Ерик Лустбадер
Черният кинжал (9) (Част I)

Седма глава
Токио / Ийст Хамптън / Вашингтон / Ню Йорк

Нощ в покрайнините на Токио

Минако Шиан лежеше и чакаше съня. Но той, както обикновено напоследък, отказваше да дойде. В съзнанието й се преплитаха объркани мисли, които прогонваха нуждата от почивка. Живееше под напрежение откакто гърдите й бяха започнали да набъбват и беше преживяла първото си месечно неразположение. Това беше нейната карма. А тя беше готова да поеме отговорната роля за съдбата на народа си. Но в главата й се блъскаха толкова много мисли и планове, толкова много неща зависеха от нейното решение! Възторг и ужас се преплитаха в душата й, чувството за неограничена власт беше наистина опияняващо.

Минако живееше във вила извън града, проектирана от един от най-добрите млади японски архитекти. Сградата представляваше странна смесица от противоположности — светли и открити пространства се редуваха с тъмни уютни ъгълчета, в строителните материали се наблюдаваше дори противопоставяне. Тежките гранитни основи отстъпваха място на ефирни помещения, преградени единствено от оризова хартия, ефектът беше поразителен. Човек имаше чувството, че присъства на филмов монтаж, всеки кадър от който отрича предишния, но едновременно с това се слива с него в една неповторима хармония.

Вилата се издигаше в средата на изящно подредена градина, чиято простота контрастираше отлично на тежката, почти барокова постмодернистична постройка. Всъщност определението „постмодернизъм“ едва ли можеше да покрие цялото многообразие на тази необикновена сграда, в чиято конструкция личаха елементи от будизма и шинтоизма, а дори и от архитектурата, характерна за епохата Едо.

Входното антре от гранитни плочи и лакирано дърво, централно място в което заемаше стар дървен шкаф за обувки, беше едно от многобройните помещения, който имаха за цел да прокарат мост между външния посетител и интимната усамотеност на вилата. Подобно на концентричните кръгове в императорския дворец, и тук стаите бяха изградени така, че да разкриват оригиналността на архитектурата си с плавна последователност, да осигуряват на човешкото съзнание необходимото време за адаптация към съответния стил. В това отношение съществена роля играеше и разногласното ехо, което, подобно на непознат аромат, събуждаше в душата на посетителя особени, съвсем интимни реакции.

Стаите приличаха на каюти в огромен кораб, а тъмнеещата зад прозорците градина навяваше асоциации с безбрежния океан, тайнствен и опасен…

Също като бъдещето, което за пръв път в живота си Минако не успяваше да обхване. Но с миналото не беше така и за момента тя беше доволна, че спомените все още са живи в съзнанието й.

Раждането на нейната „макура но хирума“ стана на годишнината от смъртта на баба й — малката и пъргава Кабуто, която беше основала фирмата „Шиан Когаку“ за производство на „таби“ — традиционните японски къси чорапки с един пръст.

Кабуто беше изиграла решителна роля при раждането на Минако, което — по думите на майка й — било изключително тежко и продължително. Този дълг трябваше да бъде платен.

Случи се така, че Кабуто почина точно на рождения ден на Минако и единствените спомени на момичето бяха свързани с гроба на баба й, изкопан в едно отдалечено шинтоистко гробище извън чертите на Осака. Отначало, все още твърде малка, тя ходеше там с майка си, но когато поотрасна и вече можеше да се ориентира, започна да изпълнява дълга си сама.

Сама беше и на единадесетия си рожден ден. През нощта беше валяло и над гробището се стелеха изпарения, пропити с аромата на лечебните билки, които растяха на воля между плочите.

От смъртта на Кабуто бяха изминали точно осем години, спомените в главата на момичето бяха толкова бледи и неясни, колкото съседните надгробни плочи, полускрити зад пластовете изпарения.

Започна изпълнението на шинтоистките ритуали механично, мислите й тичаха в съвсем друга посока. Скоро приключи, изтръска сухите листа от коленете си й се обърна да си върви.

Нещо обаче я накара да спре и да се обърне към гроба. Върху плочата седеше червена лисица с подвита между краката опашка.

— Здравей, внучке — каза лисицата, а устата й се разтвори като за прозявка. — Помниш ли ме? Аз съм Кабуто…

Минако потръпна от изненада. Ощипа се, потърка очи, но лисицата си беше там — върху плочата. Устата й беше раззината в подобие на усмивка. Минако се огледа с надеждата, че и някой друг вижда това чудо. Но тази част на гробището беше абсолютно пуста.

