Маргарет Броунли
Лора (12)

XII

Дните, които последваха неделния им излет в планината, се сториха на Лора като прекрасен сън. Тя ходеше както по-рано в офиса и вършеше съвестно и съсредоточено работата си, но истинският й живот започваше едва когато се срещнеше с Девън. Двамата прекарваха заедно и вечерите, и нощите. Вечеряха заедно навън, правеха романтични разходки на лунна светлина или седяха пред камината в къщата на Девън, гледаха пламъците, пиеха червено вино и се любеха всеотдайно.

Всяка целувка, всяко докосване ги възбуждаше отново. Никога не се насищаха. Желанието им един към друг се събуждаше отново, страстта им се разпалваше дори от един поглед, целувка или докосване.

Само понякога, когато биваше сама, необяснимо чувство на притеснение, на мъка обземаше Лора, тъй като от време на време тя откриваше у Девън известна сдържаност, някакво внимателно изчакване, което заставаше между тях като преграда. Никога не й беше казал, че я обича. Никога не говореше за миналото или за бъдещето, дори темата вулкан сякаш беше станала табу за него. Понякога, когато смяташе, че не го наблюдават, й се струваше, че открива в погледа му някаква скръб. Нещо не беше в ред!

Лора потръпна, макар да чувстваше до себе си топлото тяло на Девън. Чу го да казва нещо, но единственото, което разбра, беше някакво женско име.

Тя рязко се надигна.

— За кого говориш?

— За жена ми — той я изгледа учудено. — Казвах, че известно време живяхме в Сан Франциско. Не знаеше ли, че съм бил женен…

— Не, не знаех — тя се накани да отхвърли завивката и да скочи от леглото.

Девън я хвана за ръката:

— Съжалявам, Лора, — каза Девън спокойно. — Всички тук знаят. Смятах…

— Смятал си, че без да помисля, ще легна с един женен мъж? — очите й блестяха сърдито.

— Лора, жена ми умря преди години.

— О… — Лора наведе глава. — Прости ми, Девън. Аз… нямах представа…

Двамата замълчаха.

— Жената на снимката, тя ли ти беше съпруга? — попита тя най-сетне плахо.

— На снимката ли? Ах, имаш предвид онази в спалнята ми. Да, тя е на нея малко преди да умре — той се изви и угаси светлината.

Лора протегна ръка към него, но пак я отпусна. Искаше да каже нещо, но замълча.

 

 

Следващата сутрин неочаквано срещна Ралф.

— Хей, Лора, отдавна не съм те виждал — измърмори той, очевидно в лошо настроение.

— Добро утро, Ралф — не й бяха нужни способности на ясновидец, за да отгатне причината за лошото му настроение. — Проблеми с Кейт ли имате?

Ралф кимна:

— Пак старата тема — той повдигна рамене примирено.

Лора поклати глава:

— Понякога ми се иска да хвана Кейт за врата и силно да я разтърся — изруга тя. — Намерила един скъпоценен камък и го захвърля на пътя! — прегърна приятелски Ралф и го целуна по бузата. — Сигурна съм обаче, че скоро ще се осъзнае. Не се страхувайте, Ралф, всичко помежду ви скоро ще се уреди.

Ралф я притегли към себе си:

— Благодаря ви за утехата, Лора, може би имате право.

Някой се изкашля зад тях. Ралф рязко пусна Лора и се извърна.

— Здравейте, мистър Къртли! — Ралф кимна приятелски на Девън. — Трябва да вървя — обърна се той към Лора. — Ще се видим по-късно.

— … бай — гласът на Девън беше рязък и той мрачно погледна след Ралф.

— Не те очаквах днес тук — Лора му се усмихна.

— Забелязвам — между веждите му отново се появи отвесна бръчка. — Всъщност, само исках да ти кажа, че отлитам за няколко дни в Лос Анджелис, но както виждам, едва ли ще ти липсвам. Поканен съм на някакво научно съвещание. Ще ти се обадя, когато се върна — той се извърна и излезе, без да каже нито дума повече.

Лора стоеше като вцепенена. Имаше усещането, че някой й е ударил плесница. Какво го беше прихванало Девън? Защо се държа така странно? Ревнуваше ли? Колко абсурдно! Та той сигурно знаеше, че Ралф и Кейт са почти сгодени. Но тогава защо? Защо в погледа му понякога имаше такъв болезнен израз? Имаше нещо, което той искаше да й каже, но не можеше. Лора замислено седна зад бюрото си. Щом Девън се върне, ще го застави да говори и този път няма да го остави на мира, докато не си кажат всичко.

 

 

— Боже мой, Лора, какво още да направя, за да се съгласи Кейт най-после? — Ралф се беше опрял с лакът върху кухненската маса и крепеше главата си с длани. — Сигурно сто пъти съм я молил да ми стане жена. И всеки път се е отмятала. Никога не ми дава ясен отговор. Наистина не зная на какво да разчитам.

Лора въздъхна:

— Повярвайте ми, Кейт страда не по-малко от вас, Ралф. Вие знаете, че историята около мъжа й я потиска. Тя още се чувства обвързана с него. Трябва да имате търпение и да говорите с нея, Ралф. Освен това… — Лора се поколеба. — При какви обстоятелства й отправяте вашите предложения за женитба?

Ралф я погледна изненадано:

— Ами при всякакви, естествено. Аз обичам Кейт и винаги ще я обичам! Независимо дали готви или мие пода, дали бърше прах или сменя чаршафите.

