Александър Белов
Щурмът на вулкана (23)

22.

Сержант Коцуба дежуреше до подпората на осветителния пилон и това беше неговият пост по време на днешния празник. Той охраняваше пилона, за да не се качват по него пияни хора, тъй като освен че — не дай си боже — можеха да паднат оттам, щяха да съборят и ръждясалата подпора. Коцуба беше зъл като оса, защото всички празнуваха, пиеха и слушаха музика на стадиона, а за него този юбилей беше като за бясно куче тояга и той стоеше на нокти, понеже и началството се тресеше — лично полковник Басовити му размаха юмрук под носа и му каза, че ако нещо се случи, ще му разбие физиономията.

Като напук никой не се опитваше да се качи на осветителния пилон, а на Коцуба му се искаше да излее на някого трезвата си злоба за проваления ден и да цапардоса някого с палката по бъбреците, но му се налагаше само да я размахва и мрачно да оглежда тълпата изпод козирката на униформената си фуражка.

Затова, когато точно преди зарята при него дойде мъж на средна възраст с калъф от цигулка в ръце и смешни очила с рогови рамки и му каза, че зад ъгъла има голямо сбиване, Коцуба веднага изостави поста си и хукна към местопроизшествието, като повика и подкрепление от другите постове.

Щом сержантът изчезна, „цигуларят“ се качи на подпората на осветителния пилон и се настани на височина четири метра, откъдето сцената и излизащият на нея Олег Риков се виждаха добре. Заедно с Риков излязоха и началникът на милицията Басовити, и директорът на комбината по финансовите въпроси, но кой знае защо Матвей Риков — официалният организатор на тази проява, отсъстваше.

По сцената подскачаше новата изгора на Литвиненко Анжела. Изглежда, тя бе повярвала на обещанието му да я отведе в Москва, та затова се стараеше като за последно и не само въртеше малко дебеличкия си за хореографка задник, но и подвикваше нещо в микрофона с пискливия си глас.

Мястото, което Литвиненко избра за изстрела, беше идеално — то бе отдалечено от хората, които влизаха в стадиона, и от павилионите с храна и напитки. Той стоеше на пилона, където изобщо не падаше светлина, и отдолу не се виждаше какво ставаше горе. Спокойно можеше да стреля и да си отиде.

Най-сетне директорът на комбината отне микрофона на Анжела и взе думата, а тълпата го посрещна с бурни и продължителни овации. Те не стихнаха в течение на пет минути, а времето течеше. Той трябваше да стреля в момента, когато започнеше зарята, иначе независимо от силната музика всички щяха да чуят изстрела. А сбиването, на което изпрати сержанта, можеше и да свърши, тъй като Литвиненко разбираше, че за двете бутилки водка, срещу които нае местните хлапетии да имитират въргал, момчетата нямаше кой знае колко дълго да размахват юмруци.

Той разопакова винтовката и зае удобна позиция, слушайки с половин ухо как Риков поздравява трудещите се по случай празника и говори нещо за постиженията на комбината и за светлото бъдеще на неговите работници. Насочи мерника към главата му и зад него — зад гърба на Олег Риков, зърна на сцената Риков-младши. Той повръщаше точно върху автобуса на артистите и хората наоколо демонстративно се извръщаха, понеже всички вече бяха свикнали, че Матвей Алексеевич винаги се напива до несвяст в най-неподходящия момент, а сетне се разхожда и ръси от джобовете си тапи от бутилки и бонбонени обвивки.

Но този път Матвей не повръщаше от алкохола, а от напрежение. Белов така и не се появи и хората шушукаха, че е бил в отвлечения от терориста самолет заедно с поканения политически представител на президента. Но най-лошото бе, че Зорин също изчезна. Матвей напразно набираше номера му — никой не отговаряше. Матвей Алексеевич се надяваше, че всичко ще се размине, че никой няма да стреля по брат му и дори изгуби интерес към Анжела, която се опитваше да го замъкне на задната седалка в автобуса зад окачените костюми. Така му се повръщаше от притеснение, сякаш някой се канеше да го пусне в космоса без скафандър.

За радост на Литвиненко Риков беше лаконичен, каза само онова, което се казваше в такива случаи, не мънкаше, не се заплиташе в изреченията и след като свърши, не хукна да танцува по сцената, както правеха управниците от епохата на Елцин.

— Честит празник, скъпи красносибирци! — възкликна той в микрофона и от колоните зазвуча предвиденият по сценарий за този момент химн на предприятието.

