Ерик Лустбадер
Черният кинжал (4) (Част I)

Трета глава
Вашингтон / Токио

Совалката Ню Йорк — Вашингтон стовари Улф на летище „Нешънъл“ с петнадесет минути закъснение. Пътуването беше кратко, но неудобно, през цялото му времетраене имаше чувството, че са го натъпкали във фургон за превоз на добитък. Слезе от самолета, протегна се и вдигна яката на коженото си яке. Ръмеше ситен дъждец, на стоянката за таксита вече се беше образувала опашка. Улф се присъедини към нея, очите му внимателно опипваха околното пространство. Не видя нищо подозрително, но въпреки това реши да вземе предпазни мерки. Когато му дойде редът за такси, той изведнъж размаха ръце, излезе от опашката и се върна в сградата на терминала — сякаш беше забравил нещо важно. Изчака пет минути, после отново излезе на тротоара. Опашката се беше стопила и той скочи в първото свободно такси.

Китайският квартал на Вашингтон беше значително по-малък от този на Ню Йорк, мрачен колкото него, но някак по-чист. А самата улица „Х“ беше задръстена от толкова много сергии за пържена храна, че човек оставаше с впечатлението за пребиваване в Хонконг.

Ресторант „Феникс“ се отличаваше от десетките си събратя, наредени край двата тротоара, само по едно — над тесния му вход бяха прикрепени две пластмасови кучета „Фу“, които леко помръдваха на вятъра. Вътре цареше приятен сумрак. Стените бяха облицовани с фалшив махагон, въздухът тежеше от аромата на задушен ориз, оцет, лютиви подправки и соев сос.

Наближаваше един часът и повечето от масите бяха заети. Улф откри една свободна в ъгъла и се плъзна на скамейката с изкуствена седалка, която някога е била боядисана в червено.

Появи се пъргав като невестулка келнер, който пусна на масата лепкаво меню, напълни чашата пред Улф с горещ чай, а до нея постави метална гарафа. В един часа прегладнелият Улф си поръча лютива супа, в един и пет минути тя вече беше на масата му, придружена от купа с изсушени макарони и малка чинийка кисело зеле.

Привърши със супата, която се оказа наистина добра, после се пресегна да опита макароните, които не бяха нищо особено. В същия момент от една маса в дъното на ресторанта се надигна висок и строен азиатец, който бавно се насочи към него.

— Господин Шипли се извинява за закъснението, господин Матсън. — Азиатецът замълча и остана като закован на мястото си.

Улф протегна ръка и напълни втора чаша с чай. Азиатецът кимна и се плъзна на пейката срещу него.

— Не сте китаец — рече Улф.

— Японец съм — отвърна онзи. — Но китайската кухня ми харесва, нямам нищо против и американските сандвичи със сирене… — протегна ръка през масата и се представи: — Джейсън Йошида.

— От колко време ме наблюдавате, господин Йошида? — присви очи Улф.

— Наблюдавам не толкова вас, колкото всичко около вас — отвърна японецът.

— Никой не ме е проследил, ако това ви тревожи — рече Улф.

— Това винаги ме тревожи — въздъхна Йошида, опразни чашата пред себе си и се надигна: — Ще тръгваме ли? Господин Шипли ви очаква… — Улф понечи да извади портфейла си, но онзи го спря: — Сметката е уредена, господин Матсън. Това влиза в задълженията ми…

Вместо към изхода, Йошида го поведе към дъното на ресторанта. Прекосиха тесен коридор с телефонен автомат в ъгъла, минаха покрай кухненските помещения и се озоваха на задната уличка. Свиха зад ъгъла вляво, извървяха една пресечка и отново свиха наляво. Там, под знака за забранено паркиране, ги очакваше черен „Торъс“ с правителствени номера.

Йошида седна зад волана, направи една обиколка на квартала и излезе отново на улица „Х“. Оттам поеха на запад.

— Работите за Шипли, така ли? — попита Улф.

— Нещо такова — промърмори неохотно Йошида и Улф разбра, че разговор няма да има.

Излязоха на авеню „Масачузетс“, караха по него до площад „Дюпон“, после свърнаха по авеню „Кънектикът“ и поеха на северозапад, покрай парка Рок Крийк. Отминаха северния му край и Йошида сви надясно по Тилдън стрийт, после веднага вляво по авеню „Линтън“.

Колата се плъзна между разтворените криле на висок портал от ковано желязо и Йошида изведнъж възвърна словоохотливостта си.

— Имението Хилууд принадлежи на Марджъри Мериуедър Поуст, но някога, в началото на XVIII век, то е било част от две хиляди акра плодородна земя, собственост на Айзък Пиърс. — Кимна с глава на възрастен мъж с непозната за Улф униформа, вероятно представител на частна охранителна фирма. Пътят се извиваше по посока на невисок хълм. В подножието му се издигаше солидна къща от червени тухли, която, според акуратно поднесената информация от Йошида, била построена през 1926 година.

Спряха пред входа, но Йошида не изключи двигателя и не направи опит да излезе.

— Зад къщата има пътечка, която се спуска към малко хълмче. Тръгнете по нея и ще стигнете до разклонение. Поемете наляво. Ще видите малка руска дача, след нея има дървена хижа.

Йошида замълча. Улф почака известно време, после попита:

— Това ли е всичко?

Японецът се обърна да го погледне, в дъното на очите му се появи леко притеснение.

— Господин Шипли чака — прошепна той с такъв тон, сякаш това беше непростимо провинение от страна и на двамата.

