Сандра Браун
Опасно красив (4)

Четвърта глава

Съни кръстоса крака, придърпа късата си права пола към коленете и тогава забеляза, че припрените й движения са привлекли вниманието на мъжа зад бюрото.

— Финансовите ми документи са изрядни, мистър Смити. Приложих няколко препоръки за заема, справка за платени данъци върху доходите ми през последните години и проектите ми за бъдещи приходи.

— Това е достатъчно, мис Чандлър.

Думите изобщо не подсказаха на Съни какво мисли банковият чиновник за безкрайните колони от цифри, които бе прегледал многократно през последните петнадесет минути. Надничайки иззад очилата си, той се зае с тях отново.

След това остави настрана внимателно подготвената финансова справка, скръсти ръце на бюрото си и погледна, младата жена, сякаш имаше намерение да й съобщи някоя лоша новина, като например, че Дядо Коледа не съществува. Гледаше я с превъзходство и привидно съчувствие. Тя се подготви да противопостави големите си надежди срещу чисто мъжкото предубеждение.

— Плановете ви са много впечатляващи, мис Чандлър.

— И съвсем реалистични, надявам се. — Тя се усмихна, опитвайки се да не показва тревогата си. Банките обикновено не отпускаха пари на хора, които даваха да се разбере колко отчаяно се нуждаят от тях.

— Колкото и да се възхищавам на ентусиазма ви в работата, боя се, че сте прекалено оптимистично настроена.

— Напротив, проектите ми са доста умерени.

— И все пак — авторитетно се изкашля мистър Смити — те са само проекти.

— Обаче се градят на богат опит. — Дори с риск да предизвика спор, Съни нямаше намерение да приеме отказ, без да се бори докрай. — Съвсем наясно съм какво са склонни да похарчат жените, а и мъжете, в дадения случай. Моите клиенти ще бъдат обществени личности с големи доходи.

— Но понастоящем вие нямате клиенти — забеляза съвсем разумно той.

— Точно затова ми е необходим този заем, мистър Смити. За да финансирам собствения си бизнес. Аз имам клиенти — хора, които работят само с мен и с фирмата, която ме е наела. Не биха се доверили на никой друг. Веднага щом разберат, че съм създала собствена компания, те естествено ще дойдат при мен.

Той прие думите й скептично, но не продължи спора. Вместо това погледна ръчния си часовник, сякаш да й намекне, че вече е отнела доста от скъпоценното му време.

— Колкото до допълнителната гаранция…

— Собствеността край езерото.

— Но тя всъщност принадлежи на баща ви.

— А в документите ми разполагате с пълномощно на мое име. Нима смятахте, че съм забравила за подписа върху това писмо, мистър Смити?

— Разбира се, че не, Съни — усмихна й се фалшиво той.

Беше я нарекъл с малкото й име, но никой от двамата не го забеляза, тъй като до днес винаги се бе обръщал към нея така.

— В такъв случай не виждам къде е проблемът. Стойността на бунгалото и прилежащата земя надвишава сумата, която искам да ми заемете. Както знаете, баща ми е уважаван бизнесмен. Той не би рискувал имота си, ако нямаше доверие в онова, с което съм се заела.

— Но създаването на собствен бизнес е амбиция, непосилна за повечето хора. — Той поклати мрачно глава. — Особено за една жена.

Съни се облегна на стола и го изгледа преценяващо.

— Искате да кажете, че ако бях мъж, банката не би имала никакви възражения, за да ми отпусне заема?

Мъжът протегна напред ръце.

— Не, не, съвсем не. Банката не се ръководи от подобни предразсъдъци.

Мога да се обзаложа, помисли си Съни.

— Просто повечето дами, които са израснали тук, са се омъжили и имат… — Мистър Смити прекалено късно осъзна смисъла на казаното. Червенината, избила по страните му, достави удоволствие на Съни. Беше го накарала да се защитава. — Имах предвид, че ще бъде по-разумно, ако поискате заем от никоя банка в Ню Орлиънс.

Тя го беше направила. Беше се обръщала към няколко банки и всичките й бяха отказали. Националната банка на Летъм Грийн беше последната й надежда.

— А аз се надявах, че ще оцените работата ми — слабо се усмихна тя.

— О, да, оценяваме я, но… — Започна да размества документите върху бюрото си, докато търсеше най-точните думи.

Тя почти изпита съжаление към него. Той се опитваше да й откаже, като спести неудобството и за нея, и за себе си, и за банката. Сигурно му се искаше не тя да е първата му клиентка в понеделник сутринта. Дяволски неприятен начин да започнеш седмицата.

