Маргарет Броунли
Лора (2)

II

Неспособна да помръдне, Лора продължаваше да лежи в неудобното си положение върху пода. От безцеремонния поглед на непознатия, който с явно удоволствие наблюдаваше голите й бедра и едва прикритите от финия плат на нощницата задни части й ставаше все по-горещо.

— Мога ли да попитам, какво сте загубила този път? — попита той с нескрита ирония.

— Любовна жар — отвърна необмислено Лора и оправи нощницата си.

— За Бога, дано не е така! — той отстъпи крачка назад и развеселено изгледа Лора.

— О! — тя прокле наум и Кейт, и смешната й котка. Изправи се и кръстоса ръце пред гърдите си, за да се прикрие.

— Но аз с удоволствие ще ви подпомогна в търсенето на загубената ви… любовна жар.

— Любовна жар е име на котка — отвърна гневно Лора. — И това „мило“ животинче принадлежи на вашата съседка Кейт Къртис — тя се опита да се държи колкото е възможно по-достойно.

— Разбирам. Но… — мъжът повдигна вежди и се огледа… — Ако не се лъжа, не виждам тук очарователната котешка дама. А вие?

Лора стисна зъби. Изглежда безсрамният тип смяташе, че тя е измислила всичко и използва котката като претекст, за да нахълта в дома му.

— Чаровното зверче светкавично избяга, щом чу стъпките ви — в гласа на Лора прозвуча безпомощно негодувание.

— Ясно — непознатият се ухили. — Впрочем, ако ви интересува, казвам се Девън Къртли — той се приближи и се поклони церемониално.

Лора отстъпи назад и си удари коленете в леглото.

— Аз… името ми е Никълс. Лора Никълс. И ако разрешавате, сега предпочитам да…

Внезапно всичко в стаята сякаш оживя. Като водени от призрачна ръка бездушните предмети се раздвижиха, заблъскаха се един в друг, задрънчаха и буквално заподскачаха нагоре-надолу. На Лора й се стори, че е Алиса в страната на чудесата. Тя гледаше с широко отворени очи, как от лавиците се свличаха книги, как една стояща лампа се прекатури, а от стената падаха картини. Подът под краката й се люлееше и някакво странно бучене, подобно на застрашителен грохот, сякаш избликваше отвън земя.

Девън не се колеба дълго. С един скок се намери до Лора, хвана я през кръста, повдигна я на леглото и се хвърли като предпазен щит върху нея.

Всичко това се случи за секунди. Преди Лора да осъзнае ясно какво става, се намери пъхната между меката меча кожа, покриваща леглото, и мускулестото тяло на Девън, който я притискаше с всичка сила.

Тя се помъчи да си поеме дъх. Сърцето й биеше лудо, кръвта шумеше в ушите й, вратът и бузите й се обагриха в тъмночервено.

— Наред ли е всичко? — чу гласа на Девън до ухото си.

Когато дъхът му погали бузата й, Лора потръпна. Тъмните му очи, устата му бяха така близо… Тя преглътна.

— Аз… мисля, че да — отвърна тихо, устните й трепереха.

Девън мълчаливо гледаше лицето й, по което странно се смесваха страх, смут и потисната възбуда.

— Не се страхувайте, премина — рече той тихо и се надигна.

Лора не се помръдна.

— Земетресението премина.

— Кое премина, моля? О, разбира се! Земетресението! — тя сякаш едва сега осъзна, че Девън вече не я притискаше с цялата си тежест. Седна, като че се намираше в транс. — Но сега трябва да си вървя — каза Лора и гласът й прозвуча така, сякаш се сбогуваше от следобедни приказки на чашка кафе.

Девън я гледаше мълчаливо.

— Трябва да… да потърся котката.

— О да, котката. Как се казваше? Любовна жар ли? — той повдигна иронично вежди. — Необичайно име. Но хубаво. Много хубаво.

— Сигурно хазяйката ми е имала своите основания да даде на котката тъкмо това име.

— Навярно и вие сте имала причина да хванете веднага бедната малка котешка дама. В горите наоколо вероятно гъмжи от буйни котараци — той се ухили. — Ако котенцето ви попадне в лапите на дивите момчета, кой знае…

— Не разбирам за какво говорите — Лора се изправи. Погледът й падна върху пометените от земетресението лавици. Тя се огледа наоколо и леко пребледня. Мокетът на пода бе осеян с парчета стъкло. Навсякъде бяха разпръснати разтворени, прегънати, смачкани книги. Сред тях имаше и един изкорубен абажур от лампа, строшена керамична кана, мраморни подпорки за книги с нащърбени краища и няколко счупени рамки на картини.

Точно в краката й лежеше смачкана снимка. Лора я вдигна и я загледа любопитно. На снимката беше Девън — с няколко години по-млад, а до него една изключително очарователна млада жена. Двамата се усмихваха влюбено и щастливо един на друг.

Девън бързо се пресегна, грабна снимката от ръката й, без обяснение я постави наопаки върху скрина.

Лора го погледна учудено и ядосано. „Ако този високомерен Девън Къртли смята, че се интересувам от любовния му живот, лъже се“. Тя повдигна рамене. Беше й все едно, дали е имал дузини приятелки.

