Маргарет Броунли
Лора (3)

III

Лора усети мирис на ароматно кафе. Още сънена, отвори очи и погледна към прозореца. В стаята блестеше утринното слънце. Високите скалисти върхове се открояваха на безоблачното тъмносиньо небе. Лора се прозина и стана.

Отвори прозореца. В стаята нахлу приятен свеж въздух. Лора вдъхна дълбоко несравнимия аромат на боровите гори. Тя се протегна и се изложи на първите топли слънчеви лъчи.

След малко се извърна. Очите й се разшириха от учудване — като строени под команда войници в стаята стояха куфарите й.

Лора извади на бърза ръка някои неща, взе си душ и отиде на закуска по джинси и светлосин пуловер.

Кейт пиеше накрак чаша портокалов сок.

— Всъщност, вече не съм тук! — извика тя към Лора. — Трябва да видя какви щети е нанесло земетресението в магазина. Дано сте спала добре първата си нощ у нас, в планините.

Лора кимна:

— Като новородена… — излъга тя и горещо се надяваше, че не се е изчервила.

— Ключовете от колата ви са върху масичката в антрето. Колата е пред вратата — Кейт остави празната чаша върху шкафа.

— До скоро! Адиос! — входната врата шумно се хлопна.

— Адиос — промърмори Лора малко объркана, поклати глава усмихнато и с удоволствие се отдаде на кафето и хрупкавите кифли, оставени от Кейт.

 

 

На павирания площад пред новото й работно място имаше само няколко коли. Лора паркира, слезе от колата и любопитно се огледа.

Наблизо стояха трима мъже, до такава степен потънали в разговор, че я забелязаха едва когато тя застана непосредствено до тях.

— Добро утро. Казвам се Лора Никълс — новата ви сътрудничка от Лос Анджелис — представи се тя и се усмихна смутено.

Главите се обърнаха едновременно към нея, като по команда.

— О, мис Никълс! Добре дошла при нас! — поздрави я усмихнат д-р Уейн Хейли — ръководител на екипа за изследване на вулкани — и разтърси ръката й.

Приятелският прием успокои Лора и тя радостно подаде ръка на другите си двама колеги.

— Джим Фриман, човекът с най-добри очи тук — представи го д-р Хейли. — Внимавайте с него! Обича да заглежда хубави жени!

Лора кимна на Джим. С младежкото си лице, сини очи и права руса коса той изглеждаше невероятно симпатичен.

— А това е нашият статистик Джек Джовано — Д-р Хейли сложи ръка върху рамото на стройния млад мъж с гарвановочерна коса.

— Много се радвам, сеньорита — Джек поднесе ръката на Лора до устните си.

Тя трудно потисна усмивката си.

— Моля господата да ни извинят — д-р Хейли намигна на Лора. — Горя от желание незабавно да въведа новата си, дългоочаквана асистентка в задачите й. Двамата се сбогуваха и влязоха в малкия офис.

— Страх ме е, че след изключително интересната ви дейност на Мауна Коа в Хаваи ще възприемете нашата работа тук повече или по-малко като скучна. Но, моля ви, първо седнете.

Лора седна и любопитно огледа помещението. Накъдето и да погледнеше, се виждаха най-различни хартии: върху голямо платно на стената бяха прикрепени с кабари ситно написани бележки, геологически и метеорологически карти, надраскани с безброй знаци и сигли, а бюрото беше покрито с тефтери, пълни с чертежи и бележки.

— Зная, че едва ли сте имала време да свикнете, но смятам, че въпреки това трябва веднага да се заловим за работа. Времето напира. Вулканът не ни оставя избор. Вижте тук — той зарови в купчината листи върху бюрото. — Ето — той разгърна пред Лора лист с някакви данни. — Тези измервания бяха направени преди една година. Както виждате, земните движения по това време са се зараждали на около осем километра под земната повърхност.

Лора се наведе, разгледа внимателно чертежите и кимна.

