Леон Тансо
Прекрасната любов (16)

16

На другата сутрин точно в осем часа Виевик влизаше в малката гостна на улица „Верен“, където Жана пиеше чай със сладкиши и варени яйца.

В първата минута той почти не я позна — костюмът й бе необикновено странен. Тя бе с къса куртка с безброй джобове, с широки панталони, вкарани във високи ботуши от мека кожа. На главата й кокетно стоеше пухкава мъжка шапка. Наоколо бяха разхвърляни къса пушка от голям калибър, кожена ловджийска чанта и ловджийски камшик. Тези атрибути говореха за добър ловец.

— Сега разбирам защо така рано ми определихте среща — каза Ги. — А аз не повярвах на очите си и три пъти препрочетох вашата бележка.

— Седнете да поговорим сериозно — отсече нервно Жана. — Чичо ми всеки момент ще се появи, така че разполагаме само с няколко минути. Предупреждавам ви, че съвсем нямам намерение да бъда любезна с вас.

Виевик наблюдаваше учудено Жана. Независимо от необичайната обстановка, той долови в изражението й нюанси, които му напомниха лицето й в Глейскър.

— Надявам се, че си спомняте срещата ни през есента в Глейскър — почна Жана сякаш под влияние на същите спомени. — Оттогава аз ви смятам за своя най-добър приятел, което съм заявявала на всеослушание не един път. Трябва обаче да ви предупредя, че в отношенията със своите приятели съм ревнива така, както другите в любовта.

— Струва ми се, че не съм ви давал никакви поводи за ревност — рече Ги с тъжна усмивка. — Освен вас аз нямам никакви други приятели.

— Тогава по какъв начин други са разбрали преди мен за вашето предполагаемо заминаване?

— Споделих своето намерение единствено с моя началник и възнамерявах да ви поставя в течение, след като всичко бъде решено.

— А мога ли да узная защо искате да заминете за Сенегал?

— За да спечеля средства, с които да живея — отговори Ги, като въртеше нервно в ръцете си щипката за захар. — Вие добре знаете, че искам да се завърна във Виевик с необходимите за неговото поддържане средства.

— С други думи, вие се срамувате от вашата бедност!

— Аз! Съвсем не! И вие много добре го знаете! Само че тук имам възможност да се боря, а във Виевик ще се наложи да се призная за победен.

— Следователно единствената ви цел е печалбата и не съществуват други причини, които да налагат заминаването ви?

— Да — отговори Ги, стремейки се да не гледа в очите младата жена.

— В такъв случай няма защо да заминавате. Не е необходимо да хващате жълта треска, когато имате възможност да се сдобиете със средства и тук, като получите зестра от бъдещата ви жена например.

Ги леко подскочи, но замълча.

— Досещате ли се — продължи Жана — за кого ви намеквам?

— Бих ви помолил да не разговаряте с мен със загадки — рече с усилие Ги.

— Разбира се. От вас зависи дали да станете съпруг на Луиз дьо Шамбер.

— О! — въздъхна той. — И вие сте поели задължението да ми направите подобно предложение!

— Какво лошо има в това? Вие се харесвате на богата девойка, но тя ви намира за твърде самолюбив, за да й направите предложение. Според мен подобна перспектива е много благоприятна за вас.

— Безкрайно сте любезна.

— Госпожа Дьо Шамбер ще има годишен доход от сто хиляди франка!

— Но тя не ми харесва! Не изпитвам никакви чувства към нея.

— Чудесно, скъпи мой. Но ние с вас не сме съвсем млади, за да обръщаме внимание на подобни подробности…

— Не мога да говоря за вас, но в това отношение аз съм съвсем млад!

— Чувствата могат да се появят по-късно. Не бързайте. Не сте длъжен да вземете решение веднага. Наистина тя не е блестяща красавица, но…

— Моля ви, Жана, да оставим този въпрос. Нито тя, нито която и да било друга! Никога няма да се оженя за пари!

Младата жена замълча за минута, замислена за нещо свое.

— Добре, няма да говорим затова. Но нали вие, Ги, не възнамерявате наистина да заминете в Сенегал?

— Желанието ми е съвсем сериозно. От това зависи може би цялото ми бъдеще.

— Изглежда, имате доста твърд характер, Ги, и жестоко сърце, щом можете така леко да махнете с ръка на всичко без капка съжаление. Колкото до мен, вие много ще ми липсвате!

— Достатъчно! — отговори горчиво той. — Ще използвам вашите думи: ние не сме така млади, за да се влияем от подобни дреболии.

— Ги — започна Жана с изменен глас. — В името на скъпите за двама ни спомени останете, моля ви! Мисълта, че най-добрият ми, че единственият ми приятел се излага на опасност, ще бъде непоносима за мен! Нали и аз съм за вас единственото същество, което ви напомня за хората, които сте обичали, единственото същество, за което вие наистина ще тъгувате! Нима това не е така?

— Права сте — отговори младият човек, без да поглежда към Жана. — Но какво да се прави. Нашите пътища се разделят. Аз мога да разчитам единствено на собствените си сили, вашето бъдеще вече е определено и аз съвсем не съм ви нужен!

— Много се заблуждавате — възрази тя. — Вие сте ми нужен, защото аз зная вашата истинска цена така, както никой друг на този свят. А вие, напротив, твърде строго ме преценявате! Вие смятате, че аз нямам време да мисля. Грешите! Твърде много размишлявам, още повече сега, когато ми предстои да взема едни от най-важните решения в моя живот. А междувременно съм така самотна, Ги! Моля ви, забравете, че не сте ми брат! Идвайте често, карайте ми се, помагайте ми! Но не заминавайте! Моля ви, Ги, не заминавайте…

Жана закри лицето си с ръце и се разплака. Бледен като платно, Виевик се приближи до нея и приятелски сложи ръка върху рамото й.

— Ще направя всичко, което искате. Само не плачете. Не мога да гледам сълзите ви и ще се постарая никога да не… О, Жана! Ако знаехте!

— Е, какво, племеннице, готова ли си? — раздаде се от антрето гласът на виконт Дьо ла Туртелиер. — Закъсняваме!

— Идвам, идвам — отговори Жана, поднасяйки ръката си към устните на Виевик. — Благодаря ви, скъпи приятелю — бързо каза тя. — Да ви даде Бог всичко най-добро. Довиждане. Идвайте по-често!

Като се върна у дома, Ги написа незабавно на началника си:

„Размислих и оставам. Дано не ми се наложи да съжалявам!“