Леон Тансо
Прекрасната любов (8)

8

Племенницата на господин Дьо Фалпое бе красива и елегантна млада жена на около двадесет и три — двадесет и четири години. Тя странно контрастираше със суровата обстановка, с обитателите на този дом. Сред масивната дъбова мебел, покрита с пожълтяло от времето кадифе, синята й копринена рокля изглеждаше не на мястото си, а глиненият под, боядисан с червена боя, съвсем не бе пригоден за такива елегантни атлазени обувчици.

На фона на повехналите лица на чичото и лелята красотата на младата жена правеше още по-силно впечатление, а грациозно ушитата й рокля изглеждаше още по-изящно в сравнение с безформения тоалет от кашмир на госпожа Фалпое.

Нейните кафяви, с тъмен блясък коси бяха сресани по последна мода, малката й глава притежаваше закачливата самоуверена красота на жените от нашия век. Носът й, нямащ нищо общо с класическия римски нос, а още по-малко с класическия гръцки, беше само парижки, затова пък розовите й ноздри постоянно потръпваха, подсказвайки рядка чувствителност. Трудно можеше да се определи, особено вечер, какъв цвят имаха очите й — сини или зелени. Очарованието им идваше от влажния блясък, който напомняше пейзаж, огрян от ярко утринно слънце след дъждовна нощ.

На Ги дьо Виевик се наложи да седне на масата до хубавата непозната. Смутен, той не намираше кураж да я заговори.

— Направо от Париж ли идвате? — започна тя с присъщата й непринуденост.

— Аз бях в Париж тази сутрин, госпожо, и както винаги с радост го оставих. Белите ми дробове са жадни за селски въздух, но впрочем… страхувам се да не загубя доброто ви отношение…

— Първо трябва да го заслужите — отговори тя, смеейки се.

— Исках да кажа, госпожо, че ненавиждам Париж.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изпитвам към вас чувство на дълбоко съжаление. Какъв е вашият идеал — Бретан?

— Друг на моето място може би щеше да отговори утвърдително. Но аз не понасям шаблоните и затова ще ви отговоря, че моят идеал се намира далече оттук, в един затънтен край, неизвестен на никого, а още по-малко на вас.

— Откъде знаете? Аз съм пътешествала твърде много.

— Кракът на пътешествениците рядко стъпва там. И слава Богу! Там може да се стигне само с водач. А за да се обикне този край, човек трябва да е роден там, да прекара там детските си години и там да погребе своите близки.

— Нима родителите ви са починали? — запита младата жена, гледайки съчувствено Ги.

— Да. Около мен и в мен всичко е мъртво. С изключение на спомените. Но вие…

— Да не говорим за мен. По-добре да се върнем към вашите спомени. Знаете ли, че наистина започвате да ми ставате симпатичен. Умението да не забравяш днес е рядко качество.

Тук разговорът бе прекъснат. Отново изникна драматичният проблем за железопътната линия. Разговорът се водеше между генералния съветник и Дьо Гюноде, но Ги не можеше да стои встрани от разговора. Госпожа Дьо Фалпое наблюдаваше тъжно как произведенията на нейната кухня оставаха незабелязани. Младата жена, напротив, с учудващо внимание следеше разговора на мъжете, сякаш интересите на Плюневьоз й бяха особено близки.

Накрая вечерята завърши и разговорът съвсем естествено приключи. Вървейки под ръка с Виевик, младата жена го задържа.

— Леля не обича да се пуши в гостната — каза тя. — Затова запалете цигарата си тук. Така няма да се възобнови спорът ви. Никога не бих предположила, че е възможно така темпераментно да се разговаря за железопътна линия.

— Между впрочем, госпожо, без тази железопътна линия аз нямаше сега да съм тук и да имам честта да бъда ваш съсед по време на вечерята.

— Но вие не се възползвахте от тази чест.

— Много повече, отколкото мислите, и по съвсем друг начин.

— Тоест как?

— Вече ви казах, че дълги години не съм присъствал на семейни вечери. Трябва да си призная, че разговаряйки за фундаменти и приливи, аз си мислех за съвсем други неща.

— Не ви личеше.

— Аз мислех — продължи Виевик — за последната вечеря в дома на моите родители. Оттогава изминаха двадесет години. Но като сега виждам баща си и майка си, седнали един срещу друг, така както господин и госпожа Фалпое. Извинете ме, изглежда, се увлякох и не зная какво говоря…

— Продължавайте, моля ви! — каза младата жена и гласът й затрепери.

— През онази вечер ме боляха очите, нямах настроение и не се хранех. До мен седеше седемгодишно момиче, мило, скъпо дете, с което бяхме най-големите приятели на света. Тя също не докосваше нищо на масата. Когато я запитах защо не яде, тя ми отговори: „Ще ям, когато и ти, Голям Ги.“ Тя винаги ме наричаше така, защото бях почти два пъти по-голям от нея.

