Маргарет Броунли
Лора (8)

VIII

Девън бе включил радиото с пълна сила. Той потупваше по волана в такт с шумния рок. Въпреки че музиката не отговаряше съвсем на вкуса й, Лора се радваше, че поне им пречи да разговарят.

Тя поглеждаше скрито мъжа до себе си. Колко добре изглеждаше! Но имаше и нещо повече. Лора усещаше някаква възбуда. От самата му близост я пронизваха тръпки. Боже мой, как щеше да се съсредоточи в работата си, като знаеше и чувствуваше, че Девън е зад гърба й, че наднича над рамото й?

Неочаквано той изключи радиото.

— Къде искате да огледате най-напред?

Изтръгната от мислите си, Лора се сепна:

— Какво, моля? О да, може би близо до Тъкърс Крик, на отбивката от пътя, долу до потока.

Девън кимна. Няколко следващи непосредствено един след друг остри завои ангажираха цялото му внимание — мълчаливо караше джипа покрай стръмни скали и отвесни пропасти. Най-после на северния скат той сви по мочурлив черен път, прекоси някакъв мост от обрасли в мъх дървени греди и спря колата посред една поляна.

— Това ли е мястото? — попита.

Лора кимна и отвори вратата. Беше пребледняла и се чувстваше зле, но се радваше, че не беше принудена сама да кара по тесния път. Разбира се, твърдо реши по-скоро да си прехапе езика, отколкото да признае това на Девън.

Тя потръпна, когато напусна топлото купе на джипа и леденият високопланински вятър проникна през дрехите й. Зъзнейки, притисна якето си към гърдите. Краката й затънаха дълбоко и зашляпаха в кашата от мокър сняг и тъмна тиня от пясък и пръст. Газеше и ругаеше мислено. Девън я следваше.

Лора спря да отдъхне за миг на оголено скалисто плато. Внимателно заоглежда наоколо, като търсеше мястото на земните пукнатини.

Забеляза, че Девън напрегнато следи погледа й и благодари на бога, че в момента никъде не се виждаха струйки пара. Само това липсваше — той да намери тук материал за някой сензационен репортаж!

Девън се беше приближил плътно до нея. Топлият му дъх докосваше врата й. Струваше й се, че усеща топлината на тялото му.

— Лора — прошепна той до ухото й, — не искате ли да ми кажете, какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна. Четири очи виждат по-добре от две!

Лора наведе глава мълчаливо. Девън я хвана за раменете, обърна я към себе си, сложи пръст под брадичката й и нежно повдигна главата й, докато погледите им се срещнаха.

— По дяволите, Лора, нали сключихме споразумение! Трябва да давате приноса си, колкото и трудно да ви е. Попитах ви нещо и очаквам отговор!

Лора опита да се извърне, но Девън я улови за ръката и я задържа:

— И така, какво търсите?

— Казах ви го още в офиса. Видях да се издига пара на някои места в земята, когато прелетях отгоре. Но в това няма нищо сензационно, то не означава никаква опасност.

— Мога ли да си го запиша?

— Какво значи това? Искате да ме цитирате ли?

— И да пожертвам и двама ни на подигравките на читателите? Защо хубавата ви малка глава не иска да разбере, че държа на неограничената гласност? Ако наблюдението ви не е било обезпокоително, вие нямаше да бъдете тук! — в гласа му звучеше раздразнение.

— И с каква цел? За да можете безпрепятствено да разпространите всред хората страх и ужас, като от няколко малки земни пукнатини направите гибелни катастрофи?

— Как бих могъл? Щом всеки мой репортаж подлежи първо на цензурен контрол, ръцете ми са вързани. За съжаление!

— И какво ми гарантира, че след това оригиналът няма да попадне в кошчето, а вие да напишете нова статия?

— Разберете най-после, Лора! Аз не съм жаден за сензации! Искам само да предам на обществото най-важната информация, за да могат хората в случай на нужда да вземат предварителни мерки. Затова още веднъж ви моля да не ме залъгвате с полуистини, да ме правите на глупак и да ме карате да разбивам стени с главата си. В противен случай ще трябва да задоволя смахнатото си „Аз“ по друг път. Може би като не се опитвам повече да опозная геоложката, а се съсредоточа в страстната жена, която се крие под недружелюбната маска.

