Леон Тансо
Прекрасната любов (9)

9

Нито в един от петте департамента на Бретан не можеше да се намерят по-меки и по-уханни чаршафи от тези в Глейскър. На Ги дьо Виевик те му се сториха по-неудобни от купчините каменни въглища, върху които така често му се бе случвало да спи по време на нощните престои по гарите. Хвърлен внезапно в средата, към която по право принадлежеше и в която трябваше да се е движил, ако злата съдба не бе го тласнала по пътя на бедността и труда, той до сутринта не успя да затвори очи. Струваше му се, че след срещата с Жана дьо Кормей — той мислено я наричаше със старото й име — ще настъпи край на тежките му изпитания, струваше му се, че заедно с приятелката от детските години той ще може да намери отново родния покрив, под който някога бе играл с нея.

Уви! В живота действителността е изтъкана от страдание, а щастието е мечта. Родният замък както по-рано е пуст и заключен и Ги може би никога няма да се върне в него. А ако случайно се върне, то и там ще бъде така самотен, както и тук.

Въпреки волята му миналото постоянно изплуваше в неговата памет, отстъпвайки място на настоящето. Чувствата му се пробуждаха като принцеса от приказките, но вече променени, израснали сякаш по време на дългия сън. Вместо наивната детска привързаност се бе появило нещо ново, по-сложно и вълнуващо. Като математик и инженер, привикнал към точните науки, Ги започна да преценява своето положение по пунктове. Часовникът удари шест часа, а той все още си задаваше въпроса нямаше ли да бъде по-добре за душевното му равновесие, ако не бе попаднал в замъка на спящата красавица и не бе намерил вратата на замъка отворена.

Достатъчно, приятелю, стига толкова — каза той сам на себе си, скачайки от кревата, — искаше да не спиш и да си помечтаеш, чудесно! А сега се върни към изчисленията си и внимавай, да не би да си забравил от вчера своята алгебра!

Кой не е чел в приказките на Гьоте историята за бедния селски свещеник, който в съня си се превръщал в богат млад велможа, обичан от прекрасната Кларимонд. Но настъпвала сутринта и отец Ромуалд след среднощните пиршества с венецианските патриции се виждал принуден отново да се хване за требника.

Уви!… И за Виевик, както и за бедния свещеник в приказката, красавицата Кларимонд не съществувала наяве.

Ги се облече набързо в обширната тоалетна стая, в която спокойно можеше да се помести цялата му квартирка на улица „Монж“. Много преди определения час той вече се разхождаше по покритите с окапали листа алеи, от които се виждаше задната фасада на дома. Очите му неволно се насочваха към единствените прозорци със спуснати пердета. Това вероятно бяха нейните…

Но ето че пердетата се размърдаха. Ги се разтрепери и се прикри зад едно дебело дърво. Прозорецът се разтвори и от него, изложено на утринния вятър, се показа свежото избръснато лице на Дьо Гюноде. В същата минута на две крачки от Ги се разнесе весел смях, сребрист като песента на чучулига. Той се обърна. Жана му протягаше ръка.

— Извинете! — каза тя. — Не можете да си представите колко трогателен изглеждахте, когато наблюдавахте събуждането на своя началник.

— Извинете, госпожо…

— Госпожо! Той ме нарича госпожо! Заслужавате да ви накажа и да ви лиша от изненада. Спомняте ли си какво ви обещах вчера вечерта?

— Вие вече удържахте на обещанието си. Съвсем не очаквах да ви срещна така рано.

— Съществуват и други неща, които изобщо не очаквате! Как смятате да се придвижите до реката?

— С бричката на вашия чичо заедно с господин Дьо Гюноде. Вече я запрягат.

— Много се лъжете. Ще дойдете с мен в моята открита каляска, която също вече запрягат.

Жана настани на задната седалка едно петнадесетгодишно момче, изпълняващо временно задълженията на грум^[1]. Колата й се понесе по разровените и неасфалтирани пътища. Младата жена направляваше изключително ловко своето конче.

— Услуга за услуга — пошегува се тя. — Вие ме возихте на локомотив, сега аз ще ви повозя на своето пони. Наистина това ще бъде малко по-тихо.

— Да, но затова пък прахът е по-малко!

— И никой няма да бъде глобен за превишена скорост! Помните ли? А аз тогава реших, че сте пиян!… Бедни приятелю! Колко тежко сте живели тогава!

