Леон Тансо
Прекрасната любов (3)

3

През следващата зима замъкът Виевик потъна в дълбок траур. В разцвета на силите, младостта и красотата си почина графинята.

Този пръв удар на съдбата остави за цял живот в душата на Ги печата на тъгата — той боготвореше майка си.

Що се отнася до нещастния съпруг на младата, преждевременно починала графиня, отчаянието му не знаеше граници. След като положиха останките й в семейната гробница, осиротелият съпруг се оттегли в кабинета си, придружен от маркиз Дьо Кормей и сина си. Той притисна момчето до гърдите си и го помоли да излезе навън. Останал насаме със своя приятел от детинство, графът даде воля на отчаянието си. Той се срина в креслото пред писмената маса. Върху нея бе поставен изящен портрет, от който се усмихваше млада жена с удивителна красота.

— Луиз! Любов моя! — повтаряше той, обсипвайки портрета с горещи целувки. След толкова дни на напрежение нервите му не издържаха и той избухна в ридания.

Този изблик на отчаяние може би спаси живота на Виевик. Маркизът го остави да се наплаче, а след това се приближи до стария си приятел и го хвана под ръка.

— Бедни приятелю — каза той, — сърцето ми се къса, като те гледам. Най-страшното е, че не зная какво да ти кажа за утешение. Впрочем не, зная — ти имаш син!

— Нещастното момче!… Ако можеше да почувстваш колко много ме измъчва мисълта за него! На теб, мой стар приятел, ще разкрия това, което досега пазех в тайна заради нея! Впрочем съвсем скоро то няма да бъде тайна за никого.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Ги ще остане съвсем без нищо. Ако ти разкажа всичко, което ми се случи през последните години, ще видиш, че съдбата жестоко ме преследва. Неуспешни операции, разорени арендатори, неплатежоспособни длъжници — всичко изведнъж се стовари върху мен. С една дума, аз съм напълно разорен.

— Извинявай, но не мога да дойда на себе си от учудване. Ти, който си разумен човек, как не успя навреме да овладееш положението? Защо не намали наполовина разходите си, дявол да те вземе?

— Ах! Ако всичко се свеждаше само до това! Но тя! Ти как би постъпил на мое място? Не ми достигна смелост да й разкрия истината. Обичах да я виждам красива, добре облечена и безгрижна! Сега ми е все едно дали съм беден или богат! Но тя не бе лишена от нищо!

Нещастникът избухна отново в ридания.

— Но моят син — продължи той, сдържайки сълзите си, — какво ще стане с моя син? Той започва своя живот, без да има зад гърба си нищо, освен едно старинно име и голите стени на семейния замък.

— Нима се е стигнало дотам?

— Да. Единственото, на което се надявам, е да успея да спася нещо, с което да осигуря на Ги някакво образование, за да има професия. Това е всичко, на което може да разчита моето бедно момче.

— Приятелю, мога да ти кажа само едно. Не забравяй, че аз съм винаги на твоите услуги.

— Благодаря. Скоро всичко ще се изясни. Бъди спокоен, няма да си губя времето.

И действително графът всецяло се отдаде на предстоящата тежка задача, сякаш се стремеше да замени сегашните си неприятности с други подобни. Към края на 1861 година всичко бе приключило. От обширното някога имение остана единствено замъкът, грижата, за който бе поверена на стария Антоан и жена му, остана и един незначителен капитал, с който младият граф щеше да заплати образованието си.

През това време Ги навърши четиринадесет години.

Бащата и синът се готвеха да се преместят в Париж. В навечерието на заминаването, като подреждаха малочисления багаж в талигата, графът се обърна към сина си:

— Ще отпътуваме утре на разсъмване. Сега ела с мен. Необходимо е да направим няколко прощални визити.

— Прощални визити?

— Да. Предчувствам, че повече няма да се върна тук. Какво да се прави, приятелю! Твърде много страдах през последната година. Да вървим… Знаеш, че не обичам празните приказки. Ще ти се наложи да се изхранваш със собствения си труд, а този път понякога отвежда много по-далече, отколкото може да се предположи. Искам да ти кажа само едно: „колкото и далече да отидеш, не трябва да забравяш това, което сега заедно с теб ще видим за последен път.“

Ги мълчаливо последва баща си. След като наближиха главния вход, графът посочи с ръка изсечения в гранита герб:

— Прочети този девиз, Ги.

— Верните — с благоговение прочете момчето.

— Знаеш ли защо тези думи тук са изписани със старовремска ортография? Не? Тогава ще ти го разкажа накратко. В битката при Мансури мюсюлманите сериозно притиснали войските на крал Свети Луи. Един от нашите прадеди със синовете си му се притекли на помощ. „А! — казал кралят. — Ето ги моите верни Виевици!“ Това е всичко, което ни е останало, сине. Затова бъди верен във всичко и навсякъде!

Те се приближиха към замъка с фасада, издадена над рекичката, потънала в есенни мъгли, които се долавяха все още единствено над реката.