Литвиненко се приготви и в този момент някой го дръпна за крачола. Той погледна надолу и видя една тлъста пияна мутра на някакъв местен жител, който също се опитваше да се качи на подпората. И не само се опитваше, а нагло го буташе от пътя си, като разкрасяваше речта си с цветисти псувни. В това време беше даден първият салют на зарята, в небето заблестяха разноцветни точки, а сетне се чу силен пукот. Точно в момента на следващия такъв пукот Сергей трябваше да уцели жертвата си, но наглият пиян абориген не му позволяваше да направи това.

— Коля, къде си, не те виждам — разнасяше се долу пиян женски глас, надвиквайки силната музика на сцената.

— Тук съм — отговори Коля, като едва се удържаше за пръчките на подпората, — тука се е покатерил някакъв баровец, ей сега ще го съборя и ще се кача горе. Виж как се катеря!

— Не виждам, тъмно е — изкрещя в отговор любимата му.

Литвиненко, когото Коля вече доста поизмести и се опитваше да го събори, осъзна, че изпълнението на операцията е под заплаха, и с няколко бързи удара свали нашественика от подпората. Коля полетя надолу, а музиката заглуши шума от падането му.

Литвиненко бързо взе на прицел усмихнатия, осветен от прожекторите Риков, изчака следващия салют и натисна спусъка. Във висините се разнесе пукота на взривените фойерверки и цялото небе се освети от разноцветни светлинки. Риков отстъпи назад и рухна като покосен на сцената. Всички, които стояха около директора, се обърнаха към него.

Полковник Басовити клекна и обърна главата на Олег Алексеевич към себе си. На челото му се бе появила малка кръгла рана, а очите му бяха застинали и в тях се отразяваха светлинките на фойерверките. Анжела надникна над главите на началниците и нададе див писък, който заглуши дори воя на тълпата, изпаднала във възторг от салютите.

— Лекар, лекар! — развика се Басовити, макар много добре да осъзнаваше, че лекарят вече беше излишен.

В това време Литвиненко остави винтовката горе, скочи от подпората на осветителния пилон като Маугли по лиана право върху неподвижното тяло на Коля, когото любимата му продължаваше безуспешно да вика, наведе глава, за да се измъкне между пръчките, и в този миг на земята го повали един страшен удар по врата, който дори тренираният Литвиненко не можа да понесе, и изгуби съзнание.

 

 

Глигана дойде на стадиона предварително — няколко часа преди началото на празненството по случай юбилея. Внимателно огледа всички входове и изходи и сега му оставаше само да изясни от кой от четирите осветителни пилона щеше да стреля наетият от Зорин килър.

Два от тях отпаднаха, защото се намираха зад сцената, а още не бяха изобретили куршуми, които да правят завои. Оставаха другите два, единия от които Глигана веднага отхвърли по пътя на простите логически разсъждения. Той беше до самия вход на стадиона, а на пет метра от него бяха разположени павилионите с храната и напитките. Беше съмнително, че килърът щеше да избере толкова неудобна за отстъпление позиция за стрелба.

Но другият пилон беше най-подходящото място да стреля и да се измъкне незабелязано. Все пак имаше вероятност Глигана да греши, но той не можеше да се разкъса на сто малки глиганчета и да стои на всички предполагаеми места, от които би могъл да стреля килърът, пък и в плановете му, естествено, не влизаше възможността да посвещава когото и да било в тази работа.

Глигана си намери удобна позиция на един камък срещу пистата на стадиона, седна с бутилка бира в ръка и зачака. Покрай него минаваха леко пийналите и развеселени жители на Красносибирск, а момичетата поглеждаха предизвикателно внушителната фигура на едрия мъж, който очевидно не беше тукашен, но днес Глигана не беше настроен за флирт, тъй като имаше работа, която може би щеше да промени целия му живот.

До подпората се бе изправил сърдит милиционер, който размахваше палката си, и Глигана започна да си мисли, че се е издънил. Как килърът щеше да се покатери горе, щом долу имаше милиционерски пост? Но вече беше късно да сменя позицията си и продължи да чака. В това време се стъмни. На сцената се изявяваше местната красносибирска самодейност, но на хората изобщо не им пукаше за нея и затова те се напиваха покрай павилионите в очакване на московските „звезди“, след което щеше да има заря.

Глигана се разхождаше покрай подпората и наблюдаваше мрачния сержант. Докато столичната звезда пееше, окончателно се стъмни и му се наложи да се примъкне почти до самия пилон. И там видя онова, което очакваше — до милиционера, който охраняваше подпората, се приближи някакъв странен, доста набит тип с цигулка в ръка. Защо ли му беше цигулка на стадиона, да не би да се канеше да изсвири нещо? Номерът му не беше сред изпълненията на самодейците, а след зарята щеше да има дискотека. Пък и фигурата му беше доста спортна, а стойката му — твърде войнишка за цигулар.

