Александър Белов
Щурмът на вулкана (11)

10.

Виктор Петрович Зорин беше убеден, че именно Белов влияе толкова зле на покорния преди време и съгласен с всички негови заповеди Риков. Затова се възползва от отсъствието на Белов от града и замина за Красносибирск — уж да изяснява обстоятелствата около наркомафията, а също така да подготви предстоящия юбилей на предприятието, което изхранваше града. Този път бяха решили да празнуват с гръм и трясък — с гуляи по стадионите, със спортни състезания и с участието на звезди.

Инициативата на Риков за народни тържества не предизвика възторг у Зорин, тъй като според него само щяха да пръснат сума пари, но в създалата се ситуация Виктор Петрович не искаше да му противоречи. Тъкмо обратното, той се престори, че одобрява инициативата му, и каза, че ще дойде лично на събранието за подготовката на празника. Искаше му се, докато Белов не е до Риков, да се опита да му повлияе и да го разубеди от плановете му да построи социализма в един регион.

Не, Зорин нямаше нищо против социализма, напротив, той бе израсъл и пуснал корени именно по време на неуспешното строителство на социализма. Но като политик от държавен и общоруски мащаб смяташе, че ако хората в Красносибирск започнат да живеят толкова добре, сякаш са в Швеция, то в съседните региони, където нямаше алуминиев комбинат, хората щяха да започнат да завиждат на Красносибирск и да се ядосват на лошите си управници.

А това можеше да доведе до дисбаланс, който щеше да завърши с безредици. Освен това към преуспяващия регион и към Риков щяха да тръгнат хора от съседните области, за да търсят работа, и това също криеше опасност от конфликти между „местните“ и „пришълците“. Зорин мислеше държавнически, а Риков според него разсъждаваше в местен мащаб. Затова искаше да го разубеди с добро.

И трябваше да побърза, защото Риков бе измислил хитър ход — изкупуваше акциите на комбината от населението. А населението на Красносибирск, което имаше доверие в него, охотно му ги продаваше. По принцип разделеният на дребни части пакет акции на комбината за алуминий, който се намираше в ръцете на ветераните на това производство, не представляваше нищо, само трохи. Но когато всичко това се влееше в пакета на Риков, щеше да му позволи да придобие контролния пакет и да изпрати Зорин на майната му от съвета на директорите.

Разбира се, Виктор Петрович взе ответни мерки и спешно изпрати в Красносибирск свои хора, които създадоха набързо една фирмичка и също започнаха да изкупуват акциите на комбината дори на още по-високи цени, отколкото им даваше Риков. Зорин губеше контрола върху красносибирския комбинат за алуминий. Това го ядосваше, защото не беше привърженик на радикалните мерки, но осъзнаваше, че вече почти е изгубил честната битка за комбината.

Вярно, ако Глигана успееше да отстрани Белов, можеше да се опита да хване Риков за гушата. А в момента в Москва се решаваше точно този въпрос. И за да се сдобие с някакво алиби за времето, през което щяха да убият Белов, той се отправи към Красносибирск.

Зорин слезе от самолета. Чакаха го самият Риков и брат му Матвей Алексеевич, който беше изпаднал в немилост. Той беше добре поддържан тип с черни мустаци и лакейски маниери. Зад тях се бяха строили наетите от местния Дворец на културата девойки в руски народни носии, които вече цял час висяха на пистата на летището в очакване на високия гост. Бяха замръзнали от студ и приличаха на синкавите кокошки в гастрономите от съветско време. Една от девойките излезе напред и протегна към Зорин добре изпечен кравай с втъкната по средата му солничка.

— Добре дошли в Красносибирск! — изпищя тя, треперейки от студ.

Той отчупи от хляба от приличие, топна залъка в солничката и го лапна. Сетне се здрависа с Риков и брат му и побърза да влезе в докарания на пистата джип на генералния директор на комбината за алуминий. Свитата му се настани в другите коли и колоната от скъпи автомобили се понесе от летището към града.