Информацията беше точна до сантиметри. Миниатюрната дача сякаш беше излязла направо от приказките, след нея действително се показа солидна горска хижа. Улф отвори вратата и веднага усети разликата в температурата и влажността. Това означаваше само едно — вътрешността на хижата беше херметически изолирана.

Разбра и защо. Помещенията бяха превърнати в музей, където споменатата в началото госпожа Поуст съхраняваше богатата си колекция от индиански вещи, сред които личаха бойни скалпове, мокасини с мъниста, старателно изрисувани бойни барабани и фино бродирани наметала. Тук беше затворена част от историята на Великата американска равнина…

Улф беше толкова впечатлен от богатата колекция, че почти не обърна внимание на младия мъж, който се надигна да го посрещне. После паметта му механично започна да го сравнява с образа, който беше изтръгнал от съзнанието на Маун: късо подстригана руса коса, приятно издължено лице с блестящи като порцелан сини очи, които донякъде компенсираха слабоволевата брадичка. Беше облечен в униформата на държавните служители, обичайна за Вашингтон — тъмносин костюм, колосана риза и строга вратовръзка на райета. Едва ли биха му обърнали внимание в която и да било правителствена институция на столицата.

— Господин Матсън — протегна ръка младежът. Усмивката му беше толкова жизнена и енергична, че положително би излекувала грип от разстояние. Ръкостискането му беше твърдо и излъчваше сигурност.

— Предполагам, че вие сте господин Шипли…

Младежът се засмя още по-широко и изведнъж заприлича на безгрижно дете.

— Моля да ме извините за промяната, но тя беше наложителна, просто като предохранителна мярка.

Улф си напомни, че всички шпиони страдат от манията за преследване.

— Вашият господин Йошида изглеждаше загрижен, че някой ме е проследил до Китайския квартал. Кой би го сторил?

— Насам, моля — рече Шипли и посочи дървената стълба вдясно от входа. Тя водеше до нещо като малко балконче, от което се виждаше цялата експозиция, а на преден план грееха две великолепни, тъкани на ръка индиански одеяла.

Улф сложи ръка на парапета от полирано дърво.

— Първият ми въпрос е: бил ли е Моравия агент на Федералното правителство и ако е бил, защо нито един федерален агент не се появи на мястото на убийството му? Имахте идеалната възможност да попречите на разследването ми и от това положително би се получил вълнуващ трилър…

Шипли се засмя.

— Харесвате ми, господин Матсън. Очевидно пространството между ушите ви е изцяло запълнено с мозък. Вече ме предупредиха за това, но все пак исках да получа лични впечатления…

— Предупредиха ли ви? — присви очи Улф. — Кой?

Шипли напълни дробовете си с въздух, очите му се насочиха към колекцията, акуратно подредена под стъклени похлупаци.

— Обърнете внимание на това място, господин Матсън — прошепна той. — Не ви ли прилича на храм?

— Прилича ми на нещо, което съвсем не изяснява нещата.

— Информацията е недостатъчна и закъсняла, нали? — кимна с глава Шипли. — Мога да ви разбера…

— Съмнявам се — тръсна глава Улф.

Шипли понесе удара, без да мигне.

— Все пак много хора са обичали индианците — рече. — Като баща ви, например…

Улф разбра защо е бил поканен именно тук — в музея, съхраняващ национални реликви. Искаха да му внушат без много приказки и без папка с името му на корицата, че тези хора, които и да бяха те, знаят отлично кой е той, какъв е бил, кои са важните неща в живота му… Или поне си мислят, че знаят.

— Трябва ли да ви покажем досието, което имате при нас, господин Матсън? — небрежно попита Шипли.

— Не.

Шипли доволно кимна с глава. Уточняващите въпроси останаха зад гърба им, вече можеше да премине върху основната тема.

— Лорънс Моравия работеше за нас, господин Матсън. Но съвсем неофициално.

— Бихте ли се пояснили?

Шипли се обърна към него, сините му очи изглеждаха неестествено ярки на фона на скритото осветление. Май ще се окаже, че носи контактни лещи, помнели си Улф.

— Името на Моравия не фигурира в архивите на отдела. Няма доене, няма микрофишове, няма компютърни дискети. Заплащаше му се в брой от фонда, който между нас наричаме „оперативен“. Запомнихте ли всичко това?

— Искате да кажете с парите, които са придобити от агенти на противника и не са осчетоводени никъде, нали?

— Наистина сте отличникът на класа! — похвали го с доволна усмивка Шипли. — Между другото, случайно да сте усвоили занаята си в чужбина, например във Виетнам?

— Имали сте съгледвач на летището?

— Да — призна Шипли. — Но както забелязахте, никои не ви проследи до Китайския квартал, включително и нашите хора. Справихте се отлично и господни Йошида не би трябвало да се тревожи…

Улф изпусна въздуха, който от известно време насам беше задържал в дробовете си. Действително се намираше на терен, който нямаше нищо общо с дейността му в Градското полицейско управление на Ню Йорк. И сега неволно се запита докога ще му позволят да остане на този терен. В това отношение го очакваше изненада.

— Ще отговоря по-пълно на въпроса ви — продължи Шипли. — Не изпратихме свои хора в Ню Йорк, защото не искахме да пречим на разследването ви.

— Това е изненада — поклати глава Улф. — За пръв път чувам, че федералните агенти, доброволно се отказват от подобна съблазън. Особено като се има предвид фактът, че Моравия е бил ваше гълъбче…

— Само неофициално — припомни му Шипли, пристъпи крачка напред и понижи глас: — Думата неофициално в случая е ключовата дума. Моравия беше агент със специално предназначение, което означава, че официално той си оставаше обикновен гражданин. Представяте ли си на какви въпроси трябваше да отговаряме, ако бяхме пратили свой екип за разследване на убийството му? Не, не искам дори да си го представяте!… — Пристъпи покрай парапета по посока на стълбата. Сякаш искаше да бъде сигурен, че никой не се качва по нея. Улф го последва. — А сега искам и вие да ми отговорите на един въпрос: как се добрахте до личния ми телефонен номер?