— И й правите предложение винаги, когато ви хрумне? — Лора се подсмихна.

— Разбира се. Защо не?

— Защото… ами, защото Кейт е по природа твърде романтична.

— Но това няма значение. Аз я обичам такава, каквато е.

Лора се засмя:

— Погрешно ме разбирате, Ралф. Кейт също ви обича. Но тя цени външните обстоятелства, романтичното настроение: светлината на свещи, луната, тихата музика, нежните думи, може би един танц…

— Но аз не мога да танцувам…

— Тогава ще трябва да се научите! И най-добре е да започнем веднага! — Лора скочи и изтича в дневната. — Ето, първо фокстрот — тя взе една плоча и я сложи на грамофона. — Фокстротът е подходящ.

— Но аз не мога… — Ралф стоеше нерешително на вратата, вдигнал двете си ръце като за защита.

— Без „не мога“! Длъжен сте! Касае се за щастието ви, касае се за Кейт, Ралф! Хайде, елате!

Ралф неохотно се приближи и застана пред Лора с нещастно изражение.

Прозвучаха първите звуци.

— Така, сега първо сложете едната ръка на талията ми — тя насочи ръката му. — Повдигнете другата ръка и леко свита я задръжте на височината на рамото — Лора се засмя. — Чудесно! Изглеждаме като сияеща победоносна двойка при танцови състезания. А сега да започваме: едно… две… едно… две… едно… Ау!

— Извинете, Лора! — дълбоко разкаяние се изписа на лицето на Ралф. — Казах ви, че нямам никакъв талант за такова подскачане!

— Глупости, липсва ви само малко упражнение! Слушайте музиката и се отпуснете, тогава стъпките ще дойдат от само себе си. Едно… две… Ралф!

Лора се спъна в крака му, извика, хвана се за широките му рамене, падна върху гърдите му и го увлече със себе си на пода.

За миг двамата се изгледаха слисано. После, когато улови гузния поглед на Ралф, Лора високо се изсмя.

— Може би във вашия специален случай би било по-подходящо да се държим за ръце — каза тя съчувствено и го погали утешително по бузата.

— Изглежда смущавам! — Кейт се облягаше на рамката на вратата с изчервено лице и пронизваше Лора и Ралф с поглед. На крачка, почти закрит от нея, стоеше Девън.

— Какви случайности ни поднася животът! Всеки път, когато се срещаме напоследък, вие двамата лежите в обятията си! — лицето му беше сурово и сякаш вкаменено.

Кейт поглеждаше смаяно от Лора към Ралф. Сетне, без да каже нито дума, се извърна и побягна.

Ралф трудно се изправи, помогна на Лора да стане, повдигна рамене и бързо се спусна след нея. Секунди по-късно Лора го чу да тропа по вратата на спалнята й.

— Кейт, отвори, любима! — викаше той отчаяно. — Ще ти обясня всичко!

Девън се изсмя подигравателно.

— Той може да й обясни всичко. Естествено. Ти на мен сигурно също, мила, нали? Положително и ти можеш да ми сервираш някое безобидно обяснение — Девън грубо хвана Лора за китката и я привлече плътно до себе си. — Слушам!

— Девън, аз… Ралф и аз… ние… нямаше нищо, повярвай ми. Защо ми нямаш никакво доверие?

— Доверие?! Знаеш ли изобщо за какво говориш? Не смяташ ли, че искаш прекалено много от мен? Постави се в моето положение. Щом обърна гръб и ти бързаш да се хвърлиш в обятията на друг мъж. Нима сериозно очакваш, че при тези обстоятелства ще ти вярвам?

— А ти наистина ли вярваш, че аз ще започна нещо с приятеля на моята хазяйка? И то след всичко… — гласът й секна. — След всичко, което беше между нас? Не вярваш сериозно, че съм една от онези жени, които обичат да лягат с всеки мъж, нали?

— Вярвам само на онова, което виждам. А онова, което видях, беше доста недвусмислено. И, ако добре си спомням, не много отдавна ти размахваше под носа ми един годежен пръстен. Като си помисля, разбирам, че доста бързо си се утешила с мен след бившия си годеник. И щом ме няма няколко дни, започваш да се търкаляш по пода с Ралф. Какво, по дяволите, да си мисля за всичко това, Лора?

Лора повдигна ръце и отново ги отпусна.

— Пръстенът, който тогава носех, беше на баба ми — призна тя тихо.

Девън повдигна вежди:

— Не разбирам.

— Аз… аз не бях сгодена… От една година насам вече не съм.

— И защо беше целият този театър?

— Защото си помислих, че искаш да ме шпионираш. Заради д-р Хейли.

— Съжалявам, но все още нищо не разбирам. Какво общо има пръстенът с д-р Хейли? И какво е мястото на Ралф в тази история?

— Ралф не означава нищо за мен. Той обича Кейт и Кейт го обича — Лора разказа на Девън за безплодните предложения за женитба на Ралф и за мъчителните угризения на Кейт. — Понеже обичам Кейт, а Ралф е такъв един симпатяга, исках да му помогна — тя щеше да се разплаче.

— Това все още не обяснява игричката ти с годежния пръстен.

— Страхувах се… че няма да мога да ти устоя… Пръстенът трябваше да ме пази от теб, разбираш ли?

Девън я гледаше мълчаливо. Сетне поклати глава:

— Историята ти звучи невероятно, но аз ще поразмисля над нея — каза той спокойно, извърна се и си тръгна.