Е, чудесно — помисли си тя. — Добре дошли в клуба, мистър Смити.

И нейната седмица не бе започнала блестящо. Първо, беше й се наложило да се върне в града, който се надяваше да не види никога повече. После се бе превърнала в плячка на онзи хищник шерифа. Едва след като той си бе отишъл миналата нощ, тя си бе дала сметка колко опасен е този мъж.

Мисълта за него само разпали решимостта й да направи посещението си в Летъм Грийн ползотворно. Наведе се напред и прошепна с интимна настойчивост:

— Мистър Смити, забравете за момент, че ме познавате още откакто съм била бебе. Забравете, че съм жена, че съм неомъжена и съм съвсем сама — навлажни устните си. — Този заем ми е необходим. Искам да изградя свой собствен бизнес, но не бих могла без парите. Кредитите, които баща ми е взимал от вас, винаги са били изплащани навреме. Така ще бъде и с моя. Не поемате никакъв риск.

Той стисна бледите си тънки устни.

— Принуждавате ме да бъда съвсем откровен, Съни. Банката ни се гордее с това, че отпуска заеми на енергични и амбициозни млади хора. Но ние винаги искаме да се убедим, че те притежават здрав разум и чувство за отговорност. А, честно казано, онова… онова, което… което направихте…

Тя отново се облегна на стола и го изгледа втрещено.

— Онова, което направих преди три години, е доказателство за липса на здрав разум и чувство за отговорност. Така ли?

Вместо отговор, той сведе поглед към полираната повърхност на бюрото си.

Съни вдигна ръка и разтри челото си, за да облекчи надигащото се главоболие. Беше ужасена, уплашена и отвратена, задето й отказваха заради провалената й сватба с Дон Дженкинс.

Нима това щеше да бъде пречка през целия й живот? Нима хората не разбираха, че за да го направи, значи е имала основателна причина? Нима всички смятаха, че постъпката й е плод на някакъв каприз?

— Може би по-малка сума — говореше мистър Смити, за да заличи неудобството от грубата си прямота.

Съни поклати глава още преди той да бе свършил.

— Ще имам работа само с хора, които ще искат всичко да е първокласно. Аз трябва да съм най-добрата. Върхът на елита. Ако се задоволя с по-малко, значи с мен ще е свършено още преди да съм започнала.

— Може и да преразгледаме решението си…

— Времето е лукс, който не мога да си позволя. Трябва да започна веднага.

— Но празникът Марди Гра^[1] е още далече. Едва през пролетта.

— Скиците започват да се изготвят няколко месеца по-рано. Или трябва да започна сега, или да изчакам още една година. Знам какво си мислят хората в този град, в това число и вие, след случилото се в деня на венчавката ми, но аз съм много добра в работата си. — Удари с ръка по бюрото за по-голяма убедителност. Веждите на мъжа се повдигнаха. Най-сетне бе привлякла вниманието му. — Ще натрупам доста пари през следващите няколко години. Бих желала да вложа част от тях в тази банка. Да или не, мистър Смити? Трябва да получа отговора ви. В противен случай се оказва, че само ми губите времето.

Той бе престанал да гледа на нея като на недоказала се авантюристка. Напротив, сега в очите му се четеше жив интерес и уважение.

— Ще преразгледам решението и ще поговоря с останалите от управителния съвет. Елате отново след седмица, за да ви съобщя резултата.

— Това не ме устройва. Заминавам в неделя сутринта. Трябва да узная решението ви най-късно в петък.

Той продължи да я оглежда още няколко секунди.

— Ще видя какво мога да направя, но нищо не обещавам. — Изправи се, показвайки недвусмислено, че времето, определено за нея, е изтекло. Когато Съни стисна ръката му, със задоволство установи, че е влажна почти колкото нейната. Той можеше и да отхвърли молбата й, но поне го бе впечатлила.

Докато прекосяваше фоайето на банката, сложи слънчевите си очила, като си казваше, че те не са измислени, за да й спестят любопитните погледи, които я следваха.

Да излезе навън бе все едно да влезе в сауна. Влажната горещина днес й се стори потискаща. Въпреки очилата, й бе необходимо време, за да привикне към ослепителната светлина на южняшкото слънце. И след като се адаптира, изстена заради онова, което се изпречи пред погледа й.

Тай Бомон се бе облегнал на стената на банката. Едното му коляно бе присвито, а обутият му в ботуш крак бе подпрян на тухления цокъл. Над веждите му бе нахлупена сламена каубойска шапка. Палците му бяха втъкнати в гайките на дънките. Ако не бе коженият колан на кръста и сребърната значка върху джоба на бялата му риза, човек би го взел по-скоро за безделник, отколкото за блюстител на реда.