Улф му разказа за посещението си в „Урбанистично разложение“ и спомените на Маун.

— Ето защо официално ни е забранено да контактуваме с цивилни — мрачно поклати глава Шипли. — Примерът е много показателен. Дори веднъж да сториш това, излагаш на риск цялата си кариера.

— Върху какво работеше Моравия? — приведе се над перилата Улф.

— Не мога да ви кажа — поклати глава Шипли. — Въпросът е свързан с националната сигурност.

— Това означава, че умишлено ми връзвате ръцете. Разследването е достатъчно сложно и вече съм убеден, че Моравия не е бил убит нито от конкурент в бизнеса, нито от личен враг, нито от някой случайно проникнал в сградата грабител… Трябва да ми кажете нещо. Да ми дадете поне насоките…

— Най-лошото в цялата работа е, че не мога да ви предложа абсолютно нищо, но въпреки това вие ще продължите да работите по случая — тъжно въздъхна Шипли.

— Моля?

— Нещата са ясни, господин Матсън. Вие сте човекът, който ни трябва. Не сте военен, имате репутацията на най-добрия детектив в отдела за тежки престъпления, разполагате с полуавтономен екип и пълната подкрепа на Главното полицейско Управление в Ню Йорк. А в по-личен план ще ви призная, че няма да се откажа от вас, дори животът ми да зависеше от подобно решение! Особено след това, което ми разказахте…

Улф изпита неприятното чувство, че времето му за разследване на случая Моравия бързо изтича. Това не биваше да допусне.

— Аз едва ли мога да бъда наречен цивилен гражданин — изтъкна той.

— Такъв сте, поне що се отнася до моята служба — бледо се усмихна Шипли:

— Но общо погледнато ние и двамата сме ченгета, нали?

Яркосините копчета се заковаха в лицето на Улф. Зад втренчения им поглед за миг се долови някаква безпомощност — неясна и мимолетна като жуженето на муха в лятна нощ. Шпионинът имаше нужда от помощта на ченгето. После над очите отново се спусна безизразната завеса от син порцелан. Във въздуха остана едва доловимата следа от чувствата, които бяха развълнували Шипли, и Улф не пропусна да я улови. На даден етап това можеше да му бъде от полза.

— Ние с вас сме членове на едно и също братство — продължи на глас Улф. — Ние сме аутсайдери, които ходят по въже между светлината и мрака, живеем ден за ден, в постоянна опасност…

По лицето на Шипли се разля широка усмивка.

— Виждам накъде биете, господин Матсън…

— Лейтенант Матсън!

— Правилно, забравих — кимна Шипли. — Но разлика няма, лейтенант Матсън… Излишно е да търсите някаква връзка между нас. Вие сте ченге, наистина… Дал сте клетва да спазвате законите, нали? Докато аз не се чувствам обвързан от подобно нещо, моята клетва е друга — да се боря с всички сили за суверенитета на Съединените американски щати! Независимо от средствата!

— Значи такава е вашата клетва, господин Шипли.

— Ха-ха! — изсмя се онзи. — Да, сър, наистина е такава, макар че хора като мен я дават при по-особени обстоятелства. — Усмивката му се стопи, главата му тъжно се поклати: — Направо ме е срам, че не мога да работя с човек като вас!

Обърна се към стълбите, но гласът на Улф го спря:

— Без мен няма да научите нищо за убийството на Моравия. Как ще процедирате тогава?

— Ще куцукам напред, доколкото мога — сви рамене Шипли. — Сбогом, лейтенант. Това беше последната ни среща.

Улф го изчака да стигне първото стъпало и едва тогава се обади:

— Кажете ми само едно нещо, Шипли. През коя година е роден Моравия?

Онзи се обърна, на лицето му беше изписано искрено любопитство.

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, двадесет и трети ноември…

— Сигурен ли сте?

Усети как любопитството на Шипли нараства.

— Най-добре кажете какво имате предвид — предложи той.

— Ще ви кажа — промълви Улф и бавно тръгна към него. — След като Моравия е на четиридесет и осем години, защо главният патолог на Ню Йорк е готов да се закълне, че е правил дисекция на органи, които едва ли надхвърлят тридесет?

Шипли дълго мълча. Духовете на американските равнини мощно пулсираха под стъкления си похлупак, въздухът сякаш потъмня от безмълвната им песен.

Най-накрая се размърда, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. Ръката му леко се повдигна.

— Най-добре е да ме последвате, лейтенант.

 

 

Нишитцу беше освежен и пълен с енергия. Обикновено отбягваше да се възхищава на собствените си постижения, защото отлично знаеше до какви провали може да доведе подобно чувство. Но този път си позволи да изпита дълбоко задоволство от факта, че беше успял да завербува Евън. В „Забранените мечти“ я обичаха и й вярваха. Вероятно защото тя единствена от всички обитатели никога не беше излизала извън стените на този дом. Дори само поради този факт Евън беше специален случай, но тя имаше и още ред положителни качества. От нея се излъчваше невинността на дете. Физически тя действително приличаше на дете, но едновременно с това притежаваше остър, необикновено надарен и аналитичен ум.

