Маргарет Броунли
Лора (6)

VI

От кухнята проникваше светлина. Лора разпозна гласовете на Кейт и Ралф.

— Вие ли сте, Лора? — попита Кейт, като чу стъпките й в коридора.

— Добър вечер — Лора надникна през полуотворената врата.

— Ще пийнете ли глътка с нас?

Лора се поколеба. Ясно чувстваше скритото напрежение между Кейт и Ралф. Тя се спря нерешително на прага.

— Хайде, елате! — Кейт й кимна окуражително и й посочи стола до себе си.

Лора се приближи неохотно и седна.

— Навън ли вечеряхте? — Кейт учудено разглеждаше тюркоазната й копринена рокля. — С вашия „кавалер на розите“ ли?

Лора се изчерви.

— Чисто делова среща — промърмори тя бързо и се размърда неловко насам-натам на стола.

— Хм… — по лицето на Кейт премина двусмислена усмивка. А когато погледът й падна върху ръцете на Лора, тя повдигна вежди.

— Аз съм Лора Никълс — обърна се Лора към Ралф, когато забеляза учудването на Кейт. — Струва ми се, че досега не сме се запознавали официално.

Ралф стана и разтърси ръката й:

— Радвам се, че се запознавам лично с вас — той се усмихна. — Както чух, вие работите в екипа на д-р Хейли. Харесва ли ви работата тук?

— Всъщност разчитах на нещо повече. През цялото време работя на бюрото си, но работата ми не е безинтересна.

Ръката й беше почти изчезнала в огромната силна лапа на Ралф. „Странна двойка — мина й през главата, — този широкоплещест великан и дребната, нежна Кейт“.

— Не мислех, че сред геофизиците ще срещна такъв очарователен екземпляр от женски пол.

— А аз не вярвах, че нашите лесничеи са способни на подобни галантни комплименти — Лора се засмя.

— Е, да се надяваме, че нещата между вас няма да вземат по-лош обрат — забеляза Кейт остро и ги изгледа навъсено.

Едва сега Лора осъзна, че Ралф все още държи ръката й. Тя смутено я изтегли. Ралф отново седна.

— Къде бяхте тая вечер? — Кейт наля на Лора чаша вино и се усмихна помирително.

— В „Le Petit Chateau“^[1] Кейт свирна:

— Най-шикозния локал наоколо! Вашият колега ви заведе там, за да водите… делови разговор? — При тези думи тя недоверчиво загледа роклята на Лора.

Лора почувства, че кръвта отново нахлува в лицето й.

— Прилично ли е поне яденето в този ресторант? — поиска да узнае Ралф. — Искам да кажа, че никога не знаеш, какво се крие зад подобни фантастични чуждестранни наименования.

Лора прие с благодарност въпроса му.

— При случай трябва да поканите Кейт в „Le Petit Chateau“, сигурно ще ви хареса.

Тя изпи набързо чашата си:

— Боя се, че и учените се нуждаят от време на време от малко сън, а утре трябва да изляза рано — пожела на Кейт и Ралф лека нощ и с облекчение се оттегли в стаята си.

Потънала в мислите си, погледна блестящата златна халка на пръста си. Дали Кейт си мислеше, че се е сгодила за Девън? Лора се изсмя. Как би могла Кейт да знае, че пръстенът беше само една закрила. Но закрила от какво? Смехът й угасна. Закрила от Девън — или по-скоро от самата нея?

 

 

Ужасно, пронизително, настоятелно звънене откъсна Лора от съня й. Тя се обърна недоволно настрани, изключи будилника и стана от леглото.

Кейт вече седеше край масата и пиеше сутрешното си кафе, когато малко по-късно Лора се появи в кухнята. Кейт мълчаливо й подаде една чаша. Лора забеляза, че тя учудено констатира липсата на пръстена върху лявата й ръка.

— Да, както виждате, през нощта развалих годежа си — каза Лора, като повдигна рамене.

— Честно казано, до снощи не бях забелязала, че сте сгодена.

— А аз и не съм.

Кейт поклати глава, без да разбира.

— Твърде сложно е за мен.

Лора тихо се засмя:

— Вярвам ви. Вижте, Кейт, работата се състои в следното: исках да накарам един човек да помисли, че съм сгодена.

