Сандра Браун
Опасно красив (3)

Трета глава

Старите къщи се слягат и издават скърцащи звуци, нали така?

Точно така.

Клоните се удряха в стрехите, когато духаше вятър, нали така?

Точно така.

Значи нямаше причина за паника, нали?

Това не беше вярно, защото шумът идваше откъм постройката зад къщата, където баща й обикновено бе чистил рибата. Не можеше да се дължи на слягащи се гради или на вятъра.

Сърцето на Съни биеше толкова силно, че в първия момент си помисли, че си е въобразила. Но когато отново чу звука, сякаш някой или нещо се движеше между храстите, я обля студена пот.

С облекчение се сети, че бе угасила осветлението в кухнята. Приближи се до прозореца над мивката, който осигуряваше видимост към целия заден двор чак до малкия кей на брега на езерото. Ръцете й трепереха, докато отместваше завесата само колкото да надзърне навън.

Нищо. Само тъмнината на нощта. Полумесецът забулен от облаци. Вятърът се беше усилил. Езерото беше по-развълнувано, отколкото през деня. Явно облаците, появили се на хоризонта, все пак щяха да предизвикат лятна буря.

Съни остана неподвижно до прозореца няколко минути. Всичко бе застинало, с изключение на дърветата, привеждащи се под напора на вятъра. Шумът, който бе чула, сигурно се дължеше на огъващите се клони. Пусна завесата.

Като клатеше глава, едновременно развеселена и раздразнена от глупавото си поведение, тя се извърна и понечи за втори път да излезе от кухнята. Едва бе стигнала до вратата, когато отново чу същия шум. Този път беше от удар на нещо метално в друг метал. В навеса баща й държеше сечивата и инструментите си.

— Господи! — обзета от ужас, тя притисна ръка към устата си.

Стив и Френ се бяха разтревожили, когато разбраха, че има намерение да отседне сама в къщата край езерото.

— Тук не е станало нито едно сериозно престъпление — бе й казал Стив, — но хлапетата често се наливат с бира и правят поразии.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш в града с мен? — бе попитала и Френ.

— Не ставай глупава. В къщата ти през цялата седмица ще цари истински хаос. Ще се чувствам в по-голяма безопасност край езерото.

Сега Съни съжаляваше за решението си. Ако не беше такъв инат, в момента щеше да се намира в пълна безопасност в стаята за гости на Френ, вместо да трепери от страх в изолираното си бунгало.

Без да губи нито миг, тя се втурна към телефона, който родителите й не бяха изключили. В тъмнината събори един стол. Удари пръста на крака си в масата, докато се протягаше към слушалката. Избра „0“ и нетърпеливо зачака да чуе гласа на оператора.

Щом връзката се осъществи, Съни започна:

— Имам нужда от помощ. — Думите излизаха една през друга от треперещите й устни. Знаеше, че гласът й звучи истерично, но нищо не можеше да направи. — Обадете се на полицията. Кажете им да дойдат веднага. Съвсем сама съм в бунгалото край езерото, а отвън има някой. Опасявам се, че може да се опита да нахълта при мен.

Въпреки че не беше съвсем вярно, сметна, че е по-добре да бъде предпазлива, отколкото после да съжалява. По-добре да изпревари престъпника, а не да седи и да очаква следващата му стъпка. Освен това по този начин съобщението й изглеждаше наистина спешно. Това помогна. Без да се поколебае, телефонистката отвърна:

— Веднага се свързвам с офиса на шерифа. Скоро някой ще дойде.

Съни съобщи адреса си и затвори телефона. На кого още можеше да се обади? На някой съсед? Не познаваше никого. Дори по име. Те бяха дошли да живеят тук, след като тя си бе заминала. Стив и Френ? Да. Ако всичко се окажете само фалшива тревога, щеше да се чувства много глупаво, но…

Последствията от неразумното и решение бяха прекалено тежки, за да ги обмисля сега. Избра няколко погрешни номера, преди най-после да се свърже с къщата на Френ. Телефонът звънеше и звънеше, а Съни повтаряше:

— Хайде, хайде, обадете се.