Глигана се промъкна още по-близо, а в това време цигуларят посочи на сержанта нещо встрани и той хукна натам, съобщавайки пътьом по радиостанцията си, че наблизо има сбиване. И това беше отговорът на въпроса, който Глигана не успя да намери — ченгето можеше да бъде отстранено от поста си!

Цигуларят с маймунска пъргавина се изкачи горе и се скри в тъмното. Глигана радостно потри длани — птичето му кацна на рамото. Ех, и ти, цигуларю на покрива, издаде се като хлапак.

Но Глигана не бързаше. До подпората растяха храсти и той се шмугна в тях. Това място за наблюдение не беше най-доброто, тоалетните не стигаха за всички и затова непрекъснато му се налагаше тихичко да разпъжда минувачите, които се опитваха да посегнат на територията му.

И в този момент възникна още едно непредвидено обстоятелство — на подпората се покатери някакъв пиян мъж и остави приятелката си, която едва се държеше на краката си, да го гледа как ще й махне с ръка от върха. Отначало помисли, че това е някакъв оперативен работник от милицията, който иска по този начин да обезвреди килъра. Но когато пияницата почти безшумно се строполи долу, Глигана разбра, че това все пак беше някаква случайност и за всеки случай опипа скрития в ръкава си тежък метален профил. Знаеше, че ще чуе изстрела, но нямаше да разбере дали килърът е улучил целта или не, тъй като тълпата скриваше сцената от погледа му.

— Коля, къде си? — скимтеше жално изоставената пияна жена. — Искам да пишкам, слизай!

А Коля лежеше неподвижно до подпората. Вторият салют изтрещя и Глигана ясно чу, че в пукота, който се разнесе в небето, отчетливо се вписа краткият изстрел от снайперистката винтовка.

— Йес! — възкликна тихичко Глигана и измъкна профила от ръкава си.

И в този миг чу пронизителен женски писък от сцената, който заглуши дори изпълнението на сътворения току-що химн на предприятието. Явно убиецът все пак бе улучил целта си. Глигана хукна към подпората, замахвайки с оръжието си, и когато между прътите се подаде една глава, той нанесе напречен удар по шията и гърба така, че да не убие килъра, а да го остави в безсъзнание.

— Не мърдай! — разнесе се вик зад него. — Ще стрелям!

Глигана се обърна и видя сержант Коцуба, който нямаше от какво да стреля, а срещу въоръжения с палаша Глиган изглеждаше като пигмей срещу играч от националния отбор по баскетбол. Но той моментално захвърли оръжието си, обърна се с гръб по заповед на сержанта, опря ръце в подпората и позволи да го претърсят. И в този момент по радиостанцията съобщиха на сержанта, че Риков е убит. Той се стъписа и сграбчи радиостанцията, но не знаеше какво да каже.

— Кажи на своите — помоли Глигана, — че килърът е задържан. Ето го! Току-що стреля от подпората. Отидох да се облекча, чух изстрел, а сетне — вик и гледам, че този слиза отгоре. Сграбчих едно желязо от земята и го цапардосах по врата.

— А ти кой си? — попита сержантът, развълнуван от това, че е съпричастен към разкриването на ужасното престъпление.

— Обикновен минувач — отвърна гордо Глигана.

— Я… свали си ръцете… — измърмори Коцуба. — Ей сега ще им съобщя, но сетне ти ще кажеш, че сме го задържали заедно. Разбра ли?

— Няма проблеми — кимна Глигана.

Всъщност не му се искаше да дели бъдещата си популярност с тщеславния милиционер, понеже сам беше измислил и изчислил всичко, а този рапон се присламчи към него. Но Глигана нямаше изход, тъй като не можеше да влиза в спорове и да крещи, че сам е заловил килъра. В това време доволният Коцуба предаваше съобщение, че килърът е обезвреден.

 

 

Виктор Петрович гледаше с празен поглед телевизора. През първите няколко дни от пребиваването си в лудницата той се опитваше да се бунтува и да доказва правотата си, но тогава санитарите му слагаха болезнена инжекция, след която той изпадаше за известно време в апатия и наистина започваше да прилича на малоумен.

След закуска главният лекар настаняваше пациентите си да гледат сутрешните новини и макар че на по-голямата част от контингента изобщо не му беше ясно за какво става дума, те седяха кротко, защото се страхуваха от яките санитари, които потушаваха всеки бунт с усмирителни ризи и болезнени инжекции.

Зорин седеше на един скърцащ стол между някакъв алкохолизиран пенсионер, който виждаше извънземни, и младеж със синдрома на Даун, който непрекъснато си мърмореше нещо под носа. Главният лекар се разхождаше зад подредените един до друг столове и с доволен вид оглеждаше смирените „овце“ от стадото си.

