Александър Белов
Щурмът на вулкана (13)

12.

Виктор Петрович приключи разговора си по мобифона до пропуска пред входа на красносибирския комбинат за алуминий, прибра апарата в джоба на сакото си, което струваше две хиляди долара, на лицето му се изписа любезна усмивка и той повика с пръст Матвей Риков при себе си. Матвей с готовност изприпка и застана в поза: „Какво обичате?“

— Я ми кажи, Матвей Алексеевич, готов ли си да оглавиш комбината?

От този въпрос дъхът на Риков младши направо секна. Беше си взел грях на душата, като си помисли, че него — нещастният неудачник, скоро ще го свалят от поста директор по социалните и битовите въпроси, а те му предлагаха повишение, и то какво! Впрочем, той смяташе, че го пренебрегват не заради неговата некадърност и тъпотия, а заради интригите на брат му, който според него се боеше, че Матвей може да заеме мястото му и по всевъзможни начини го мачкаше.

— Винаги готов! — развика се той като млад пионер и само дето не козирува за поздрав.

Зорин хвана бащински Риков под лакътя и го поведе покрай основния цех на комбината за алуминий.

— Разбираш ли, Матвей Алексеевич — рече назидателно Зорин, — на мен и на някои други московски другари ни се струва, че твоят брат не върви по пътя на съзиданието, а на разрушението. А на теб как ти се струва?

— На мен също ми се струва така! — извика той, развълнуван. — Увеличи заплатите на всички работници, а на мен — не!

— Да, да — съгласи се Зорин, — това, че изобщо не мисли за близките си, за хората, които го издигнаха, е неоспорим факт. На мен дори ми се струва, че чеченският плен се е отразил твърде зле на психиката му. Затова взехме решение да отстраним господин Риков от ръководството на комбината и да назначим теб за временно изпълняващ длъжността генерален директор.

Матвей чак примижа от удоволствие като домашен котарак. Представи си как седи в просторния кабинет на генералния директор, как вика при себе си на килимчето големия си брат и започва да го прави на нищо пред всички, а Олег само мълчи и унизено гледа в краката си.

— Я ми кажи — продължи Зорин, — нали ти си единственият роднина на твоя брат? Нали той няма деца и жена?

— Жена му Татяна загина, когато похитителите заловиха Олег — отвърна Матвей, — а те нямаха деца…

Зорин се замисли за миг и изрече:

— Излиза, че ти си единственият наследник на брат си…

И в този миг Матвей осъзна истинския смисъл на произнесените думи. Разбра, че фразата „да го отстраним от ръководството на комбината“ има друго, по-кратко значение. Тя означаваше не да го отстранят от ръководството, а просто да го отстранят, да го отстранят физически. При това откритие гореща вълна заля Матвей, а след това тялото му се покри със студена лепкава пот и по гърба му полазиха тръпки.

Но самообладанието му бързо се възвърна. Той бе прекарал толкова безсънни нощи, въртейки се в леглото и размишлявайки за това как да сложи ръка на всички богатства на брат си, а не да влачи жалкото си съществуване с мизерната заплата от три хиляди долара в непрекъснати унижения и молби пред него, тъй като го мразеше повече и от най-големия си враг. А сега, когато разполагаше с този толкова могъщ покровител, щеше да му отмъсти за всичко!

И Риков младши си представи палми на Канарските острови и разголени мулатки, които масажират отрудения му гръб на слънчевия бряг на тюркоазното море, чиито солени вълни целуват петите му.

— Но засега — тишина! — рече строго Зорин. — Трябва да направим така, че брат ти да не се досети за нищо. В момента той е твърде зает с преустройството на комбината и облагородяването на Красносибирск, та да следи и тайните интриги.

— Ама този Белов — стисна зъби Матвей, — направо го ненавиждам! Точно той е човекът, който следи тайните интриги!

— Не бери грижа за него — обеща му Зорин, — той няма да се върне скоро от Москва. Колкото и да му е скъп комбинатът, собственият му син му е по-скъп. И аз ще направя така, че той още дълго да остане в Москва. А сетне, когато ти заемеш поста на генералния директор, ще остане само да дръпнем синджира на казанчето и ще изпратим Белов и цялата му компания в мръсния канал.