Щом стана ясно, че в дома на приятелката й няма никой, тя остави слушалката и едва не избухна в сълзи.

Ами ако той стоеше отвън в този момент и я наблюдаваше през прозореца?

Почти щеше да припадне, когато си припомни разговора от същия следобед.

„Трябваше да станете един от онези, които надничат през прозорците.“

„А откъде знаете, че не съм от тях?“

Мили боже! Той я беше предупредил за негодниците, които обикалят около езерото. Той й бе намекнал, че най-близките й съседи са на няколко километра оттук. Той си беше направил труда да открие къде е отседнала. Тай беше преплувал езерото, за да я види. А последните му думи не бяха ли: „Ще се видим по-късно, Съни“. Не беше ли това едновременно обещание и заплаха?

Какво знаеше за него? Нищо, освен името му. Беше поканен на сватбата, но серийните убийци често бяха очарователни мъже, съблазняващи жертвите си.

„Престани! Овладей се! Заеми се с нещо, което ще те поразсее. Не се паникьосвай!“

Кой ли беше номерът на Джордж Хендерсън? Би могла да му се обади и да го разпита за Тай Бомон. Но кой ли беше номерът му?

Чекмеджето под телефона заяждаше. Съни опита няколко пъти, докато накрая го издърпа с такава сила, че го измъкна и го стовари на пода. Върху линолеума се разпиляха телефонният указател на Летъм Грийн, няколко неподострени молива, талон за вечеря с отстъпка и някакъв ръждив пирон.

Трясъкът я постъписа. След като се съвзе, тя се отпусна на колене, одрасквайки едното на пирона. Вдигна указателя. Без да съзнава, че в тъмното не би могла да чете, припряно заразлиства страниците.

Точно тогава чу тежките стъпки на верандата. Притисна указателя към биещото си до пръсване сърце. Очите й се разшириха от ужас. Изстена безпомощно, когато дръжката на вратата се раздвижи, сякаш някой се опитваше да я отвори.

Започна да брои наум, за да се съвземе. Цялото й тяло се тресеше от страх. Притискайки се до стената, тръгна към всекидневната, без да откъсва очи от дръжката, която се въртеше ту на едната, ту на другата страна.

Силно почукване я покара да подскочи. Не бе очаквала натрапникът да чука. Изчака, но то продължи все по-нетърпеливо и по-драматично.

Не беше характерно крадецът или серийният убиец да уведомява за присъствието си. Но кой друг можеше да бъде?

Шерифът, разбира се! Как не се бе сетила по-рано? Втурна се към вратата, махна резето и вече останала съвсем без дъх, я отвори широко.

На прага стоеше Тай Бомон.

Съни изпищя. Извръщайки се рязко, понечи да побегне към спалнята си с намерението да се заключи там. Бе изминала само няколко крачки, когато той я дръпна за нощницата.

— Какво, по дяволите, ти става? — Той я застави да спре и я обърна към себе си. — Добре ли си? Какво се е случило?

— Обадих се на шерифа — заяви тя, сякаш да се предпази.

— Така ли?

— Да. Вече е тръгнал насам. Ще пристигне всеки момент.

— Той е тук. — Устните му потрепнаха, потискайки усмивката. После чертите на лицето му се изкривиха в точна имитация на нейното недоверчиво изражение.

— Вие сте…

— Шериф Тай Бомон. Приятно ми е да се запозная с вас, мадам. — Говореше с подчертан югозападен акцент. — Как бих могъл да ви услужа?

— Като отидеш направо в ада!

Съни се отдръпна от него, изпълнена с гняв, задето изглеждаше толкова развеселен, при това без дори да се опита да го прикрие, както изискваше доброто възпитание. Беше ядосана и на себе си. Тя, която години наред бе живяла съвсем сама в Ню Орлиънс, сега се бе оставила да я подведе въображението й и се бе държала като същинска глупачка. Той сигурно я смяташе за идиотка.