Кейт кимна предпазливо:

— Нещо приблизително си помислих и аз — тя й смигна заговорнически. — И се представихте за сгодена, а не за омъжена, защото един годеж може да се развали по всяко време — в случай на нужда, искам да кажа…

Лора енергично поклати глава:

— Не, такъв случай няма да има! Човекът е грубиян — противен и самонадеян тип — тя се спря и пое дълбоко въздух. — Във всеки случай, нямам никакво желание да го видя отново.

— Така, така… — около устните на Кейт се появи усмивка.

Лора ядосано отпи от кафето си:

— Впрочем бих искала да се извиня за това, че снощи така нахълтах. Струва ми се, че мястото ми не беше тук…

Кейт махна с ръка:

— Глупости, съвсем не ни попречихте. Просто Ралф отново ми беше направил предложение за женитба.

— О! — Лора погледна смаяно хазяйката си. — А аз си помислих, че се карате или че в най-добрия случай спорите за нещо.

— Е да, впечатлението ви не е било съвсем погрешно. На тази тема винаги се счепкваме. Ралф от месеци насам ме кара да стана негова жена, а аз непрекъснато отлагам решението си — Кейт въздъхна.

Настъпи мълчание. Лора се изкашля:

— Аз мисля, че човек може да има доверие в Ралф, симпатичен е… — каза тя предпазливо.

— Да, такъв е. И аз наистина страшно го харесвам. Да не беше това с мъжа ми… — Кейт наведе глава. — Обявиха го за изчезнал.

Лора преглътна:

— Виетнам ли? — прошепна тя.

Кейт кимна:

— Бяхме женени едва от една година. А от петнайсет години е изчезнал.

— И вие смятате, че е още жив?

— Зная, че е така. Но моля, не питайте защо. Не бих могла да обясня, дори на самата себе си.

— Петнайсет години са много време.

— Цяла вечност, ако човек е сам. Ако чакаш и се надяваш. Десет години не бях дори погледнала друг мъж. Тогава се запознах с Ралф.

— Обичате ли го?

Кейт се поколеба:

— Да, мисля, че го обичам. Само че… — тя замълча. — О, Лора, не мога да изменя на любовта си, на Брайън! Ако се върне един ден…

— Ами ако никога не се върне? Кейт, ние с вас едва се познаваме и зная, че нямам никакво право да се намесвам в живота ви, но не смятате ли, че малко се самозалъгвате? Повече от невероятно е съпругът ви да се върне при вас, а дори ако това стане, може би ще установите, че вече не го обичате…

— Глупости!

— Не, Кейт, моля, оставете ме да се изкажа. При положение, че той е още жив, Брайън вече не е мъжът, за когото сте се омъжила преди петнадесет години. Той вече не е такъв, какъвто го имате в спомените си. Променил се е, а и вие не сте същата. Дайте шанс на живота! Дайте на Ралф и на себе си шанс, Кейт! — Лора стана нерешително:

— Надявам се, че не ми се сърдите, че говорих така откровено с вас.

Кейт замислено поклати глава.

Лора напусна кухнята, изпитваше някакво неприятно чувство в стомаха си.

— Добре, че най-после дойдохте, Лора — посрещна я д-р Хейли нетърпеливо пред входа на офиса. — Слушайте, намирам се натясно. Обещах на кмета да присъствам на предстоящото заседание на градския съвет, но по същото време имам среща с група студенти по геология от Фресно. Бихте ли могла да прескочите и да изнесете една малка лекция пред младите хора? Кратка информация, след това отговор на някои въпроси — не повече!

— Разбира се, д-р Хейли. Смятам, че ще се справя.

— Благодаря, Лора, камък ми падна от сърцето!

— С удоволствие ще го направя — Лора кимна на д-р Хейли и влезе в сградата.

— В кабинета ви са се събрали трийсетина студенти — извика секретарката, когато Лора сложи ръка на дръжката на вратата.

Лора се стресна:

— Тук ли са вече? Мислех, че ще имам поне няколко минути да се приготвя.

— Съжалявам. Не знаех къде да настаня тази банда.