— Да, но брат ми е много популярен сред хората — изрече Риков младши, — той има подкрепата на полковник Басовити и на местните ни бандити начело със Семьон.

— Това пък изобщо не го разбирам — плесна с ръце Зорин, — толкова усилия бяха положени Басовити и този надзорник да не си срещат пътищата и да се карат помежду си. Както се казва — разделяй и владей. А те изведнъж взеха, че се обединиха и изхвърлиха Барона от града. Как можа да се случи такова нещо?

— За всичко е виновен Белов! — просъска Матвей. — Той успя да ги помири!

— Времето работи за нас — успокои го Зорин, — така че няма за какво да се тревожим, скоро всичко ще си отиде на мястото. А сега да вървим в управлението и все едно, че не сме водили този разговор.

— Тъй вярно — отвърна почти шепнешком Риков младши, гледайки предано Виктор Петрович право в очите.

 

 

В района на трите гари ръждясваха изоставени пътнически вагони. Четири момчета вървяха от тях по посока на бучащия град. От вагона изскочи брадат мъж, облечен с дълго расо, и забърза подире им.

— Момчета, почакайте! — подвикна той на Иван и приятелите му, догонвайки ги между две огради, където те се канеха да поседнат на тревата.

— Ама, че се лепна за нас този брадат дявол! — рече тихо Лоцмана. — Какво иска?

В това време „монахът“ се приближи до Иван, който бе седнал върху едно повалено изсъхнало дърво, и рече:

— Ако ти наистина си синът на Александър Белов, искам да ти кажа, че много добре познавам твоя баща. Може да се каже, че дори съм негов приятел.

— Приятел ли? — попита с нотка на съмнение Ваня и се подсмихна.

Той познаваше приятелите на баща си — Космос, Фил, Пчелата, и те нямаха нищо общо с този скитник в кафяво расо, който приличаше на бял монах, изпъден от манастира заради склонност към кражби. Космос, Фил и Пчелата винаги бяха добре облечени и караха скъпи коли, а пък ако някой от тях беше попаднал в днешната ситуация и беше притиснат не от трима, а дори и от петима бандити, нямаше да се държат като този монах и щяха да разритат мафиотите като палета. Такива бяха приятелите на баща му, а пък този — виж го ти него — също искаше да му се пише приятел.

— Казвам се Фьодор Лукин — представи се „монахът“ и протегна ръка към Иван, — но за вас съм просто чичо Федя.

— Чичо Федя с брадата цяла педя — изтресе Тимоха и всички се засмяха.

Но брадатият не се обиди, засмя се заедно с тях и им каза, че точно така му се подигравали, когато бил малък. А сетне седна на дървото до Иван и му разказа цялата история. Как той, Витя и Степанич намерили на бунището тежко ранения Александър Белов, как го излекували, как след това се били за своето сметище, как след чеченския плен баща му заминал за Красносибирск и там станал началник на службата за безопасност на комбината.

Хлапетата слушаха мълчаливо. Като че ли брадатият, когото днес спасиха от смърт, не лъжеше и наистина познаваше добре бащата на Ваня.

— Значи вие знаете къде живее баща ми в Красносибирск? — попита Иван. — Знаете ли адреса му?

— Разбира се — отвърна Фьодор, — аз живеех на долния етаж, но сетне си тръгнах оттам.

— А защо си тръгнахте? — попита Лоцмана, преминавайки на „вие“.

След историята, която Фьодор им разказа, той изпита уважение към него и реши да не говори повече на „ти“ с брадатия.

— Там ми беше тясно — отвърна Фьодор, — наблюдавах тази миша тупурдия и си мислех, че все пак има и други градове и страни, че има хора, които не живеят по този начин и на които не им се налага да се гърбят от сутрин до вечер, за да спечелят колкото за едно парче хляб. И то да беше само за едното парче хляб, а те си купуват и напълно излишни за човека неща — телевизори, компютри, коли!

— Не съм съгласен — възрази Тимоха, — аз не бих се отказал от компютър…

— Човек трябва да живее в лоното на природата, да ловува, да хваща риба, да отглежда животни — продължи мъжът, — вечер вместо на телевизора да се любува на залеза, вместо магнетофона да слуша песните на птиците, вместо да се сражава с компютърните чудовища с виртуален меч, да притежава истински меч и да може да управлява с него.

