Александър Белов
Щурмът на вулкана (21)

20.

След като съобщи, че самолетът е завзет, пребледнялата стюардеса се върна в салона първа класа. Раната на врата й беше превързана с бял бинт. Подаде аптечката с медикаментите на политическия представител, за да обработи порязаната си буза. Шамана грабна аптечката от ръцете й, провери дали вътре няма нещо в повече и я даде на политическия представител.

— Ей, мишко — обърна се бандитът към стюардесата, — сега ще минеш през салона, ще събереш всички мобифони и ще ми ги дадеш. Ще започнеш от тези двамата! — Посочи с пръст Белов и политическия представител. — А ако някой вземе да пищи, му кажи, че ще дойда и собственоръчно ще му прережа гърлото! Ей на, питай Белия, той ме познава, нищо не може да ме спре!

Стюардесата моментално се подчини на терориста, отиде до боклука да вземе една торба и започна да събира мобилните телефони. Политическият представител се опита да възрази, че неговият мобифон е с канал за правителствена връзка, но Шамана дотича при него, замахна с ножа, сграбчи апарата му, хвърли го на пода и го натроши с тока на обувката си. След това веднага протегна ръка за мобилния телефон на Белов, като пъхна пръст в предпазителя на гранатата, с което искаше да каже, че само да мръдне, и ще я взриви. Саша трябваше да му го даде.

Зад стъклото на илюминатора мирно плуваха бели облачета. Самолетът се наклони и започна да прави завой. Шамана прибра мобифона на Белов в джоба си, стовари се в креслото, изпъна крака, извади от вътрешния джоб на якето си пакет цигари и запали една, изпускайки кълбета гъст дим. Политическият представител и Белов се вторачиха в него.

— Какво се блещите, малоумници? — попита терористът и обясни с нагла усмивка: — Цял живот съм мечтал за това. Изнервиха ме в тия самолети: „Не пушете, закопчайте коланите“! Щом искам, ще пуша, ясно ли е?

Белов и политическият представител се извърнаха едновременно към илюминатора. Шамана изпуши цигарата си, загаси фаса в стената на самолета и каза на пътниците от първа класа:

— Ей, буржоа, стойте мирно, а аз ще отида да видя какво правят нашите стюардеси. Да ги щипна по твърдите дупета. А ти, Бели, и ти, политическия представител, стойте кротко, иначе наистина ще заколя някой от вас!

Той каза това и излезе. Политическият представител погледна Саша и плахо попита:

— А вие случайно не сте ли депутатът от Думата Александър Белов.

— Бях депутат от Думата, а сега съм началник на службата за безопасност на красносибирския комбинат за алуминий — отвърна Саша.

— Тъкмо отивах на вашия юбилей — въздъхна тъжно политическият представител, — с мен трябваше да лети и още един човек — посочи с глава празното място той, — но вероятно е извадил късмет и е закъснял за самолета…

— Кой е този човек? — попита Саша по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от любопитства.

— Виктор Петрович Зорин — отвърна политическият представител, — той беше в Европа и вероятно не е успял да се върне…

— Зорин ли? — уточни Белов.

Оказваше се, че човекът, когото Саша търсеше в Москва, днес трябваше да седне пред него в самолета. Ей това щеше да е изненада! Случваха се такива съвпадения. Значи Зорин бе останал в Москва и Саша трябваше спешно да се обади на Шмит. По дяволите, как щеше да се обади, след като Шамана прибра всички телефони?

— А вие познавате ли Зорин? — досети се по реакцията на Белов политическият представител. — Но това не ме учудва толкова, колкото фактът, че се познавате и с бандита, който отвлече самолета…

Белов не започна да разказва на политическия представител къде и при какви обстоятелства съдбата го събра с Шамана, а само рече:

— Можете да бъдете сто процента сигурен в едно — че аз не съм с него.

— Разбирам — измърмори дебелакът, поклащайки глава, и замълча, втренчвайки се обречено в обувките си от крокодилска кожа.

