Маргарет Броунли
Лора (4)

IV

Лора се покатери малко плахо в двуместното самолетче, седна и пристегна колана си.

Пилотът й се усмихна окуражително:

— Грег Бароун — представи се той, като кимна. — Добро утро, мис Никълс.

— Добро утро, Грег — Лора си наложи плаха усмивка.

Младият мъж прегледа инструментите и няколко минути по-късно потеглиха. Малкото летище бързо изчезна от полезрението им и скоро под тях се разстлаха гъсти гори, голи планински скатове и могъщи скални масиви.

Лора се възхищаваше с нямо страхопочитание на величествения планински пейзаж под себе си.

— Трудно е човек да си представи, че цялата тази омайна красота може да изчезне за минути — забеляза Грег, сякаш отгатнал мислите й. — Ако на Монт Кайро му хрумне да се разфучи, тук няма да остане камък върху камък.

— Не трябва обаче да забравяте, Грег, че този впечатляващ пейзаж го дължим на вулкана. Огромните планински вериги са образувани при могъщи изригвания в миналото. Така че не бива да ругаете Монт Кайро прекалено!

— Никога досега не бях поглеждал на нещата от тази страна — Грег кимна замислено. Забележителна гледна точка наистина. Той направи голям завой и насочи машината към голата северна страна отвъд стръмните скални върхове. Обширните девствени снегове блещукаха синкавобели — надолу, чак до долините — там, където слънцето се отразяваше в овални планински езера. Простираха се големи глетчери.

Лора повдигна тежкия бинокъл и започна внимателно да изучава местността. Ненадейно се сепна. Стори й се, че от някаква горичка под глетчера извира бяла пара. Или беше дим? Тя се взираше напрегнато. Не, нямаше съмнение — над тъмните корони на дърветата се издигаше тънка струя пара. Очевидно не много отдавна там земята се беше разпукала. Обезпокоена, Лора отбеляза мястото на картата. Сетне за втори път обследва грижливо местността. Но други белези за скорошни изригвания никъде не откри.

Д-р Хейли я чакаше на летището. Доволна, че отново чувства твърда почва под краката си, Лора веднага му съобщи за наблюденията си.

Д-р Хейли я изслуша с внимание.

— Разбира се, ние знаем, че и на северната страна на планината има проблеми. Във всеки случай, никога досега там не е регистрирана някаква дейност под земната повърхност — той придружи Лора подръка до черния си линкълн. — Местността е трудно достъпна. Дебелият лед и дълбокият сняг затрудняват работата ни, правят я дори невъзможна. Вече два пъти губим скъпи инструменти при внезапно падане на лавини — отвори вратата и я покани.

Лора го изчака да седне зад волана.

— Въпреки това трябва да се отнесем с повишено внимание към цялата северна местност.

— Естествено. Щом се върнете, свържете се с Джек. Той трябва да се разпореди за всичко необходимо — Д-р Хейли подкара колата към шосето и даде газ. — Впрочем, исках да ви помоля да се погрижите веднага за този нахален журналист — как се казваше той всъщност? Девън Къртли…

— Девън Къртли… — гласът на Лора секна. — Защо?

— Как така защо? — запита учудено д-р Хейли. — Вие сте нашата говорителка. Заедно с пряката си работа по проекта, ваша задача е да предоставяте на средствата за информация цялата необходима информация.

— Но… не разбирам… — Лора се отчая. — Този господин ми каза недвусмислено, че няма да допусне да му се бъркат в работата. Никой. Не зная…

— Не се тревожете. Мистър Къртли и аз имахме тая сутрин много интересен разговор. С оглед на предимствата, които едно сътрудничество с нас има за него, той заяви, че е съгласен да ме запознава с проектите си за репортажи. От своя страна, аз му дадох в замяна някои преференции спрямо колегите му. Ще има достъп до лабораторията и след съответно договаряне — понякога и до нашите вътрешни съвещания.

— Но няма ли това да пречи на работата ни? Не се ли боите, че въпреки всичко той може да предава информации, които не са предназначени за обществеността?

Д-р Хейли поклати глава:

— Сключихме ясно споразумение. Мистър Къртли много добре знае докъде може да стигне. А вие, Лора, сте моят гарант, че условията ще се спазват. Ще информирате и контролирате и ще пратите мистър Къртли по дяволите, ако не се придържа към споразумението.