— Аз и сега живея тежко! Причината не е в професията ми. Трудът не означава нищо, когато вечер можеш да споделиш със свой близък човек умората и грижите си. Самотата, ето кое е ужасно! А човек в моето положение не може да има никого, освен другарите си по служба. Аз съм сам на този свят и ако утре умра, няма да има кой да ме погребе във Виевик, освен старата Франсоаз.

— Но нали не прекарвате целия си живот в такава самота, Ги?

— Страхувам се, че да. Във всеки случай тя ще продължи още дълго. Единствената ми цел в живота е Виевик. Ако някога спечеля достатъчно, ще отворя вратите на стария замък. И тогава може би ще се погрижа името на нашия древен род да не изгасне заедно с мен. Твърде възможно е това да стане, когато радостите на живота станат недостъпни за мен като в баснята за орехите и за катеричката. Но да става каквото ще! Знаете ли, Жана, какво би могло да ми послужи като някакво утешение? Бих желал, когато вече няма да ме има, моят стар замък да остане за някого от вашите синове. От вчера непрестанно мисля за това.

Младата жена сякаш не чу думите на Ги, заета със заобикалянето на дълбок ров.

— Това няма да бъде скоро — продължаваше той. — Ние двамата вероятно ще остареем, докато настъпи този щастлив ден, когато вие отново ще пристигнете във Виевик, при мен, при вашия син, при себе си…

— Ги — каза младата жена, силно изчервена вероятно от тръскането по пътя, — вие цял час говорите само за себе си. Да бяхте се позаинтересували малко и за мен. Вашият проект е неосъществим в самата си основа. Аз нямам синове. Овдовях половин година след сватбата си.

После тя му разказа за брака си с човек, безумно влюбен в нея. Веднага след сватбата те заминават за Италия, а в началото на лятото тя се завръща във Франция заедно с умиращия си съпруг. Римската треска за няколко дни го смазва. Оттогава живее със свекърва си, свята и добра жена. Двете са самотни. Те са обединили своите два разбити живота и живеят заедно. Зимата прекарват в Париж, лятото — в Кормей. Понякога — късо пътешествие, през есента — един месец в Глейскър, това е обикновено цялата ваканция на Жана, както се изрази тя.

Ги не я прекъсваше. Може би той изобщо не чу втората част от разказа. За щастие не му се наложи да отговаря, тъй като каляската достигна реката. Там вече се бе събрала комисията, заобиколена от тълпа заинтересовани и любопитни.

Преди всичко трябваше да се проучи местността, да се изследва почвата, да се извършат измервания. Жана, която принадлежеше към хората, които откриват навсякъде по нещо интересно, се движеше със ситни крачки до Ги, ту навлизайки в гъстите храсти, ту стъпвайки по пясъчния бряг, открит за морските приливи. Като глезено дете тя се докосваше до всичко — отклоняваше с парче желязо стрелката на компаса, забавляваше се, разглеждайки през тръбата на нивелира фигурата на чичо си, който ходеше с наведена глава като огромна муха по тавана.

От време на време Ги прекъсваше изчисленията си, за да се отдаде на щастливото усещане за нейното присъствие, усещане, че тя взема участие в неговите работи.

— Госпожо немирнице! Ако продължавате все така да пипате всичко, ще бъдете наказана.

— Добре. Няма повече. Но тези инструменти, всичко е така забавно! Знаете ли какво, Ги? Заповядайте догодина в Кормей, за да построите мост.

— Но там няма река.

— Така ли? Колко жалко! Е, тогава ще намерим нещо друго. Нали вие можете да строите не само мостове?

Младият човек с ново усърдие се залавяше за работата си. По време на изчисленията, на импровизираната закуска и на всичките разговори в главата му звучеше фразата, която Жана му бе казала сутринта: „Аз овдовях половин година след сватбата си.“

Въпреки всичко той изпълняваше блестящо възложената му мисия и Дьо Гюноде често кимваше одобрително с глава. Вниманието, с което Ги изслушваше думите на всеки, и умението му да намира приемливи решения на противоположните становища спечелиха уважението на присъстващите. Той предложи мостът да се построи с една брегова подпора без допълнителни отвори. Разходите наистина щяха да бъдат големи, но по-малки от предполагаемите. Освен това можеше да се предполага, че правителството ще поеме част от разноските, защото стратегическото значение на тази нова линия е извън всяко съмнение.