В това време Белов трескаво обмисляше как да постъпи и какво да предприеме? Дали да нападне и да неутрализира Шамана, когато се върне в салона? Вероятността от успешния изход на такава операция беше петдесет на петдесет. В случай на неуспех самолетът щеше да се взриви. Ако Шамана успееше да издърпа предпазителя на гранатата, тя щеше да гръмне и последствията щяха да са фатални. Можеше да избие стъклото на илюминатора или да пробие стената на самолета, той да се разхерметизира и да загинат хора.

Не, не, все пак не си струваше да бърза. Ако се наложеше да кацнат за зареждане, вероятно щяха да им изпратят специалните части и тогава можеше да предприеме нещо, за да обезвреди маниака. И в този миг си спомни проблемите си, заради които беше тръгнал за Красносибирск. Празникът на стадиона щеше да се състои утре, а той не бе предупредил никого, че срещу Риков ще бъде извършено покушение! И сега едва ли щеше да успее да предупреди поне Уотсън или Витя за това, че искаха да убият Олег Александрович.

На всяка цена трябваше да се обади по мобифона! Но не можеше тук, пред всички да говори за планираното убийство. Макар че като че ли нямаше друг изход. Саша се обърна към Шамана и го помоли да му даде мобилния му телефон, за да проведе само един разговор. Каза му, че трябва да предупреди един човек, срещу когото се готви покушение. Но Шамана се изсмя и заяви:

— Хич не ми пука за този човек и изобщо за всички хора! Аз се грижа единствено за себе си!

Измъкна мобифона на Белов от джоба си и постъпи с него по същия начин, както с този на дебелака — стъпка го на пода с тока на обувката си. Саша побесня и се опита да скочи, но политическият представител го задържа и го помоли шепнешком:

— Успокойте се, че иначе ще взриви всички!

В това време стюардесата се върна с торбата мобифони, даде я на терориста и попита дали може да сервира вечерята на пътниците. Той помисли малко и се съгласи, сетне тръгна със стюардесата и се върна без торбата. Доволен от себе си, каза, че никой няма да може да се обади на никого. Нямаше обяснение защо правеше всичко това.

 

 

Когато всички в самолета се нахраниха, стюардесата отиде при Шамана и му каза, че от земята предлагат самолетът да извърши кацане на военното летище между Москва и Красносибирск. Там щяха да заредят техния Ту-154 и да докарат трите милиона долара, които Шамана искаше. А след това Ту-154 щеше да се насочи към Пакистан. Но го молеха, докато са на летището, да пусне жените и децата от самолета.

— А ако откажа, какво ще стане? — разкрещя се той. — Ще пуснат специалните части да ме хванат, така ли? Ще взривя този самолет на майната му дори и един човек да се приближи в обсега на видимостта!

Белов забеляза, че Шамана е много изнервен. И че няма самообладание да докара започнатата работа докрай — беше изпаднал в истерия, ръцете му трепереха, целият се бе покрил с петна, на това отгоре и пиеше. Току-виж бушоните в главата му изгорели и той като нищо можеше да откачи и да натисне копчето на взривното си устройство или да дръпне предпазителя на гранатата.

За да отвлечеш самолет, трябва да имаш хладен ум и здрава психика, а бившият обирджия на изпаднали просяци не ставаше за тази роля. Но нервният му срив можеше да бъде насочен в нужното русло — да се опитат да го разубедят от идеята му да лети до Пакистан и да получи три милиона долара, и да го накарат да се предаде на властите. Но първо трябваше да кацнат безаварийно.

Изплашената стюардеса избяга, а в това време самолетът започна да се снижава, Шамана се засуети, започна да тича из салона и да заплашва със смърт изплашените пътници. Сетне се хвърли на мястото си и закопча колана.

Самолетът докосна земята, удари се силно и се затресе като перфоратор. Жените силно пищяха, неколцина мъже — също, а политическият представител се кръстеше. Пилотът правеше всичко възможно да спре, тъй като явно пистата беше твърде къса за Ту-154. Най-сетне самолетът спря и притихна. Стюардесата дотича и започна да успокоява всички, че нищо страшно не се е случило, а просто пистата не е предназначена за Ту-154 и не е осветена, затова приземяването на нея било рисковано, но всичко било наред.

