Александър Белов
Щурмът на вулкана (18)

17.

В това време Глигана се качи в самолета по дестинацията Красносибирск-Москва и се замисли. И за какъв дявол изобщо му трябваше да убива Риков? Първо, той изобщо не знаеше как да направи това. Да речем, че разполагаше с пистолет със заглушител, но как щеше да се добере до Риков, при положение, че той имаше охрана като на президента. Разбира се, можеше да очисти господаря на комбината в Красносибирск със снайперистка винтовка, но самият той не умееше да си служи с това оръжие, а беше рисковано да въвлича страничен човек в тази работа. Глигана бе поизгубил връзките си с килърите, през последните години много от професионалистите бяха заловени и арестувани, а пък беше опасно да се търсят нови, защото можеше да се натъкне на някой федерален под прикритие и като нищо да влезе в затвора още преди да е осъществил замислената операция.

Беше глупаво, разбира се, но в Красносибирск му хареса. Със Семьон изчислиха, че ако организират търговия на едро с бонбони в града, Глигана ще получава нормален доход, с който ще може да живее по човешки. Естествено, той нямаше да е толкова голям, колкото на нефтените крале, но и работата не беше кой знае каква — щом уредеше доставките, щеше да си лежи по гръб и да си гледа кефа. Още повече, че се сприятели с местните браточки, след като изпиха заедно по една каса водка. Дори забравиха обидите и се състезаваха на канадска борба с Герман. В Москва всички мутри му се присмиваха, подиграваха му се и го смятаха за неудачник. Пък и можеше ли да бъде другояче? А в Сибир той щеше да събере сили и щеше да стовари железния си юмрук по онези, които го поднасяха.

Вярно, съседството с Белов не го радваше. Но Глигана можеше да не седи в Красносибирск, а да разшири мрежата за пласмент на бонбони. Защото стана така, че той изтърси онази глупост за „Северен мечо“, за да си спаси кожата, а пък то се оказа, че тази стока е дефицитна в Красносибирск. Но той не изтърси това току-така, а понеже имаше свои хора във фабриката за бонбони. Така че момчетата възприеха идеята му.

Колкото до Зорин и неговата задача — да върви на майната си! Глигана знаеше, че на стария вълк Виктор Петрович не му трябват излишни свидетели. Ако Глигана премахнеше Риков-старши, едва ли щеше да мине и половин година, преди да очистят и самия него. Дори да заминеше за арабските емирства, пак щяха да го открият.

В емирствата му харесваше. Там остана първата му и единствена любов Надежда — бившата жена на професор Холмогоров, бащата на Космос. Но за огромно разочарование на Глигана тя не оправда името си и не се превърна в светъл лъч в живота му. От време на време той й се обаждаше, отначало тя плачеше, че й е мъчно, а сетне гласът й взе да става все по-твърд и по-твърд като сушена на слънце риба, която се вкостенява, всмуквайки солта.

Оказа се, че Надежда е намерила някакъв арабин, който тайно я посещавал и й подарявал цветя и бижута. В емирствата Глигана никога не би могъл да достигне по заможност и статут арабите, защото там всеки чужденец, който се установяваше за постоянно, си оставаше второ качество. С туристите се държаха като с господари, но ако човек се опиташе да завърти собствен бизнес, задължително трябваше да дели наполовина с местните, такива бяха законите им.

Така Надежда го предаде и се отдаде на богатия арабин. И не само се отдаде, но тази алчна мръсница скъса с Глигана! Той пострада малко, ала сетне махна с ръка, тегли й една майна и я забрави. Да не би край него да нямаше момичета? Хем бяха и по-млади, и по-интересни, и не чак толкова алчни твари!

Пък и не всичко беше чак толкова хубаво в тези емирства — там беше горещо, той много се потеше, дишаше тежко и дори климатиците не го спасяваха. Отникъде не можеше да си купи водка, пък дори и да си купеше, не можеше да я изпие в парка. Ако пък се напиеше вкъщи, в никакъв случай не биваше да излиза на улицата. И с проститутките имаше огромен проблем, защото такива просто нямаше. Арабите си седяха при жените си и си пушеха наргилетата, човек нито можеше да си поговори с тях от сърце и душа, нито да се отпусне по човешки! Такъв живот изобщо не беше подходящ за палавия Глиган.