Горещо аплодираха младия оратор даже онези присъстващи, които не разбираха нищо от речта му, защото говореха само на долно бретонско наречие. За него обаче имаше значение одобрението само на една-единствена личност. Той виждаше усмивката й, която му говореше на съвсем разбираем език: „Браво, Ги, браво!“

Всички се завърнаха в Глейскър. Смрачаваше се вече и сякаш по взаимно споразумение Ги и спътничката му избягваха сантименталната насока на разговорите си.

— Вашият двадесет и осем дневен отпуск в Бретан вероятно ви се струва много дълъг — промълви Ги. — Аз съм уверен, че вие сте истинска парижанка и скучаете навсякъде, освен, в Париж.

— Личи си, че малко ме познавате. Аз се чувствам добре навсякъде, където мога да постъпвам, както си искам. Нима може да ми е скучно в Глейскър, където от сутрин до вечер ме глезят! Впрочем трябва да призная, че мен винаги са ме глезили, като се започне с вас. Сериозно, Ги, моля ви, не мислете, че аз съм само една парижка кукла, облечена и сресана по последна мода!

— Нищо не мисля. Но вие нямате никакви задължения и сте достатъчно… привлекателна, за да ви ухажват всички около вас.

— Много съм ви благодарна за комплимента „привлекателна“! — възкликна със смях младата жена. — Дори да приемем, че не изпитвате никаква снизходителност към приятелката си от детинство, нима по силата на тази „привлекателност“ аз трябва да съм това, което вие предполагате? Попитайте леля ми не отделям ли време за нейните пиленца, за нейните градини, за нейните бедни! А трябва да знаете, че количеството на нейните пиленца и бедни е неограничено.

— Както някога у дома — въздъхна Ги.

— Попитайте господин Дьо Фалпое страхувам ли се от шесткилометрова разходка пеша. Попитайте го научих ли се да разговарям по долно бретонски. И тогава самият вие, неблагодарни приятелю, ще решите по съвест колко от жените, които минават за сериозни в обществото, биха изпитали удоволствие да участват в изследването на някакво блато в компанията на двама инженери.

— Трябва да си признаем, че ние сме доста скучни хора.

— А нима сте забелязали да ми е скучно? Скъпи Ги, искам да ви докажа, че се гордея с вас, с вашите знания, благодарение на които сте изпратен тук, гордея се с вашата енергия, с вашата силна воля. Трябва да знаете, че аз се прекланям пред вас. Ако преди пет години в Обре вие ми се бяхте обадили, аз щях горещо да стисна вашата черна бедна ръка.

— Благодаря ви, Жана. Вие ме карате да забравя изпитанията си. Вие сте същата мила Жана, която ме молеше за прошка!

— И винаги ще си остана същата. Ще се радвам, ако след три седмици ме посетите в Париж. Идвайте при мен колкото може по-често и ви забранявам да говорите, че сте сам на света! Обещайте ми, Ги. Обещайте ми да бъдете не само най-старият, но и най-близкият ми приятел!

Ги усети искреността в думите на младата жена. Трогнат, той даде исканото обещание.

Без да произнесе нито дума повече, Жана приближи пръст до устните на младия човек, сякаш желаейки да запечата даденото обещание.

На другата сутрин Дьо Гюноде и Виевик трябваше да отпътуват от Глейскър: единият, за да се върне в службата си, а другият — в Париж. Верни на традициите на старото бретонско гостоприемство, господин и госпожа Дьо Фалпое станаха, независимо от ранния час, за да присъстват на прощалната закуска, обилна и разнообразна както винаги.

Главният инженер добросъвестно уважи пиршеството. Ги седеше на масата, без да има сили дори за глътка чай. На лицето му се бе отпечатала прекараната безсънна нощ. Изведнъж вратата, към която той твърде често поглеждаше, се отвори и се появи Жана, която бързо зае мястото си до него. Вълнението, което се появи върху лицето на Виевик, я порази. Тя разбра, че той я обича.

— Защо не закусвате? — попита го тя точно както преди петнадесет години.

— Не, аз ям — промърмори неразбрано Ги. — Тоест по-добре е да си призная, много е рано и още нямам апетит.

— Аз искам да закусите — каза тя.

Със собствените си ръце тя отряза тънка филийка и я поднесе към устата на Ги, като кокетничеше с белите си пръсти.