— Говеда, не можахте ли да намерите друго летище! — беснееше Шамана. — Без малко не ме затрихте!

Белов погледна през илюминатора. Наоколо нямаше нито постройки, нито светлини, навън не се виждаше нищо. Часовникът показваше далеч след полунощ, но никой в самолета не спеше — мъжете бяха напрегнати, жените — също. Макар и да не разбираха какво става, много от децата усещаха настроението на родителите си и хленчеха или плачеха.

— Само да не пуснат специалните части — прошепна политическият представител, — тази откачалка ще взриви самолета!

Той беше прав — и в армията, и във Федералната служба за безопасност имаше много глупаци, които можеха да издадат заповед Ту-154 да се превземе с щурм. А докато нахлуеха в самолета, Шамана можеше да дръпне предпазителя на гранатата. Саша наблюдаваше терориста и в един миг видя, че изобщо не му достигат мъжество и ум да вземе решение. Преди нещата му винаги бяха вървели по отъпкана пътека — сложиха го за надзорник на просяците, когато предишният беше убит в пиянско сбиване. Затова схемата за рекета на просяците вече работеше и на Шамана не му се налагаше да въвежда никакво ноу-хау, а само да следи механизмът да не даде на късо.

Но когато се озова в непривична за него ситуация, той се обърка. И нямаше съучастник, с когото се посъветва. Белов долови всичко това и когато терористът се озова до седалката му, тихо го посъветва:

— По-добре пусни жените и децата, защо трябва да ядосваш федералните?

— Какво? — обърна се Шамана. — Съвети ли ми даваш? Искаш да ме прецакаш, нали?

— Членовете на екипажа и ние двамата с политическия представител ти стигаме като заложници — продължи спокойно Белов, — трудно можеш да контролираш целия самолет, защото си сам. Пък и защо са ти излишни хора, тая виеща детска градина и жени, които могат да загубят самообладание и да се нахвърлят върху теб? Пусни ги да си ходят по живо по здраво.

Шамана разбираше, че той му казва верни неща, но не можеше веднага да покаже, че ще последва съвета му. Затова само замахна с ножа. Дойде стюардесата и го покани в пилотската кабина за преговори. Белов напрегнато се вглеждаше в тъмнината, опитвайки се да забележи какво става там, зад стъклото на илюминатора. Но беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше. След десетина минути Шамана се върна. Изглеждаше успокоен.

— Ще разменя жените и сополанковците за един генерал от федералните — подсмихна се той — и ще продължим полета. Първо ще получа парите, а сетне ще пусна пътниците.

Заповяда на стюардесата да отвори вратата, завря се в ъгъла, извади взривното си устройство и нарочно каза много високо:

— Предупредих ги, че ако се опитат да завземат самолета, ще го взривя! На онзи свят ще благодарите за това на ченгетата!

След пет минути по подвижната стълба се изкачи човек с голяма чанта в ръка и застана на входа на самолета. Белов се вцепени — това беше генерал Веденски, неговият стар познат, за когото работеше преди време и който неведнъж го бе измъквал от неприятни ситуации. Генералът позна Белов, но нито едно мускулче не трепна на лицето му. Саша също благоразумно си замълча, тъй като нямаше защо Шамана да знае, че с генерала се познават.

— Ей, политическия представител, вземи чантата от генерала и ми я дай! — заповяда терористът, пъхнал палеца на дясната си ръка в предпазителя на гранатата. — А той да си вдигне ръцете и да не ги сваля!

Политическият представител се подчини, генералът — също.

Когато чантата се озова у Шамана, той бързо отвори ципа й, а щом видя пристегнатите пачки долари в нея, нервно се засмя. Но нямаше възможност да преброи парите, защото непрекъснато поглеждаше застаналия на входа с вдигнати нагоре ръце генерал.

— Обърни се! — заповяда. — Свали си якето! Вдигни си крачолите!

Веденски се обърна, свали якето си, вдигна крачолите си, показвайки, че няма оръжие, и тогава Шамана му заповяда да седне пред Белов.

