Леон Тансо
Прекрасната любов (22)

22

С отвращение Виевик се залови за задачата, която му предстоеше да изпълни. Ролята на доносник искрено възмущаваше неговата честна натура. От друга страна обаче, той искаше да направи Жана своя жена, воден от любовта си към нея, а не от желание да я спаси от един лицемер и грубиян, който използва физическото си превъзходство като аргумент за убеждаване на жените.

Ето защо, макар и твърдо решен да я предупреди, Ги продължаваше да мълчи по този въпрос. Освен това въпреки малко по-скромния начин на живот, който сега водеше Жана, с нея трудно можеше човек да остане насаме за сериозен разговор. Виевик особено много се притесняваше от близостта на младата жена с госпожа Дьо Монгилем, която увличаше Жана във вихъра на приеми и удоволствия.

— Трудно ми е да разбера — казваше Ги — какво удоволствие намирате в обществото на тази жена.

— Ако знаехте само колко е мила и добра!

— Кога и в какво се проявява това? Аз самият едва намирам време да забележа колко вие сте мила и добра. Но за какво са ви тези качества при живота, който водите?

— Неблагодарник! Нима аз не съм достатъчно любезна с вас?

— Вие хвърляте любезностите си като пощаджия, който, без да се интересува от външния вид на писмата, ги хвърля по пощенските кутии. Вие нямате време нито да помислите, нито да прочетете нещо.

— Извинете, моля ви, но аз винаги мисля, преди да заспя, а чета в каретата, ако пътувам сама. Човек трябва да живее, докато е млад…

— И вие наричате това живот! Хубав живот! Лишен от храна за ума и сърцето!

— А какво вие наричате храна за сърцето, Ги?

— Как да ви обясни? Вие вече два пъти поглеждате часовника си.

— Какво да се прави. Очаква ме шивачката. Нямам какво да обличам.

— Дай Боже, това да е истина. Тогава щяхте да бъдете принудена да си седите вкъщи.

— Достатъчно, Ги. Напразно е желанието ви да ме откъснете от увлеченията ми по модата и тоалетите. Нима ще ме упрекнете, че се обличам добре? При това вие никога не сте критикували облеклото ми?

— Защото се смущавам от вида му. Знаете ли, Жана, коя от вашите рокли ми харесва най-много? Роклята, с която бяхте тогава в Плюневьоз. Скромна, обикновена рокля. Оттогава не съм ви виждал облечена с нея.

Още на другия ден Ги видя въпросната рокля, макар че тя съвсем не подхождаше за сезона. Той бе видимо трогнат.

— Колко прелестна сте днес! — възкликна той.

— Доживях и това! — отговори, смеейки се, младата жена. — В моя живот това е първият комплимент, направен ми от вас.

— Казвам ви го, защото днес сте красива само за мен. Нали?

— Няма да споря. Много съм горда от похвалата ви, след като непрекъснато слушам нравоучения.

А през това време Ги едва се сдържаше да не изтърси нещо, което нямаше да прилича нито на комплимент, нито на нравоучение.

Ги реши, че е време да сложи край на посещенията на госпожа Емери. Двусмислените слухове, които се носеха за нея, собственият му инстинкт му подсказваха, че мястото й не е в салона на Жана. А след откритието, което направи в ресторанта „Сребърната кула“, той прецени, че познанството с тази жена е не само вредно, но и опасно.

Ги неволно започна да наблюдава лорд Морби и приятелката му. Те се държаха студено и вежливо един към друг. Той забеляза обаче, че когато се поздравяваха, в погледа на госпожа Емери проблясваха злоба и презрение, а в очите на англичанина — чувствени пламъчета. И нищо чудно. Дълбоко в душата си Ги бе принуден да признае, че тази жена с оранжева коса и очи на пантера бе съвсем по вкуса на лорда.

Госпожа Емери забеляза погледа на младия човек, който я следеше, и очите й изведнъж припламнаха със странна светлина, а ноздрите й затрепериха. Тя беше чудесна в тази минута, дори може би по-красива от Жана. Но Ги не мислеше да ги сравнява. Той бе приел Жана със сърцето си. Затова в сравнение с нея госпожа Емери изглеждаше безобразна. В тази минута той бе обзет само от една мисъл: Мястото на тази жена не е тук!