— Бабо — прошепна най-сетне тя. — Те се лисица…

— Такава съм — кимна Кабуто. — За момента…

— А можеш ли отново да станеш Кабуто? — зяпна насреща й момичето.

— Но аз съм Кабуто, дете!

— Имам предвид онази Кабуто, която познавах…

— А, онова мизерно тяло — презрително изсумтя лисицата. — За какво ми е? Почти триста години чаках да се отърва от него… Ще се съгласиш, че това е доста дълго време, нали?

Минако не знаеше какво да отвърне и само кимна с глава.

Лисицата се надигна, скочи от плочата и се настани пред нея. Вдигна лапа и леко се почеса по носа.

— Лисиците не могат да лъжат, знаеш — промърмори тя. — Предполагам, че именно затова избрах да бъда лисица… Винаги съм ненавиждала лъжите, измамите и заблудите — поклати глава и добави: — Затова ти се явих днес, да те предупредя… Да, да, това е точният израз… За това, което те чака в живота, ако се окажеш по-малко амбициозна от мен… Искам да те предпазя от всички лъжи, измами и заблуди, които ще се натрупат в душата ти с течение на годините и които ще отнесеш чак в гроба…

— Аз не върша такива неща — отвърна Минако.

— Но ще започнеш да ги вършиш, защото такъв е животът — поклати глава лисицата. — Вашият живот…

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, глупаче! — сопна се баба й. — Само възпитанието пречи на твоя супермозък да поеме по течението.

— Супермозък ли?

Лисицата издаде звук, от който Минако подскочи. Помнеше го от дете — когато баба й цъкаше с език, недоволна от забавените й реакции. Сега вече беше сигурна, че лисицата наистина е баба й.

— Виждам, че майка ти е пропуснала да ти предаде своята дарба — поклати глава лисицата. — Това не ме учудва, тъй като тя винаги е била свенлива, избягваше да се възползва от силата си, дори се страхуваше от нея… — вдигна лапа и отново се почеса по носа. — Няма значение. От момента, в който те измъкнах от нейната утроба, аз си знаех, че сама ще трябва да събудя просветлението в душата ти… — Очите на лисицата грееха дори сред мъглата на изпаренията. — Ти не искаше да излизаш, знаеш… А майка ти нямаше достатъчно сила и кураж да те изтика навън… Веднага след раждането в душата й се появи подозрението, че е допуснала грешка, добре че аз бях там…

— Искаш да кажеш, че мама не ме е искала? — изкриви се лицето на Минако. — Че не ме обича?

— Я ми кажи дали някога те е прегръщала, галила, целувала? — сопнато попита лисицата. — Разбира се, че не! Ако не бях аз, положително щеше да те остави на стъпалата на съседите!

Сърцето на Минако се сви и тя избухна в плач.

— Защо ми казваш всичко това, бабо? Толкова е ужасно. Не искам да те слушам!

— Дойде време да научиш истината, дете — рече лисицата и облиза устните си. — Сега искам да ме погледнеш. Не мигай, не се питай как е възможно една лисица да говори с човешки глас. Задръж болката, която изпитваш. Прогаря те, нали? Така. Добре. Продължавай да ме гледаш Минако-сан. Сега ще пуснеш болката да те погълне цялата, а после ще почувстваш нещо друго. Нещо по-различно…

Минако избърса сълзите от очите си.

— Виждам само тъмнина, по-скоро…

— Не гледай надолу! — заповяда лисицата. — Гледай само в мен! Така, сега е по-добре… Болката намалява, нали? И на нейно място идва мрак… Не се безпокой, след секунда отново ще виждаш.

Минако със смайване установи, че баба й е права. Видя как валмата на мрака се разкъсват и бавно обвиват краката й, очите й започнаха да виждат през него така ясно, сякаш изобщо не съществуваше. Отначало видя околните гробове, после вдигна глава и обхвана с поглед оградата, възвишенията зад нея… Накрая установи, че вижда всичко, дори това, където се намираше отвъд хоризонта, на километри от тук…

— Какво… Какво става с мен?

— Ставаш голяма — отвърна с усмивка лисицата, а Минако изобщо не можеше да разбере как е възможно лисица да се усмихва. — Сега вече разбираш, че светът около теб е просто една малка част от безброй светове, които ще виждаш благодарение на своята необичайна дарба…

— Колко далеч са те? — попита Минако и напрегна взор към хоризонта.