 

 

Александър Белов се срещна с Дмитрий Шмит в едно кафене. Те се поздравиха, стиснаха си ръцете и седнаха един срещу друг. Степанич се настани наблизо, за да не пречи на разговора им. Естествено, Белов започна с въпроса за Иван. Шмит само сви рамене и му разказа, че е претърсил всички тавани и мазета, но издирването било напразно. И проститутката Оксана, с която се разбрал да му даде знак, ако Иван се появи, засега също нищо не можела да му каже.

— Да не би да се е забъркал с някаква проститутка? — вдигна изненадано вежди Белов. — Иван е много малък!

— Нищо лошо не се е случило — отвърна другият мъж. — Разпитах я за техните отношения. Всичко е наред. Заедно с приятелите си е взел от нея трийсет долара за някаква много важна работа. Но повече не се появил. Само че това не е най-страшното.

Белов вдигна очи от чашата с капучино и го погледна. По време на разговора и двамата избягваха да се гледат в очите, защото осъзнаваха, че по стечение на обстоятелствата би трябвало да са най-заклетите врагове, но здравият разум им подсказваше, че още ще имат нужда един от друг.

— Миналата нощ — продължи Шмит — Иван се промъкнал в оранжерията на вилата и под носа на охраната откраднал пистолета ми, който бях скрил в саксията с кактуса. Олга е в истерия…

— Да не би да се ядосва, че Ваня е откраднал оръжие, а не цигулката от калъфа? — подсмихна се Белов.

— Не говори така — поклати глава Дмитрий, — това е австрийски „Щайер“, сериозно оръжие…

— А ти защо си криеш така оръжието, че дори детето знае къде си го сложил?

Шмит не знаеше какво да му отговори, затова смени темата на разговора и рече:

— Освен това научих, че Иван е ходил в редакцията на онзи вестник, в който беше публикувано интервюто с теб и с Риков след освобождаването ви от плен. Разговарял с автора на статията и той му казал, че си заминал за Красносибирск. Според него Ваня се канел да дойде при теб в Красносибирск. И компанията му била подходяща — някакви малки скитници. Разбрах всичко за тези хлапета от Оксана — онова момиче, което им дало трийсет долара.

— Доколкото разбирам, ти доста си се сприятелил с нея? — попита Белов, тъй като забеляза, че нарече Оксана „момиче“, а не проститутка.

По страните на Шмит изби лека руменина и той отвърна с колкото се може по-голямо безразличие:

— Е, не че съм се сприятелил, но й обещах да я спася от улицата. Трябват й само три хиляди долара, за да зареже този занаят. Тя е едва на четиринайсет години. В замяна тя ми обеща, че ако Иван се появи, веднага ще ми се обади.

— Значи ти казваш, че Иван търси мен, така ли? — попита Саша.

— Теб търси — кимна Шмит — и се заяде с майка си заради статията за теб и Риков. Тя каза нещо срещу теб, той й възрази, двамата се скараха, Ваня тресна вратата и изчезна.

— Той трябва да разбере, че вече съм в Москва — каза Белов, — за да може да ме намери. Но как да направим това? Когато ти ми изпрати факса, аз веднага…

— Какъв факс? Не съм ти изпращал никакъв факс.

— Ами, онзи факс, че Иван е избягал от къщи — припомни му Саша, — не го ли изпрати ти?

— А пък аз си мислех, че Олга тайно от мен ти се е обадила — отвърна Шмит — и че затова си пристигнал. Не съм ти изпращал никакъв факс. Виж какво, Бели, ето каква е работата. Срещнах на гарата Глигана и той ми каза, че ще ходи при тъща си, а пък той няма никаква тъща.

— Какво общо има тъщата на Глигана? — не разбра Белов.