За да се разсее от тежките си мисли, Зорин реши да чуе новините и още първото съобщение страшно го заинтригува. Говорителят разказа подробности за отвличането на самолета, който летял от Москва за Красносибирск на еди-коя си дата в еди-колко си часа.

Виктор Петрович си каза, че това е точно онзи самолет, с който се канеше да лети за празненството по случай юбилея на комбината. Добре, че не се озова в него.

— Но за сметка на това се озовах в лудницата — изрече високо и пенсионерът, който виждаше извънземни, му изшътка в знак, че не иска да му пречи да се приобщава към кипящия извън стените на болницата живот.

Говорителят съобщи, че са успели да освободят самолета благодарение на съгласуваните и обмислени действия на служителите на Федералната служба за безопасност. Никой от пътниците и екипажа не беше пострадал, а терористът се оказал един криминално проявен елемент, известен в Москва и Подмосковието с прякора Шамана. Зорин напрегна мозъчните си гънки, опитвайки се да се сети какво точно в живота му беше свързано с този престъпник, и вероятно щеше да си спомни, ако не беше следващият материал.

— И отново за Красносибирск — започна с тежка въздишка телевизионният водещ, сякаш всичко това го засягаше лично.

Зорин съсредоточено се наведе към екрана. В репортажа показваха тържествения, украсен с разноцветни балони стадион, хората, които се веселяха, зарята и изведнъж на екрана се появи проснат на сцената човек с простреляна глава. Виктор Петрович веднага го позна — това беше Риков.

„Аха! — зарадва се той. — Значи все пак Литвиненко е изпълнил задачата си и е очистил упорития Риков! Край, комбинатът е в ръцете ми!“

Опита се да скрие възбудата си, но не успя. Пенсионерът, който виждаше извънземни, отново му изшътка, но той му тегли една майна и отново се наведе към екрана. Ала радостта му не трая дълго.

— Тази история с покушението срещу генералния директор и реален собственик на Красносибирския комбинат за алуминий е нехарактерна с това — продължаваше да обяснява говорителят, — че служителите на правозащитните органи са успели да обезвредят и да задържат килъра. И в това задържане значителна роля е изиграл един обикновен минувач, който е привлякъл вниманието на постовия сержант към някакъв подозрителен човек, който слизал от подпората на осветителния пилон на стадиона след изстрела.

Зорин се вцепени. Значи бяха хванали Литвиненко. Това не можеше да бъде, та той беше професионалист! Какъв минувач би могъл да го задържи? Ала в този миг на екрана се появи и самият „минувач“ заедно със сержанта герой. Виктор Петрович изгуби ума и дума — това беше Глигана.

— Минавах наблизо — разказваше той, — влязох в храстите. Гледам го — спуска се бавно…

Откачалките се разхилиха на двусмислеността на изречената от Глигана фраза и Зорин не чу края й. Защото говореше сержантът, а Виктор Петрович се отнесе, сякаш му бяха сложили от ония инжекции. Може би това беше недоразумение, може би бяха хванали някой друг, а не Литвиненко?

Но неговият безгласен въпрос моментално получи визуален отговор. С насинено око Сергей Литвиненко покорно се въртеше наляво и надясно пред камерата, а говорителят обясняваше, че ако и други хора са пострадали от този човек, трябва да се обадят в милицията.

— А-а-а-а! — простена тихо Зорин и едва не падна от стола.

И в същия миг на екрана се появи самият той или по-точно — неговата снимка.

— Засега няма нищо около изчезването на високопоставения държавен чиновник Виктор Петрович Зорин — каза говорителят, — той е напуснал собствения си дом при тайнствени обстоятелства, без да остави никакви следи…

„Има си хас! — искаше да се разкрещи Виктор Петрович. — Какви следи би могло да има, след като за съществуването на този подземен тунел в цялата къща зная само аз!“

Малко хора биха могли да разпознаят в пребитата и чорлава откачалка лъскавия чиновник от телевизионния екран, но главният лекар го разпозна и направо се парализира. Той не можеше нито да си поеме, нито да изпусне дъх и нямаше представа какво да предприеме.

— Извънземните са го отвлекли — избоботи в ухото на Зорин пенсионерът, който седеше до него — и са го откарали на Марс да правят опити с него. Ще го оплождат.

Зорин не се сдържа, сграбчи досадния ненормалник и започна да го разтърсва. Младежът със синдрома на Даун скочи от мястото си, стисна със силните си ръце шията на Зорин и се опита да му откъсне главата. Санитарите се втурнаха към тях, разтърваха побойниците и започнаха да ги налагат. В един момент главният лекар преодоля вцепенението си, втурна се към тях, измъкна оттам Зорин с разбит нос и го повлече към кабинета си.

Разговорът им при затворени врати продължи почти три часа.