Девън се изкашля:

— Може би трябва да продължим разговора си от там, където неочаквано бяхме прекъснати по толкова груб начин. Струваше ми се, че искахте да ми разкажете за себе си — с тези думи той се приближи до нея и се спря едва когато телата им почти се докоснаха.

Лора затаи дъх. Коленете й омекнаха. Тя призова цялата си воля, за да запази спокойствие — поне външно.

— Не си спомням, мистър Къртли. Но, ако непременно искате да чуете нещо, моля: не съм нито омъжена, нито имам специални предпочитания към любовни срещи в гората. Нямам какво повече да ви съобщя.

— Колко жалко! Искам да кажа, според мен е жалко, че явно не обичате любовта сред природата!

За свое неудоволствие Лора отново се изчерви.

— Аз… аз…

Девън махна с ръка.

— Не! Почакайте. Разрешете ми да отгатна, какво искате да ми обясните сега. Обикновено не се скитате след падането на нощта в чужди спални, облечена в… — той се спря и погледът му се плъзна по ефирната нощница на Лора. — Е да, почти гола.

— Вие… Вие сте най… най…

— Това звучи почти като ругатня — Девън изглеждаше искрено учуден. — Два пъти днес ви се притекох на помощ. Нима по този начин ми се отплащате за тези безкористни и благородни дела?

— Ако действително искате да ми направите добро, отдавна щяхте да ми предложите едно палто или яке.

— О, студено ли ви е? — Девън сниши глас. — Извинете ме. Боя се, че повече ме бива да събличам жените, не държа особено на обличането — погледът му се спря на деколтето й. — И честно казано, облеклото ви е съвсем подходящо при сегашните обстоятелства. Къде другаде, ако не в спалня трябва да се носят такива съблазнителни нощници?

Силна червенина заля лицето на Лора. Без да каже дума, тя мина покрай Девън и тръгна на пръсти към вратата.

Но не стигна далеч. Едва направила две крачки, Девън застана пред нея и я хвана здраво за китката.

— Ще се порежете до кръв на стъклата — упрекна я той, обгърна я и я вдигна на ръце. — Ще ви пренеса.

— Не! — Лора започна да рита и го удря с юмруци по гърдите. — Пуснете ме! Веднага!

— По дяволите! Стойте мирно! Денят беше уморителен и нямам никакво желание да ви карам още и до болницата, само защото непременно искате да бъдете неразумна! — той прекоси с няколко крачки помещението и стовари ритащия си товар до вратата. — Смятате ли, че ще успеете поне до утре заран да запазите нещата си? — попита той и се ухили.

Лора го измери с презрителен поглед.

— Вие сте най-големият грубиян, най-безсрамният и самонадеян тип, който някога е заставал на пътя ми.

Девън не се засегна ни най-малко от разгорещеното й избухване, дори се ухили още по-широко.

— Ако ме изтърпите още секунда, ще ви донеса палто.

— Запазете си проклетото палто! Не го искам! Може и да го загубя! — Лора се обърна и излезе с високо вдигната глава.

Като дишаше тежко, тя се втурна в стаята си и затвори тежката стъклена врата. Рамките издрънчаха високо. Лора се сепна. Дръпна завесите, хвърли се на леглото и затвори очи.

Защо сърцето й продължаваше да бие така бясно? Защо бузите й пламтяха сякаш имаше температура? Не, това нямаше нищо общо с този невъзможен Девън Къртли! Дължеше се на студения нощен въздух и понеже беше тичала.

Неволно Лора сбърчи чело. Всъщност защо хабеше мисли по Девън Къртли? Какво общо имаше с него? Нищо. Утре ще поеме научната си работа и образът на Девън ще се изпари като нощен призрак при сипването на зората. Тя кимна сякаш в потвърждение на мисълта си.

Неочаквано отново си спомни за земетресението и се огледа. С изненада установи, че нищо не се беше променило. Всичко си стоеше на мястото. Нищо счупено, никакъв безпорядък. На края на леглото се беше свила котката и я гледаше с премрежени невинни очи.

— Чудовище! — изръмжа Лора. Котката замърка доволно.

Лора не я удостои повече с поглед. Тя обиколи къщата, за да види дали земетресението не бе нанесло някакви щети. За свое облекчение откри, че нямаше сериозни повреди. На килима се беше прекатурила една саксия, на стената се беше изкривила една картина, наполовина се беше смъкнала на пода покривката на масата.

Лора вдигна саксията, оправи картината и покривката и се върна в спалнята. Погледна се учудено в огледалото. Защо очите й блестяха така, а бузите й още червенееха? Очевидно планинският въздух вършеше чудеса…

Тя си легна и отново взе прекъснатото четиво. Четеше, но не разбираше смисъла. Мислите й блуждаеха, буквите се сливаха пред очите й. Остави книгата, угаси лампата и се опита да заспи, но не успя. Дълго лежа, загледана в тавана.

По някое време все пак се унесе. Но дори насън събитията от деня безмилостно я преследваха. Видя как Девън Къртли бе застанал внезапно пред нея в гората, как се ухили, когато бе изпълзяла изпод леглото, подигравателните искри в очите му, когато го бе наругала. Въртеше се неспокойно от една страна на друга.