— И смятате, че ще се справя с тази задача? — по лицето на Лора се изписа съмнение.

— Възлагам всичките си надежди на вас и вашия чар, мис Никълс. Трябва да успеем вместо срещу нас, печатът да работи за нас. В противен случай е възможно скоро да си вдигнем чуковете оттук, защото ще ни зачеркнат парите. А това не е нито в наш интерес, нито в интерес на тукашното население.

— Хм… — Лора отбягна нетърпеливия поглед на д-р Хейли. — Добре — отвърна тя сетне колебливо. — Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — Д-р Хейли спря пред лабораторията. — Знаех, че мога да разчитам на вас — той се сбогува, като здраво й стисна ръката.

Лора побърза за офиса си. Мислите й се объркаха. Отсега нататък вече нямаше да може да избягва Девън Къртли. За добро или зло щеше да бъде принудена да търпи присъствието му и в интерес на научната си работа да бъде любезна и мила с него. „Възлагам всичките си надежди на вас и вашия чар, мис Никълс!“ Лесно му беше на д-р Хейли да говори! Той не подозираше, какво става вътре в нея, как биеше сърцето й дори само при мисълта за Девън и как оставаше без дъх, когато чуеше гласа му.

Тя нервно издърпа данните за северната страна на Монт Кайро от чекмеджето. Прочете бегло страниците. Действително, данни за някакви термични изменения в тази област не бяха регистрирани. Лора маркира с червен молив мястото, където бе забелязала да се издига парата и забоде картата на стената така, че да се вижда добре.

След това изготви кратко изявление за печата. Десетки телефонни обаждания почти не й оставиха време за работа. Не усети кога свърши работното време. Затвори офиса и бавно пое за Айдъл Спрингс.

Когато спря пред тъмната къща, спомни си, че Кейт отива на вечеря с Ралф, а след това вероятно и на бар.

Лора можеше да прекара няколко часа на спокойствие и тишина. Щеше да напише писма на приятели и най-после да се обади на родителите си в Лос Анджелис. Положително отдавна чакаха нетърпеливо да им телефонира.

Тя влезе в коридора и запали лампата. Котката на Кейт скочи при нея.

— Ей, лудетино!… — Лора погали гладката копринена козинка на животното, което замърка и се отърка в панталоните й. — Хайде, ела!

Любовна жар измяука, последва я в кухнята и лакомо изяде храната, която й даде.

Лора отиде в дневната. Погледът й се спря върху розите на Девън. След цяла седмица те не бяха загубили нищо от своята свежест и прекрасен аромат. Тя замечтано се загледа в нежните чашки на цветята. Образът на Девън се яви пред нея. Лицето му беше съвсем близо… усмивката на изящно извитите, пълни устни… жадният поглед на тъмните загадъчни очи… непокорният кичур коса върху високото чело…

Пръстите й обгърнаха телефонната слушалка, Лора бавно я вдигна до ухото си, набра номера и зачака. Заето. Затвори. Добре, първо ще вземе душ, а по-късно ще се опита отново да се обади на родителите си.

Тя се запъти към стаята си. През тясната пролука между вратата и пода се процеждаше слаба светлина. Лора се спря вцепенена. Много добре си спомняше, че сутринта бе угасила лампата. Обзе я някакво неприятно чувство, но събра целия си кураж, отвори енергично и не повярва на очите си: небрежно облегнат в едно кресло, с извърнато към нея лице седеше Девън Къртли. Лора застана мълчаливо, без да помръдне в рамката на вратата.

— Мога ли… мога ли да попитам, какво търсите в… моята спалня? — изрече тя най-сетне смутено.

— Връщам ви посещението — той се усмихна обезоръжаващо.

Лора си пое дълбоко дъх.

— Така ли? Струва ми се обаче, че обичайният начин да се прави посещение е през входната врата, мистър Къртли — тя сложи ръце на кръста си и го изгледа предизвикателно.

— О, имах впечатлението, че вие самата не отдавате голямо значение на подобни формалности. И вие се намъкнахте направо в спалнята ми.

Лора се изчерви и наведе глава.

— Но ако настоявате — чу тя гласа на Девън, — ще ви направя това удоволствие — той стана и остави настрана книгата, която дотогава очевидно беше чел.

„Гола страст“ — пишеше с големи букви върху еротичната рисунка на корицата. Само това липсваше! Лора се изчерви още повече.