— Няма нищо — Лора пое дълбоко въздух, сетне отвори вратата и влезе решително. Врявата моментално престана и всички лица се обърнаха към нея. Открити, любопитни лица — някои сериозни, някои усмихнати, а всред тях познат чифт тъмни очи, присмехулен поглед. „Девън!“

Лора се вцепени. Какво търсеше тук Девън Къртли?

За миг постоя объркана и несигурна, но бързо се съвзе.

— Аз съм Лора Никълс, асистентката на д-р Хейли — представи им се. — За съжаление, д-р Хейли е възпрепятстван и ме помоли да го замествам — проправи си път до бюрото. — Какво правите тук? — изсъска тя на минаване покрай Девън. Девън се ухили:

— О, аз съм „вечният студент“ — прошепна той. — Човек никога не престава да се учи.

Лора не отвърна нищо. Застана пред стенните карти, въздъхна дълбоко няколко пъти, изправи се и с ясен глас започна да изнася лекцията си:

— Както знаете, Монт Кайро принадлежи към верига от стотици по-малки и по-големи вулкани около Тихия океан — така наречената „Верига на огъня“ — тя очерта с линия областта на картата. — Освен безбройните угаснали, известни са ни и около триста действащи вулкани. Някои специалисти смятаха Монт Кайро за угаснал, но най-новите ни измервания ясно говорят срещу тази теория.

Хвърли бегъл поглед към Девън. Самодоволното му кимване я ядоса. Лора продължи по-високо:

— Така нареченото плато Хуан де Фука се движи под континента, движи се максимум с три сантиметра годишно. Скалите се сгорещяват толкова силно от триенето, че се разтапят. При това се образуват огромни маси магма и те търсят път нагоре — тя изгледа всички подред. — Ако имате някакви въпроси…

Девън вдигна ръка, сякаш само това бе чакал:

— Следователно Монт Кайро не е угаснал. Какво точно ще се случи, ако отново се активизира?

— Малко вероятно е да се стигне до изригване — Лора го изгледа сърдито.

— Но не е изключено. Да приемем, че вулканът изригне, какво ни очаква в такъв случай? — упорито настоя Девън.

— Най-голямата опасност при всяко вулканично изригване — започна Лора неохотно, — идва от дъжда от пепел, както може би си спомняте, след изригването на Монт Сент Хелън стотици тонове пепел паднаха върху отдалечената на около сто и тридесет километра Якима…

— Моля, извинете, мис Никълс, — прекъсна я студент от първата редица, — може би все пак е по-добре да се придържаме към конкретния случай. Доколко опустошителни биха били последиците за Айдъл Спрингс, ако вулканът изригне? Смятам, че това заслужава по-голям интерес в момента.

— Да, точно така — Девън кръстоса ръце на гърдите си и погледна предизвикателно Лора.

Тя стисна силно устни. Само да не си изпусне нервите!

— Айдъл Спрингс се намира извън зоната на непосредствена опасност, но въпреки това смятам за разумно в случай на катастрофа мястото незабавно да се евакуира. Пътят на потоците лава може да се прогнозира само грубо, а разстоянието между кратера и селището не е достатъчно голямо, за да може напълно да се изключи опасността в тази местност.

— А как ще се отрази едно изригване върху целия щат Калифорния?

— Последиците биха били значителни екологични смущения. Пепелта, както вече казах, би паднала над големи части от страната, би се наслагала върху дървета и растения и би ги задушила. Към това биха се прибавили непредвидими проблеми с водоснабдяването. Няма да може да се избегнат епидемии, които ще затруднят медицинското обслужване — Лора се спря още половин час върху възможните въздействия от изригването на един вулкан и сетне освободи слушателите си — видимо пребледнели от лекцията й.

Девън изчака, докато и последният студент затвори вратата след себе си и пристъпи до бюрото на Лора.

— Бихте станала добра учителка. Жалко, че родителите ви не ви видяха. Това би компенсирало част от болката им по „непрокопсалата“ дъщеря.

— Какво изобщо правите тук? — гласът на Лора звучеше остро, очите й блестяха ядосано.

Девън се престори на учуден:

— Събирам материал за статията си. Д-р Хейли сам ми предложи да се присъединя към студентите — внезапно той се ухили: — А и се надявах, че ще бъдете очарована да ме видите отново.

