Леон Тансо
Прекрасната любов (27)

27

— Това вие ли сте? — учудено произнесе госпожа Емери, като демонстрира при вида на госта си доста сдържана радост. — Високо оценявам честта, която ми оказвате с посещението си, но вероятно сте забравили нашата уговорка да не идвате в моя дом. Вие сте твърде известен и лесно може да компрометирате една жена в моето положение.

— Достатъчно, скъпа моя. Един път не влиза в сметките. Стори ми се, че през последните две седмици ми се сърдите, и дойдох да разбера дали сме скарани или не.

— Само глупаците се карат. Съгласете се обаче, че не ми подхожда първа да се хвърля на врата ви.

— Една ваша френска поговорка гласи, че понякога се хвърлят на шията на човек, за да го задушат.

— Да, но вие сте способен да задушите една жена и без да й се хвърляте на шията.

— Вие все още ми се сърдите! Признайте си все пак, че вашите заплахи са в състояние да извадят от равновесие дори един светец. При това така усърдно посещавахте напоследък църковните служби, че вероятно се намирате в състояние на пълно опрощение.

— Кой ви е казал, че съм ходила на църква? Впрочем не виждам причина да го крия. Ние, бретонките, също сме християнки. Христос над възглавницата и кинжалът в…

— Да поговорим за кинжала…

— Значи ето защо сте благоволили да ме посетите. Жалко, че с вас не може да се говори спокойно.

— Престанете! Кажете какво е състоянието на нашите работи. Писмата ми още ли са у вас?

— Нима смятате, че съм способна да изхвърля през прозореца такава сума!

— А вие нима мислите, че аз съм способен да заплатя такава сума, без да съм сигурен в резултата?

— Защо не? Каквито и да са недостатъците ви, спокойно може да се вярва на вашата дума. Обещайте, че ще ми изплатите тази сума на другия ден след сватбата си, и аз ще бъда напълно спокойна. А за да ви окуража, ще ви съобщя една приятна новина.

— Слушам ви.

— Нашият красавец Виевик е изпаднал в пълна немилост.

— Боже мой, каква новина! Та аз зная дори името на особата, която е причината за… прогонването му.

— Наистина ли? — запита госпожа Емери, като прехапа устни. — Мога ли да запитам коя е тя?

— Не хитрувайте, скъпа моя. Три дни ви бях безкрайно сърдит. Струваше ми се, че сте започнали романче с Виевик.

— Всички мъже сте еднакви! Готови сте да захвърлите една жена, но не можете да допуснете мисълта, че тя ще ви изостави! Е, сега престанахте ли да се сърдите?

— Да. Душата ми отново е изпълнена е доверие.

— Чудесно. Такъв ви обичам. Каквото и да стане, внимавайте, когато се жените, Виевик да не се разбъбри.

— И за какво може да се разбъбри?

— Ето виждате ли? След добрата новина съм длъжна да ви съобщя и една лоша. Този господин ни е видял да излизаме заедно от „Сребърната кула“. Самият той ми го съобщи.

— О! В такъв случай… — започна унило Морби.

— Защо се отчайвате? Виевик е особняк. За такива като него казват, че имат благородни сърца. Те страдат от мания за величие. Готова съм да се обзаложа, че не е казал на никого.

— Да, но ще каже. Дявол да ги вземе тези благородни сърца! Те са винаги там, където най-малко ги очакваш!

— А кой ви е казал, че ще му повярват? Ако ние с вас действаме заедно, аз ще се заема с Виевик. Е, какво? Съгласен ли сте? Сега моята помощ ви е двойно по-необходима.

Морби се замисли. Всъщност той не се нуждаеше от намесата на тази интригантка, която искаше да измъкне под носа му цяло състояние. На него и без това му бе ясно какво трябва да се прави. Разбира се, ако плановете му не се развият в желаната насока, то отблъсването на един съюзник е свързано със сериозен риск. Но това ще проличи по-нататък, а засега той сам ще се пребори с Виевик.

— Е, какво? — запита госпожа Емери. — Да смятам ли, че въпросът е уреден? Сключен ли е английско-френският съюз?

— Не още. Кабинетът се нуждае от време, за да поразмисли.

Дипломатът в пола се намръщи.

— Ето, вие вече втори път ми отказвате? Трети път няма да има.