Тогава Дмитрий му описа накратко създалата се ситуация. Всичко подсказваше, че факсът е изпратен от Глигана или от някой негов помощник, за да се възползват от бягството на Иван и да накарат Белов временно да напусне Красносибирск или обратното — да го примамят в Москва. А най-вероятно целяха и едното, и другото.

 

 

Иван и компанията му се изкачиха на насипа покрай железопътната линия. Лоцмана ги заведе там, за да покаже на Иван в коя мотриса трябва да се качи и как да се скрие, за да се добере благополучно до крайната си цел. Приятелите на Иван изглеждаха потиснати, защото не им се искаше той да заминава. Ваня също не желаеше да се разделя с новите си приятели, но след като си бе дал дума да намери баща си, значи трябваше да удържи на думата си.

Искаше му се да предложи на приятелите си да тръгнат с него, понеже имаха пари — днес Тъпчото им върна дълга и каза, че Тихно е в болницата заради изгарянията. Иван обаче не смяташе, че Лоцмана, Ботаника и Тимоха ще се съгласят да напуснат Москва. Скитничеството им харесваше и те не искаха да имат друг живот.

Децата се спуснаха по насипа и видяха как зад трафопоста в храстите трима яки мъжаги с вид на бандити са притиснали до стената някакъв човек, облечен с дългопола дреха, който приличаше на монах, и го пребиваха.

Момчетата се скриха зад високата ръждива тръба. Оказа се, че Лоцмана познава тези бандити. Той шепнешком им каза, че мъжагите контролират просяците по този маршрут на мотрисата и събират пари от тях.

В същото време на „монаха“ му светваха маслото. Двама от бандитите стояха малко встрани, а третият налагаше с всичка сила дългобрадия така, че той отлиташе към стената, удряше се в нея и отново залиташе към бандита, който не му позволяваше да падне, а го удряше в ребрата и по лицето. Когато „монахът“ все пак се стовари на земята, единият от тримата — най-якият от всички, отиде при него, стъпи с крак отгоре му и попита:

— Ей, гадино, казахме ли ти да не се завираш в нашата мотриса?

— Но аз не съм вземал пари, просто призовавах хората да дойдат в „Братството на Дървения меч“ — опитваше се да се оправдае с окървавени устни „монахът“.

— А не щеш ли да те запишем в братството на „дървения костюм“? — попита шефът на бандитите и натисна толкова силно с крак гърлото на „монаха“, че той започна да се задушава и да кашля. — Казах ти, че ако обикаляш по нашия маршрут, трябва да ни плащаш! Къде са парите? Питам те къде са парите?

— Нямам — хриптеше „монахът“, — аз нямам пари.

— Какво се церемониш с тоя скапаняк? — попита третият, който до този момент пушеше мълчаливо. — Убий го и толкова. Скъса ми нервите вече. Какво да го правиш, след като не разбира от човешка дума?

Онзи, който налагаше дългобрадия, веднага извади дълъг нож и тръгна към „монаха“.

— Ей сега ще го убият! — прошепна изплашено Ботаника.

— А ти какво си мислеше? — попита го тихо Лоцмана. — Знаеш ли колко строг ред има при тях? Не дай боже някой външен човек да влезе да проси или да свири на китара в мотрисата. Моментално го карат да плаща такса, иначе го убиват като този брадатия.

— А ние така ли ще седим и ще гледаме как убиват човек? — попита Ботаника и погледна Иван.

Белов младши започна да се надига, но Лоцмана го задържа за ръкава.

— Какво правиш, да не си откачил? — прошепна той. — Това не ти е Тихно, това са страшни мъже, това е мафия!

Но беше късно — бандитите вече бяха забелязали Иван, тъй като хлапетата спореха твърде високо. Единият от бандитите се обърна към тях, присви очи и извика:

— Ей, кой е там?