— Пусни жените и децата — каза Веденски, — както обеща…

— И без тебе зная, гадно ченге! — отвърна сърдито терористът и заповяда на стюардесата да изведе хората.

Когато и последната жена слезе по стълбата, стюардесата затвори вратата. Белов се чудеше какво ли е измислил Веденски, тъй като той не би могъл да позволи на Шамана да отвлече самолета в Пакистан.

— Е, ще излитаме ли? — обърна се генералът към терориста.

 

 

Зад илюминатора се стеле непрогледна тъма, виждат се само звездите в небето, сякаш самолетът лети в космическото пространство, а не над земята към границата на Пакистан.

Белов се обръща, а до него вместо политическия представител седи Космос с важно и сурово изражение. В ръцете си държи плоско шише с коняк, от което от време на време отпива по глътка.

— Как се озова тук, Косе? — пита Саша.

А той се обръща и кима към съседната редица седалки. Шамана го няма, а там седят Пчелата и Фил. Фил дреме, а Пчелата чете книгата на Дубов „Голямата спойка“.

— Това не може да бъде — възкликва Белов. — Пчелата доброволно да чете нещо, и то от олигарха Дубов. Това не може да бъде! Това е сън!

— Не, това не е сън, Саша — отвръща му Космос, — сега ние сме заедно и какво означава това?

„Какво означава това? — мисли си той. — Ние сме заедно, какво означава това?“

Загадката му се струва неразрешима, сякаш Космос го кара да се справи с теоремата на Питагор, чието решение Саша е забравил веднага щом е завършил училище. Той мъчително мисли и не намира отговор. Космос и Пчелата му се присмиват, че не може да реши тази толкова проста задача. Фил се събужда и подсказва на Саша:

— Сега ти си там, където сме и ние…

Странна догадка пронизва съзнанието му — той е там, където са и те, значи, той също е умрял. Но кога, как? Започва да си спомня какво се случи с него преди смъртта. Шамана, който отвлича самолета, политическият представител с лепенката на бузата и изплашената стюардеса. Сетне се появява Веденски с чанта, натъпкана с долари. Той се обръща и пита: „Е, ще излитаме ли?“

А какво стана по-нататък. Може би нервите на Шамана не са издържали и все пак той е дръпнал предпазителя на гранатата? Но нали нямаше взрив? Макар че хората ненапразно казват: куршумът за теб не свисти. Може би парче от гранатата е пробило главата му, преди да чуе взрива. Виж ти как изглеждало — лесно било да умреш!

Тогава защо е в самолета? Къде са райските селения? Макар че какви ти райски селения за такъв грешник като него, най-вероятно той ще попадне в ада. Но тогава защо лети със самолет, нима в задгробния живот има самолети? Той се оглежда и вижда, че изобщо не се намира в самолет, а седи съвсем сам върху един камък в някаква тъмна пещера. Приятелите му са изчезнали, а от всички страни го заобикалят хора и той ги разпознава — от едната страна е покойната му майка с тъжно лице, родителите на Пчелата, първата му любов Лена, а от другата страна — убитият Муха, Каверин, Макс…

На Белов му прилошава, защото не е очаквал тази среща. И изведнъж се появява Олег Александрович Риков, поклаща окървавената си глава с простреляно точно по средата чело и казва с упрек:

— И защо, Саша, не ме предупреди, че искат да ме убият? Какво ще правим сега, когато комбинатът остана безпризорен?

Саша усеща как сърцето му се стяга. Само комбинатът да беше останал безпризорен — майната му на комбината, толкова мераклии има за него. Но това, че Ваня остана безпризорен, беше нещо, което нямаше как да се поправи! Добре поне, че го нямаше сред покойниците, значи момченцето беше живо. Ами Ярослава? Какво щеше да прави без него сега, та тя беше бременна? Кой щеше да се погрижи за нея? Ами Витя, Уотсън, Фьодор и Власов? Не, още не му беше време да умира! Изобщо не беше време за това! Когато архангелът се появеше да го вземе, щеше да го помоли да го върне на земята. Просто не можеше да умре сега, изобщо не можеше! И на Белов толкова много му се прииска да живее, че се събуди!