— А сега погледнете тук — доктор Хейли побутна към нея друг лист. — Това са данни от миналата седмица. Виждате ли колко нагоре са се изместили центровете? Сега те са на два, най-много на три километра под земната кора.

Лора сравни данните със смръщено чело.

— Това означава, че пластът магма под епицентъра се покачва.

— Има и някои други, много опасни промени — той подаде една папка на Лора. — Тук ще намерите всичко, което се отнася до случая.

Тя замислено я взе.

— Следователно вие се опасявате, че магмата се движи нагоре с необичайна бързина.

— Смятам, че данните са недвусмислени — доктор Хейли повдигна рамене. — Но това не означава, че непременно ще се стигне до изригване. Биха могли да минат и столетия без нещо да се случи.

Лора кимна замислено:

— Сигурно. Но, от друга страна, също така е възможно още днес или утре на земята да настъпи адът.

Д-р Хейли въздъхна:

— Трябва да бъдем много предпазливи в изявленията си. Навсякъде се носят най-безумни слухове. Населението е съвсем объркано. Ширят се страх и ужас. Има опасност Айдъл Спрингс да се превърне в царство на призраци. Търговците се боят от икономическа разруха и, естествено, не са добре настроени към нас. Някои дори ни обвиняват, че умишлено предизвикваме паника, за да свалим цените на недвижимите имоти.

— Просто невероятно!

Д-р Хейли вдигна ръце и пак ги свали примирено.

— За съжаление, това са фактите. До днес не съм налагал никакви ограничения на членовете на екипа. Всеки можеше да каже открито мнението и предпочитанията си. Но така, както стоят нещата в настоящия момент, се виждам принуден да отказвам в бъдеще всички съобщения и да наредя екипът да се изказва само чрез един-единствен представител, нещо като говорител — той погледна Лора: — Да, мис Никълс, имах предвид вас.

Лора преглътна.

— Значи единствената ми задача ще бъде да поддържам контакт със средствата за информация? — попита тя и с мъка скри разочарованието си.

Д-р Хейли се усмихна и поклати глава:

— Съвсем не. Добре познавам геолозите. Те най-много обичат да клечат на мястото на събитието, дори на ръба на кратера, нали? Не се страхувайте, ще се погрижа да бъдете уведомена преди останалите членове на екипа, ако настъпят промени. Ще участвате във всички експедиции и ще имате безпрепятствен достъп до всички места, лично ви го гарантирам — той се запъти към вратата. — И още нещо. Бъдете винаги откровена, но информирайте само за най-необходимото. Очаквам също никога да не се занимавате, с каквито и да е спекулации или да изказвате личното си мнение и изводи.

— Звучи като заповед.

— Заповед е — Д-р Хейли отвори вратата. — А сега ви оставям да се огледате и запознаете с обстоятелствата на спокойствие.

— Благодаря, д-р Хейли — за миг Лора се втренчи объркано в купищата листи пред себе си. Как щеше да се ориентира? Тя нерешително подреди картите и таблиците. След това седна със зачервени бузи зад бюрото си, отбеляза старателно някои данни, нанесе различни стойности върху таблиците, сравни ги и ги систематизира.

Часовете летяха бързо и, когато Лора погледна часовника, за нейна изненада, малката стрелка вече сочеше пет. Тя потърка очи, протегна се и масажира схванатия си врат и вдървени рамене.

Сетне въздъхна и стана. Чувстваше се уморена, изчерпана, а също и малко разочарована, защото въпреки неуморните си усилия, не беше стигнала до предначертаната цел. Не й се бе удало да си създаде окончателно мнение за сериозността на положението и горещо се надяваше, че журналистите няма да я обсадят още на следващия ден. Тя заключи вратата зад себе си и се запъти към колата си.

 

 

— Идвате тъкмо навреме! — прозвуча бодрият глас на Кейт откъм кухнята, когато Лора отвори входната врата. — Има специална салата, а за десерт ягоди.