Зает с тези мисли, Нишитцу бавно прекосяваше малката вътрешна градина, прорязана от паяжината на тънки снежни преспи. Вдигна глава към футуристичните кули в центъра на Токио. „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“, се разви и узря някак прекалено бързо, заплахата от разруха вече увисваше над главите им. Всички вървяха по ръба на бръснача и проникването на Моравия в техните редици беше ярко доказателство за това. Друго доказателство беше и наличието на предател в редиците им.

Спря точно в средата на градината. Пред очите му изплува мигът, в който Достопочтената майка отвори очи — светли и искрящи като диаманти, а от устните й се отрониха мрачни слова: Някой е тръгнал срещу нас. Действията му са сложни и добре прикрити, опасността е особено голяма, защото целите му са ясни.

Винаги се вслушваше в думите на Достопочтената майка, защото тя никога не грешеше. Виденията й бяха страховити, но верни, той така и не можеше да разбере коя е тъмната сила, която ги предизвиква. Но винаги я изслушваше внимателно, вземаше предвид предупрежденията й и действаше в съответствие с тях. Евън обеща да открие предателя и положително ще го стори.

Продължи напред. Стана му студено, защото беше излязъл без връхна дреха. Стигна до една плъзгаща се врата, събу обувките си и коленичи. Влезе вътре на ръце и колене, в строго съответствие с древните традиции.

Най-напред зърна Минако Шиан. Тя беше майката на Южи Шиан — президента на „Шиан Когаку“, един от най-могъщите търговско-промишлени концерни в Япония. Именно от него се нуждаеше Нишитцу. Минако беше забележителна жена, красива и привлекателна, въпреки тежестта на годините. Нишитцу честно признаваше пред себе си, че би я предпочел пред жени, които са два пъти по-млади от нея. Блестящите очи надничаха под гарвановочерна коса, прибрана в стегнат кок, продълговатото й лице излъчваше онази привлекателна сила, която мъжете обикновено откриват в гъвкавото тяло на младата си любовница. Нишитцу имаше чувството, че се изправя пред отворената врата на нажежена пещ…

Усети присъствието и на още една жена. Тя беше малко встрани от него и винаги беше тук — още от съграждането на „Забранените мечти“. За момента предпочете да не гледа към нея, тъй като всеки поглед към Достопочтената майка приличаше на поглед към ослепителния диск на слънцето.

— Съжалявам за приятеля ви Моравия-сан — промълви Нишитцу, макар в душата си да не даваше пет пари за него. Той просто си беше получил заслуженото.

— Предполагам, че постъпих малко безразсъдно, като го доведох тук — кимна Минако.

— В това отношение всички имаме вина — обади се Достопочтената майка, гласът й прозвуча като тътен на далечна лавина.

— Точно това се оказа от полза — каза Нишитцу. — Безразсъдната невинност ни позволи да се справим с него по наистина безупречен начин, именно тя го накара да забрави предпазливостта…

— Знаем кои са господарите му и ще се погрижим за тях — каза Достопочтената майка. — Но сега сме изправени пред друг, по-належащ проблем. Който съществува тук, в собствения ни двор…

Нишитцу кимна с глава и се обърна към Минако.

— До този момент ние стриктно изпълнявахме желанието ви да не замесваме в нашите операции Южи-сан, вашия син — започна той.

— За съжаление обаче това вече не е възможно — вметна Достопочтената майка.

— Какво се е случило? — попита Минако.

Нишитцу стана и пристъпи по чорапи към дъното на помещението. Спря до прозореца и насочи поглед към градината, осветена от бледите слънчеви лъчи. Беше човек, който владееше до съвършенство енергията на тялото си и неподвижното състояние на духа си. Говореше се, че тази градина е изградена изцяло според неговите изисквания, от нейните елементи — речни камъни, бамбук, чакъл, вода, гранит и стройни кленове — той черпи неизчерпаемата си енергия. Може би по тази причина е осъдил на смърт архитекта (така поне твърдяха слуховете). Не искал тя да бъде повторена другаде, не искал двойник на своя великолепен храм… Архитектът бил погребан в градината, духът му продължавал да витае над нея и подхранвал Нишитцу не по-зле от ежедневно приеманата храна — главно ориз и риба…

— Ето какво се е случило — тихо промълви Нишитцу. — Сред нас има враг, действията му вече започват да се усещат. — Необикновеното му око с цвят на опал следеше внимателно изражението на Минако. Търсеше леко потрепване, ускоряване на пулса или дишането, незабележимо изпотяване. Но не откри нищо.

— Трябва ли да свързваме това положение с появата на Моравия? — попита тя.

— Добър въпрос — отвърна Нишитцу и отново се извърна към градината. — Разбирам какво ви кара да го задавате… За момента обаче не мога да ви дам определен отговор. Единственото, което зная със сигурност, е, че имаме краен срок и сме лишени от лукса да разполагаме с неограничено време. Съответно задвижихме последната фаза на вашия план. Сега остава само да мобилизираме сина ви и доверените му хора, Минако-сан. За тази работа ще разчитаме на вас.

— Разбирам.

— Наистина ли разбирате? — рязко се завъртя Нишитцу. — Ако ставаше въпрос за моя син, аз положително бих се опитал да изгладя конфликта между „гири“ и „нинжо“.