С рязко движение отмета косата си назад.

— Откъде да знам, че наистина си шериф?

— Искаш ли да ти покажа пистолета си?

— Защо не ми каза по-рано?

— А ти попита ли ме?

— Каква работа имаш да се навърташ около къщата ми посред нощ?

— Трябваше да се отзова на молбата ти за помощ. Арлета, телефонистката, каза, че си била уплашена до смърт.

— И наистина бях!

— Винаги ли си толкова страхлива?

— Не, разбира се. Какво правеше край навеса?

— Какъв навес?

— Искаш да кажеш, че не си бил ти?

— А ти искаш да кажеш, че наистина си чула подозрителен шум?

— Защо иначе бих се обадила? — извика Съни.

Той пъхна палци в гайките на тесните си дънки и наклони глава настрана.

— Помислих, че си измислила този натрапник само за да ме накараш да дойда.

— Ти, нагъл кучи… — От очите й хвърчаха гневни искри. — Чух нещо откъм навеса — посочи тя с ръка към кухнята.

Между веждите му се появи бръчка, предизвикана от искрена тревога.

— В такъв случай ще е най-добре да огледам. Ти стой тук.

Пренебрегвайки заповедта, тя се промъкна на пръсти в кухнята. Наблюдаваше как той отваря задната врата, оглежда обстановката и излиза навън. Луната осигуряваше достатъчно светлина, за да може да вижда тъмния му силует в двора. Беше взел електрическо фенерче, с което осветяваше гората, заобикаляща бунгалото. Когато баща й купи мястото, изсече само толкова, колкото да построи къщата. Преднамерено бяха оставили гората такава, каквото си беше.

През остъклената врата Съни видя Тай Бомон да изчезва към далечната страна на навеса. От време на време мяркаше само лъча светлина от фенерчето му. Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да се появи отново. Влизайки в кухнята, изгаси батерията.

Тя си отдръпна и задържа вратата отворена.

— Е?

— Вярно е, че тук има натрапници.

— Натрапници? Няколко?

— Четирима — отвърна той мрачно.

Лицето й пребледня.

— Четирима!

— Да. Миеща мечка и трите й малки.

Съни отвори уста да заговори, но замълча, решила, че каквото и да каже, ще прозвучи смешно.

— Трупали са си храна зад варелите — обясни той.

Тя стоеше със сведена глава, но усещаше как проклетите му сини очи сякаш я пронизват. Мисълта, че й се надсмиваше, беше непоносима.

Внезапно вдигна лице към него.

— Вината отчасти е твоя — каза обвинително. — Заради онези приказки за негодниците, които надничат през прозорците.

— Ти заговори за тях, не аз. — Той остави нехайно фенерчето на масата. — Намира ли ти се чаша кафе?

— Не.

И в тъмнината можеше да види широката му усмивка.

— Дори за полицая, който те спаси от семейство миещи мечки?

Тя сложи ръце на кръста си.

— Забавляваш се, нали?

Той изправи стола, който тя бе съборила, и се отпусна върху него. След това се засмя:

— Е, трябва да признаеш, че гледката действително е вълнуваща.

И тогава Съни осъзна, че е само по тънката си нощница, а от позата платът се опъваше върху гърдите й. Отпусна ръце, извърна се и излезе от кухнята.

Бъркотията на пода препречваше пътя й. Мимоходом счупи един молив, а главата на пирона се заби в петата й. Изруга по начин, неприсъщ за дама, и продължи.

След няколко минути се върна, облечена в тениска и шорти. Лампата в кухнята бе светната, а на котлона вече съскаше кафеварката.

— Чувствай се като у дома си.

Без да обръща внимание на сарказма й, той отговори:

— Благодаря, точно така се чувствам.

Тя отиде до бюфета и започна да вади чаши и чинийки.

— Сметана и захар?

— Не, предпочитам го черно. Нямаш ли бисквити?

Съни подбели очи и постави на масата кутия бисквити, която бе купила за едноседмичния си престой.

