизо сигурно имаше телефонен автомат, но за съжаление не знаеше номера на мобифона на Белов, пък и го нямаше записан вкъщи, а само в мобифона си. И имаше само един изход — да вземе такси, да отиде до фонд „Реставрация“ и да разкаже всичко на Белов. Ала нямаше пукната пара в себе си, защото портфейлът му с двеста долара и две хиляди рубли отиде в джоба на бандита.

Досега никога не му се бе случвало да се сблъсква с такова нагло нападение на улицата. Той се тресеше от възмущение. Затова, след като хвана такси, започна трескаво да разказва на шофьора какво му се е случило току-що. Човекът внимателно го изслуша, кимайки му в знак на съгласие, и го посъветва да намери парите, и да ги даде на тези боклуци. Каза му, че ще е по-добре да се оправи с бандитите и да им плати, без да се обръща към милицията.

И накрая му разказа как веднъж през лятото късно вечерта спрял на един светофар да чака зелената светлина. И тогава от тротоара излетяла някаква пияна жена, блъснала се в колата му и изгубила съзнание.

Той слязъл от таксито и докато се опитвал да я свести, дошла милицията. Веднага започнали да го разпитват, а в това време жената се съвзела, качила се в едно такси и изчезнала. Нямало нито свидетели, нито потърпевша, но въпреки това завели наказателно дело срещу него и изобщо не искали да го прекратят, и докато той не дал на следователя триста рубли, непрекъснато го влачели по разпити и го заплашвали със затвор.

— Така че не ходи в милицията! — посъветва го шофьорът, когато вече се приближаваха до сградата на фонд „Реставрация“. — Не ти трябват излишни главоболия. По-добре се оправи с бандитите.

В този момент шофьорът видя застаналия пред сградата на фонда Белов. Степанич отвори вратата и извика на Саша, че е пристигнал и че няма пари. Той веднага пъхна ръка в джоба си, извади дебелия си портфейл и без да задава въпроси, го подаде на Власов. Докато Степанич плащаше, таксиджията го попита шепнешком:

— И защо се оплакваш от живота, щом си приятел със самия Саша Белия? Той ще реши всичките ти проблеми!

Степанич разказа накратко на Саша какво се е случило. Той го слушаше навъсено и мълчаливо. Историята беше банална, но само в случай, че не засягаше неговите приятели. Беше ясно, че в тази история със Степанич имаха пръст някакви вандали.

Сигурно не бяха от Москва. Това беше нагло нападение на отрепки, които са разчитали да изплашат Власов и той да им занесе парите. Абсолютно сигурно бе, че тези отрепки нямаха закрилници. „И затова са още по-опасни — реши Белов, — защото ако са московски бандити, този проблем би могъл да се реши със старите ми връзки, а така не е ясно какво може да се очаква от тях.“ И в този момент си спомни думите на нискочелия бандит, за които му спомена Степанич.

— Значи ти каза, че знае адреса ти, така ли?

— Посочи ми номера на блока и улицата — отвърна Власов.

— Значи те е следил още оттам, а това означава, че са те набелязали и са се движели след теб. Някъде си показал, че имаш пари, Степанич, и затова бандитите са решили да ти смъкнат кожата.

— Че аз работя като вол — наежи се Власов — и винаги имам пари.

— Няма страшно — потупа го Белов по рамото. — Бъди сигурен, че ще се справим с този проблем и ще ти върнем колата!

— Вярвам ти — кимна тъжно Степанич и попита: — А при теб какво става?

— При мен е пълна бъркотия — отвърна с усмивка той. — Хайде да идем в онова кафене да хапнем нещо и всичко ще ти разкажа.

 

 

Белов-младши и компанията му здравата изплашиха бандата на Тихно. След изстрела по тенджерата със скаридите им върнаха част от парите — шестстотин долара, защото останалите вече бяха успели да изхарчат за храна, пиене и цигари. Но Иван беше неумолим. Той не се интересуваше от това къде бяха дянали парите им и им каза, че трябва да върнат всичко до последния цент, иначе пак ще стреля, но не по тенджерата. Под дулото на австрийския пистолет Тъпчото, гърчейки се от страх, обеща да намери отнякъде и да им върне още четиристотин долара. Тихно беше изваден от строя, тъй като получи сериозни изгаряния в долната част на тялото си, а останалите бойци от бандата му бяха изплашени.