— Звучи много съблазнително — Лора се присъедини към пъргавата си хазяйка. — Никога не бих повярвала, че от гледката на безброй криви линии и дребнички числа човек може така да огладнее! — тя се наведе и погали котката, която замърка и се затърка в краката й.

— Е, какво е положението? Ще има ли изригване или не? — Кейт разбъркваше салатата.

Лора повдигна рамене:

— В момента зная точно толкова, колкото и вие.

Кейт се засмя:

— Каква хубава утеха! Значи и специалистката не може да разбере. Кого да питаме тогава?

Лора се усмихна без настроение:

— И аз бих искала да зная — погледът й падна върху някаква продълговата картонена кутия, върху която изпъкваше фирмата на търговец на цветя. — От Ралф ли е? — попита тя.

— Подигравате ли ми се? — Кейт се изсмя звучно — Ралф може да ми откъсне цвете на някоя поляна, но и това би било най-романтичното хрумване, на което е способен. Не, този букет е за вас, очевидно подарък от ваш обожател.

Лора учудено извади картичката от адресирания до нея плик, залепен за кутията.

— Наистина не зная от кого е — измърмори тя озадачено и погледна поривистия, без каквито и да било завъртулки почерк:

„На единствената жена, която в истинския смисъл на думата кара земята да се тресе.“

Подпис липсваше.

Лора гледаше кутията с нарастваща неприязън. Случайно ли капакът й беше украсен с панделка от тюркоазна дантела?

„Девън Къртли!“ Това име гърмеше в главата й с всеки пулс на сърцето й. Тя развърза панделката с треперещи пръсти и отвори кутията.

— Боже мой! Петдесет червени рози! — задъха се Кейт. — Човекът или е червив с пари, или безумно влюбен! — тя измери Лора с преценяващ поглед. — Само не ми разправяйте, че шефът ви се е влюбил до уши във вас!

— Д-р Хейли? — Лора се засмя. — Не, Кейт. Шефът ми е човек около шейсетте, сериозен мъж и е вън от всякакво подозрение.

— Тогава от кого са цветята?

Лора се поколеба.

— Мисля, че един арогантен всезнайко си придава важност. Един досадник, с когото вчера случайно се запознах.

— Хм, не е лошо — Кейт взе от кутията една от тъмночервените рози с дълги дръжки и вдъхна прехласнато аромата, който полуразтвореният цвят излъчваше. — Все пак мъж с вкус — каза тя и върна розата на мястото й.

— Хм… — Лора я погледна унило и излезе. Какво целеше Девън Къртли с този щедър подарък?

Да се извини за вчерашното си поведение ли? С червени рози? Едва ли. Освен това той като че ли не приличаше на мъж, който изобщо се извинява за нещо.

Лора се изкъпа и облече по-удобна дреха. „Окей, мистър — помисли си тя. — Позабавлявахте се. Но, ако обичате, оставете ме сега на мира!“

Кейт тъкмо слагаше розите в голямата керамична ваза, когато тя се върна в кухнята.

— Е?… — Кейт млъкна. Един поглед към намръщеното лице на Лора я накара да разбере, че в момента беше по-разумно да не задава любопитни въпроси.

Салатата на Кейт беше много вкусна. Лора я обсипа с комплименти. Лицето на Кейт светна.

— Ралф е привърженик на спагетите и на бифтека. „Зеленчукът е за зайци“ — казва ми, когато от време на време се осмелявам да направя опит в тази насока. Добре, че поне във ваше лице намирам съюзник — тя се засмя.

— Впрочем, как понесе магазинът ви вчерашните трусове? — смени темата Лора. — Има ли много счупени неща?

— Почти нищо. Само някои малки повреди, но, слава Богу, ценните предмети не са пострадали.

Кейт стана.

— Колкото и да е хубаво яденето, миенето на чиниите след това винаги е неприятно, нали? — тя направи гримаса.

Лора кимна:

— Отвратително. Но двете заедно бързо ще се справим — тя избърса чиниите, чашите и купите, които Кейт изплакваше.