— Като във филмите за Якудза, така ли? — попита Минако е подчертана ирония в гласа. Прекрасно разбираше какво има предвид Нишитцу. „Гири“ е чувството за дълг към семейството или друга група хора, без което животът губи смисъла си. А „нинжо“ е онова чувство за собствено достойнство, с което „гири“ неизбежно се сблъсква. Конфликтът между двете неизменно води до опасни ситуации, изходът от него често се превръща в легенда и се предава от баща на син, от майка на дъщеря, предизвиквайки сълзи на умиление и гордост… Може би точно такова е състоянието на отношенията ми с Южи, въздъхна в себе си Минако. Тя изпитваше „гири“ по отношение на „Черният кинжал“, вече десетилетия беше жертвала живота си за него… Но сега Нишитцу поставя верността й под въпрос заради онова „нинжо“, което изпитва към Южи — своя единствен син, и което я кара да го държи по-далеч от конспирациите на „кинжала“…

— Не отричам, че съществува такъв конфликт — каза на глас тя. — Но той е вътрешна, семейна работа и няма никакво отношение към делото. Аз съм част от „Тошин Куро Косай“ и мисля, че съм направила немалко и добре документирани жертви за него… Нали така, Нишитцу-сан?

— Така е — бавно кимна Нишитцу. — Но ние знаем за специалното отношение, което имате към сина си. В крайна сметка само той от вашите четири деца не знае нищо за „Черният кинжал“ и за вашата роля в него. И това е така по ваше изрично настояване. — Обърна гръб на прозореца, прекоси стаята, и седна срещу Минако. — На това трябва да се сложи край. Ние ви молим да направите последната саможертва в името на общото дело.

— Молите ме? — тъжно се усмихна Минако и остави мълчанието да се проточи. — Бях призована да направя последната саможертва още като малко момиченце. И приех. През годините, които последваха, непрекъснато си напомнях, че трябва да правя всичко, което „Тошин Куро Косай“ поиска от мен. И нищо не се е променило.

— За нас беше важно да го чуем от устата ви — кимна Нишитцу.

— Разбирам.

— Значи очакваме да ни представите Южи-сан. Точно след две седмици, считано от днес.

Минако не отговори и мълчанието отново се възцари в сумрачното помещение. Наруши го Достопочтената майка.

— Кажете ми, Минако-сан, как ще накарате сина си да приеме една философия, която до този момент е ненавиждал? — попита тя.

— Нямам друг избор, освен да използвам влиянието на най-близкия му приятел Шото Вакаре — отвърна Минако.

 

 

Пред главната сграда на резиденцията Хилууд беше паркиран тъмносин „Линкълн таункар“ с държавни номера, зад волана седеше Джейсън Йошида. Къде изчезна черният „Торъс“, учуди се Улф. Йошида отвори задната врата и двамата с Шипли се настаниха в просторното купе. Първата работа на агента беше да натисне бутона за стъклената преграда, която бавно се плъзна нагоре, току зад главата на Йошида. Колата потегли. Улф направи опит да отгатне посоката на придвижването, но скоро се отказа. Стъклата на линкълна бяха прекалено затъмнени и нищо от околната панорама не можеше да се види ясно.

— Какво знаете за Япония, лейтенант?

— Владея айкидо на равнището на майстор.

— Разбирам, но това е нещо, което е свързано с културата и духа. Имам предвид сегашното политическо положение в страната.

— Зная само това, което пише във вестниците.

— То не е достатъчно, лейтенант — поклати глава Шипли, натисна един бутон на панела пред себе си и пред очите им се разкри вратичката на малък сейф. Отвори го с две бързи завъртания на топката и извади тънка сива папка. Беше стегната с широк тъмносин ластик, пломбиран със златния печат на президента на Съединените щати. В ъгъла блестеше надписът:

СТРОГО СЕКРЕТНО

Шипли свали печата и дръпна ластика с благоговението на свещеник, който отваря Светия Граал. Дланта му нежно покри първата страница.

— Тук ще намерите всичко, което трябва да се знае за съвременна Япония. За нейното настояще и бъдеще, за нашето също… Ще разберете и някои неща за смъртта на Лорънс Моравия.

Между пръстите му проблесна снимка голям формат, вероятно част от рекламен плакат. На нея беше запечатано лицето на мъж с решително вирната брадичка и странна белота в едното око.

— Това е Наохару Нишитцу. От вестниците сигурно знаете, че той е председател на Либерално демократическата партия — единствената влиятелна политическа сила в днешна Япония. Тази формация е толкова богата, че никой не е в състояние да си представи точния размер на капиталите й. Финансирана е от водещите японски корпорации, които всяка година й отделят значителна част от печалбата си.

На широката публика се спестява един съвсем немаловажен факт — Нишитцу е ръководител на най-могъщата и опасна фракция в ЛДП, която се отличава с краен консерватизъм. Съвсем наскоро получихме разузнавателни материали, които категорично доказват, че серията от протестни демонстрации и насилствени действия, приписвани на няколко от най-фанатично настроените десни и ултранационалистични групировки, на практика са били подготвени и финансирани именно от тази фракция в ЛДП. Това ни принуждава да направим два извода: първо, че споменатите групировки, които бяха считани за изолирани банди от националисти, изпитващи остра нужда от ресурси и без особено значение за политическия живот на. Япония, на практика са точно обратното. И второ — Нишитцу е основен играч в тактиката на ескалиращото насилие. Впоследствие изводите на този доклад бяха потвърдени и от друг източник… съвсем независим.

Улф отбеляза вниманието, с което го наблюдаваше Шипли. Вероятно очаква да не се разсейвам нито за миг, помисли си той.

— Нещата са изключително сериозни, лейтенант. Ще ви дам и примери: през 1990 година беше убит кметът на Нагасаки, позволил си да изрази мнение, че отговорност за поражението на Япония през Втората световна война трябва да поеме и императорът… Само преди осем месеца министър-председателят, беше тежко ранен след изявлението си, че Япония трябва да обърне по-голямо внимание на американските делови интереси. Фанатиците наричат тези покушения „акт на справедливост“, а в тесен кръг от приятели Нишитцу ги е охарактеризирал като „небесно наказание“.