— Боя се, че тогава наистина ще си счупите главата, мистър Къртли — очите на Лора блестяха гневно, бузите й пламтяха.

— Не мисля. Напротив, уверен съм в противното — Девин погали с опакото на ръката си бузата й. — А ако сега те целуна…

— Сигурно ще си мисля за друг мъж.

— О! — той се покашля. — За господин бившия годеник сигурно. Тъкмо се питах, защо ви е оставил да си отидете. Ако сте реагирала на ласките му така, както сега реагирате на моите, честно казано, не го разбирам.

— Достатъчно. Нямам нито желание, нито намерение да обсъждам личните си работи с вас. Или отсега нататък ще се ограничавате с делови разговори, или нашето сътрудничество ще свърши моментално!

— Делови разговор е тъкмо онова, което от самото начало искам — Девин се ухили иронично. — След като най-после и вие се убедихте в това, бихте могла веднага да отговорите на моя въпрос.

Лора сви юмруци.

— Е добре, ако земята наистина се е пропукала на няколко места, това несъмнено е тревожен знак. Но за да може да се каже нещо по-точно, първо трябва да намерим тези места.

Те продължиха да се изкачват по тясната пътека, докато, стигнаха границата на ледовете. Лора отново се огледа внимателно на всички страни.

— Нещо необичайно?

— Хм… не откривам никъде животни, нито птици, дори диви кози… или зайци, катерици, каквито иначе се срещат в изобилие в планината.

— Имате ли някакво обяснение?

Лора повдигна рамене:

— Разгледайте по-внимателно дърветата и растенията. И те не изглеждат особено здрави и силни…

— Следователно това би могло да бъде знак, че Монт Кайро скоро ще изригне…

— Вижте, мистър Къртли, вие правите една основна грешка, като тълкувате всичко, което ви се казва така, както бихте искал да бъде. Смятате, че ние с вас се намираме тук на потъващ кораб и отчаяно търсите потвърждение на предположението си.

— И какво точно трябва да се случи, за да напуснете и вие потъващия кораб и да се спасите?

— Аз ще остана на поста си. Едва когато всичко недвусмислено сочи буря, ще потърся безопасно място.

Девън поклати глава:

— Дешифрирано, това означава: никога. Вие не искате да забележите предупреждението — той въздъхна. — Понякога учените са прекалено умни. Те не се доверяват на инстинкта си, защото са свикнали да преценяват само с разсъдъка си. Това е лоша грешка. Наистина лоша грешка! — извърна се, продължи да се катери по скалите и скоро изчезна зад следващия завой.

Лора погледна след него недоумяващо. Какво се случи? Защо бе станал изведнъж толкова сериозен? Докато говореше, не беше ли видяла някаква мъка в очите му? Тя поклати ядосано глава. Какво я засягаше това?

Лора продължи по-нататък. „Този човек изобщо не ме интересува“ — помисли си тя и стисна зъби. Но защо тогава мислите й непрекъснато кръжаха около него? Спомни си за вечерта в „Малкия замък“; за трепкащата светлина на свещите, задушевната музика, ръцете на Девън върху гърба си, аромата на одеколона му…

Неочаквано тя се хлъзна върху влажния мъх. За частица от секундата й се стори, че се рее във въздуха, сетне се просна върху камънака.

Лора не чувстваше болка, но уплахата сковаваше тялото й — лежеше по гръб, неспособна да помръдне. Най-после отвори очи и бавно повдигна глава. Погледът й падна върху една полска мишка. Животинчето лежеше мъртво само на сантиметър от протегнатата й ръка.

Тя преглътна, опита да се изправи. Прободе я остра болка в крака. Извика и отново се свлече на земята.

— Лора! — силни ръце обгърнаха раменете й. — Какво стана? Ранена ли сте?

Лора впери в Девън измъчен поглед. Искаше да каже нещо, но от устните й не излезе нито звук. Мълчаливо оброни глава на рамото му, по бузите й потекоха сълзи.