— И от истински меч не бих се отказал — рече Тимоха, — но още по-добре ще е да имам пистолет като на Иван.

Фьодор се навъси, стрелна с поглед сина на Белов, който седеше невъзмутимо върху дървото, и попита:

— Откъде имаш пистолет?

— Взех го временно от втория си баща — отвърна той.

— Дай ми го — поиска мъжът и протегна ръка.

— Как ли пък не — възмути се Иван, — ако ви трябва пистолет, влезте в канализацията и си го вземете оттам. А този си е мой!

— Не ме разбра — изрече Фьодор, — аз нямам нужда от твоя пистолет, но и ти нямаш нужда от него, та вие сте още деца. Вие трябва да ходите на училище, да осмисляте мъдростта, доброто, вечното. Твоят баща не би одобрил, че имаш пистолет и че стреляш с него по хората!

— Не стреля по хората, а по мафиотите — поправи го Лоцмана, — и вие не забравяйте, че ви спасихме от смърт. Ако Иван нямаше пистолет, то и вие вече нямаше да сте сред живите!

— Че е така, така е — съгласи се Фьодор, — но не всичко е чак толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. А защо ти, Ваня, не живееш вкъщи, а скиташ из Москва с пистолет в пазвата?

Иван, когото Лукин успя да предразположи, му разказа, че се скарал с майка си заради баща си, че избягал от къщи и че сега иска да отиде в Красносибирск. Каза му, че иска да живее с баща си, а не с майка си и Шмит. Фьодор разпита и другите момчета как са се озовали на улицата. Докато ги слушаше, само кимаше с глава и изражението му ставаше все по-сериозно.

 

 

Шмит и Белов оставиха Оксана и Степанич в бронирания джип на улицата и се изкачиха на високата площадка пред входната врата на залата с игрални автомати. Преминаха покрай дългата двуреда колона пиукащи и пищящи едноръки бандити и други подобни апарати и се спряха пред металната врата, до която един мрачен охранител изпълняваше задълженията си. Зад тази метална врата се намираше щабквартирата на Шамана.

Охранителят ги пусна и те стигнаха по тесен коридор до стаята, осветена с ярка червена светлина, откъдето се разнасяше силна музика. Шамана беше около трийсетинагодишен, кльощав и смугъл. Когато бил на четиринайсет години, му изболи едното око с нож и сега носеше стъклено око, което винаги гледаше някъде встрани, придавайки на лицето му ужасно изражение. Дължеше прякора си да бурятския си произход. Беше свиреп и несдържан човек.

Той предложи с жест на Шмит и Белов да седнат на кожения диван, а след това отново с жест заповяда на охраната си да намали музиката и да си обере крушите.

— Трябва да поговорим с теб… — започна Шмит, но Шамана вдигна ръка.

— Знам за какво ще си говорим — рече с дрезгав глас, — затова да не губим време за уводи. Кой е този? — посочи с глава Белов.

Беше съмнително, че не знае кой е Белов и очевидно си придаваше важност, затова Шмит, който според мерките на московския престъпен свят имаше поне двайсет пъти по-голяма тежест от Шамана, като белаз в сравнение със запорожец, разбра, че в този сблъсък зад гърба на „гаровия тартор“ беше застанал някой от сериозните бандити, поради което Шамана си позволяваше да го прекъсва.

— Това е Саша Белия — отвърна иронично Дмитрий, — ти ли не знаеш кой е той. Когато си бил синекура, той държеше цялата власт в Москва в двете си ръце.

Шмит не пропусна веднага да припомни на самозабравилия се Шаман по какви стъпала се бе изкачил нагоре. В затвора Шамана обслужваше крадците — переше им чорапите, приготвяше им чай. По този начин попадна в подземния свят. И тъй като на крадците не им достигаха калени и проверени кадри, които да са на свобода, понеже младите вандали и спортисти изпотрепаха доста от тях, издигнаха Шамана на доходоносното място, което се смяташе за хранилка само на крадците.

Шамана не обичаше да му споменават за синекурния период в живота му. Ако някой от неговите му споменеше такова нещо, веднага щеше да му затвори устата с един удар в сърцето, но пред Шмит не посмя да обели и дума, защото разбра, че е прекалил. Затова само злобно изскърца с металните си зъби и стисна юмруци.