Ние категорично отказвахме да приемем, че тези терористични актове могат да бъдат финансирани от едрия бизнес в Япония, по сведенията на разузнаването ни принудиха да променим мнението си.

— След като притежавате толкова твърди доказателства, защо не ги предадете на японското правителство? — попита Улф.

— По две причини — отвърна Шипли. — Първо, японското правителство няма представа за широката ни разузнавателна мрежа там, а ние сме твърдо решени да запазим състоянието на нещата такова, каквото е. Второ, Нишитцу има свои хора във всички ешелони на властта и ние на практика не можем да бъдем сигурни на кого точно предаваме своята информация.

— Това наистина ми звучи сериозно.

— И става все по-сериозно, можете да ми вярвате… В рамките на година и половина се наблюдава рязко нарастване на смъртността сред известни членове на ЛДП. Един загива при автомобилна катастрофа, друг получава инфаркт въпреки цветущото си здраве и така нататък… Не са малко и хората, които се оказват замесени в шумни скандали и са принудени да подадат оставките си. Нашите проучвания недвусмислено сочат, че Нишитцу е предприел решителна чистка сред либералната върхушка на ЛДП. Това е твърде обезпокоително, тъй като ще изтласка напред консервативно настроени личности, а при следващия си конгрес ЛДП може да се окаже под пълната власт на най-радикалните си членове… Ако не се попречи на този процес, има вероятност Япония да бъде управлявана от десни елементи с радикални възгледи, пред фанатизма на които ще бледнеят дори министрите от ерата на Пърл Харбър!

Шипли прибра снимката на Нишитцу и извади друга, по всяка вероятност също взета от рекламен плакат. Задържа я с гръб към Улф и продължи:

— Сам по себе си този развой на събитията е достатъчно обезпокоителен, за да привлече нашето внимание. За съжаление обаче има и други неща…

— Я почакайте! — спря го Улф. — Наистина съм имал известни контакти с разни шпиони във Виетнам, но това беше преди много време и жаргонът положително се е изменил… Какво точно означава „да се привлече нашето внимание“?

— Ситуация, която е само на крачка от конкретни диверсионни операции, лейтенант — сухо отвърна Шипли. — Естествено, провеждани под прикритие…

Улф извърна глава, очите му механично се насочиха към затъмнените стъкла. Спомни си изложените в хижата индиански тотеми — лъкове, копия, томахавки… Трябваше му време не само за преценка на фактите, които излагаше Шипли, но и за последиците от тях.

— Искам да сме наясно — най-сетне промълви той. — Това, което наричате „диверсионни операции“, има ли нещо общо с войната между тайните служби, водена преди години между САЩ и СССР?

— Да.

В какво се забърквам, Господи, въздъхна мислено Улф. Дали не е по-добре да спре колата, да слезе и да забрави както за Шипли, така и за сложните игри на тайните служби? Знаеше, че няма да го направи. В душата му вече пламтеше огънят, който нямаше да изчезне, преди да стигне края на заплетеното разследване.

— Да продължавам ли? — попита Шипли.

Улф кимна с глава.

— Оказа се, че финансирането на терористите съвсем не е единствената дейност на Нишитцу. Според последните ни сведения, между другото събрани от Лорънс Моравия, Нишитцу е ръководител на тайната организация „Тошин Куро Косай“, което в превод означава „Черният кинжал“. Тази организация действа в условията на абсолютна секретност, малцина са тези, които са чували за нея, дори в самата Япония. В нея членуват хора с положение и влияние, представители на всички слоеве на японското общество — политици, бизнесмени, интелектуалци, гангстери от Якудза… Обединява ги общата цел — световно господство, различава ги начинът, по който искат да стигнат до него. Тук искам да подчертая нещо, което трябва да запомните — почти цялата ни информация за „Черният кинжал“ се гради върху предположения.

Говори се, че през 1937 година „Тошин Куро Косай“ се е обявила против агресивната политика на японския империализъм, а по-късно — и срещу нападението над Пърл Харбър. Защото членовете на тази организация са познавали добре силата и решимостта на Съединените щати.

Но по онова време явно не са били толкова могъщи и превес е получила политиката, провеждана от „дзайбацу“ — всемогъщите военнопромишлени конгломерати. Политика, която в крайна сметка довежда до тежко поражение за Япония в района на Тихия океан…

„Черният кинжал“ минава в дълбока нелегалност и остава незасегната от последвалите процеси срещу военнопрестъпниците и мерките за стабилизиране на страната, взети от Окупационните власти. Завръщането й на политическата сцена става бавно и незабележимо, но влиянието й вече е огромно. С положителност знаем, че бързият икономически растеж на Япония в годините след войната се ръководи и направлява от членове на „Черният кинжал“, действащи в рамките на всемогъщото МИТИ — Министерството на търговията и индустрията. Пак те оглавяват най-големите „кейретцу“ — могъщите промишлено-финансови групировки, които заемат мястото на „дзайбацу“. Можете ли да си представите как шепа хора са насочвали динамичното развитие на една страна като Япония, лейтенант? Можете ли да си представите каква прозорливост и какъв опит са били необходими, за да се очертаят още през 1947 година директиви за развитие, чиято валидност ще трае и в навечерието на XXI век? — В гласа на Шипли се долавяше възхищение, примесено със страхопочитание. — Дори най-блестящите умове на Съединените щати не могат да обхванат мащабите на подобно начинание, превърнало Япония в икономически колос!