— Зависи — отвърна лисицата. — Всеки, който притежава „макура но хирума“, което ще рече „мрак по пладне“, вижда на различно разстояние. Но аз зная повече от другите и съм сигурна, че твоята мощ е огромна… След няколко години тя ще задмине дори моята, която съвсем не беше малка… Така ти е било писано, това ти е съдбата. Скоро ще се озовеш в центъра на жестока битка, която ще водят различни фракции на „Тошин Куро Косай“. Всички ние сме станали подозрителни един към друг, никой вече не мисли по стария начин — за общото благо, за благото на Япония…

Нашите хора започнаха да измират или изчезват без следа. Какво става с тях? Кой е убиецът на онези, чиито тела все пак намираме? Нахвърлили сме се един срещу друг като бесни кучета.

Дори аз не мога да предскажа изхода от тази война. Никой не може да го стори. Но тя трябва да се прекрати веднага, още преди на някого да му е хрумнало да използва нашата мощ в широкия свят. До този момент я използвахме само за косвен натиск върху събитията, но наближава времето, когато някой ще реши, че не му стига да дърпа конците отстрани… А излезем ли на светло и започнем да прилагаме „макура но хирума“ както трябва, светът неминуемо ще се сгромоляса… Можеш ли да си представиш император, президент или министър-председател, обладан от такава мощ? — лисицата потръпна от ужас: — Едно нещо запомни, дете. Трябва да направиш всичко възможно, за да не допуснеш това! Прекалено голямата власт е опасна болест, независимо че болшинството хора са убедени в противното.

Историята учи, че корупцията се ражда по висините и оттам плъзва надолу. Изкушението ще бъде твърде силно дори за нас, които сме повече от обикновени смъртни. Колкото по-убедени сме в своето могъщество, толкова по-малко реална власт ще притежаваме. Такава е аксиомата на властта.

Бъди внимателна, дете мое. Бъди търпелива. Сторила съм всичко необходимо да родиш син, който ще сложи край на тази опасна война. Заради него ще си създадеш врагове — могъщи врагове, които ще направят всичко възможно да те унищожат.

— Плашиш ме, бабо…

— Това е хубаво. Страхът в случая е най-добрия помощник. Стой в сянката, дете и чакай да удари твоя час!

— Как ще разбера кой от синовете ми ще бъде избраникът, бабо?

— Не зная. Дори хора като нас са безсилни да надникнат толкова дълбоко в бъдещето. Когато се раждаше, аз усетих необикновената ти съдба… Но едва днес, в деня на твоето пробуждане, успях да надникна в дълбините на твоя супермозък и оттам разбрах, че избраникът ще се появи на света чрез теб…

Минако разпери ръце, наслаждавайки се на тъмнината, която се увиваше около нея като огромна змия. Могъществото на живота я пронизваше с омайващ аромат. Какво щастие, доволно въздъхна тя. Да дадеш живот на най-важното дете! Концентрира мисли върху долната част на корема си. Все още беше твърде млада, но притежанието на „макура но хирума“ и позволяваше да си представи как в утробата й ще намери място друго живо същество. Лисицата сякаш изведнъж стана по-голяма.

— Противно на това, което си мислиш в момента, твоята дарба ще бъде бреме за теб. Скоро бариерите на времето ще паднат и то няма да има значение. После пред очите ти ще изплува бъдещето…

— Прекрасно! — извика Минако и плесна с ръце.

— Глупаво момиче! — скастри я лисицата. — Да виждаш бъдещето е ужасно. Можеш да ми вярваш, защото и аз съм била като теб… Представи си какво те чака, когато започнеш да четеш мислите на другите… Сега мислиш, че ще е забавно да знаеш какво възнамеряват да правят хората около теб още преди да са го направили, нали? Мислиш, че това е огромно предимство. Може би е така… Но после ще разбереш, че в главата ти непрекъснато, ден и нощ, ще звучи какофонията на безброй гласове, от които никога няма да се отървеш. Колко време ще издържиш?

Лисицата бавно заобиколи Минако, задните й лапи очертаха нещо като окръжност около момичето.

— Същото е и когато виждаш бъдещето… Тежестта на събитията нараства в геометрична прогресия и накрая човек не издържа… Много от нас полудяват…

— А другите? — попита Минако. — Нали трябва да има изход от това положение?

На лицето на лисицата отново се появи онази невероятна усмивка и Минако усети, че баба й е доволна от нея.

— Да — отвърна лисицата. — Изходите са два. Първият е този, който избра майка ти — пътят на неосъзнатия звяр. Просто изключваш „макура но хирума“ от съзнанието си. А вторият е изпълнен с лъжи, измами и заблуди…

— Това ли са единствените възможности?

— Да — кимна лисицата.