И в този момент му хрумна светлата идея как да се утвърди в Красносибирск, как да спечели уважението на господаря на комбината, на местните браточки, че дори и на Белов. Той можеше да предотврати подготвеното покушение срещу Риков-старши! Но не да отиде при Белов или при самия Риков и да се предаде — не! В този случай Саша би могъл да заподозре някаква клопка и да не му повярва, защото Глигана никога не бе давал повод да се усъмнят в неговата непочтеност. Не, трябваше да действа по друг начин.

Глигана повече нямаше да осъществи връзка със Зорин. Виктор Петрович сигурно нямаше да отмени замисленото убийство и щеше да намери друг изпълнител. Глигана щеше да се върне в Красносибирск за празника, който трябваше да се състои само след два дни, щеше да се разхожда из тълпата, щеше да открие кой е килърът и собственоръчно щеше да го залови. И тогава щеше да удари часът за чест и слава на Глигана — спасителя на Риков. А спасеният вече щеше да го зауважава, пък и Белов нямаше да се опитва да го притиска, защото господарят на комбината нямаше да му го позволи.

— Това е много добре — каза на висок глас доволният от себе си Глиган.

— Какво искате? — дотича грижовната стюардеса.

— Уиски! — отвърна развеселено той. — Искам уиски!

 

 

Шамана лежеше на кушетката и почесваше косматите си гърди. В банята се чуваше плясък на вода, а зад вратата се разнасяха звънът и писъкът на игралните автомати. На екрана на телевизора като маймуни подскачаха рапъри в торбести гащи, а той им хвърляше по едно око и се прозяваше, предвкусвайки удоволствието. Ех, какъв изумителен мъж беше той — истински самец, след като дори проститутките, които мъжете обладаваха по десет пъти на ден, идваха при него и му предлагаха да бъдат заедно безплатно.

Оксана Прахосмукачката май нещо доста дълго се къпеше. От нетърпение той започна да се върти на мястото си. Най-сетне вратата се отвори и тя се появи. Кой знае защо не беше гола и мокра, както обичаше Шамана, а с дрехи и криеше ръце зад гърба си.

— Какво значи това, а? — попита той. — Защо не си гола, палавнице?

Оксана изопна ръце и насочи срещу него малък револвер с дълъг заглушител, целейки се право в челото на бандита. Той цял живот се бе занимавал с разбойничество, така че без усилия можеше да различи бойно оръжие от запалка и видя, че малката проститутка държи в ръцете си истински револвер.

— Ей, какво ти става? — попита отново, опитвайки се да се усмихне и да се примъкне към нощното шкафче, където криеше пистолета си. — Какво правиш, а?

— Не мърдай, че ще ти пръсна тиквата! — заповяда му Оксана.

Досега Шамана неведнъж се бе възползвал от услугите на тази украинка и тъй като познаваше характера й, реши да не рискува. Девойката — тази малолетна глупачка, като нищо щеше да стреля. В създалата се ситуация трябваше да приложи нежност и убедителност.

— Оксана, някога обидил ли съм те с нещо? — попита колкото се може по-меко. — Пари ли не съм ти давал, за какво става дума?

Тя се подсмихна и Шамана веднага си спомни как веднъж я прибра от улицата уж за себе си, а сетне се напи и я подари на момчетата си за цялата събота, но те три дни се гавриха с нея, гориха я с цигари и я караха да танцува гола.

— Ама да не би да си ми се разсърдила за онзи път? — досети се той. — Виж какво, Оксана, тогава аз не знаех, че те са постъпили така! Не съм виновен. Искаш ли да ти дам пари? Колко ти трябват?

И посегна към нощното шкафче. Оксана стисна устни, изопна ръце и се прицели точно в челото на бандита. Той отдръпна ръката си, придвижи се по кушетката и се притисна до стената.

— Сигурно си мислиш, че аз съм парцал, бърсалка за говедата? — попита злобно тя.

— Не мисля така…

— Млъкни — тропна с крак момичето, — може би и аз съм искала да живея като всички хора и дойдох в Москва, за да кандидатствам в техникума по текстил. Тук живее леля ми — сестрата на майки ми, с мъжа си. И още на третия ден това говедо ме изнасили. И знаеш ли какво ми каза леля ми след това?

