Леон Тансо
Прекрасната любов (4)

4

След няколко месеца Франция бе сполетяна от война. Бяха сформирани нови корпуси и Ги, както много от своите приятели, постъпи като офицер в една артилерийска бригада. Изпратен първоначално към Лоара, неговият отряд по-късно участва в онова знаменито движение на изток, което бе последното, конвулсивно усилие за смъртно ранения лъв. Много скоро се наложи да преминат в отстъпление, да се промъкват през дълбоки снегове, да се катерят по планинските пътеки между Швейцария и неприятелските войски, разположени като гигантска мрежа чак до границата.

Колоната, към която се присъедини Ги с останките от своя полк, бе ариергардът на отстъпващите войски. Роден в тези места, Ги служеше за водач на отряда, придвижващ се с мъка през снеговете.

Една привечер отрядът навлезе в долината Луи, която се извиваше като сива лента из дефилето. Многобройни пътеки се спускаха към висящия над реката мост, над който се издигаше старинен замък. Това бе древното гнездо на старинния род Виевик.

— Когато преминем през моста — каза младият поручик на своя началник, — отстъплението ни ще бъде сигурно.

— Още по-добре! Но този замък сякаш нарочно е издигнат от самия дявол на нашия път.

— Днес сутринта той още не бе завзет от неприятеля, господин полковник.

— Но сега е в ръцете му. Чувате ли музиката?

На терасата на замъка проблясваха като мълнии червени пламъци и прелитащите над главите куршуми обсипваха със сняг войниците от преминаващия отряд.

— Засега те не са много — каза полковникът, прислушвайки се в стрелбата. — Ние ще се промъкнем по-рано от останалите. Слава Богу, че се стъмни. За съжаление няма да успеем да взривим след себе си моста.

— Това няма да отнеме много време, господин полковник. В дясната подпора на моста има барутна камера.

— Как успяхте да разберете това? Щом сте така сигурен, вземете четирима артилеристи и след като преминем моста, пъхнете в камерата два-три пакета барут. Желая ви успех и ако не се видим повече, прощавайте!…

Малкият отряд премина с бърза крачка покрай граф Виевик и неговите четирима артилеристи. Куршумите продължаваха да свистят, но имаха редки попадения. Когато последният войник и последното оръжие преминаха по моста, Ги заповяда да приготвят мината. Изведнъж конят под него падна и се претърколи в снега.

— Уви — помисли той, наблюдавайки как конят рита с копита във въздуха. — Някога ми изпращаха от терасата целувки, а не куршуми.

— Пазете се! Готово! — разнесе се предупреждението на войника, който хукна да бяга заедно със своя началник.

След миг мостът полетя във въздуха.

Движейки се през гората по следите на своя отряд, Ги усети, че с крака му не всичко е наред.

— Господин поручик, вие сте ранен — каза един от войниците. — След вас по снега остава кървава следа.

— Няма значение. Има и по-тежки случаи.

Сто крачки по-нататък обаче той загуби съзнание.

Но не е било съдено древната фамилия да изчезне този ден. Виевик е понесен на ръце от своите верни войници. След няколко месеца, получил червената лента на почетния легион, той постъпва в железопътното училище, а година по-късно завършва курса като инженер. На следващия ден Ги посещава директора на една от големите железопътни компании — честен, но грубоват мъж, покровителстван преди години от семейство Виевик.

— Какво ще кажете, млади момко? С какво мога да ви бъда полезен? — запита директорът: — Вие сте завършили училището. Какви са намеренията ви за бъдещето?

— Дойдох да се посъветвам за това с вас, господин директор. Вярвам, че ще ми дадете добър съвет, макар че едно хубаво място при вас би ми свършило добра работа.

— Скъпи мой, да говорим без заобикалки. Ако вашият дядо не бе заплатил образованието ми в лицея в Безансон, нямаше да съм това, което сега съм. Следователно аз ще изпълня дълга си, като използвам цялото си влияние във ваша полза. За съжаление то не е безгранично. Ако желаете да постъпите на служба при нас с три хиляди франка годишно, достатъчно е да го кажете.

— Разбира се, господин директор, като начало…

— И таз добра! Това е по-добре, отколкото да садите дървета по пътищата. След няколко години вие ще получавате пет хиляди на година и накрая ще склопите очи, оплакван от близките си, със заплата от хиляда франка на месец. Това е всичко. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че съм съгласен, но с надеждата да отида малко по-надалеч. Никога не съм мислил да правя административна кариера. Мечтата ми е, ако не успея да си възвърна предишното състояние, поне да спечеля достатъчно, за да живея и умра във Виевик. Разрешете ми да взема пример от вас.

— Е! Не се увличайте! Известно ми е, че вие сте завършили образованието си с по-висок успех от моя. Но аз имам голямо преимущество пред вас: аз съм син на обикновен лесничей, а не на граф.

— Достатъчно, достатъчно, господин директор — възрази, смеейки се, Ги, — минаха тези времена.