Той си тръгна съвсем рано, тъй като на другия ден го чакаха служебните му задължения, и бе безкрайно учуден, когато в преддверието се срещна с госпожа Емери.

— Ще бъдете ли така любезен, господин Виевик, да ме изпратите до вратата на моя дом. Съвсем близо е — на две крачки оттук. Искам да повървя малко пеша, защото имам силна мигрена, а в каретата ми става още по-лошо.

Трудно се отказва на подобна молба. Освен това Ги бе доволен от възможността да поговори насаме с госпожа Емери. От друга страна, всяко грубо действие по отношение на жените бе несвойствено на неговото джентълменско възпитание. Затова той крачеше мълчешком, като водеше под ръка госпожа Емери, и не се решаваше да я заговори. Тя също мълчеше отпусната върху ръката му и го докосваше с цялото си тяло. Тъй като знаеше, че младата жена не се чувства добре, той не се учуди от подобна фамилиарност. Единственото, което направи, бе да я посъветва да наемат карета.

— Не, благодаря ви — отговори тя. — Остават ни само няколко крачки. Имайте още съвсем малко търпение. Усещам, че почти ме носите на ръце. Ако не бяхте вие, отдавна да съм паднала.

Тя се притисна още по-силно, като стовари върху него цялата си тежест, сякаш наистина щеше да припадне.

Ги, който не можеше да различи истинския припадък от фалшивия, мислеше как по-скоро да стигне до дома й.

— Бъдете добър, помогнете ми да се кача до втория етаж — каза госпожа Емери точно когато Ги се готвеше да се сбогува с нея пред вратата на къщата, в която тя живееше. — Бъдете любезен докрай!

Ги помогна на младата жена да се изкачи до квартирата си и сам отключи, дотолкова младата жена му изглеждаше зле и неспособна за най-малкото усилие. Той й помогна да влезе в малката гостна, изпълнена с упойващия аромат на различни цветя.

Стаята бе бледо осветена от малка настолна лампа. Не се появи никаква прислуга.

Щом влязоха в квартирата й, госпожа Емери сякаш се почувства по-добре. Тя пусна ръката на Ги и отиде в съседната стая. Ги бе смутен, макар че малцина биха били смутени при подобни обстоятелства. За него съществуваше само една жена и той бе твърде далеч от мисълта за каквато и да било авантюра. Затова бе повярвал на внезапната болест на тази хитра комедиантка. Той дори мислеше да си тръгне, когато госпожа Емери влезе сменила вечерния си тоалет с домашен. Тя бе в черна атлазена дреха, под която очевидно нямаше нищо друго, тъй като гънките очертаваха съвсем ясно котешката й фигура.

— Вие бяхте много добър — каза тя, като се приближи до Ги, — сега, след като се преоблякох, се чувствам много по-добре.

Като произнасяше тези думи, тя го гледаше с поглед, в чийто смисъл човек трудно можеше да се излъже. Изведнъж сграбчи ръката му и за негова изненада я поднесе към устните си, а после я допря до сърцето си, чието туптене съвсем отчетливо се долавяше под тънката копринена тъкан.

— Госпожо — каза Ги, като се отдръпна от Емери със студена учтивост, — вие изглеждахте сериозно болна. В противен случай нямаше да ви безпокоя с присъствието си така късно.

— Не е ли все едно колко е часът? — каза тя, без да изпуска ръката му. — Може ли някой да ми забрани да посрещна един добър приятел, когато си искам?

— Кой ли? — възкликна язвително Виевик. — Лорд Морби например!

— О! — възкликна младата жена. — Виждам, че вече добре са ме злепоставили пред вас. Но аз не се интересувам от нападките на онези, които ми завиждат и които презирам. Трябва да знаете, че ще затворя вратата си пред лорд Морби, както и пред всеки друг, след като вие започнете да ме посещавате.

— Трудно е да се повярва на подобно твърдение, след като зная поведението му към вас.

— Какво поведение? За какво намеквате? — извика развълнувано тя.

— Достатъчно — прекъсна я Виевик, чувствайки отвращение към нея. — Да не разиграваме тази комедия. Тези дни бях в „Сребърната кула“ и зная какво се случи там. Съжалявам ви от цялата си душа.