Иван се изправи в цял ръст. Приятелите му така си и останаха да клечат и не се решиха да си покажат главите. Те бяха врели и кипели в тази каша много по-дълго от него, знаеха, че се намират на най-ниското стъпало в йерархията на скитниците от гарата, и ясно осъзнаваха цената си на този свят. Всеки можеше да ги срита — от последния мръсен клошар до някой случаен пътник. Техният живот не струваше повече от една храчка за бандитите, които контролираха мотрисите. Те много добре знаеха това и наплашени като мишлета от уличен котарак, се притиснаха до тръбата, смазани от страха като от преса, тежаща три тона.

За разлика от бездомниците Иван оценяваше живота си по друг начин. Той знаеше, че ако не дай си боже с него се случи нещо, има кой да го защити. Това беше и баща му, когото търсеше, и вторият му баща, който контролираше в Москва цял огромен район.

— О-о, клошарче — подхили се бандитът, щом зърна Иван, — какво търсиш тук, недоносче? Я бързо да изчезваш, докато не съм ти отвинтил главата!

Но на Ваня и през ум не му минаваше да помръдне от мястото си.

— Колко пари ви дължи този човек? — попита.

Той имаше пари и да се откупи от бандитите, и да спаси дългобрадия от смърт. Бандитите се стъписаха и се спогледаха. Очевидно появата на свидетел на убийството не влизаше в плановете им, но, от друга страна, те изобщо не възприемаха като свидетел клошарчето.

— Я изчезвай бързо оттук! — процеди през зъби онзи, който биеше „монаха“, и тръгна бързо към Иван, поклащайки ножа. — Бегом, да ти видя петите!

И в този миг Иван извади пистолета, насочи го към бандитите и гръмна. Куршумът изсвистя над главите им, бандитите се втрещиха и тримата едновременно приклекнаха.

— Легни по очи на земята! — изкомандва момчето. — Следващия път ще стрелям на месо!

Как му се искаше в този момент да го зърне баща му! Да види как той, Иван, малкото момче, е притиснал до земята трима яки бандити. Сигурно много щеше да се гордее с него, защото добре беше усвоил школата му.

— Какво ти става, сополанко, да не си откачил? — разкрещя се шефът и започна да се надига. — Я дай веднага пистолета!

— На земята! — заповяда му Ваня.

Но гласът му прозвуча смешно и пискливо, защото той трепереше от страх. Смелостта го бе напуснала и неканеният страх нахлу в краката му, и ги лиши от устойчивост. В този момент главатарят на бандитите бързо пъхна ръка в пазвата си.

По-скоро от страх, отколкото от смелост Иван не дочака той да измъкне оръжието си, стреля и уцели бандита в рамото. Той отхвръкна назад, а пистолетът „Макаров“, който изпусна, отлетя встрани и падна в шахтата на канализацията. След като видяха, че момчето стреля точно, другите двама се тръшнаха на земята и забиха носове в калта. Брадатият „монах“ осъзна, че най-вероятно днес няма да умре, изправи се на крака и побягна към момчетата.

 

 

— Ама, че си малоумен — ругаеше Глигана Боб, — защо му изтърси, че знаеш адреса му? Сега Белов ще заподозре нещо. А за нас беше важно да ни смята за някакви случайни балъци.

— Ами аз… ами аз… — мучеше Боб, без да намира думи за свое оправдание.

Според него операцията бе преминала блестящо, но шефът вечно беше недоволен.

— Както и да е — рече Глигана, разхождайки се насам-натам в тясното VIP-сепаре на един от московските ресторанти — всичко ще е наред. Онзи дърт пръч, на когото взехме колата, няма никакви покровители, вече проверих. И не може да организира никого от местните. Белов също вече си няма никого в Москва. Няма да отиде при ченгетата, защото изобщо не му трябва да се обръща към тях, а още по-малко ще се обърне към браточките, понеже със сигурност ще иска да се разправи с нас насаме. Ти нали се разбра него да дойде към девет часа в Измайловския парк?

— Аха — потвърди Боб, — описах му подробно мястото. Всичко ще е окей.