— Просто за протокола — измърмори той, дъвчейки, — предишното ти облекло ми допадаше повече.

— Не се и съмнявам.

— Въпреки че и това си има своите предимства.

Погледът му се плъзна към гърдите й. Беше съвсем очевидно, че не носи сутиен под тънката тениска, прилепваща към тялото й. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-неловко се чувстваше тя.

Съни се опита да прикрие неудобството си с въпрос:

— Данъкоплатците в Летъм Грийн знаят ли, че шерифът им е сексманиак?

Той се засмя:

— В момента съм дежурен.

— Не знам защо, но това не ми звучи много успокоително.

— Не трябва да се безпокоиш. Ако не бях на работа, на минутата щях да те отнеса в леглото.

— Невъзможно е, мистър Бомон.

Той се усмихна самоуверено.

— Готово е. — Тя се стресна и той весело поясни: — Кафето, Съни. Кафето е готово.

Тя наля кафе в чашите, като се опитваше да не мисли за разголените си бедра, в които без съмнение бе прикован погледът му.

— От колко време си шериф? — запита го, като му подаде пълната чаша.

— Откакто пристигнах тук. Дойдох специално да заема тази длъжност.

— А преди това? — Настани се срещу него и отпи от кафето.

За първи път, откакто я бе поканил на танц предишната вечер, очите му престанаха да се усмихват. Напротив, станаха студени. Дълбоките вертикални бръчки от двете страни на устата му не бяха предизвикани от смях.

— Преди това бях някой друг.

— О!

Съни долови посланието. Миналото му не беше изложено на показ. Тя му завиждаше заради това. Искаше й се и с нейното да е така. В Ню Орлиънс беше в безопасност. Никой не знаеше за случилото се между нея и Дон Дженкинс. Приятелите й знаеха, че е пристигнала от малък град, но никога не я бяха притискали да им разказва подробности. И тя им бе благодарна.

Точно заради това тя уважи правото на Тай Бомон да пази в тайна личния си живот, макар той да беше най-нахалният мъж, когото някога бе срещала. Затова се въздържа да му зададе повече провокиращи въпроси и си взе бисквита.

След малко той я попита:

— Да не си претърпяла злополука?

Съни проследи движението на брадата му, която сочеше към пода, където съдържанието на чекмеджето бе все още разпиляно. Разсмя се насмешливо:

— Търсех телефонния номер на Джордж Хендерсън, за да го разпитам за теб.

— Той би се почувствал задължен да ти наговори само хубави неща. Работи за мен.

— Джордж е полицай?

— Мой подчинен.

Съни поклати глава недоверчиво.

— Спомням си времето, когато крадеше дини.

— Мисля, че все още го прави.

Двамата се разсмяха и неочаквано се почувстваха по-добре. Толкова добре, че Съни се притесни. Едва сега си даде сметка каква интимност предполага тази обстановка.

— Става късно. — Почти издърпа чашата на Тай от ръцете му и я отнесе заедно със своята на мивката.

— Куцаш ли?

— Нищо сериозно. — Тя присви рамене и прибра кутията с бисквити в бюфета.

— Има нещо.

Съни вдигна леко крака си от пода.

— Одрасках си коляното на онзи пирон. Виждаш ли? — Посочи с пръст червената следа върху кожата. — Няма нищо.

— Това не е достатъчно, за да куцаш.

— Ударих и палеца си.

— И какво друго?

— Нищо.

— Какво? — Макар и да произнесе въпроса меко, Тай не прикриваше решимостта си на всяка цена да разбере истината.

— Стъпих върху проклетия пирон! — изкрещя тя раздразнено. — Сега ясно ли е?

— Сядай! — Той посочи строго стола, на който допреди малко беше седяла.

— Време е да си тръгваш, шерифе.

— Ако не ми позволиш да видя крака ти, ще сметна за свое професионално задължение да те откарам в болницата. Тогава цялата история за миещите мечки и негодниците, надничащи през прозорците, ще излезе наяве и ще стане тема на разговор още утре и…

Съни седна тежко на стола.