Госпожа Емери вдигна глава, готова да посрещне опасността.

— Какво толкоз е станало там? Какво знаете и кой ви е дал право да ме съжалявате?

— Зная, че тогава този човек ви наби, и съжалявам, че вие сте негова съучастничка срещу жената, която вие наричате своя приятелка и която не ви е направила нищо, освен добро.

В първата минута госпожа Емери силно се смути, но нейният дългогодишен навик да интригантства веднага й се притече на помощ.

— Да — каза тя с трагичен театрален жест. — Този негодяй ме преби. Кълна се обаче в позорните синини, които сега ще ви покажа, че той никога повече няма да види жената, която вие обичате. Повярвайте, аз ще изкопая истинска пропаст между тях.

След тези думи тя рязко дръпна пеньоара от раменете си и се показа достоен за ръцете на скулптор бюст, едва прикрит с мрежеста дантела. На млечнобелите й рамене още личаха кърваво сини петна, които бяха резултат от капризите на Морби.

При вида на синините Ги въздъхна и неволно стисна юмруци. Той си представи на каква опасност можеше да се изложи жената, която обичаше, ако случайността не бе го тласнала по пътя на госпожа Емери. Тя пък по съвсем друг начин изтълкува реакцията му: помисли, че в него заговори състраданието, а може би и някакво по-горещо чувство.

— Не се безпокойте, моля ви, госпожо — заговори той след известно мълчание. — Не се нуждая от ничия помощ, за да защитя жената, на която съм предан от цялото си сърце. Ще съумея да я предпазя от вашия англичанин и — извинете за откровеността — от вас самата. Между двете ви също трябва да се изкопае пропаст. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа.

Ги се поклони студено и се насочи към изхода, но госпожа Емери се хвърли към вратата и я прегради с тялото си.

— Как! — възкликна тя, протягайки към него великолепните си ръце. — Вие ме гоните от дома на госпожа Дьо Рамбюр?… С какво право? Струва ми се, че малко избързвате с претенциите си да се разпореждате в нейния дом! Не забравяйте, че противник като мен не е за подценяване!

— Пуснете ме — каза Виевик, като леко я отстрани. — Вие, изглежда, се самозабравихте.

Тя го обгърна с ръце и се притисна с цялото си тяло към него.

— Да! — възкликна тя със задъхан от вълнение глас. — Да, аз съм обезумяла от срам, от гняв, от ненавист… Аз съм обезумяла от… О, Боже! Как бих искала да забравя всичко на този свят! Как бих искала да забравя, че съм жива!

Виевик с усилие се откъсна от обятията на опасната, обзета от страст жена. След две минути вече бе на улицата и вдишваше с удоволствие студения нощен въздух. Той бе така развълнуван от преживяната сцена, че не забеляза минаващия по отсрещния тротоар маркиз Дьо Роштор, който с вдигната на палтото си яка, крачеше по посока на двореца Дьо Рамбюр.

— Извинете, че така късно се появявам — каза кралят на приемите. — Връщам се от изложбата на улица „Сазе“. Бях поел ангажимент да покажа изложбата на една прекрасна особа, която доста дълго се подпира на ръката ми… Само че не виждам някои от обикновените ви посетители?

— Да. Господин Виевик и госпожа Емери напуснаха по-рано от обикновено. Него го чака работа вкъщи, а нея я болеше главата — мигрената й се обади.

— Така ли? — възкликна Роштор, изоставяйки всякаква деликатност по отношение на жената, която не можеше да понася. — Трябва да предположим, че за него тя се е превърнала в работа, а той я е излекувал от мигрената й.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Преди пет минути видях как вашият приятел излезе от входа на госпожа Емери. Впрочем това не ме интересува. Представете си, имах търпението да пресметна на колко обяда съм канен този месец. Оказва се — на седемнадесет!

Ако маркизът не бе така погълнат от собствената си личност, той би забелязал настъпилата у Жана рязка промяна. Тя бе престанала да го слуша, не чуваше какво й говорят и останалите. Струваше й се, че часовниковите стрелки се движат твърде бавно. Накрая всички се разотидоха. Тя се прибра в своята стая, погледна се в огледалото и бе поразена от промяната в лицето си. Но още по-голяма промяна бе настъпила в сърцето й, където бушуваше истинска буря.