— Да, зная. Вие, хората от стария режим, мечтаете за нов разцвет на аристокрацията. Вие искате да ни надминете с личните си достойнства, за което ние сме работили цели векове. Ако не ни произвеждат полковници още с раждането ни, казвате вие, ние ще бъдем първи в Сен Сир. Ако земеделските ни владения се изплъзнаха от ръцете ни, ние ще станем милионери, като играем на борсата, или ще строим заводи. Дявол да го вземе, графе, ако успеете, трябва да благодарите на онези, които ви разбудиха с грохота от падането на Империята. Ето кога наистина ще станете господари на Франция…

— Вие гледате далече напред, господин директор. А сега бъдете така любезен да забравите за моя произход. Вие казвате, че сте работили къртовски. А аз какво правих в продължение на десет години?

— Зная, не е лесно да се постигне това, което сте достигнали, само че вие имате истински късмет! Вие знаете ли, след като завърших, как си изкарвах хляба? Работих като огняр в системата на железниците. След три години познавах локомотива като петте си пръста. Ето как направих кариера!

— Това ми е известно. Впрочем вие не сте единственият, който е започнал по този начин, и не виждам защо и аз да не последвам примера ви.

— Защото ръцете ви са твърде бели, а кожата ви е съвсем нежна.

— Още по-добре, така те по-лесно ще почернеят. Съветвате ли ме да опитам? Аз съм готов на всичко.

— Няма защо да говорим. Бъдещето принадлежи на специалистите практици. Но работата е изключително тежка.

— Още по-добре. Ще опитам. Необходимо ли е да се явя на някакъв изпит?

— Не се подигравайте. Сигурен съм, че за по-малко от половин година ще се научите да загрявате както трябва машината.

— И колко ще получавам за това?

— Като начало петстотин франка плюс икономията от горивото. След три години вие ще станете машинист първи разряд и ако всичко се развива нормално, можете да станете инженер по материалната част.

— Съгласен съм.

— Охо, млади човече, вие сте с характер! Кога искате да започнете?

— Веднага. Дайте ми само три дни, за да се наспя. Знаете какво значи да се държат изпити. През последния месец съм спал не повече от три часа на денонощие.

— В локомотива няма да можете да спите. Но това си е ваша работа. Вървете да се наспите. Чакам ви в понеделник. Ще ви устроя при добър началник и лично ще ви представя. Довиждане, графе.

— Наричайте ме просто господин Ги. Засега ще нося това име.

Няколко месеца по-късно преминаващият по бентовете на Лоара влак бе спрян внезапно от взрив.

— С куриерския влак се е случило нещо на километър оттук — каза железопътният служител. — Ще се наложи да изчакате около два часа.

— Притворете духалото, Ги — каза машинистът, — а после можете да дремнете. Само че гледайте да не тръгнем без вас.

Виевик изпълни това, което му бе наредено, и отиде да полегне на тревата на близкия скат.

— Не желаете ли да почетете? — запита го преминаващият с цял пакет вестници дежурен железопътен служител.

Ги взе първия попаднал му вестник, който се оказа „Фигаро“, и го разтвори, оставяйки върху всяка страница отпечатъка на измазаните си със сажди пръсти. Всичко, което прочете, изобщо не го интересуваше. Хрониката на светския живот не говореше нищо на обеднелия граф, печелещ по четири франка на ден, за да хвърля въглища в пещта. Новините го накараха да се усмихне.

— Удивително — разсъждаваше той. — Наистина може да се помисли, че Франция е длъжна да се облече в траур, защото дребният барон се е разорил и заминава за Япония. Колко трогателна е тази последна закуска в английското кафене! Дяволите да ги вземат тези репортери, стремящи се да просълзят публиката и глупаците, които им позволяват да правят това.

Той тъкмо се канеше да захвърли вестника встрани, когато вниманието му бе привлечено от едно познато име.

„Имаме честта да ви уведомим за предстоящия брак на госпожица Дьо Кормей, единствената дъщеря на маркиз Дьо Кормей и неговата съпруга, родена Дьо Фалпое, с господин Гийом дьо Рамбюр, принадлежащ към един от най-старите френски родове. Булката без съмнение ще заеме мястото на първа звезда в Сенжерменската област както със своята изключителна красота, така и с огромното състояние на съпруга си. Церемонията ще се извърши в манастира «Възнесение Христово» без никакви тържества поради траура на госпожица Кормей за родителите й.“

И така приятелката от детските години е осиротяла, както и той. Но тя ще бъде богата и щастлива, тя навлиза в живота заедно с любимия си човек, обкръжена от блясък и разкош, докато той — спътникът на детството й, е заставен със собствени сили да си пробива път в живота. На Ги рядко му се бе случвало да изпада в такива мрачни настроения, както в тази минута.

Той отпусна глава върху загрубелите си ръце, без да чува нито тихата песен на парата в дремещата машина, нито разговорите на пътниците, негодуващи срещу железопътните порядки. Върна се към прекараната с Жана последна вечер. Видя се заедно с нея в голямата зала на замъка, струваше му се, че усеща в ръцете си нейните ръце и чува гласа й: „Когато пораснем големи, Ги, аз ще се оженя за теб.“

В далечината някой размаха флагче:

— Готово! Напред! — раздаде се гласът на главния кондуктор.

Ги сякаш се пробуди от дълбок сън. Действителността под формата на лопата, ръжен и шише с масло го очакваше.

— Е, какво, приятелю, наспа ли се?

— Да — отговори огнярят, запретвайки ръкава на ризата си, за да изтрие с чистата над лакътя ръка очите си, влажни вероятно от… съня.