— Добре ли изглежда?

— Кой?

— Как кой? Кавалерът на розите, естествено!

— О, той ли… Да, прекалено добре.

Кейт въздъхна дълбоко.

— Арогантен и с добър външен вид. Чудесно. Харесвам такива мъже.

Лора мълчеше. Тя вдъхваше съблазнителния сладък аромат на розите — той я преследваше безмилостно, разпръскваше се сякаш във всяка стая.

Щом свършиха с миенето, Лора се извини и изчезна в стаята си. Приближи се до прозореца и през пролуката между спуснатите завеси погледна към отсрещната къща. В спалнята на Девън светеше. „О, по дяволите Девън Къртли!“ Лора се извърна ядосано. В този миг й се искаше да му хвърли в краката проклетия букет.

На следващата сутрин Лора се появи в службата много рано. Д-р Хейли, дошъл дори преди нея, я поздрави разсеяно. Тя учудено гледаше как той ходи напред-назад пред писалището и със сбръчкано чело чете последното издание на „Нюзуик“.

— Проклятие! Как мразя писачите! — Д-р Хейли тръшна списанието върху бюрото. — Особено тия надути пуяци!

— Имате ли предвид някого или говорите изобщо?

— Дали имам предвид някого?! — той удари с длан по разтворената страница. — Този мърльо! Обича да прави гадни сензации! — Д-р Хейли посегна към бележника си. — Трябва да отида на едно съвещание. Моля, извинете ме, че избухнах. Но ако този хитрец, който очевидно знае повече от нас, се появи тук — всъщност аз имах определена среща с него за днес — пратете го по дяволите с „най-добри пожелания“ от моя страна! Няма да даваме вече никакви интервюта, ако не ни предоставят да се запознаем с готовата статия, преди да отиде за печат. Предайте му това, моля ви, в случай, че дойде!

— Не мисля, че тези журналисти могат да бъдат сплашени. Знаете аргументите им: свобода на печата, право на свободно изявление и тем подобни.

— Какво ме интересува? Този тип трябва да бъде обуздан. И ако не можете да се справите с него, изпратете ми го! О, последните му глупости… — докторът размаха списанието пред лицето на Лора — са върхът на всичко, което е писал досега. С невероятна дързост твърди, че сме скрили от обществеността важни информации и че ще осъдим тукашните хора на гибел, без да ги предупредим. Насъсква населението срещу нас, а в този момент само това ни липсва! — Д-р Хейли излезе, като тръшна вратата зад себе си.

Лора повдигна рамене и се посвети на работата си. След половин час напълно беше забравила гневното избухване на шефа си.

— Извинете, мис, къде мога да намеря д-р Хейли?

Лора се сепна. Погледна уплашено и се вцепени. Пред нея стоеше Девън Къртли.

— Мис Никълс! Каква приятна изненада! — приближи се Девън.

— Добро утро, мистър Къртли — Лора се опита да прикрие, доколкото беше възможно смущението си. — Мога ли да ви услужа с нещо? — попита го сухо.

— Ами, всъщност аз не съм тук за удоволствие… — той направи пауза. — Но кажете ми, какво търсите вие тук? За д-р Хейли ли работите?

— Не за него, а с него. Аз съм му асистентка — тя започна да се ядосва.

— Това е чудесно. Тогава мога да се обърна и към вас. Предполагам, че знаете за какво ме е повикал?

— Аз… Не, нямам представа… — по дяволите, защо винаги започваше да заеква, когато този мъж се намираше близо до нея?

Девън повдигна вежди:

— Нима искате да кажете, че д-р Хейли не смята за необходимо да държи асистентката си в течение?

— Когато се отнася до важни информации… — гласът й прозвуча раздразнено. — Моля, на въпроса, мистър Къртли, времето ми е твърде ограничено.