Тъй като колата й беше паркирана пред съседната сграда, тя нямаше друг избор, освен да мине покрай него. Или да заобиколи целия район. А денят беше прекалено горещ за толкова дълга разходка. Не можеше и въпрос да става да се престори, че не го вижда и тъй като не искаше още от самото начало да премине в защита, заговори първа:

— Да не би да се опасяваш от банков обир?

Той се засмя, от което, за беда, стана още по-красив. Трябва да позира за някоя реклама на цигари, помисли си Съни. Беше от типа мъже, притежаващи онези характерни черти на лицето, които им придават едновременно груб и трогателен вид.

— Човек никога не знае — отвърна той и лениво се отдръпна от стената, за да застане до нея. — Но това доста би оживило иначе вялия понеделник.

— Повярвай ми, банката доста грижливо пази парите си.

— О?

— Няма значение. Тази тема е изчерпана.

— Добре. В такъв случай мога ли да отбележа, че тази сутрин изглеждате като свежа пролетна клонка, мис Съни. — Беше възприел поведението на джентълмен южняк.

Влизайки в същия тон, тя отвърна кокетно:

— Благодаря ви, сър, но се боя, че на тази жега не след дълго ще увехна.

— Може би трябваше да си вземете вентилатор.

— Но не успях да намеря подходящ за тоалета си.

Не беше облечена делово, но доста подходящо за срещата си с мистър Смити. Роклята от зелен лен, съчетана с бижута и белите обувки, беше вталена, модерна и в никакъв случай скромна. Скромността изобщо нямаше да й помогне в Националната банка на Летъм Грийн.

— Може би скоро ще завали и ще се поразхлади.

— Нима вече разговорите ни са ограничени само до времето?

— Не сме длъжни да разговаряме изобщо. Довиждане. — Бяха стигнали до центъра на града и очакваха светлината на светофара да се смени.

— Случайно аз също съм в тази посока — заяви той небрежно и като я улови за лакътя, я поведе през павираната улица, представляваща сериозна заплаха за високите й токчета. — Възстанови ли се след снощната целувка?

Забила поглед в земята, тя не отговори.

— Или и тази тема е изчерпана?

— Да.

— Добре. Мога ли да те почерпя едно кафе?

— Не, благодаря.

— Черешова кола?

— Не, аз вече…

— Направи ми тази чест. В „Уулуърт“ все още правят най-хубавата черешова кола на света. Тя е една от забележителностите на Летъм Грийн.

Отново я улови за лакътя и за да избегне сцената, която без съмнение доста щеше да развесели минувачите, го последва през входа на универсалния магазин.

Да влезе вътре бе все едно да се върне назад във времето. Все същите стари вентилатори раздвижваха въздуха, въпреки че преди години бяха поставили климатична инсталация. Дървеният под скърцаше на същите места и ухаеше на лимоновото масло, с което го лъскаха. Рафтовете бяха отрупани със стоки, които човек не би могъл да си купи никъде другаде, като пилички за нокти и парфюм „Парижки нощи“ в оригиналния флакон — синьо шишенце със сребрист надпис.

Дори щандът за газирани напитки изглеждаше същият. Устата на Съни се напълни със слюнка, докато очакваше черешовата кола, която Тай й поръча.

— За тук или за вкъщи? — осведоми се продавачът.

— За тук.

— За вкъщи.

Двамата отговориха в един глас. Тай свали шапката и слънчевите си очила и я погледна.

— Ако я изнесеш навън, ледът ще се стопи. Ще я изпием тук.

Съни седна на високия стол, посочен от него и също свали очилата си.

— Доставя ти удоволствие да се разпореждаш с хората, нали, шерифе?

— Да, обичам да давам заповеди.

— Господи, спаси ме от мъжкото превъзходство!

Продавачът постави пред тях две заледени чаши и отново се вглъби в списанието си. След като отпи няколко глътки през сламката, Тай каза:

— Наистина ли забелязах следи от горчивина в молитвата ти?

— Много повече от следи.

Той се извъртя на стола, за да я погледне в лицето.

— Кое те е отвратило така от мъжете?

— По принцип или конкретно? — попита го тя.

— Да започнем с принципа.

— По принцип, защото мъжете обичат да поставят жените на мястото им.

— Хм, ще трябва да се задоволя с това, поне докато определим кое точно място имаш предвид. Давай тогава конкретно.