— Така е по-добре — усмихна се Тай. — Дай ми крака си.

Всъщност не й се наложи да го прави. Той се наведе и вдигна стъпалото й, при което тя изгуби равновесие и едва не се изхлузи от стола. Докато се наместваше, наблюдаваше как силните му загорели ръце обхващат крака й.

— Тук ли? — запита я и натисна с пръст сърповидната рана на петата й. Тя се намръщи. — Боли ли?

— Когато го натискаш — да.

— Неприятен оток. Имаш късмет, че не е разкъсал кожата. Е, почти, но не напълно. Не е необходимо да се прави инжекция против тетанус, но ще трябва да го наблюдаваш през следващите дни.

— Добре. Благодаря. — Опита да издърпа крака си, но безуспешно.

Дланите му се стегнаха и обвиха плътно стъпалото й.

— Макар и малко възслаби, имаш чудесни крака.

— И това ли е част от служебните ви задължения, шериф Бомон?

— Мое задължение е да помагам и да съдействам на гражданите на Летъм Грийн. А точно сега ми се струва, че една от тях има нужда от масаж на крака.

Тя застина, когато палецът му се плъзна по стъпалото й. Ласката предизвика гъдел по гърба й.

— Веднъж ходих в Япония. — Пръстите му галеха лакираните й нокти. — Там правят фантастични масажи на краката. Онази гейша…

— Не ме интересува.

— … използваше много лосион. Имаш ли някакъв?

— Ще минем и без него.

— Както предпочиташ. Та онази гейша си имаше някакъв особен начин да притиска всеки пръст между своите. Силно, но не болезнено. Нещо като засмукване.

Привеждайки думите си в действие, Тай започна да разтрива пръстите на Съни със силните си ръце. Тя усещаше допира му с всяка част на тялото си.

Ласката му беше чувствена. Кожата му беше покрита със ситни руси косъмчета. Ръцете му изглеждаха тъмни, мъжествени и умело притискаха крехкото й стъпало.

Внезапно у нея пламна потискано, забранено усещане. Когато той започна да масажира основата на пръстите й, тя почти скочи от стола.

— Не мисля, че това е уместно.

— Обзалагам се, че не е — ухили се той. — Но е много приятно, нали? Хайде да се отпуснем. В края на краищата ти беше уплашена до смърт, а аз ти спасих живота. Заслужаваме го.

Съни установи, че дрезгавият му, сексапилен глас й действа точно толкова хипнотизиращо, колкото и масажът. Затова не се възпротиви, когато той притисна петата й между бедрата си.

— След като онази гейша разтри всеки мускул и всяка кост на стъпалото ми, започна да масажира само върховете на пръстите ми. Ето така, на малки кръгове. Понякога толкова леко, та ми се струваше, че си въобразявам, че ме докосва.

Сега Съни наистина се задъха от стряскащото усещане, което плъзна по крака й. Инстинктивно се раздвижи и притисна ходилото си по-плътно към него. Не смееше да си помисли за чувството, което предизвика тази реакция.

— Разправят, че естествено удоволствието е много по-голямо, когато това се прави с езика — продължаваше Тай.

Съни затвори очи. Следващото нещо, което усети, бе, че се е вкопчила здраво в ръба на стола, за да не падне. Той бе пуснал крака й на пода и изтърсваше ръцете си, сякаш току-що бе свършил някаква дребна домакинска работа.

— Обаче то струваше по-скъпо, а аз нямах пари, затова не мога да се похваля, че съм се убедил от личен опит. Ти можеш ли да си го позволиш?

Разгневена от обзелото я чувство за вина, Съни скочи от стола и каза студено:

— Време е да си вървиш.

Крайно време беше, помисли си тя. Да не бе полудяла, та му бе позволила да я докосва по този начин? Да й говори така? Запрепъва се навън от кухнята, като пътьом палеше осветлението. Искаше й се да напълни цялата къща със светлина, с шум, с каквото и да било, само да разруши това усещане за интимност.