— Тук, на твоя територия, моето момче е направило разни бели — премина по същество Александър Белов. — Казват, че гръмнало някого. Надявам се, че не го е убило?

— Не някого, а моя побратим — изкриви лицето си в злобна гримаса Шамана, — прострелял е моя авер от затвора, пробил му е дупка на рамото.

— Хайде да се споразумеем — предложи Белов, — аз ще ти дам пари да излекуваш аверчето си и ще ти платя за моралните щети. А ти на свой ред няма да закачаш моето хлапе. И ако все пак твоите орли го хванат, ще ми го предадеш цял и невредим. Как гледаш на това?

Шамана направи пауза, ухили се злобно и истерично закрещя:

— Ако моите орли хванат твоето хлапе, ще го изкълват до смърт. Разбра ли? Това е моята територия и реда тук въвеждам аз! И за това вандалство твоето хлапе ще отговаря по пълна програма!

— Какво говориш, Шамане — попита спокойно Белов. — Иван е още дете и изобщо не разбира какви ги върши. Да не би да си решил да се биеш с децата?

Шамана не знаеше какво да отговори на този въпрос, но не можеше да му каже и истината.

А истината беше, че два часа преди Шмит и Белов да се появят, при него дойдоха някакви невзрачни хора. Те му казаха, че идват с молба от някакъв високопоставен московски чиновник, чието име не назоваха, но за сметка на това му предадоха поздрави от известен московски „апап“, чиято дума за него беше закон. А молбата се свеждаше до това той да се опита по какъвто и да било начин да задържи Белов в столицата.

— Най-добрият вариант — казаха тези хора — е Белов-младши и неговата разбойническа компания да бъдат заловени и запрени някъде. А едновременно с това сред обитателите на гарите да се пусне слух, че са виждали Иван ту тук, ту там. И нека Белов-старши да обикаля Москва, да търси синчето си и да не се занимава с нищо друго.

Но ако не успеят да хванат Иван, казаха хората, Шамана трябва да покаже, че смята да убие момчето! Тогава Белов със сигурност нямаше да напусне Москва, докато не намери сина си.

В началото Шамана се изплаши, защото му се налагаше да се противопостави не на някакъв си глупак от пазара, а на сериозни хора като Шмит и Белов, за които той беше някаква си въшка. Но посетителите му намекнаха, че зад тях също не стоят професори от консерваторията, а доста големи клечки в Русия. Тъй че ако в тази ситуация се държи правилно, никой няма да си спомни за младостта му, а за него това означаваше много повече от парите, които му предлагаше Белов.

 

 

Глигана кацна в Красносибирск с чужд паспорт и дори тръгна към града с автобуса, а не с такси. Беше облечен като обикновен работник от завод с парцали, които бе купил от Черкизовския пазар. Чувстваше се некомфортно в автобуса, понеже всички го блъскаха, а една бабичка дори го наруга, че си е охранил мутрата като глиган и че такива като него трябва да ги убиват. Отначало се изплаши, че са го разпознали и че няма да успее да се появи в града инкогнито. Но сетне разбра, че това просто е начин на общуване между пътниците в градския транспорт.

Глигана пристигна в Красносибирск само за едно денонощие. Беше се снабдил с обратен билет за самолета. Трябваше да се срещне със Зорин, който беше на посещение тук, да се види с него на четири очи, да обсъдят предложението му и да разузнае обстановката за по-нататъшното провеждане на операцията, която му обещаваше депутатско кресло и претъпкан с европейски и американски банкноти джоб.

Спешното повикване в Красносибирск му подсказваше, че Виктор Петрович няма търпение да довърши въпросната „едра риба“, за която спомена на Глигана по телефона. Освен това стана ясно, че веднага след посещението си в Красносибирск Зорин заминава някъде из Европа на някакви правителствени преговори, а от Европа, без дори да се отбива в Москва, щеше да се върне в Красносибирск, за да участва в празненството по случай юбилея на комбината, което трябваше да се състои след по-малко от две седмици.

— Имам само две седмици за подготовката на такова сериозно нещо? — изуми се Глигана, когато по време на тайната им среща посред нощ в една от местните сауни Зорин му съобщи за подготвящия се празник на градския стадион.