— Не… — завъртя глава Шамана, стрелкайки с погледи потрепващото дуло на револвера в ръцете й.

Биографията на малолетната проститутка изобщо не го интересуваше, но при създалата се ситуация беше принуден да я слуша.

— Тя ми каза, че всичко това са глупости — продължи Оксана. — Ще се омъжиш, вика, всеки ден ще те изнасилват и ти ще трябва да търпиш. И тогава реших, че вместо да търпя безплатно, е по-добре да вземам пари за това, да събера колкото трябва и изобщо да не се омъжвам! Правилно ли съм решила?

— Не зная… — озърна се изплашено той.

И с какво ли се занимаваше охраната навън, защо не влизаше? А, да, нали самият той им забрани да влизат, докато се забавлява с малолетната проститутка!

— Но какво общо имам аз с това? — попита Шамана. — Какво съм виновен аз, че чичо ти те е изнасилил? Тогава застреляй него!

— Вече го направих! — проблеснаха очите на Оксана. — Вече застрелях и него, и жена му! Родната си леля — пуф-пуф! Сега е твой ред, гадино!

Изплашеният Шаман осъзна, че са настъпили последните му минути. Той изкрещя дивашки, скочи и се хвърли върху Оксана. От уплаха момичето натисна спусъка. Разнесе се глух изстрел и Шамана отхвръкна към стената. В следващия момент вратата се отвори и през нея влетяха Белов и Шмит.

— Защо стреля? — попита Шмит, като видя, че Шамана се гърчи на пода. — Нали те помолих само да го подържиш на мушка!

— Много се забавихте — оправда се изплашено Оксана, — вживях се, влязох в образ, казах му, че съм застреляла чичо си и леля си, той се изплаши, хвърли се отгоре ми и аз стрелях. А вие защо се забавихте толкова, а?

В това време, стиснал със здравата си ръка простреляното си рамо, Шамана събори червения лампион и се хвърли към нощното шкафче, където държеше пистолета си. Вече бе успял да го отвори и да зърне никелираната повърхност на оръжието, когато изведнъж нещо твърдо го удари по гръбначния стълб между лопатките и той рухна на пода. Удара му бе нанесъл Белов. Саша извади пистолета от нощното шкафче, провери пълнителя, след това бързо се приближи до Шамана, зареди пистолета, наведе се и допря дулото до слепоочието му.

— Какво правиш? Защо? — заквича като свиня в кланица Шамана.

— Къде е Иван? — попита Саша.

За да проникнат незабелязано в леговището на бандита, Белов и приятелите му трябваше да разиграят една „комедия“ още в игралната зала, която се охраняваше от двама въоръжени пазачи. Ако те бяха нахлули там с пистолети в ръце, охраната на Шамана също щеше да извади оръжието си, щеше да започне да стреля и щяха да загинат хора измежду тези, които играеха на автоматите. Пък и милицията щеше да дойде след десетина минути. А появата на стражите на реда не влизаше в плановете на Белов.

Затова Власов и Фьодор влязоха първи, седнаха пред едноръките пирати и започнаха да играят. В определеното и договорено с Оксана време те се скараха и се хванаха за гушите. Охранителите се заеха с тях и започнаха да ги разтърват, а в това време Белов и Шмит се промъкнаха в леговището на Шамана. Никой не допускаше, че Оксана ще стреля.

— Къде е Иван? — повтори въпроса си Белов.

— Кой Иван? — попита Шамана, озъртайки се изплашено. — Ранен съм, извикай „Бърза помощ“…

— Не се прави на луд — каза Саша. — Казвай бързо, че ще стрелям и няма да имаш нужда от „Бърза помощ“, а от катафалка!

Шамана, в чието слепоочие се бе впило металното дуло на оръжието, се колебаеше. Ако разкажеше на Белов, че хората на Зорин веднага взеха Иван от него, той щеше да хукне да търси момчето и всички щяха да разберат, че Шамана се е извъртял, изплашил се е и е издал всичко, което знае. И тогава апапите нямаше да го похвалят, нямаше да му простят слабостта и поражението и отново щяха да го накарат да им слугува. Но ако сега не кажеше на Белов за Ваня, той щеше да го застреля и в това нямаше никакво съмнение — щеше да го застреля, както застреля Каверин, Макс и останалите на оня строеж, защото той не беше човек, а киборг-убиец и точно като такъв му го бяха описали познатите му затворници, когато ги помоли да му обяснят какво представлява този Саша Белов.