Ето срещу какво сме изправени, лейтенант. В допълнение ще кажа, че според последните данни на разузнаването — абсолютно сигурни и проверени — „Черният кинжал“ се готви да пристъпи към последната фаза на своя план за завладяване на света. Както в икономически, така и в политически аспект…

Едва сега втората фотография в ръцете на Шипли се обърна с лицето нагоре.

— Това е Южи Шиан, може би единственият човек в Япония, който притежава достатъчно власт и авторитет, за да се противопостави на Нишитцу.

Улф с любопитство погледна слабото лице на мъжа върху снимката. Направи му впечатление, че косата му — черна и блестяща — беше пусната необикновено дълга и стигаше почти до раменете. Очите бяха меки и спокойни, но в дъното им прозираше фанатичното пламъче на неизвестни емоции… Може би не беше точно гняв или раздразнение, но нещо, което се доближаваше до тях…

— Наохару Нишитцу и Южи Шиан. Единият е представител на крайната десница, обладан от вековната мечта на Япония за световно господство, другият — на новото поколение прагматични хора, които искат да споделят част от отговорността за бъдещето на света.

Серията от скандали и боричкане за власт, които маркират политическия и икономическия живот на страната през последните години, безспорно представляват — лично предизвикателство за Шиан. Единствен той дръзваше да надигне глас срещу традиционната размяна на поверителна информация под масата и раздаването на огромни подкупи — нещо характерно за начина, по който се върши бизнес в Япония.

Нишитцу от своя страна също има върху какво да се потруди — покоряването на новото поколение надарени технократи, от които зависи икономическата сигурност на Япония през следващия век. А Шиан е водеща фигура сред тези хора и това го прави особено ценен в очите на Нишитцу. До този момент Шиан е бил настрана от конспирациите на „Черният кинжал“, но положително ще бъде подложен на огромен натиск. Предстои му шестмесечна обиколка из Съединените щати, по време на която ще чете лекции пред подбрана аудитория и ще се опита да повдигне имиджа на японските делови среди в САЩ. Ние обаче трябва да бъдем особено предпазливи, тъй като не сме сигурни, че това няма да е част от задачата, поставена му от „Черният кинжал“…

Шипли прибра снимката, помълча за момент, после бавно поклати глава:

— Задачата на Моравия беше да събере достатъчно компрометиращ материал за Нишитцу и по този начин да помогне при разбиването на „Тошин Куро Косай“. А това може да стане само ако Нишитцу бъде отстранен.

— Но някой е предвидил това и се е погрижил за Моравия — отбеляза Улф.

Шипли мрачно кимна с глава. В ръцете му се появи трета снимка — едрозърнеста и лишена от светлосенки, очевидно направена с помощта на разузнавателна камера. На нея беше запечатано грубо и мрачно лице на японец с прошарена коса и черни като дупки очи.

— Този човек е Митцусумаши Кафу, известен с прозвището „Водния паяк“, което на практика е буквален превод на името му. Приближените му го знаят като Сума. Изключително опасен професионален убиец, въпреки дребния си ръст! — От устата на Шипли излетя презрително сумтене: — Водния паяк! Можете ли да си представите родители, които ще дадат подобно име на детето си?!

Върху лицето на този японец пише „смърт“, помисли си Улф.

— Сума ли е видял сметката на Моравия? — попита на глас той.

— Напълно възможно — кимна Шипли и прибра снимката в папката. — Той е член на „Тошин Куро Косай“ и в момента се намира тук, в Съединените щати.

— Не можете ли да бъдете по-конкретен?

— Бих искал, но за съжаление това е всичко, което знам.

В същия миг линкълнът се разклати на тежките си пружини и папката върху коленете на Шипли се разтвори. Най-отгоре имаше още една снимка, направена с телеобектив, и Улф поиска да я види.

Шипли мълчаливо му я подаде. Оказа се, че на нея също е убиецът на „Черният кинжал“ Сума, но хванат в цял ръст. Едва сега Улф си даде сметка за наистина дребното му тяло. Беше сниман, докато пресича някаква улица, която, според пътния знак в дъното, очевидно се намираше в Япония. Не беше сам — за това свидетелстваше леко извърнатото му настрана лице, което навяваше мисълта, че разговаря с невидим събеседник.

Улф се втренчи в снимката, просто защото искаше да бъде сигурен. Умът му се зае с доста абстрактна дейност. Махна Сума от кадъра, прибави в него един чадър от оризова хартия. Въпреки липсата на дълбочина и неблагоприятния ъгъл на снимката, той беше сигурен, че вече може да идентифицира лицето на неизвестния спътник на убиеца. То принадлежеше на красивата японка, която видя снощи на ъгъла пред художествената галерия „Урбанистично разложение“!

— Има ли нещо особено, което да науча за тази снимка? — попита той.

— Стандартен разузнавателен материал — поклати глава Шипли. — Сума е сниман в Токио през есента наминалата година.

Улф се за пита дали да сподели с Шипли разкритията си относно момичето, после реши да премълчи. Не знаеше абсолютно нищо за нея, а ако Шипли знае — едва ли ще му го каже. Шпионите са си такива и нищо не е в състояние да ги промени. По-добре да запази откритието за себе си, поне на първо време, каза си Улф.

Върна снимката и небрежно попита:

— Само Сума ли изпълнява поръчките на „Черният кинжал“?

— Едва ли — отвърна Шипли, зает с прибирането на папката в малкия сейф. — Нямаме реална представа колко са платените убийци на организацията, а и нямаме начин да ги засечем. Но едно е съвсем сигурно — Лорънс Моравия е загинал от ръката на някой от тях… — потърка челото си и въздъхна: — Като говорим за убийци, нека ви напомня за факта, който вече споменах — Нишитцу се отървава от своите противници в ЛДП не само в Япония, но и на американска земя…

— Моля? — подскочи като ужилен Улф.

