Александър Белов
Щурмът на вулкана (2)

1.

Преди два месеца Белов реши да приеме предложението на Риков и да се премести от Москва в Красносибирск. Взе със себе си Ярослава, която живееше в стария му апартамент, а дядо Афанасий още преди това се бе върнал в родния си край.

След плена и гаврите на Омар Ярослава отслабна и посърна… През първите дни след преместването им тя седеше вкъщи и не искаше да излиза. По цели нощи плачеше. Саша не се месеше в интимния й свят. Спяха в различни стаи… Той се стараеше да я успокои и смяташе, че времето ще заличи неприятните спомени, че тя ще забрави всичко и те ще започнат да живеят като мъж и жена. Дори ще си имат и деца.

Когато един ден се върна от работа, видя, че Ярослава плаче в кухнята. Започна да я успокоява, прегърна я, но не можа да се овладее, защото все пак беше жив човек и здрав мъж, възбуди се от близостта с любимата си жена и започна да разкопчава блузката й. И в този момент тя изпадна в истерия, свлече се на земята и започна да го моли за прошка. Саша изобщо не разбираше с какво се е провинила пред него…

Той я взе на ръце, занесе я в спалнята и я сложи на леглото. Седна до нея и я помоли да му разкаже какво я измъчва. Ярослава и без това беше готова да го направи, още повече, че Саша винаги се бе държал като разумен човек, който предразполага към откровеност.

Оказа се, че веднага след като пристигнали в Хасанюрт, Омар я обладал насила. Въпреки нейната съпротива и въпреки че му беше счупила ръката! А сетне заповядал да я приковат с верига за желязното легло, идвал всеки ден при нея в мазето, биел я и я изнасилвал, възползвайки се от нейната безпомощност.

Саша се досещаше за причината, която караше Ярослава да плаче толкова често, особено нощем, но не бързаше да й досажда с въпросите си и да човърка още незарасналата рана.

Той обвиняваше себе си за това, че Омар успя да отвлече Ярослава, и щом това вече се бе случило, нямаше какво да се прави. Затова разказът й не го изненада.

— Аз те обичам и онова, което се е случило с теб по време на плена, няма значение за мен — каза той и я погали по главата. — Омар е наказан, той е мъртъв и колкото по-бързо забравиш тази история, толкова по-скоро ще можем да заживеем нормално като мъж и жена.

— Това не е всичко — рече тя, бършейки сълзите си.

„Че какво още може да има? — помисли си с тревога Александър. — Да не би да се е влюбила в Омар? Тя е твърде млада, а той е бил първият мъж в живота й и може би не е в състояние да го забрави?“ Тази мисъл предизвика ревност у Белов, той едва се сдържа и започна да си внушава, че неговата любима няма нищо общо с тази история, че Омар е мъртъв и той трябва да се сърди единствено на себе си заради това, че позволи на арабина да я отвлече. Ярослава вдигна към него пълните си със сълзи очи.

— Ако ме изгониш, трябва да знаеш, че нямам къде да отида — каза.

— Какви ги говориш? — Белов скочи и закрачи из стаята. — Аз те обичам, как бих могъл да те изгоня?

— Бременна съм… — рече тихо Ярослава.

 

 

Виктор Петрович Зорин прие Риков в луксозно обзаведения си кабинет в Кремъл. Както сам предполагаше, неговата немилост завърши с триумфално завръщане в Москва. Приятелите му от администрацията на президента успяха да убедят Батин, че държавни чиновници на такова равнище не се търкалят по улиците и че той ще бъде много по-полезен за отечеството в Москва, отколкото в Далечния изток. Но преди да се завърне, бе принуден да се мотае из Европа, разбира се, във връзка със задачи от държавно значение.

Затова, въпреки че от освобождаването на Риков от плен вече бяха изминали два и половина месеца, двамата така и не успяха да се видят. Виктор Петрович обикаляше Европейския съюз, натоварен с работа, а Риков отново хващаше юздите на властта в свои ръце в Красносибирск. Но Зорин осъзнаваше, че в сегашната ситуация лошият мир с Риков е по-важен и от добрата кавга с него и затова срещата с красносибирския олигарх се състоя по инициатива на Зорин. За формален повод послужи желанието му лично да поздрави Риков за успешното освобождаване от чеченския плен.