Без да пита повече, Девън я прегърна здраво и я залюля като малко дете, шепнейки нежни, успокоителни думи.

— Мишката е мъртва — прошепна Лора през сълзи.

— Мишка? — Девън я погледна недоумяващо. Сетне погледът му падна върху мъничкото мъртво животинче.

— Можете ли да проверите дали по нея има външни наранявания? — Лора избърса сълзите си. Острата болка в крака й бе намаляла.

Девин хвана мъртвата мишка за опашката, повдигна я високо и я заразглежда внимателно от всички страни.

— Не, не виждам нищо.

Лора извърна глава.

— Как смятате, от какво е умряло зверчето?

— Вероятно сероводород — тя повдигна рамене. — Но само предполагам. Най-добре би било да вземем мъртвото животно с нас. Джек ще може да го изследва и да потвърди или отхвърли съмнението ми.

— Добре. Веднага се връщам — Девън се отправи към колата.

Потънала в мисли, Лора се загледа след него. Дали наистина мишката бе вдишала серни пари и от това беше умряла? Тя недоверчиво подуши въздуха. Не. И при най-добро желание не можа да надуши характерния лютив мирис. Потърка глезена си. Не беше неин проблем да гадае какво се беше случило с мишката и преди да получи резултатите, нямаше смисъл да си блъска главата. Само това липсваше — да се остави да я зарази песимистичната преценка на Девън за положението.

Девън се върна и мълчаливо се облегна на висок скален отломък.

— Сероводород — изръмжа и гласът му изтръгна Лора от мислите й. — Не би ли могло това да обяснява, защо никъде не видяхме нито едно живо същество? — той сложи крак на повален дънер, опря ръка на коляното си и се загледа предизвикателно в Лора. — Е, какво мисли специалистката?

— Възможно е, но…

— Този път без „но“! Време е да обърнете внимание на факта, че вулканът все пак може да изригне, мис Никълс! Събудете се най-после от вашите теоретични философии! Според мен е по-добре да се действа, отколкото да се пита.

Лора се сепна. Всяка от саркастичните му думи я шибаше болезнено.

— Не възнамерявам да правя безотговорни и прибързани изводи, само защото сте нетърпелив — възрази тя сприхаво. — Аз съм учен и преценявам всяка възможност. Това е мой дълг!

— Дълг! Дръжте ме да не падна! Много жалко, че не срещнахте бедната мишка, докато е била жива! Тя положително би могла да ви каже какво да правите с дълга си!

— Може мишката да е умряла от старост.

— Сигурно. Или може би от рак на белия дроб, от инфаркт или диабет. О, до гуша ми дойде! Аз тръгвам, мис Никълс! Права сте, само си пилея времето! — без да я погледне повече, той се запъти към колата.

В първия миг Лора беше само смаяна, сетне се разгневи. Тя изруга и се изправи, но извика от болка, и отново се свлече на земята.

Девън се обърна. С няколко бързи крачки се намери отново до нея.

— Кракът ли? — попита той.

Лора кимна.

— Глезенът — тя простена и тихо изхълца. Девън внимателно опипа отеклия глезен, предпазливо развърза връзките и изу обувката й.

— Така по-добре ли е? — попита, като погледна пребледнялото й лице.

— Да — тя избърса сълзите си с опакото на ръката.

— Имала сте щастие в нещастието. Доколкото мога да преценя, само сте го навехнала. След няколко дни ще забравите случката — Девън мушна едната си ръка под коленете й, другата сложи на кръста й, леко я повдигна и я отнесе на силните си ръце до колата. По бузите на Лора отново потекоха сълзи, но този път от яд. Защо трябваше да й се случи всичко това? Не искаше да разчита на Девън! Не искаше да бъде предоставена на помощта му! Не искаше да усеща близостта му! Не искаше сърцето й да бие пак по-бързо! Но нямаше избор. Изобщо никога не можеше да избира, щом ставаше дума за Девън Къртли!

Тя стисна устни и прокле деня, когато бе получила задачата да отиде в Айдъл Спрингс.