— Я престани с тази идиотска дума! — ядоса се Глигана. — Дрънкаш като някакъв недоразвит трътльо! Говориш като негроиден рапър. По-правилно ще е да кажеш „Всичко ще е тип-топ“ или в краен случай „железак“.

Боб умърлушено наведе глава, защото разбираше, че има още да се учи и да се учи, докато стане като Глигана.

— Както и да е — потупа го бащински по рамото босът, — хайде да вървим на срещата, а по пътя ще ти обясня как ще действаме.

След половин час те вече се приближаваха към Измайловския парк. Мястото на срещата беше идеално, защото вече никой не се разхождаше по тъмните алеи и нямаше да има излишни свидетели. Щом влязоха в парка, двамата с нискочелия слязоха от старото жигули. Глигана отиде до багажника, извади оттам един автомат „Калашников“ и го подаде на Боб, а той за всеки случай се въоръжи с една берета 92F със заглушител.

— С две думи, действаме по следния начин — рече той, — аз сядам зад волана, а ти се настаняваш до мен и отиваме на мястото. Бъди готов за стрелба и смъкни стъклото на прозореца. Когато се появим, там ще бъдат Белов и онзи дърт пръч. Стреляй веднага и по двамата, нямаме какво да се разправяме с тях. След това аз ще сляза и ще ги доубия. Ясно ли е?

— Аха! — отвърна той.

— Тогава хайде по местата и да тръгваме! — заповяда Глигана и затръшна капака на багажника.

Когато старото им жигули се появи на полянката, за която се бяха уговорили, Глигана не видя Белов и неговия приятел. Вместо тях видя паркиран огромен джип с изгасени фарове. Глигана обърна колата с дясната й страна към джипа, за да бъде по-удобно на нискочелия да стреля. Боб сграбчи автомата.

— Чакай малко! — спря го Глигана. — Не виждаш ли, че Белов го няма! Един дявол знае какъв е този джип?

Боб се смути, понеже беше свикнал да действа строго в рамките на заповедта и в армията можеше да стигне до званието командир на рота със специално предназначение. Всички непредвидени неща го изваждаха от релсите. Глигана също беше смутен, защото не очакваше, че тук ще има джип. Мислеше си, че всичко ще стане много просто, но ето какво излезе! И в този момент мобифонът, който бяха отмъкнали от Степанич, зазвъня в джоба му. Той го извади и го сложи до ухото си.

— Къде е колата ми? — попита Степанич. — Не я виждам!

— Като дадеш парите, ще си получиш и колата! — отговори му Глигана. — Донесе ли парите?

Това беше правилен ход от негова страна — веднага да премине в атака, да нападне, да се засили като таран независимо от обстоятелствата.

„Добре — помисли си, — сега ще си поговоря със стария и ще разбера какво става.“ Но в този миг ярката светлина на фаровете блесна с цялата си мощ и освети колата им така, както улична лампа облива със светлина крадец в чужда градина. Моторът на джипа изрева, изпод колелата му полетяха кал и пръст и тежкият автомобил се понесе право срещу тяхното жигули.

— Стреляй по стъклата — изкрещя Глигана, като предвидливо открехна вратата от своята страна.

Боб моментално извади дулото на автомата през прозореца и натисна спусъка. Куршумите изсвистяха и се впиха като подивели пчели в предното стъкло на джипа. Те обаче рикошираха, без да пробият стъклото.

— А-а-а! — развика се Боб, тъй като осъзна, че стъклото на джипа е бронирано, а до сблъсъка им с него оставаха само няколко секунди.

Предвидливият Глиган, който вече се бе измъкнал от колата, се претърколи по тревата, скочи на крака и хукна към храстите. Боб изхвърли автомата през прозореца и понечи да се прехвърли през мястото на шофьора, но не успя. Ударът на бронираната предница на джипа се падна точно от неговата страна, колата здравата се разтресе, бандитът отхвръкна назад, удари силно тила си, а сетне отлетя встрани и си счупи ръката. Джипът се върна назад, а от него изскочиха хора.