Всъщност Зорин се досещаше, че той не само подозира неговата връзка с похищението си, но дори може би разполага с доказателства за прякото му отношение към тази авантюра. А ако се вземеше предвид и това, че по време на залавянето на Риков загина жена му Татяна, не беше трудно да се предположи какъв обрат би могла да има тази среща. Но тъй като Зорин бе опитен играч, реши да вземе инициативата в свои ръце и да убеди олигарха, че неговата роля в отвличането и отстраняването на Олег Александрович от длъжността директор на алуминиевия комбинат е силно преувеличена.

По време на срещата им Риков не предяви никакви обвинения към Зорин, затова Виктор Петрович прецени, че може да разговаря с него с фамилиарен и приятелски тон.

— Наблегни на хайвера — посочи му той с вилица към отвореното бурканче с черен хайвер, след като изпиха по чаша коняк по случай срещата, — трябва да възстановиш силите си. Чеченците сигурно не са те хранили с хайвер в зандана?

Той се засмя, но тъй като събеседникът му не реагира, помръкна, навъси се и поклати глава. Сетне въздъхна и потупа приятелски Риков по рамото.

— Какво ли не става в живота. Виж какви изпитания ни поднася… — изрече с такъв вид, сякаш бе седял заедно с Риков в студения зандан и бе понесъл тегобите и лишенията на плена.

Оказа се, че подлият Риков умее да прави дълги паузи не по-зле от Станиславски. Той мълчеше, а Зорин бе принуден да върти, да суче и да измисля теми за разговор. За да прикрие притеснението си, Виктор Петрович стана със загрижен вид, разходи се из кабинета и рече:

— Браво на теб, Риков, за това, че когато се върна от плен ей така — той стисна големия си юмрук, — се захвана с комбината. Без теб положението беше куче влачи — диря няма. Макар твоето по-малко братле Матвей Алексеевич, когото сложихме временно да изпълнява задълженията ти, да се опитваше и да се стараеше да не се изложи, няма опит и твърда хватка като твоята. Непрекъснато се налагаше да му подсказваме, да му помагаме. Той постоянно ме дърпаше за разни дреболии. Дори ми е смешно като се сетя как по три пъти на ден ми звънеше. Разбира се, той става за твой заместник по социалните и битовите въпроси, но без теб е като с вързани ръце. Ти нямаш доверен помощник, на когото можеш да оставиш комбината дори по някакъв най-елементарен повод като командировка или отпуск. Нямаш…

— Вече имам — прекъсна го Риков.

— Да не би да говориш за Белов? — навъси се Зорин и рязко се извърна. — Имай предвид, че тези твои самоволни размествания по ключовите постове в комбината не се харесват особено на съвета на директорите. И на мен също не ми харесват, защото познавам Белов доста отдавна и не откъм най-добрата му страна.

Другият мъж отмина тези думи с мълчание. И без това Виктор Петрович не можеше да му заповяда да отстрани Белов от длъжността, а можеше само да му отправи препоръки, но макар чиновникът да притежаваше солиден пакет от акции в алуминиевия комбинат, той все пак можеше да пусне тези препоръки покрай ушите си.

— И освен това искам да ти обърна внимание — продължи Зорин, крачейки из кабинета, — че ти избутваш Белов нагоре, а свали родния си брат Матвей от длъжността директор по социалните и битовите въпроси и го изпрати да работи на унизителната длъжност директор на Двореца на културата. Да, съгласен съм, че докато ти отсъстваше, той е вършил разни шмекерии и че под негово ръководство комбинатът е понесъл големи загуби. Ясно е, че с организаторските способности, които има, не е способен да управлява дори баня, но все пак дори и това не ти дава право да постъпваш така с него. Запомни, че който е попаднал в нашата кохорта, вече няма път надолу, дори ако всичко, което е управлявал, рухне и се разпадне, неговият път е само нагоре или на съответна длъжност. А твоята постъпка подбива цената на цялата ни номенклатурна система. Аз не мога да те задължа, но те моля да върнеш Матвей на мястото му и да му сложиш свестен заместник, който да ръководи социалните, културните и битовите въпроси. Това не е трудно. Пък и брат ти няма да причини кой знае каква вреда на това място.

— Добре, ще го направя — съгласи се Риков.

Той съзнаваше, че с тази отстъпка за известно време ще отвлече вниманието на Виктор Петрович от омразния му Белов. Неприятно му беше да разговаря с Виктор Петрович, но се налагаше. Естествено, вече не беше чак такъв велможа като преди, но ако имаше желание, можеше да му навреди, и то много.