За сметка на това, когато се качиха на завладяния наскоро от тях таван, който се превърна в новото им жилище, Иван и тримата му нови приятели бяха обзети от възбуда и възторг. Застанал до ниската таванска врата, Тимоха имитираше Иван, стиснал в ръка незаредения пистолет, който размахваше като супермен от американски екшън.

— Вече ви казах, пичове — нареждаше той, подражавайки на Иван и обръщайки се към невидимите си врагове, — последният срок е вдругиден. Ако не донесете парите, всички ви ще очистя, и изобщо няма да пострадам, защото още не съм на възрастта, когато… възрастта… как го каза?

— Казах, че не съм на възрастта, когато мога да нося наказателна отговорност — подсказа му Иван.

— Точно така — кимна Тимоха, — ама аз не мога да се изразявам толкова мъдро. По-просто ги казвам нещата.

Иван взе от ръцете му оръжието, сложи пълнителя на мястото му и седна до дървената колона, която крепеше тавана. Тимоха не беше в състояние да се удържи.

— Сега имаме „пушкало“ и можем да оберем банка. А? Нали, браточки? Хайде да оберем някоя банка, да си купим прилично жилище и да живеем в него!

— Ама, че си глупак, Тимоха — обади се Лоцмана, — кой ще ти позволи да купиш жилище? Че ти си непълнолетен.

В последно време Лоцмана определено губеше позициите си на лидер, но нищо не можеше да направи по този въпрос и затова се ядосваше на Иван. От толкова време командваше Тимоха и Ботаника, а сега дойде някакъв си Иван и те започнаха да го слушат като че ли им беше роден баща. Но без да съзнава, той също го следваше като хипнотизиран като Петка — Чапаев.

Защото Иван бе истински лидер. Беше смел, но не до безразсъдство, и хитър, когато се налагаше, умееше да взема решения и да отговаря за тях. Изразяваше се умно и построяваше логично речта си, което не беше маловажно, когато трябваше да се водят преговори. Никой от тях тримата не притежаваше такива качества.

И освен това Иван познаваше другия — богатия живот, който не бе известен на малките скитници. А след днешния случай, когато хладнокръвно и точно преобърна тенджерата със скаридите, сякаш това беше някакъв съвсем обикновен епизод в живота му, Лоцмана разбра, че ще е по-добре да предаде властта в неговите ръце. Защото с Ваня щяха да побеждават всички и това би го разбрало дори и едно магаре.

Тимоха се разстрои, че дори и да има пари, пак няма да му позволят да си купи апартамент, въздъхна и се подаде през прозорчето на тавана, по чийто перваз се разхождаха гълъби.

— Няма да обираме банка — рече Иван, — не съм взел за това пистолета на Шмит. Пък и тези пари ми трябваха само за да отида при баща си в Красносибирск. Като си приберем от Тъпчото останалите четиристотин долара, аз ще взема своя дял, останалите ще ги дам на вас, ще си купя билет за влака и ще отида при баща си.

— Как ще си купиш билет, след като нямаш документи? — попита Лоцмана. — Ще трябва да пътуваш с мотрисите и да се прехвърляш на товарните влакове, както аз стигнах дотук.

— В такъв случай ще се прехвърлям — отвърна Белов — и ще стигна с товарните влакове.

— А пък аз си мислех, че ние сме бригада — рече с въздишка Тимоха — като по филмите. Но се оказва, че ти искаш да заминеш…

— Каква бригада, по дяволите — махна с ръка Ваня, — да не би вие да се каните цял живот да се мотаете по гарите и по бунищата? Трябва да учите и да живеете нормално…

— Да, Ваня, ти ме разочарова — въздъхна и Лоцмана, — аз си мислех, че си с нас, а пък ти…

Иван нямаше какво да отговори. Честно казано, на него вече много му се искаше да се прибере вкъщи. Но гордостта не му позволяваше да се върне при майка си. Трябваше да се добере до баща си. Дори с мотрисите, дори с товарните влакове, само и само да го зърне, той да го вдигне на ръце и силно да го прегърне.