— Че какво толкова сложно има? — навъси се Виктор Петрович. — Трябва ти само един добър снайперист, който по време на речта на Риков на стадиона ще му изпрати един куршум право в челото от осветителния пилон и сетне да се смеси с тълпата! На стадиона ще има пет-шест хиляди души, че дори може би и повече, всички ще бъдат пияни и няма нищо по-лесно от това килърът да се изгуби сред тях.

— Да-а, ами охраната? Такива мероприятия винаги се охраняват много добре!

— Милицията и без това ще си има достатъчно работа — махна с ръка Зорин, — народът ще се изпонапие, ще започнат сбивания и безредици. А в такава обстановка няма нищо по-просто от това да се качиш на осветителния пилон, да извадиш винтовката, да стреляш и да си отидеш незабелязано!

— А не може ли да очистим този Риков мирно и тихо — предложи Глигана, — например във входа на блока му или да го застреляме с автомат в колата му?

Зорин се ядоса.

— Не можеш да се докопаш до него във входа — просъска той, — твоят приятел Белов такава охрана му е спретнал, че пиле не може да прехвръкне.

— Той не ми е приятел — възрази бандитът, но Виктор Петрович не му обърна внимание.

— Пък и трябва да отстраним Риков показно, пред очите на всички, за да припишем това убийство на Белов — обясни Зорин — и всичко да изглежда така, като че ли престъпният бос е спечелил доверието на Риков, а след това го е очистил, за да се докопа до печалбите.

— А хората ще повярват ли на това? — усъмни се Глигана.

— Докато съдът се занимава с тази работа и докато тече делото, нашият човек ще седне в креслото на генералния директор и ние ще пуснем такъв слух — обясни Зорин. — Местният вестник „Красносибирски вести“ ще бъде в нашите ръце, а пък хората вярват на печатното слово. И тогава Белов ще си изпати. Все трябва да ти сдъвквам всичко, като бебе си. И внимавай този път да не се издъниш, защото ще трябва да очистя теб, а не Белов. Ако стане нещо, аз ще се оправя, но твоята глава със сигурност ще падне от раменете ти.

— Ама аз… ама аз такова… — загрухтя Глигана, но той го възпря.

— Това е, време е да тръгваш — каза Виктор Петрович, — Риков ще дойде всеки момент. А ти не се мяркай много из града, че физиономията ти се набива на очи. И си опичай акъла!

Глигана разбра всичко. Колко пъти в живота си вече бе ходил по ръба на бръснача, чет и брой нямаха. Неведнъж беше и беден, и богат, и преследван, и преследвач. Понякога му се струваше, че идва краят и че ще гние на дъното на някое езеро с камък на шията или с простреляна глава, ала не — разминаваше му се и не само му се разминаваше, но след това се изкачваше до самия връх, откъдето за пореден път отново падаше долу. Такава бе орисията му.

Когато излезе през задния вход на елитната сауна, разположена в самия край на града, Глигана си помисли: „Ще имаш да взимаш!“ Да иде сега в хотела, да седи затворен в стаята си и цяла нощ да гледа телевизия? Тая нямаше да я бъде! Глигана си имаше традиция, когато пристигне в даден град, задължително да изчука някоя мадама, иначе пътуването му не се броеше.

Той излезе на пустия булевард в покрайнините на града и се опита да хване такси. Но като видеха внушителната му фигура и бандитската му физиономия, шофьорите не спираха.

Тогава Глигана реши да зареже идеята си за таксито и тръгна пеша в посоката, където се виждаха сградите. Вървя дълго и псува, опитвайки се да спре поне някой камион. Но никой не искаше да рискува и да вози такъв каяк нощем. Пък и нямаше кой да рискува, тъй като скоро колите изчезнаха.

Глигана се дотътри до града и първото, което видя, бяха блесналите светлини на табелата на дискотека „Лагуна“. Точно това му трябваше. Една дискотека в провинциалния град, в която можеше да се натряска, да хване някоя готина мацка и да се позабавлява с нея от сърце и душа върху сивите хотелски чаршафи. Въодушевен от мисълта за предстоящите удоволствия, Глигана бутна вратата на дискотеката и влезе вътре.