Затова смъртта, която в момента се бе вторачила в слепоочието му, му се стори по-реална отколкото онова, което би могло да му се случи, след като Белов си отиде. Но дали той щеше да си отиде и дали нямаше да го застреля, след като му кажеше къде е Ваня?

— Не ме убивай, всичко ще ти кажа, само не ме убивай! — примоли се Шамана. — Всичко ще ти разказва, само ми обещай, че няма да стреляш!

— Обещавам — отвърна кротко Белов, — казвай…

Бандитът нямаше изход.

— При мен дойдоха хората на Зорин — изхриптя той — и взеха момчето… веднага след като го доведох от бунището… платиха ми… кълна се в майка си…

Шамана като че ли не лъжеше. Положението не му позволяваше да лъже.

— Къде е паспортът на Фьодор Лукин, който са отмъкнали ония тарикати? — попита Белов.

Шамана не разбра за какъв Лукин ставаше дума, но кимна към нощното шкафче, в което държеше пистолета си, само че към долната поличка. Шмит извади от там куп паспорти и ги натика по джобовете си. Белов разбра, че нямаше какво повече да научат от Шамана.

— Да се махаме оттук — каза на Шмит и Оксана.

Той знаеше къде да намери Зорин, затова нямаше смисъл да разпитва повече Шамана.

Извади пълнителя от пистолета, пусна го в огромния аквариум до стената и захвърли самото оръжие под кушетката. След това отвори вратата, но откри тлъстата мутра на един охранител, който му препречи пътя. Охранителят току-що бе изхвърлил от игралната зала Власов и се бе върнал на мястото си да пази вратата на своя господар.

— Какво е това? Кой е този? — попита учудено той и ръката му се плъзна по кобура.

Белов наведе рязко глава, цапардосвайки с чело охранителя в носа, а с коляното си го удари между краката. Той започна да се свлича, а Саша измъкна пистолета от кобура му, извади пълнителя, пусна го в джоба си и мушна обратно оръжието в кобура на охранителя. В това време Шмит и Оксана се промъкнаха покрай него и преминаха през игралната зала към изхода й.

Фьодор Лукин изпълни задачата си блестящо. Докато охранителят го изблъскваше навън от залата, той започна да му се извинява, да го хваща за ръкавите и го задържа навън. А когато охранителят понечи да се върне обратно в залата, видя пред себе си Шмит, когото разпозна и за когото Шамана бе наредил на своята охрана да не го допуска на сто метра около заведението, а в случай, че се появи наоколо, веднага да го предупреди.

— Стой на място! — заповяда охранителят и ръката му се плъзна към кобура.

Шмит рязко наведе глава и повтори с точност действието на Белов. Охранителят падна по гръб, а Шмит, Оксана, Белов, Власов и Федя се качиха в бялата лада.

 

 

Матвей Риков се върна в Красносибирск в навечерието на големия празник. В неговия сектор по социалните и битови въпроси работата кипеше като горещ минерален извор в Камчатка, но Матвей Алексеевич не взе участие в този кипеж, защото се вълнуваше само от съдбовния изстрел, който трябваше да отнеме живота на брат му.

Той седеше в кабинета си и с половин ухо слушаше доклада на директора на спортния комплекс, който му разказваше, че камионът с дъските не е стигнал до местоназначението си във вида, в който го бяха изпратили. Шофьорът спрял до дома си да обядва, обърнал една чаша и решил да не се връща на работа. През нощта откраднали всички дъски от откритото ремарке и сега нямало с какво да облицоват седалките на стадиона.

Матвей кимаше и мислеше: „Какви дъски, по дяволите, какво значение имат дъските, след като ще убият брат ми?“ Но по обясними причини не можеше да каже това на директора на спортния комплекс. След това дойде директорът на Двореца на културата със своите дребни проблемчета, сетне се заточиха разни заместници от управленията, които го молеха да им даде пропуски за официалната трибуна, откъдето щяха да виждат по-добре столичната звезда, поканена да зарадва местното население. След това дойде главният пиротехник — един инженер, когото назначиха за отговорник по фойерверките, и каза, че целият материал за салютите е залят с вода в мазето, че е влажен и че едва ли ще се възпламени, а ако се възпламени, може да взриви всичко.

