Ерик Лустбадер
Черният кинжал (25) (Част I)

Раздялата

Снегът, който двамата с теб

наблюдавахме…

Падна ли отново тази зима?

Матцуо Башо

Вашингтон

Всички звуци в болничната стая на частната клиника се създаваха от машини. Същото се отнасяше и за движението. Сложни уреди и апаратура с фантастичен външен вид образуваха тесен кръг около самотното човешко същество, което живееше, или, в зависимост от гледната точка на наблюдателя, просто съществуваше…

Лекарите, наблюдаващи неговото развитие (ако това е правилната дума) посредством батарея от различни монитори, бяха единодушни по въпроса, че съществото е живо. Но други хора го бяха отписали, вероятно защото им липсваше специфичното медицинско образование. Дори сестрите, преминали специален курс по милосърдие, не го третираха като жив човек, а по-скоро като някаква лабораторна субстанция.

Такава беше съдбата на Торнбърг Конрад III: да бъде застрелян за многобройните си грехове, но да не умре… Беше принуден да съществува в този жив ад. Без да се движи, без да говори. Машините изтласкваха кръвта вместо сърцето му, машините вкарваха въздух в дробовете му, машините дозираха хранителните вещества във вените и вадеха екскрементите от тялото му. Единственото, което можеше да върши самостоятелно, беше да мисли. Но това не му носеше облекчение, а дори напротив — усилваше чувството му за обреченост.

Живот ли беше това? Не, не би могъл да го определи така. Вече беше дълбоко убеден, че това е наказание свише, че Бог или някаква незнайна сила стоварват отгоре му гнева си. Не заради презрението, което беше изпитвал към своята първа съпруга — майка на децата му не заради безсърдечното отношение към болката на втората — съвършената Тифани Конрад не и заради сляпата страст към живота, подтикнала го към многобройни мъчения и убийства, нито пък заради прогонването на децата си… Не, това наказание Торнбърг получаваше заради единственото престъпление, което беше склонен да признае: убийството на собствения си син.

Ако беше религиозен, несъмнено би поискал прошка от своя Бог и би се успокоил. Но Христос за него беше просто една нищо неозначаваща, изтъркана от употреба дума. Все още помнеше какво повтаряше баща му: „Никога няма да позволя на някой поп да ми се бърка в живота и да ми казва какво е добро и лошо. Какво знаят свещениците?“

От време на време си мислеше, че няма да е зле, ако край леглото му се появи поп. Просто да го успокои, че получава прошка за своето ужасно престъпление. Но това беше невъзможно, тъй като той не се нуждаеше от прошката на Бога, а от тази на Хам… От любимия Хам, когото беше убил със собствените си ръце…

После идваше ред на черното отчаяние. То беше така дълбоко и безнадеждно, че единственото му желание беше да се освободи само за миг от парализата, за да може да разкъса животоподдържащите системи и да умре на спокойствие. Не искаше да диша, не искаше да бъде тук… Знаеше, че заслужава да умре и смъртта скоро ще го прибере. Чуваше какво си говорят лекарите край леглото му. Дори умните машини не биха могли да го поддържат вечно…

Скоро. Но недостатъчно скоро…

Усети как вратата се отваря. Вероятно пак тъпите доктори с още по-тъпите си консулти. Господи, колко ги мразеше! Как не можеше да понася самодоволните им опити да се правят на всезнайковци! А на практика не знаят почти нищо за живота, да не говорим за смъртта — неговата последна утеха.

Господи, как мечтаеше за забвението! След дългата и мъчителна борба за живот вече искаше само едно — да се отърве от ужасните болки, да получи покой…

После усети, че този път не е обект на лекарски консулт, нито пък на набезите на някой от многобройните си юристи, които гонеха като хрътки своя хонорар.

Пресвети Боже, та това е Улф Матсън — пропищя съзнанието му — В компанията на изключително красива японка. На това се надявах! Ето я визитата на ангела на смъртта! Той знае какво съм му сторил и идва да довърши това, което започна Стийви!

— Торнбърг — обади се Улф. — Зная, че ме позна. Отдавна не съм те виждал, но същото едва ли може да се каже и за теб… Ти следеше отблизо моите ходове, въобразяваше си, че дори ги ръководиш… Е, добре. Наистина направих това, което искаше. Проникнах в „Тошин Куро Косай“ и се срещнах с Минако. Помниш я, нали? Как би могъл да я забравиш?