— Позната ли ти е историята на бъчвата с двете деца?

— Да — отговори ентусиазирано Ги. — Това се е случило по време на религиозните войни. Един от Виевиците отказал да се предаде на еретиците, обсадили замъка. През нощта заповядал от кулата на замъка да се спусне бъчва със слама. В нея били поставени двамата му сина близнаци. На другата сутрин замъкът бил превзет, нашият прадядо — обесен, но децата били спасени.

— Да, един от тези братя близнаци е твой прародител. Виждаш, че представителят на нашия род трябва да бъде мъжествен, да се надява на Бога и да пази завета за вярност. Ето какво искам да ти кажа. А сега ела да се сбогуваме с майка ти.

Те влязоха в малкия параклис, потънал в мрак и осветен единствено от светлината на кандилото. Бащата и синът коленичиха и дълго и мълчаливо се молиха. Статуите на светците студено ги наблюдаваха от своите ниши, сякаш гледката на скръбта, към която от векове бяха привикнали, вече не ги вълнуваше. Графът целуна надгробната плоча.

— Ги — каза графът, надигайки се, — имам една молба към теб. Обещай ми, каквото и да се случи, с каквото и да те изненада съдбата, да ме погребеш тук!

— О, татко! — възкликна момчето. — Опитвам се да бъда твърд, но когато ми говориш така, нямам сили да те слушам…

Те излязоха навън и вратата с глух шум се затвори зад тях.

Рано на другия ден бащата и синът напуснаха родното гнездо. Година по-късно Ги получи похвална грамота във втори клас на столичен лицей. Бащата, наел малка квартира, от чиито прозорци се виждаха дърветата на училищната градина, водеше живот, изпълнен с лишения, и отделяше три четвърти от онова, което бе успял да запази от миналото, за образованието на сина си.

Изминаха няколко години. Както често се случва с хора от известни фамилии, понесли удари на съдбата, граф Виевик се срамуваше от своята бедност и отбягваше старите си познати. Той се бе попрегърбил, косите му побеляха, разклатеното му здраве не обещаваше дълга старост.

И действително Ги нямаше още двадесет години, още не бе се дипломирал в политехническата гимназия, когато баща му издъхна в ръцете му.

— Благославям те и ти благодаря, дете мое — каза умиращият. — Спокоен съм за теб, Господ Бог не отвръща своята доброта от рода на верните. Аз съм щастлив — отивам при майка ти.

Вперил проницателен, изпълнен с нежност поглед в сина си, той прибави с усмивка, която отдавна не бе осенявала лицето му:

— Колко много приличаш на нея!

И отнесе усмивката със себе си в гроба.

В топлата есенна привечер ръждясалите врати на стария семеен замък се разтвориха пред последния представител на славния род, крачещ след скромна печална катафалка и следван от погребалното шествие.

Седем години вече Ги не бе стъпвал в стария замък и в тази горестна минута не смееше да пристъпи прага му, зад който го очакваха толкова спомени.

Той се разпореди да поставят скъпия покойник под сводовете на същата усамотена кула, която някога му служеше за учебно помещение. Широката стая бе цялата в черно. Ги седеше до ковчега на баща си, обкръжен от няколко стари слуги на семейството.

Погледът му блуждаеше по стените, които го връщаха към кратките, щастливи дни на неговото детство. В един ъгъл, върху голяма маса още стояха ученическите му тетрадки. На класната дъска, полузакрита с черна драперия, личаха още изписаните някога от детската му ръка цифри. Той виждаше старото кресло, в което обикновено сядаше неговият възпитател, виждаше обшитата от ръцете на неговата майка табуретка, върху която сядаше самият той.

Къде са те сега, скъпите на сърцето му хора, които така често пристъпваха този праг? Майка му почива на няколко крачки оттук, в семейната гробница, която утре отново ще се отвори. А баща му? Ето го, неподвижен и студен, лежи под кадифеното покривало! А малката Жана дьо Кормей? В ушите му още звучи тънкият й гласец от деня на неговото затворничество: „Ги, отвори!“

О, ако можеше да й отвори вратата, ако можеше тя да пристъпи този мрачен праг и да усети пълната разруха, ако бе възможно да види останките от миналото щастие, тя би плакала заедно с него!

На другия ден, когато баща му спеше вечния си сън под сводовете на параклиса, украсен със семейните гербове, Ги решително избърса сълзите си, хвърляйки последен поглед към стария замък. В двора тревата между плочите растеше по-бързо, отколкото треперещите ръце на стария Антоан успяваха да я оскубят. Фронтонът и входната врата бяха обрасли с тъмна покривка от мъх. Единствено гербът, поддържан от верните слуги, бе чист, без нито едно петънце. Трогнат, Ги още веднъж прочете славния девиз.

Без да губи нито минута, той се завърна в Париж към своите прекъснати занимания, предполагайки, че ще минат години, преди да види отново родните места.

Предстоеше му обаче да ги види много по-рано и съвсем не при обстоятелства, които би могъл да предположи.