По-малкият брат на Риков — Матвей, за когото говореше Зорин, не предприе нищо, за да спаси брат си, докато Риков беше в плен, защото отдавна мечтаеше да заеме мястото му на ръководния пост на комбината. Риков много добре познаваше своя брат. Макар във вените му да течеше същата кръв, бе пълна негова противоположност — беше завистлив, алчен, страхлив и тъп. Риков буквално го измъкна за ушите от редиците на обикновените инженери и го уреди на добър пост, но по-малкият му брат само го излагаше и му кроеше разни гадости зад гърба.

Затова реши да изпрати Матвей където му е мястото — директор на Двореца на културата, но с тази своя постъпка предизвика недоволството на Зорин. Явно Виктор Петрович бе взел под господарското си крило по-младия Риков и не даваше косъм да падне от главата му.

Двамата си поговориха още малко за проблемите на комбината, след което Зорин започна демонстративно да си поглежда часовника. А сетне направо заяви, че днес го очаква Самият Той, тоест Батин, и че трябва да се подготви. Риков се сбогува със зле прикрита иронична усмивка и излезе от кабинета на Зорин.

Макар билетът му за самолета да бе за следващия ден, нямаше време да стои в Москва. Качи се в колата и нареди на шофьора да кара към летището. Имаше много идеи. Освен това искаше да поправи толкова свои грешки, които осъзна едва по време на чеченския си плен, че не го свърташе на едно място…

 

 

Семьон, който беше надзорник в Красносибирск и бе сложен на това място от столичните крадци, изглеждаше интелигентен като професор по математика — носеше изискани очила със скъпа рамка и хубав костюм френско производство. Косата му и идеално изравнените му мустаци бяха прошарени, което подсказваше, че притежателят на смолисточерните навремето коси често е имал тежки моменти в живота си.

Макар прякорът му да бе Семьон, той се казваше Сергей и надзорникът никак не обичаше да го наричат по прякор в очите. За всички свои мутри и за чуждите хора беше Сергей Сергеевич. Надзорникът не пиеше водка, не пушеше и беше създал ясна йерархия и железен ред в организацията си.

Иначе не можеше и да бъде, тъй като местните бандити биваха измествани от чуждоземни бивши затворници начело с престъпния бос с прякора Грот, който също бе изпратен в Красносибирск от подземния свят, но с друга задача — да контролира веригата за прехвърляне на оръжие от Сибир в Кавказ. Но на Грот му беше тясно и той искаше да вземе под свой контрол целия Красносибирск. А Семьон му пречеше да осъществи намерението си.

Между тях възникваха сблъсъци, в които нямаше победители, и всичко си оставаше непроменено, докато внезапно Грот изчезна. Носеха се слухове, че са го докопали хора от федералната служба в столицата и са го удавили в тоалетната чиния. Остатъците от бандата на Грот се разбягаха, а някои от тях се присъединиха към мутрите на Семьон, но вече като мутри втора ръка. И така Семьон остана единственият пълномощник на бандитите в града, който нямаше конкуренти, ако не се броеше милицията, която постоянно приклещваше опашката, че и някои други места на момчетата му.

Надзорникът много обичаше волейбола и затова всеки петък караше своите бандити да играят приятелски мачове между бригадите от различните райони на града. Отначало бандитите, които бяха свикнали да прекарват петъците си с бира и мадами в сауните, тихо роптаеха, но сетне се запалиха и дори започнаха да изпитват удоволствие от играта. Те играеха във физкултурния салон на едно от градските училища, когато часовете свършваха и учениците напускаха сградата.

 

 

След срещата с наркобарона Саша Белов стигна с лексуса до училището и чу разнасящите се горе от спортната зала удари по топката и весели закачливи викове, примесени с псувни. Слезе от колата, като този път взе Витя със себе си, и премина през училищната врата, на която бяха изписани не законите на физиката, а думи, които възпитаните хора не произнасят.

Преминаха по дългия пуст коридор, по който стъпките им отекваха, и спряха пред вратата на физкултурния салон.

— Ей, пичове, кого търсите? — извика един каяк от съблекалнята.

На ширина той бе почти колкото и на височина и както бе застанал в училищната съблекалня, приличаше на огромна краставица, напъхана в бурканче от горчица. Каякът се преобличаше след играта, стягайки и отпускайки огромните си мускули. До него се преобличаше още един мъж на около трийсетина години с татуировки по ръцете и с външност на боец от „Коза Ностра“ — имаше италиански нос, сближени очи и смугла кожа. Приличаше на гангстер от холивудските филми.

— Търсим Семьон — отвърна Витя.

— Защо ви е? — настръхна бандитът.