Улф сложи ръце върху раменете на японката:

— Това е Шика, дъщерята на Минако. Родена е девет месеца, след като ние с теб избягахме от Камбоджа. Помниш ли какво се случи там, Торнбърг? Между теб и Минако? Това е твоята дъщеря, Торнбърг… Какво мислиш за нея?

Приведен над леглото, Улф внимателно го наблюдаваше, на лицето му играеше загадъчна усмивка. Смаян от разкритието, Торнбърг не беше в състояние да разсъждава. Нима беше направил дете на онази вещица Минако?! Господи Исусе! Усети как последните остатъци от силите му се свиват на топка, готови за отчаяна защита. Появата на неизвестната дъщеря, способна да наднича в съзнанието му е лекотата, с която човек разглежда улична витрина, беше прекалено много за изтощената му психика. А тя виждаше всичко! Тя знаеше за многобройните му престъпления, в очите й се четеше открито отвращение. Махни я оттук, беззвучно се примоли той. За Бога, махни я оттук!

Улф с нищо не показа, че е получил безмълвното послание.

— Ти ме третираше като опитна мишка, Торнбърг — продължи безжалостно той. — А после направи всичко възможно да ме убиеш. Защо? Аз винаги съм ти носил късмет. Нали вярваше в това по време на камбоджанската ни мисия? Това е последната загадка в голямата игра и аз не мога да я разреша, независимо че минавам за способен детектив… А ти не можеш да ми помогнеш… Смешна работа, а?

Особено на фона на това, което извърших за теб… Защото аз наистина открих тайната, която беше главна цел на твоя живот, Торнбърг. И това непоправимо промени моя… Нещата се оформиха по този начин единствено благодарение на манията ти да победиш смъртта. Прощавам ти, Торнбърг. Всъщност не толкова ти прощавам, колкото искам да забравя всичко. В Камбоджа ти ми спаси живота и винаги съм ти се чувствал задължен…

Загадъчната му усмивка се разшири:

— Знаеш ли как се нарича на японски силата, която притежаваше Минако? „Макура но хирума“. В превод означава „мрак по пладне“ и изразът е подбран изключително точно. Зная го, защото притежавам тази сила. Притежава я и Шика, притежаваш я и ти…

Очите на Улф внимателно следяха изражението на лицето му, очаквайки някаква реакция.

— Да, Торнбърг. Тайната, която цял живот си гонил, е била под носа ти… Вътре в теб. Било е нужно някой да я пробуди и нищо повече. Сега възнамерявам да сторя точно това.

Не, безгласно се примоли Торнбърг.

— Това е единственият начин да ти се отблагодаря за спасението… Там, в камбоджанската джунгла, преди много години…

Не! Ти не ме разбираш! Ако наистина искаш да се отплатиш за това, че съм ти спасил живота, трябва да отнемеш моя!

После разкъса оковите на времето и пространството, всичко се промени. Озова се в дълбоко дефиле, от всички страни го ограждаха непристъпни планински върхове. Земята се разтърси, от върховете се откъртиха огромни скални късове и с грохот се затъркаляха към него. В момента, в който беше сигурен, че ще бъде размазан, той изведнъж се озова във въздуха, високо над дълбокото дефиле. После картината се промени. Планината се стопи в кипяща магма, странен мрак започна да се оформя сред хаоса. Жив и пулсиращ, лепкав и едновременно с това блестящо мазен, той бавно се уви около тялото му. Торнбърг ужасено се втренчи в него. Беше гаден и противен, същевременно странно познат…

— Сега ще се радваш на дълъг живот, Торнбърг — шепнеше Улф. — Никой не знае колко години лежат пред теб… Вероятно няма да бъдеш в състояние да се движиш, но ще живееш без помощта на всичките тези машини… Благодарение на твоята „макура но хирума“.

Не! Не! Ти не можеш да ме оставиш в компанията на това чудовище! Почакай, моля те! Искам да ти кажа нещо!… Искам да умра! Искам да…

— Сбогом, Торнбърг. — Вече бяха до вратата, но загадъчната усмивка на Улф продължаваше да прогаря зениците на Торнбърг, забиваше се дълбоко в мозъка му. Каква беше тази усмивка? На приятел или враг? — Надявам се, че новият живот ще ти хареса.