Тези фойерверки бяха последната капка, която преля чашата, и Риков-младши изгони всички от кабинета си, и се заключи вътре. Твърдо реши, че ще отиде при брат си и ще му разкаже всичко! Нека да не стане директор на комбината, нека да получава мизерната си заплата от три хиляди долара, но той не бе в състояние да извърши братоубийство!

След половин час излезе от кабинета си с това решение, премина покрай опашката от хора, които го чакаха с някакви молби, и с твърда крачка се отправи нагоре, където се намираше кабинетът на генералния директор на комбината. Там се озова на точно такава опашка, каквато се виеше и пред неговия кабинет. Но когато секретарката докладва, че е дошъл Матвей Алексеевич, Риков-старши нареди веднага да го поканят при него.

Всички чуха тона, с който той произнесе това по уредбата. Този тон не будеше никакви съмнения, че ей сега на директора по социалните и битовите въпроси здравата щяха да му набият канчето. Риков-младши също разбра това и осъзна, че не е избрал най-подходящия момент за обяснения. Но вече нямаше път назад и той пристъпи върху мекия килим в кабинета на генералния директор.

Брат му не беше сам, край масата около него седяха онези, от които зависеше блестящото провеждане на празника: директорът по финансовите въпроси, директорът по кадрите и началникът на милицията в града полковник Басовити — изобщо все хора, в чието присъствие Матвей по обясними причини не можеше да говори за предстоящото покушение. Разговорът му на четири очи не се състоя.

Решителността на Матвей да признае предателството си изчезна без следа, а щом го зърна, брат му веднага удари с юмрук по масата и ядосано попита:

— Някога ще успееш ли да извършиш нещо както трябва или поне за три минус?

— Какво е станало? — замига изплашено Матвей. — Какво не съм направил както трябва?

След кратката, но емоционална реч, произнесена от брат му, стана ясно, че звуковата и осветителната апаратура, които докара от Москва за празника на стадиона, не стават за тази цел и мястото им е на бунището, а не на сцената. В столицата Матвей остави без контрол закупуването на апаратурите, понеже самият той беше зает със Зорин и нямаше време да вниква в тънкостите на оборудването за шоубизнеса. Така вместо заплатената апаратура хитрите московчани пробутаха на будалата уреди трето качество, измъквайки от провинциалния глупак доста пари. По тази причина празникът бе застрашен от провал.

— Всичко ще оправя — измърмори той, — ще отида и ще оправя всичко!

— Няма нужда, никъде няма да ходиш! — избухна Олег Алексеевич. — Стига толкова! Всичко, с което се захващаш, се разпада, троши се и не става така както трябва! Не мога да разбера как е възможно да имаме едни и същи родители? На кого си се метнал такова магаре?

Полковник Басовити се засмя с могъщия си бас, който прозвуча така, сякаш някой се опитваше да запали колхозен трактор, а останалите също се усмихнаха, вперили погледи в унижения директор по социалните и битовите въпроси. Сякаш самите те винаги правеха всичко за шест плюс!

— Като в приказките, Олег Алексеевич — изрече директорът по финансовите въпроси, — по-малкият брат винаги е глупак, така че не се притеснявайте. Ще оправим нещата. Ще вземем апаратура назаем от съседната област. Ще успеем да я докараме.

Изгониха унизения Матвей от кабинета. Същинско безобразие — някакъв си директор по финансовите въпроси го нарече глупак, а брат му дори не го защити, не възпря самозабравилия се подмазвач, не му каза: „Я си мери приказките, той е мой брат.“ В този момент Матвей не мислеше за това, че бе нанесъл щети на предприятието и бе поставил под заплаха цялото мероприятие. У него кипеше само злобата. И той реши, че на Риков-старши му се пада да го застрелят на стадиона. А когато това бъде извършено, той щеше да стане господар на предприятието и щеше да накара директора по финансите да пълзи пред него на колене, докато не си протърка панталоните, а след това да го уволни. Не, нямаше да го уволни, щеше да го направи обикновен счетоводител в Двореца на културата!

Ободрен от мислите за отмъщението си, Матвей прогони посетителите от своята приемна, затвори се в кабинета си и изпи сам цяла бутилка арменски коняк.