— Лекцията свърши, прилежни „господин студенте“! Бихте ли ме оставил сега сама, моля! Имам работа — тя седна и демонстративно зарови в книжата върху бюрото си.

Девън не се и помръдна. Неочаквано се наведе, улови лявата й ръка и внимателно я разгледа:

— Не носите ли вече пръстена си?

Лора се изчерви. Опита се да изтегли китката си, но Девън я държеше в желязна хватка.

— Аз… аз мисля, че ние… че решихме да развалим годежа си — тихо прошепна тя.

— Снощи ли? Виж ти! Нима съм оказал някакво влияние върху това решение?

На Лора й се искаше да потъне в земята.

— Вие сте един безсрамен тип! — тя скочи. — Какво си въобразявате всъщност?

Девън поклати глава почти съчувствено и заобиколи бюрото:

— Е, е. Защо да се обиждаме веднага? Та аз зададох само един учтив въпрос. И трябва да кажа… — той я прегърна и притегли към себе си. — Няма да пролея и сълза за вашия бивш годеник, защото кой или какво би могло да ни попречи сега да станем по-близки?

— Аз! — Лора се скова. — Това е моят кабинет! И бих искала да ви помоля начаса да го напуснете!

Девън я погледна с невярващи очи.

— Нали не искате сериозно да ме изхвърлите?

— Точно така! Тъкмо това искам! Вие сте най-самонадеяният, деспотичен и безсрамен тип, заставал някога на пътя ми. Слушайте, тъкмо развалих един годеж, нима сериозно смятате, че веднага бих се обвързала със следващия? И защо мислите, че тъкмо вие сте „мъжът на мечтите ми“?

Девън я притегли по-плътно към себе си:

— Не зная защо сте се разделили с вашия мистериозен годеник, но усещам, кога една жена е готова да…

— О, наистина ли? — Лора се опита с всички сили да го отблъсне. Но единственото, което постигна, беше, че Девън я притисна още повече.

— Да, наистина… — устните му докоснаха нейните. Лора се бранеше, мъчеше се да се отскубне от Девън, но той я държеше безмилостно. Целувката му беше твърда и настойчива. Съпротивата й отслабваше все повече и повече и неволно тя обви с ръце врата му. Девън отслаби прегръдката си, сетне я погали по гърба, целувката му стана нежна и гальовна. Горещи тръпки пронизаха Лора.

— По дяволите! — ненадейно Девън я пусна и отстъпи крачка назад.

Лора политна към бюрото и го погледна недоумяващо.

— Ало, не чувате ли? — долови тя някакъв глас откъм вратата. Някой чукаше силно и енергично.

— Влезте! — извика Девън рязко.

Вратата се отвори предпазливо. В рамката й се появи Ралф.

— Съжалявам, ако ви преча — промърмори той и погледна със смутена усмивка към Лора и Девън. — Исках да ви поканя на обед, Лора. Разбира се, само ако имате време. Ще ми се да ви покажа един съвършено различен ресторант от оня, за когото ми разказахте снощи.

— О! — Лора се усмихна нервно. Мислите й запрепускаха и тя реши да се улови за поканата на Ралф като удавник за сламка, която би я спасила от гибел при неописуемото й желание по Девън Къртли. — Не звучи лошо. За пет минути ще бъда готова!

— За вас ще чакам и шест — Ралф й смигна. — Тогава доскоро — той кимна към Девън и отново затвори вратата.

— Значи и с него сте се срещала снощи? — снизходителна подигравка прозвуча в думите му. — Моите почитания! Вие сте една много заета млада дама!

Без да го поглежда, Лора подреди книжата върху бюрото си, взе спокойно чантата си и я окачи през рамо.

— Мисля, че не ви дължа никакво обяснение — забеляза тя хладно.

Девън я стрелна с очи.

— Не, не ми дължите никакво обяснение — извика той. — Опитните жени имат своите предимства — при известни ситуации, разбира се.

Извърна се, отвори рязко вратата и изчезна. Стъпките му отекваха още известно време в коридора, после външната врата на сградата силно се тръшна.

Лора се засмя тихо и зарови пръсти в къдриците си. Стана й добре, че този път бе накарала Девън да загуби самообладание и напусна офиса в добро настроение подръка с Ралф.