— Веднага ще се върна — Девън се обърна към стъклената врата. — След минутка ще ви позвъня отвън. Щом така желаете.

— Не! — Лора насмалко щеше да избухне. — Казвайте, каквото имате да ми казвате, и изчезвайте!

Девън се спря и я загледа, клатейки глава:

— Вие просто не знаете какво искате. Но желанието ви е заповед за мен — той й се поклони — Д-р Хейли ми предложи да ви сътруднича.

Лора кимна:

— Свързано със спазването на определени клаузи.

— Няма проблеми.

— Тогава?

— Струва ми се, че ще бъде от полза за съвместната ни работа, ако се опознаем малко по-отблизо.

Мислите на Лора се объркаха. Нима Девън наистина искаше да бъде само любезен? Или зад внезапното му внимание имаше и користни мисли? Смяташе ли, че ще получи повече информация от нея, ако я съблазни, отколкото би му дала при нормални обстоятелства? „Не ми минават такива!“ — помисли си тя. Но може би се лъжеше за този Девън Къртли и той бе съвсем различен. Е, добре, щеше да го узнае.

— Може би имате право — каза тя подчертано непринудено. — Най-малкото, не би могло да ни навреди, ако знаем повече един за друг.

— Много добре. Поръчах маса в един ресторант с френска кухня в Биг Спрингс. Ще ви взема — да кажем — след час.

Лора онемя. Той дори не бе се усъмнил, че тя би могла и да му откаже. Как беше възможно, да е толкова самонадеян?

Девън изтълкува мълчанието й като съгласие и отвори стъклената врата.

— Момент! Не мога да изляза с вас. Това е… това е невъзможно! — Лора се загледа безпомощно след него.

— О, разбирам ви. Още не сте ми простила. Трябва първо да ви се извиня — беше се извърнал и я гледаше развеселено.

— Не съм сигурна дали изобщо ме интересува!

— Въпреки това, по всички правила ви моля за прошка — той се поклони и се ухили предизвикателно.

— Това не променя нещата! Не мога и не искам да изляза с вас, защото не е хубаво да се смесват служебните и личните отношения — тези думи прозвучаха смешно и изтъркано дори в собствените й уши.

— И аз нямах това предвид, тая вечер ще се посветим само на частното, гарантирам ви — погледът му се спусна безсрамно от лицето на Лора по шията до заобления й бюст и нежно закръглените бедра.

Джинсите, които така обичаше да носи, защото й стояха безупречно, внезапно й се сториха неприлично тесни.

— Няма да стане. Искам да кажа, че не представлява интерес за мен. Аз… аз вече… съм…

— Имате си приятел? Няма нищо, просто вземете младия човек със себе си. Бас държа, че най-късно между основното ядене и десерта ще се отървем от него!

— Аз съм сгодена! — избухна възмутено Лора. Но едва изплъзнали се думите от нея, тя прехапа ядосано долната си устна. Защо измисляше такава несръчна лъжа? Необходима ли беше?

— Разбирам — Девън погледна подигравателно ръката й, на която нямаше пръстен. — В този особен случай предлагам естествено една работна вечеря. Вашият… годеник сигурно няма да възрази, нали?

— Той вероятно не, но аз. Утре ми предстои напрегнат ден. Нужна ми е почивка и…

— А се боите от мен? Не е ли вярно?

— Страх? — Лора почти спря да диша. — От вас? Не разбирам за какво говорите, мистър Къртли. Наистина не зная, защо би трябвало да се страхувам от вас?

— Така ли? — той пристъпи към нея и я улови за китката. — Може би защото в мое присъствие пулсът ви се ускорява?

— Не ставайте смешен! Онова, от което кръвта ми кипва, е гневът от безсрамното ви поведение. Е, добре! За да ви докажа, че не се боя от вас, ще ви придружа в този ресторант!

Тържествуваща усмивка се появи на устните му.

— Защо не? — Девън кимна на Лора. — А, исках да ви кажа още нещо: според мен, няма да мине много време и той ще ви има в леглото си — засмя се тихо и изчезна.

Лора остана няколко секунди неподвижно на мястото си, опитвайки се да отгатне какво означава последната му забележка. Внезапно се досети. „Героинята!“ Девън беше подметнал за героинята от любовния роман, която неусетно попадала все повече под властта на мъж, когото смятала, че мрази.

„О, как мразя този тип!“ — помисли си тя и се сепна.