 

 

Намираше се в болнична стая с бял таван, а главата го болеше като след проточил се банкет. На леглото до него спеше и похъркваше политическият представител, а на леглото до прозореца седеше Веденски. Генералът четеше вестник. Той видя, че Белов се свести, стана, олюля се, хвана се за рамката на леглото и се усмихна.

„Какво означава това — че не съм умрял, или че архангелът ме е възкресил?“ — замисли се Белов и се огледа.

Сведе очи към тялото си, покрито с одеяло, и леко помръдна — май че нямаше никакви наранявания и само главата много го болеше. Пипна главата си, но по нея нямаше нито бинтове, нито рани. Веденски също беше цял-целеничък, пък и по хъркащия политически представител не се виждаха окървавени бинтове.

В това време генералът седна на леглото му. Белов се измъчваше от въпроса какво се е случило, преди да се събуди — обикновен сън ли беше това или все пак бе умрял и бе видял задгробния живот. Побратимите си, враговете си, майка си…

— Добро утро — усмихна се Веденски, — боли ли те главата?

— Като от препиване — отвърна Белов, — какво всъщност се случи?

— Това беше спецоперация за освобождаване на заложници — отвърна хитро Веденски, — мога да ти кажа, че всичко е наред и че всички пътници и екипажът са живи.

— Ами Шамана?

— Шамана е там, където му е мястото — отвърна генералът и се намръщи, — в следствения арест в Москва.

— А ние?

— А ние с теб сме в болницата на военната авиация.

— Но какво се случи? — попита Белов. — Нищо не разбирам!

Той изобщо не можеше да осъзнае по какъв тайнствен начин се бе преместил от салона на самолета в болницата.

— В чантата с доларите имаше едно специално устройство с упойващ газ — отвърна Веденски, — той действа моментално. Една хилядна част от него във въздуха е достатъчна, за да упои човек за няколко часа. Когато всички жени и деца напуснаха самолета, аз натиснах дистанционното устройство, чието копче беше монтирано в часовника ми, и газът потече. Шамана и вие с политическия представител бяхте силно упоени, а аз стоях малко встрани и затова се свестих по-рано. Впрочем, гранатите на кръста на терориста бяха от пластмаса, оказа се, че са учебни, а в багажника на самолета нямаше никакво взривно устройство.

— Значи, цялата тази дандания е била напразно — осъзна Белов и седна на леглото, — трябваше да го спипам, да го напердаша и всичко да свърши.

— Не — завъртя глава Веденски, — не е трябвало да рискуваш, правилно си постъпил, че не си му посегнал. Никой не е знаел, че гранатите са учебни и че в багажното няма взрив. Още повече, че Шамана е човек с болна психика и с него трябва да бъдеш изключително предпазлив. Но вие с политическия представител сте се държали много смело.

— Да, бе — подсмихна се Белов, — хубавичко се повозихме до Красносибирск…

Веденски се навъси още повече и каза:

— Саша, имам една немного добра новина за теб. Станало е нещастие. По време на празника в Красносибирск са застреляли Олег Риков със снайперистка винтовка.

— Как така са го застреляли? Кога? Празникът трябва да е днес!

Веденски поклати глава.

— С теб лежим в безсъзнание почти две денонощия — обясни му той, — така действа газът. Сложили са ни сънотворни, защото щяхме да умрем от главоболие. Така че ти си проспал празника в Красносибирск, пък и освен това то не било празник, а сам разбираш какво…

От отчаяние Белов стисна зъби, сграбчи главата си с ръце и се преви до коленете си. Той беше виновен за смъртта на Олег Алексеевич, той се предовери на случайността и не предупреди охраната на Риков и самия него за подготвеното покушение! Осъзнаването на този факт легна като тежък товар на съвестта му. Но времето бе отлетяло безвъзвратно и той вече никога нямаше да може да поправи тази грешка.

Олег Алексеевич вече бе мъртъв.