Нечии силни ръце сграбчиха Боб за врата, измъкнаха го навън и той получи мощен удар с глава право в носа, от който окончателно загуби самообладание.

— Къде са ладата на Степанич и ключовете от нея? — крещеше в лицето му един як човек, който го тресеше като круша и не му даваше да се опомни.

Шмит измъкна от ръцете му ключовете от колата и картончето, на което бе изписан адресът на паркинга. Нискочелият падна и се плъзна назад. Дмитрий измъкна пистолета си и се прицели в главата му.

— Недей, не ме убивай! — примоли му се Боб.

— Кой си ти? — попита Шмит. — Защо вандалстваш на моя територия?

— Не съм аз — измърмори нискочелият, подсмърчайки, — няма повече да правя така…

Белов се приближи до Шмит и свали ръката му с пистолета.

Боб беше новобранец в бригадата на Глигана и с тази операция шефът му искаше да поотрака новака и да го види за какво става. Все пак той беше бивш десантчик, бе воювал в Чечения и му се бе налагало да убива врагове. Ако на мястото на Боб се бе оказал някой от старата гвардия на Глигана, Шмит със сигурност щеше да разбере откъде духа вятърът.

Бандитът се възползва от това, че Белов отклони дулото на пистолета от него, скочи и хукна презглава към храстите. Шмит вдигна ръка да го застреля, но Саша рязко удари ръката му нагоре. Изстрелът отекна във въздуха, нискочелият подскочи и се втурна през храстите като ранен лос.

— Защо правиш така? — попита Дмитрий. — Трябваше да убием тази гадина.

— На кого му трябва? — възрази Саша. — На теб ли? Малко ли хора си убил досега?

— А-а — махна с ръка Шмит и прибра беретата в кобура, — един повече, един по-малко — все тая. Отрепките в Москва ще намалеят с една.

Степанич излезе от джипа с доволна усмивка.

— Това не е автомобил, а танк — рече и потупа бронираната врата. — Честно казано, когато започна да гърми право в мен от автомата, без малко не напълних гащите и си скрих главата под волана. Въпреки че вие, Дима, ми казахте, че предното стъкло е бронирано и че може да устои на картечен откос, пак ме беше страх.

— Трябва да се махаме оттук — подкани ги Шмит. — Джипът, разбира се, е як, но това, че е брониран, силно влияе на скоростта му. Ако милицията ни погне, няма да можем да се измъкнем.

Те се качиха в джипа и се понесоха по тъмната алея на парка, осветявайки я с мощните му фарове.

 

 

Една минута преди това Глигана, който бягаше, се закачи за някаква стърчаща от земята жица, падна и ако се съдеше по ужасната болка, си навехна глезена. Той чу изстрела и реши, че Боб е мъртъв. Трябваше да изчезне, докато не са го настигнали. Стисна здраво пистолета, опита се да стане и да се подпре на дървото. В този момент чу пукот на прекършени храсти. Явно преследвачите тичаха право към него. Изопна ръце и стреля три пъти по посока на звука, докато не чу вик от болка и от храстите не се изтърколи… Боб. Неговият помощник и вярно куче, когото той току-що застреля. Боб падна по гръб и се затресе в предсмъртна агония. И трите куршума го бяха уцелили.

— По дяволите! — изруга Глигана.

И от тази нелепа грешка злобата му към мръсника Белов, който отново го прецака, стъпка го и го унижи, стана десет пъти по-голяма. Глигана разпозна бронирания джип, понеже познаваше неговия собственик. Само че как не се сети по-рано, че Белов би могъл да се обърне към Шмит? Такъв изход от тази среща той дори не можеше да си представи. Понеже си мислеше, че двамата мъже се мразят.

На ти сега една депутатска кариера. Отиде, та се не видя. И как щеше да се покаже пред очите на Зорин? Направо му идеше да хукне отново към емирствата…