— Конкретно — започна тя, процеждайки всяка дума през зъби, — молбата ми за заем за започване на самостоятелен бизнес щеше да се оценява по друга скала, ако носех панталони, а не пола.

Погледът му се плъзна по краката й, но предусетил настроението й, Тай се въздържа от коментар.

— Значи са ти отказали, а?

— Още не, но все едно че са го направили.

— За какво ти е нужен този заем?

Съни го изгледа, чудейки се дали наистина би представлявало интерес за него. Не. И може би затова реши да му изложи плановете си. Щеше да й е от полза да чуе мнението на някои, който има съвсем друга гледна тичка и не е предубеден нито спрямо нея, нито спрямо работата й.

— Искам да започна самостоятелен бизнес — обясни тя лаконично.

— Какъв по-точно? — Той допи питието си, отмести празната чаша настрана и й посвети цялото си внимание.

— Аз съм дизайнер и правя костюми за празника Марди Гра.

За момент мъжът остана загледан в нея. След това, за нейна изненада и върховно неудоволствие започна да се смее. Съни грабна чантата и очилата си и скочи от стола. Той бързо я улови за ръката.

— Чакай. Не се обиждай. Смея се на Джордж, а не на теб.

— Джордж?

— Той ми каза, че си шивачка. А аз никак не можех да си те представя, наведена над шевната машина в някое ателие.

Тя отново зае мястото си.

— Е, наистина съм прекарвала часове над шевната машина, но преди всичко се занимавам с моделите, а след това работя наравно с шивачките. Те шият, а аз ги направлявам.

— На мен ми изглежда, че вече си в бизнеса.

— Не. Работя за семейна компания, която се занимава с това от години. Тясно специализирано производство. А сега искам да открия собствено ателие.

— Но защо? — Той подпря ръцете си на плота и сложи брадата си върху тях. Изражението му показваше искрен интерес.

— Там възможностите ми са ограничени. Семейството, за което работя, е изчерпано. Идеите им са остарели. И липсата на ентусиазъм започва да личи в работата им. Повечето от костюмите, които произведохме през последните няколко години, са изцяло мои. А получавам само заплата.

— Това би могло да доведе до ограничения в инициативността ти.

— Води само до ограничаване на желанието ми да остана при тях. Имам много идеи, които постепенно започват да се реализират. Когато ги напусна, много от редовните им клиенти ще останат разочаровани. Убедена съм, че няма да ми отнеме много време да се утвърдя.

— Но междувременно ти е нужен начален капитал.

— Точно така. За безбройните разноски, съпътстващи началото на всеки самостоятелен бизнес. Но преди всичко трябва да направя няколко костюма за мостри. С повече късмет, мога да ги продам по-късно, но дотогава ще са ни необходими, за да докажа таланта си на онези клиенти, които още не познават възможностите ми.

Тай се усмихна при тази откровена нескромност, но Съни бе прекалено увлечена в разговора, за да забележи.

— Балните костюми са доста скъпи — продължаваше тя. — Само платът за една рокля струва стотици долари. Не мога да ги правя за нищо.

— Чакай да видим дали съм те разбрал. Ти предлагаш една или няколко идеи на своя клиент. Той избира модела и ти правиш костюма.

Тя го поздрави за схватливостта.

— Защо не си банкер! Май така и не успях да втълпя това в главата на мистър Смити.

— Банкерите се интересуват само от крайния резултат.

— Нужни са ми само няколко поръчки през първата година, за да получа печалба. Малцина бизнесмени могат да обещаят това. А тук — притисна тя ръка към сърцето си — съм убедена, че костюмите ми са много добри и след година ще имам толкова поръчки, че няма да мога да ги изпълнявам.

Той погледна напрегнатото й лице.

— Убеди ме. — Погледите им се срещнаха за един дълъг момент. След това посочи празната й чаша и попита: — Готова ли си?

— Да. Благодаря ти.

Тай плати сметката.

— Покрай кои щандове ще минем? За играчки и книги или онези, които предлагат всичко необходимо за женската хигиена?

Съни, благодарна, задето бе разпръснал внезапно надвисналото помежду им напрежение, му хвърли обиден поглед и пое покрай рафтовете, отрупани с кофички за пясък и кукли, изобразяващи Рамбо.

— Искам да ти задам един въпрос. Какво общо има онова, което ми разказа, с несполучливите рисунки на насекоми?

— Изобщо не трябваше да си въобразявам, че ще ме приемеш на сериозно.

— Не си права — възрази той обидено.