— Благодаря, че дойде — докато той прекоси всекидневната, тя вече бе стигнала до входната врата и не особено любезно я държеше отворена.

— За това ми плащат.

— Как успя да пристигнеш толкова бързо?

— Вече бях тук.

— Бил си тук?

Той кимна:

— Исках да проверя как си.

— Но защо, за бога?

— Притеснявах се заради обикалящите наоколо негодници.

— Наоколо няма такива.

— Но не можем да бъдем сигурни. А щом не успя да се справиш със семейство миещи мечки, как очакваш да се опълчиш против престъпници?

— Лека нощ, мистър Бомон.

— Бях съвсем наблизо, когато по радиото на патрулната кола ми съобщиха, че имат нужда от помощ. Не видя ли светлините?

Чувствайки се като пълна глупачка, тя избегна подигравателния му поглед.

— Не, не съм ги видяла. Бях в кухнята. Сега се чувствам в пълна безопасност, след като знам, че патрулираш около езерото.

— Защо се паникьоса толкова, когато чу шума? Защо просто не взе пистолета?

— Пистолетът?

— Онзи, с който заплаши да ме застреляш днес следобед, ако не те оставя на мира.

— Аз не… Татко сигурно го е взел… Не знаех къде… Не беше зареден…

— Какво ти става?

Тя го изгледа.

— Сигурна ли си, че изобщо има пистолет?

— Лека нощ, мистър Бомон — процеди Съни през зъби.

— Какво е това?

Вниманието му беше привлечено от няколко рисунки, разхвърляни върху масата. Повечето от скиците не бяха завършени.

Жената въздъхва тежко, без да си прави труда да прикрие раздразнението си. Затръшна силно входната врата, за да не влизат комари.

— Рисунки.

— На насекоми? — запита той, като взе една скица и я заразглежда критично.

— Това са водни кончета.

— Отново водни кончета. Да не би да са ти хоби или нещо подобно? Впрочем не те бива за художник — отбеляза Тай.

— И ти не си много добър шериф — сряза го тя и издърпа листа от ръцете му. — Дори не носиш униформа.

Беше облечен в дънки и семпла бяла риза, която върху него съвсем не изглеждаше обикновена. Ръкавите й бяха навити до лактите му. Бялата памучна материя подчертаваше загара и синевата на очите му. Подхождаше дори на усмивката, с която наблюдаваше Съни.

— Но имам сребърна значка и патрулна кола с предупредителни светлини. Ако се държиш добре, някой ден ще те повозя с нея.

— Не смятам, че доброто поведение на жената може да й спечели точки пред вас, мистър Бомон.

Той наклони глава към нея, сякаш искаше да й каже: „Резултатът е едно на нула за теб“. В усмивката му обаче нямаше и следа от разкаяние. Почти бе стигнал до вратата, когато неочаквано спря, щракна с пръсти и каза:

— Опа, забравих си фенерчето. — И се върна в кухнята.

Съни чакаше до вратата. „Защо се бави толкова“, чудеше се тя, докато минутите се изнизваха, а той все не се появяваше.

— Мистър Бомон? — подвикна, но никой не й отвърна.

Започна да потропва нетърпеливо с босия си крак по пода.

Изминаха още няколко минути, но него го нямаше. Обзета от любопитство и раздразнение едновременно, Съни тръгна към кухнята. Откри го надвесен над масата, вперил поглед в ръчния й часовник.

— Какво, за бога, правиш?

— Ела тук — нареди той, без да откъсва очи от циферблата.

Заинтригувана, тя се приближи към него. Не забеляза нещо интересно, което би могло да погълне така вниманието му. Голямата стрелка бавно се приближаваше към цифрата дванадесет.

— Пет, четири, три, две, едно — преброи Тай.

— И какво? Какво означава това?

— Това, Съни Чандлър, означава, че си в сериозна опасност.

Той се извърна и й препречи пътя за бягство. Сложи ръце на кръста й и се наведе към нея.

— Полунощ е.

— Да не би тогава да се превръщаш във вампир?