— Разбрахме се да поиграем волейбол с него — отвърна Белов.

— А вие кои сте? — попита делово бандитът.

— Саша Белия — отвърна Витя, сякаш Саша Белия беше той.

Щом чу отговора, онзи от двамата бойци, който приличаше на гангстер, излезе безмълвно от съблекалнята, тръгна към физкултурния салон и след минута се върна, въртейки на пръста си с татуиран пръстен връзка ключове. Напрегнатото изражение на лицето му се бе сменило с благодушие.

— Хайде да поседим десетина минути в стаята на физкултурника — предложи той, — в момента браточките имат полуфинал, а пък Семьон им свири и не може да ги остави, иначе ще се изпотрепят. След десетина минути мачът ще свърши, всички браточки ще се разбягат по къщите си и тук няма да остане никой освен нас, Семьон и вас. Ще си поговорим на спокойствие. Освен това Семьон каза да ти предам, Саша Бели, че иска да играе волейбол с теб насаме.

— Няма проблеми — отвърна Белов и едва забележимо се усмихна.

Начинът, по който говореше боецът на Семьон с вид на гангстер, му напомни за загиналите му приятели Космос и Пчелата. Те обичаха точно така „да обсъдят нещата чисто по мъжки“. Отначало се превземаха, а сетне това им стана навик, от който така и не можаха да се отърват.

— На мен ми викат Дъба — представи се „гангстерът“ и протегна към Саша татуираната си ръка, — а този Кинг Конг е Герман.

Белов и Витя му стиснаха ръката, а сетне се приближи и Герман. Ръкостискането му напомняше за натиск на стотонна преса. Общо взето, местните бандити имаха вид на много добри хора, ала Белов знаеше, че това впечатление е измамно, понеже бе имал сгода сам да премине през тази школа.

В момента те бяха по-тихи от водата и по-ниски от тревата, ала ако човек започнеше да дели нещо с тях, щяха да се превърнат във вълци. Щяха да ти опрат дулото в главата и да ти кажат: „Извинявай, браточка, нищо лично, много си ми симпатичен, но нали разбираш, така се получи!“ И да натиснат спусъка.

— Искате ли чай? — попита Дъба и отвори вратата, върху която бе надраскан надписът „физкултурникът е тъпо копеле“ и която се намираше точно срещу физкултурния салон. — Тук имаме едно бързоварче, водата ще кипне за десет секунди.

— Аз искам — отвърна Витя, който на бунището се бе пристрастил към чая.

Дъба се извърна, погледна го съсредоточено и попита:

— Абе, браточка, случайно да си бил в Ревда в наказателната рота през деветдесет и пета? Понеже физиономията ти ми се струва позната?

— Не съм бил в Ревда — заяви той, — през деветдесет и пета горях в един танк на площад „Минутка“ в Грозни.

— Значи съм се припознал — рече Дъба, докато въртеше ключа в разбитата брава на стаята на физкултурника, но изведнъж осъзна какво е чул. — Да не би да си се бил с чеченците, бе, браточка?

— Бих се с бойците — отвърна Витя, — а не с чеченците. Чеченците са свестни хора, а пък бойците нямат националност, те са си просто изроди.

— Е, ти по-добре знаеш — рече Дъба и се отдръпна, канейки ги да влязат.

Белов влезе в тясната стаичка, затрупана със спортни принадлежности и спечелени купи, в която имаше малка масичка, тясно прозорче и стол. Виктор влезе след него. Герман също понечи да влезе, но Дъба го хвана за ръкава и му рече:

— Знаеш ли какво, я постой малко отвън. Къде се завираш с тези габарити? Ти и в гаража да влезеш, човек няма къде да се обърне, а пък тук и без това е тясно.

Герман стисна юмрука си, който наподобяваше голяма диня, и замахна с него над главата на Дъба. А той моментално си призна, че е извършил грешка, осъзна я, покая се и дори вече бе готов да стои в коридора. Едва успяха да се натъпчат в стаичката, но веселият шегаджия Дъба не ги оставяше да скучаят и им разказваше забавни истории от богатия си на събития затворнически живот. Така че, макар да им бе тясно, не се чувстваха зле.

Белов отказа да пие чай и чакаше браточките, които играеха във физкултурния салон, да се разотидат. Оттам излезе облечен в анцуг „Адидас“ побелял мъж, по чийто уверен поглед Саша разпозна Семьон. Помоли Дъба да му даде маратонките си, за да играе с тях, и тръгна към физкултурния салон след местния надзорник.