— О, добре ви разбирам. Но, шегата настрана, бих се радвал да си изясня някои въпроси с вас. Ние, журналистите, обичаме да стигаме до същината на нещата…

— Вие ли сте бил! — прекъсна го Лора. — В такъв случай, имам едно съобщение за вас — от д-р Хейли лично — тя срещна въпросителния му поглед с хладна решимост. — Вървете по дяволите!

Девън се ухили:

— Явно последната ми статия не се е харесала особено на шефа ви.

— С такова впечатление останах.

Погледът на Девън падна върху „Нюзуик“, който все още лежеше разтворен върху бюрото. Той взе списанието и с интерес го запрелиства. Изглежда напълно беше забравил присъствието и.

— Д-р Хейли ми поръча също да ви обясня, че в бъдеще иска да чете всяка статия по нашите проблеми, преди да бъде отпечатана — каза Лора ядосано, за да му напомни за себе си.

Девън вдигна очи. Между веждите му се появиха две дълбоки бръчки. Той се опря с две ръце на бюрото и се наведе към нея така, че лицата им почти се докоснаха. Тя се отдръпна.

— Никой — нито д-р Хейли, нито който и да е друг може да ми се бърка в работата! — погледът му беше леден.

Лора навлажни устните си. Сърцето й биеше до пръсване. Тя се покашля:

— Желаете ли да предам това на… д-р Хейли?

Девън я изгледа за миг мълчаливо.

— От мен да мине, разкажете на „добрия“ Хейли каквото си искате. Все ми е едно. Никой няма право да скрива важни, да, жизненоважни информации от обществеността. Повтарям: никой!

Лора се усмихна надменно:

— Не вярвам, че д-р Хейли има такова намерение.

— Наистина ли? А тогава защо така внезапно настоява да види статията, преди да се даде за печат? Може би, за да търси правописни грешки? — той се изсмя подигравателно. — А вие знаете за опасността, която застрашава населението в местността. Касае се за човешки живот, мис Никълс! Не смятате ли, че в такъв случай смешната чувствителност на някои учени е второстепенна, дори излишна?

— Засега не можем да направим точни предсказания. Няма ли да бъде глупаво хората да се безпокоят ненужно? Какво си мислите, че ще си навлечем, ако излезе, че всичко е било фалшива тревога?

— Фалшива тревога ли? Май не чувам добре. Магмата се качва с обезпокояваща скорост. Това е факт. Или може би д-р Хейли не ви е казал нищо и за това?

Лека розовина заля бузите на Лора:

— Напротив, мистър Къртли — отвърна тя хладно. — Аз съм напълно осведомена за последното й развитие. Ние не искаме в никакъв случай да омаловажаваме опасността или да укриваме фактите. Но много е възможно движението на магмата да спре още утре и то за десетилетия, дори за столетия напред. Има много подобни примери.

— Да, да, да! По дяволите, каква полза ще имат уплашените и угрижени хора от вашите грандиозни научни статистики? Те не искат да слушат за теории или възможности, те имат нужда от логични информации, от практични съвети и помощ! Задържащата тактика на вашия д-р Хейли е безотговорна и самонадеяна!

Лора го изгледа с присвити очи. Обхвана я гняв. Какво си въобразяваше всъщност този човек? За какъв се смяташе?

— Според статистиката, мистър Къртли, през следващите хилядолетия няма опасност от изригване — повече информация в момента не мога да ви дам.

— Специалистката си каза думата! Окей, нека тогава си лежим спокойно и да изчакаме, докато дъждът от пепел ни покрие. Вероятно в Помпей по онова време също е имало куп побъркани учени, влюбени в статистиката, които са разправяли „умни“ приказки — той се приближи до вратата и посегна към дръжката. — Или смятате, че е в реда на нещата, когато така наречени „специалисти“, може би от страх да не се изложат с невярна преценка на положението, поставят на карта живота на много хора? Аз във всеки случай няма да гледам на това спокойно, повярвайте ми! Ще направя всичко, което е по силите ми, за да наложа евакуацията на цялата местност! — Девън се обърна и излезе, тръшвайки силно вратата зад себе си.