— Вероятно. И все пак, когато се касае за бизнес и жени, не си по-добър от банков чиновник. Щом погледнеш една жена, не виждаш в нея нищо друго, освен чифт… — Тя преглътна края на изречението и мислено се прокле заради лекомислието си.

— О, да, твоите ги забелязах, вярно е. Но колкото и да са красиви, това не означава, че не съм видял нищо друго.

Съни не можеше да прецени дали навън е станало по-топло, или само й се струваше така заради погледа му, прикован към гърдите й. Щом се озова на тротоара, тя веднага се отправи към колата си. Този мъж непрекъснато я дразнеше, но не можеше да му се отрече, че е превъзходен слушател. Благодари му за това и добави:

— Имах нужда да се освободя от напрежението.

— Горе главата — каза той и леко повдигна брадичката й. — Мистър Смити може да те изненада и да каже „да“.

— Това ще бъде по-скоро шок, отколкото изненада.

— Ако бях на мястото му, веднага бих ти отпуснал заема.

— Защото вярваш в това, което искам да направя?

— Защото жена, която е способна да напусне църквата, пълна с хора, в деня на собствената си венчавка, е способна да направи всичко друго, което си науми.

Тя спря.

— Бих искала да забравиш за това. Но, от друга страна, защо трябва да си единственият?

Той също спря и я извърна към себе си.

— Охо! Виждам, че си огорчена. — Изучаваше напрегнато изражението й. — Да не би мистър Смити да го е използвал като причина да ти откаже?

Съни предпочете да не отговаря и отново пое към колата.

— Ама че кучи син — чу приглушения глас на шерифа.

Щом стигнаха, тя отключи вратата и понечи да я отвори. Облягайки се тежко върху нея, Тай й попречи. Съни се извърна и се намери притисната между него и колата. Ако се съдеше по усмивката му, той се опитваше да повдигне настроението й.

— Говорехме за насекомите.

— Казах ти, че е водно конче.

— Приемам поправката. — Веждите му бяха повдигнати въпросително.

— Това е моя идея — предаде се тя. — Виждам костюма с черен воал, спускащ се от главата до подгъва на тясната пола, но не се сещам как да направя крилата. Трябва да бъдат огромни. Освен това трябва да са подвижни, за да създават усещане за автентичност, но и да са достатъчно здраво прикрепени, за да стоят встрани от тялото. Необходимо е да се пришият някак си или изобщо да се махнат след началото на бала.

Съни внезапно осъзна къде се намира и погледна смутено мъжа. Той сигурно щеше да я помисли за по-смахната, отколкото бе смятал в началото. Или пък му беше досадила с брътвежите си. Но от усмивката му личеше, че се забавлява.

— Звучи ми добре — каза той.

— Благодаря.

— Мога ли да те поканя на обяд?

— Не обядвам.

— Секс?

Това беше нагло предложение, на което не би могла да се разсмее.

— Не. Благодаря.

— Едно следобедно къпане в езерото?

— Не си ли дежурен?

— Е, добре, ще бъде нощно къпане на лунна светлина. — Той се приближи към нея. — Като размисля, звучи дори по-добре.

— Нощното плуване обикновено води до летен грип.

— Съни — изръмжа той, — онова, което имам предвид, би могло да накара водата в езерото да заври.

Напрежението, което го бе обзело, за миг я накара да се усъмни, че той се шегува. Против волята си се запита как ли би изглеждало едно нощно къпане с него. Преди въображението й да я отведе твърде далеч, тя каза дрезгаво:

— Очевидно не сте разбрали посланието ми, мистър Бомон. Не проявявам интерес към… сексуална връзка с вас. Ще остана тук само една седмица.

— И точно това прави нещата още по-трудни за мен.

— Да спечелиш облога с Джордж?

В отговор той й отправи ленива усмивка.

— Нека това да бъде доброто ти дело за тази седмица. Помогни ми да спечеля.

— Като заведа един сексманиак на обяд?

Чувството й за хумор го разсмя.

— Гарантирам ти, че ще се забавляваш. Искам да спечеля този облог. Не прави нещата толкова трудни.

Тя го изгледа, питайки се дали в думите му няма скрит смисъл, но реши, че е по-безопасно да не се опитва да разбере.

— Това е не само трудно, мистър Бомон. То е невъзможно.

Той протегна ръка и прокара пръсти през копчетата на роклята й.

— Няма нищо невъзможно.

След това й отвори вратата. Щом се озова в безопасност в колата си, Съни бързо тръшна вратата. Тай й отправи последна обезоръжаваща усмивка и извръщайки се, се отдалечи по тротоара.