— След като казвате, че следите пресата, не може да не ви е направило впечатление, че двама американски сенатори умряха в рамките на последните шест месеца, и двамата при твърде загадъчни обстоятелства. Единият е бил прегазен от неизвестен автомобил, а другият намира смъртта си в неизправен асансьор… И двамата са били убедени привърженици на идеята за либерализация на икономическите ни отношения с Япония, което автоматически ги прехвърля в лагера на Южи Шиан. Веднага след това се забелязва видимо охлаждане в позицията на Япония и това може да означава само едно — „Тошин Куро Косай“ засилва своето влияние.

— Нещо не мога да следвам мисълта ви…

— Нишитцу и „Черният кинжал“ действат изключително умно! Размразяването в икономическите отношения между САЩ и Япония е твърде крехко и те бързат да го разрушат. Сега може да се окаже, че някои неща са безвъзвратно изгубени, особено след като почти половината от членовете на Конгреса се обявиха за политика на твърда ръка спрямо Япония. Настъпи временно затишие. Предстои радикална промяна в политиката на Япония, нашите хардлайнери се сплотяват… Междувременно обаче вървят законопроекти, насочени към издигане на непреодолими търговски бариери. Ние ще блокираме вноса на японски автомобили, електроника и домашни компютри, което от своя страна ще доведе до пресъхване на пълноводната река от вносни електронни компоненти. Може би знаете, че голяма част от чиповете, внасяни от Япония, се използват пряко от въоръжените сили, ЦРУ, Министерството на отбраната и други, свързани с националната сигурност институции. Какво ще стане, когато се лишим от тях? И когато Япония ги пренасочи към други пазари, включително и тези на източноевропейските страни?

Приведе се напред и Улф установи, че действително носи цветни контактни лещи.

— Ние сме убедени, че Америка не е в състояние да бъде конкурентоспособна на световния пазар без помощта на японската технология. Не след дълго ще влезем в цикъла на остър икономически спад, от който ще могат да ни спасят единствено хората на Нишитцу, вече заели ключови позиции в управата на най-големите международни картели. Но каква цена ще бъдем принудени да платим? Те ще ни купят заедно с парцалите и ние завинаги ще си останем под тежката им ръка.

Дългата лимузина плавно спря. Улф отвори вратата и излезе, следван от Шипли. Оказа се, че са обратно на летище „Нашънъл“. Йошида втренчено го изгледа, после бавно отмести очи. Небето не беше толкова мрачно, но във въздуха се усещаше дъх на озон.

— Сам стигнахте до по-голямата част от тази история, лейтенант — промърмори Шипли. — Ето защо ще бъде справедливо да ви отправя едно предупреждение — тръгнете ли срещу организацията „Черният кинжал“, тръгвате срещу всичко, което има някаква власт на този свят. — Хвана го за лакътя и го отведе встрани от оживлението пред входа. — Познавам тези хора и затова ви моля още веднъж да премислите всичко. Още една крачка напред в своето разследване и вече няма да можете да се откопчите. Ще тръгнат по следите ви и имате всички шансове да приключите със земния си път като Моравия. Имате само едно предимство пред него — все пак не сте съвсем цивилен…

— Какво ми спестихте, Шипли?

— Моля?

— Там, в имението Хилууд, изобщо не ви се занимаваше с мен… Считахте ме за риск по отношение на сигурността… После споменах за заключението на съдебния лекар и вие изведнъж решихте да ми отворите очите… Защо? — Усети ясно неохотата на Шипли да продължава този разговор и яко се запъна: — Обещавам ви, че няма да мръдна оттук, преди да чуя вашето обяснение!

Шипли колебливо кимна с глава, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Един слух… — промърмори той. — Сред хората, които познават лично членове на „Тошин Куро Косай“, се носи един странен слух… Че те били някак различни от останалите, в чисто физически смисъл… Никой не знае точно по какъв начин, но всички изглеждали някак недокоснати от хода на времето…

Улф присви очи, имаше чувството, че не е чул добре.

— Можете ли да бъдете по-ясен?

— Тези слухове… всъщност легенди — такива, каквито са историите за вампири и призраци — твърдят, че членовете на „Черният кинжал“ остаряват много по-бавно отколкото ние с вас например…

— Това са глупости! — отсече Улф, но ясно усети помръдването на студените змийчета в корема си. — Светът е пълен с хора, които изглеждат далеч по-млади от годините си!

— Ние с вас сме скептици, лейтенант — въздъхна Шипли. — Затова можете да си представите колко бях заинтригуван от това, което ми съобщихте за аутопсията на Моравия… — Озърна се, видя изправената на пост фигура на Йошида и отново се обърна към Улф: — Сега нямам друг избор, освен да ви помоля да работите за мен. Имаме нужда от помощта ви, лейтенант. Огромна нужда. Ако в слуховете за тяхното дълголетие има дори трошица истина… — замълча, неспособен да овладее емоциите, които напираха в гърдите му, — последиците от докопването им до властта ще бъдат умножени стократно, а може би и хилядократно… Някой трябва да ги спре, лейтенант, и този някой сте вие!

— Почакайте, почакайте! — вдигна ръка Улф. — Това ми звучи като надгробно хвалебствие!

— Може би — задъхано отвърна Шипли. — Но с убийството на двама американски сенатори Нишитцу и неговата организация преминаха допустимите граници! — Очите му блестяха като огладени речни камъни: — Зная какво си мислите, лейтенант, и мислите ви са съвършено верни. Съединените щати и Япония вече са в състояние на необявена война!