Мъжът се изсмя:

— В известен смисъл. Дежурството ми официално свърши.

Тя се загледа в ухиленото му лице.

— Махни се от мен!

— О, хайде, Съни, не бъди лоша. — Улови кичур коса между пръстите си и го отметна към врата й. — Току-що приключи един тежък работен ден. Трябваше да разтървавам двама ядосани татковци, да търся изгубено хлапе, да арестувам младеж заради наркотици. Да не споменавам патрулирането по улиците на Летъм Грийн и спасяването на една дама от цяло стадо миещи мечки. Или беше само семейство миещи мечки? — Сви рамене. — Както и да е, отплеснах се. Сега е време да се позабавляваме. Не искаш ли да поиграеш с мен?

— Не. А сега ще… — Не успя да довърши изречението, защото се задъха от изненада. — Какво правиш?

— Опитвам се да усетя сърцето ти. — Той постави ръката си върху гърдите й. — Когато пристигнах, можех да видя как пулсира. Ето тук — притисна по-плътно дланта си. — И тук. — Устните му намериха вдлъбнатината на шията й. — Знаеш ли какво? Струва ми се, че и сега бие учестено.

Не само пулсът, но и дъхът й бе накъсан и учестен, което караше гърдите й да се притискат по-силно към дланта му. Той не отмести ръката си, нито я придвижи по-надолу. Зърната й се втвърдиха, подготвяйки се за ласката, която така и не последва.

— Остави ме на мира! — Гласът й беше слаб и съвсем неубедителен. А и какъв можеше да бъде, когато той обсипваше шията й с нежни целувки?

— Да ти кажа ли една тайна? — Топлите устни се придвижила към ухото й. — Когато те видях застанала на прага само по нощница, моят пулс също се ускори. Виж!

Със свободната си ръка той улови нейната и я постави под ризата си, на мястото на сърцето. Тежките, силни удари изпълниха дланта й. Топлината на кожата му беше приятна като запалена камина й мъглива утрин. Гъстите косми на гърдите му се къдреха около пръстите й.

Зъбите му леко захапаха месестата част на ухото й. Езикът му започна да ги играе с диамантените й обеци.

— Мисли ли за мен, след като си тръгнах днес следобед?

— Не.

— Лъжкиня. — Разтвори леко бедрата й и се настани в топлата вдлъбнатина между тях. — Мислила си за мен. За нас. Заедно. И за онази целувка.

— Не, не. Не съм.

Смехът му беше дълбок и дрезгав.

— О, да, мислила си. Защото аз мислих само за това. Тази мисъл ми пречеше да се съсредоточа в работата си. — Устните му отново се върнаха върху нейните. — Моят език в устата ти. Навън и навътре. Все едно че правим любов.

— Престани. — Протестът прозвуча като въздишка.

— Няма начин, Съни. Не и докато не те усетя под себе си. Гола. Очакваща.

Целуна я отново. И както по-рано, светът, който й беше познат, се срина. Озова се на място, където всичко ухаеше и имаше вкуса на Тай. Това беше неговата вселена. Той я ръководеше, беше неин господар.

Плъзна ръката си между гърдите й, без да обръща внимание на втвърдените зърна, които изгаряха от болка и копнееха за неговия допир.

Нейните пръсти се вкопчиха в косъмчетата на гърдите му. Устата й откликна на настойчивия натиск на езика му. Несъзнателно разтвори крака и го притисна по-плътно към себе си. Тази близост разтърси и двамата.

Очите му бяха потъмнели и напрегнати, когато вдигна глава и я погледна. Устните й бяха порозовели и влажни. Тя отвърна замаяно на погледа му.

— Но както сама каза — промълви той, — вече е доста късно.

Съни не можеше да повярва! Той я освободи внимателно и излезе от кухнята. Миг по-късно тя чу хлопването на входната врата и шума на включения двигател. Докато се съвземе, той си бе отишъл.

Съни Чандлър разби чашата, от която беше пил, в стената и призова всички демони да отнесат тялото и душата на Тай Бомон в ада.