Гласът на Виевик трепереше от вълнение. Той замълча под предлог да запали загасналата си цигара. Младата жена не сваляше поглед от него.

— Сега ще ви обясня защо точно така си спомням този ден. На следващата сутрин моята малка приятелка замина заедно с родителите си, а след половин година почина моята майка. След още една година обстоятелствата заставиха баща ми и мен да напуснем нашия замък и да заминем. Оттогава само веднъж посетих родното си място — когато погребах баща си. За втори път видях родния си дом отдалече: бяха го завзели прусаците и един вражески куршум едва не ме изпрати на оня свят. Оттогава повече не съм бил във Виевик. Виждате ли колко е тъжно всичко това и колко прав бях, като казах, че всичко е умряло в мен и около мен.

— А вашата малка приятелка също ли е починала?

— Не, слава Богу. Преди пет години прочетох във вестниците съобщение за встъпването й в брак. Разбрах, че е красива, че е сключила блестящ брак, и се зарадвах на щастието й.

— И само това? Наистина започнах да се разочаровам от вас. Нима никога не сте искали да се срещнете с нея?

— А защо? Времената се промениха. Сега аз съм обикновен инженер, който трябва сам да печели хляба си като човек с най-скромен произход.

— Вие сте прекалено благоразумен. Ние жените не обичаме такова поведение. Не мога да ви простя, че не сте се опитали да потърсите онова малко момиченце.

— Преди да твърдите това, госпожо, изслушайте продължението на разказа ми. По време на своите пътувания вие вероятно сте виждали машиниста, който кара локомотива — това страшно, потънало в сажди чудовище. Какво бихте казали, ако подобно същество се приближи до вас и ви протегне ръка? В продължение на три години, госпожо, аз бях такъв машинист.

— Какъв ужас!…

— Веднъж във вид, който имах честта да ви опиша, на станция Дез Обре бях така близо до моята малка Жана, както съм сега до вас, госпожо. Не успях да разгледам лицето й, защото то бе покрито с плътен воал. Що се отнася до мен, и родната ми майка не би могла да ме познае под дебелия слой прах и сажди.

— И вие не я заговорихте?

— А вие бихте ли започнали разговор в подобно положение? В един миг ми хрумна да протегна ръка, да й се обадя. Но не исках да я уплаша, или още по-лошо — да я накарам да ме съжалява. Тя беше така елегантна, изглеждаше така щастлива! Не, не произнесох нито дума. Само погледнах стройната й фигура, нежните й ръце, които така често бях държал в своите, и се хвърлих, плачейки към локомотива…

— Така, както плачете сега, както плача и аз самата — проговори младата жена. — Нима нищо не забелязвате?

С изпълнени със сълзи очи тя нервно стискаше ръцете на младия човек, повтаряйки със задъхан от вълнение глас:

— Нима не се досещате?

Накрая той разбра. Развълнуван, блед, с разширени от учудване очи, той я поглъщаше с поглед, сякаш искаше да компенсира онези дълги години, през които не бе я виждал.

Ги се опита да изглежда спокоен, но изразът на лицето му го издаваше. Той сведе глава и притисна челото си до ръката на младата жена. Минаха няколко секунди.

В този момент вратата на гостната се отвори и на прага застана Дьо Фалпое, който изпращаше уморения от пътуването Дьо Гюноде до неговата стая.

Учудването на Дьо Фалпое при гледката на командирования от министерството инженер, който целуваше ръката на неговата племенница, беше във висша степен комично. Жана неволно се разсмя.

— Скъпи чичо — каза тя. — Позволете ми да ви представя Ги дьо Виевик, мой приятел от детинство. Вие често сте чували покойната ми майка да говори за неговата майка, с която бяха много близки.

— Графиня Виевик!… Разбира се, разбира се, отлично си спомням. Моля да ме извините, но в първия момент не чух добре вашето име. Но и ти, племеннице, също не го чу!

— Извинете, чичо, но не сте прав. Само че аз съм дипломатка. Исках да разбера дали все още си спомня за мен моят Голям Ги.

— След това, което видях тук, очевидно е излишно да те питам за резултата от твоя експеримент.

Дьо Фалпое веднага съобщи на жена си за необикновеното съвпадение. Ги трябваше да разкаже цялата си история от начало до край. Всички го разпитваха, учудваха се, с изключение на Жана, която слушаше, мълчейки.

В дванадесет часа Фалпое даде да се разбере, че е време да приключват.

— Всичко това е чудесно — каза той, ставайки от масата. — Но не бива да забравяме и железопътната линия. Утре в седем часа ние ще огледаме мястото, където според проекта трябва да се построи мостът. Господа, да си пожелаем приятни сънища!

— Ще се видим с вас утре вечер — каза Виевик, сбогувайки се с Жана. — Аз заминавам вдругиден.

— Лош човек! Говори за заминаване. Лека нощ, мили Ги. За утре съм ви приготвила малка изненада.