— Искам да виждам надалеч — промълви Минако. — Толкова надалеч, колкото мога…

Кабуто доволно започна да ближе козината си.

— Това означава, че те чакат велики дела, дете! — главата й се повдигна, блестящите й очи се забиха в лицето на Минако. — Велики, но и ужасни. Защото, въпреки силата на своята дарба, ти ще имаш моменти на затъмнение. Тогава няма да можеш да виждаш бъдещето на никой от тези, които те заобикалят, или това бъдеще ще бъде ужасно, а ти ще бъдеш безсилна да го предотвратиш… Няма значение. Все още е рано и няма да ме разбереш… Важното е, че избра своя път и вече нищо не може да те отклони от него. Пробуди ли се „макура но хирума“ веднъж, тя вече никога не може да заспи…

— Разбирам, бабо.

За пръв път от началото на тази необичайна среща върху лицето на лисицата се изписа изненада.

— Наистина ли, дете мое? — попита тя. — Дано да е така!

Много години изминаха от утрото на този разговор, много пъти Минако се беше проклинала за пътя, който избра тогава. Припомняйки си подробностите му — живи и ярки в съзнанието й, — тя често си мислеше, че баба й беше прибягнала до измама, за да събуди „макура но хирума“ в душата й. Но това не намаляваше уважението и възхищението, което Минако изпитваше към старицата, явила се пред нея в образа на червена лисица.

Лежеше в мрака е широко отворени очи, до слуха й достигаше тихият шепот на дърветата отвън, приглушените звуци, които издаваха нощните насекоми… Отново потъна в своите видения.

Видя Южи. И за пръв път изпита страх от него. Това чувство никога не беше я посещавало, макар че от момента, в който реши да го държи настрана от „Тошин Куро Косай“, бяха изминали много години… После страхът изчезна, прогонен от могъщия й разум, странно оплетен с разума на Оракула. За момент си позволи да потъне в топлите вълни на радостната възбуда, появила се в душата й едновременно с раждането на това гениално творение. Наистина той все още не беше съвършен, потенциалът му беше неизвестен дори на нея… Но тя имаше пълно доверие в способностите на Южи и Хана, знаеше, че те ще съумеят да преодолеят всички препятствия й рожбата им ще се превърне в истински господар на света. И защо да не ликува? Макар Оракула да беше създаден от Южи и Хирото, именно тя беше убедила Южи в нуждата от подобно създание, тя го беше подтикнала да се заеме с този сложен проект, тя му беше вдъхвала кураж в трудни моменти… Днес създанието беше живо и действаше, какво ли ги чака?

Минако рязко седна в леглото и притисна корема си с ръце. За миг й се прииска да повърне — толкова силна беше ръката на страха, която я сграбчи за гърлото. Бъдещето беше на хвърлей разстояние и тя получи своето предупреждение. Вътрешният й взор беше в състояние да вижда бъдещето на много хора и събития, които я заобикаляха. Не всички от тях се реализираха на практика… Но сега я заобикаляше само мрак сетивата отказваха да й служат. И това дълбоко я безпокоеше. Нима всички те са изправени пред онази съдбоносна грешка, която ги обрича на гибел?

Усети бремето на дарбата си с пълна сила. От деня, в който беше решила да се противопостави на желанието за неограничена власт, появило се в душата на Достопочтената майка, тя имаше чувството, че балансира върху ръба на бръснач.

Достопочтената майка беше неуморима, всеки ден измисляше нови и нови злини. Не се задоволяваше с отстраняването на своите противници, душата й се гърчеше от нетърпение да достигне неограничената власт, която виждаше благодарение на своята „макура но хирума“ власт, която никой смъртен все още не беше успял да достигне. Помъдряла с напредването на годините, Минако ясно виждаше, че Достопочтената майка вече е извън контрол, че дарбата й става опасна. Старицата беше луда. От което следваше, че главната задача на Минако на този етап е да блокира налудничавите й заповеди. За тази цел й беше нужно мощно оръжие. Оръжие, което може да изпепели Достопочтената майка бързо и окончателно, още преди тя да включи в действие могъщата си „макура но хирума“…

Това прозрение я връхлетя преди малко, повече от две години. Силно и внезапно, като ослепителна светкавица, то я повали на колене, а в главата й неволно се появи въпросът дали това не е изява на Божията воля… Тогава за пръв път в съзнанието й се появи представата за мъжа без лице. За Улф Матсън…

 

 

Денят беше мрачен, между гъстите клони на канадските ели проблясваха светкавици. Скоро заваля, тежките дъждовни капки забарабаниха върху стъклата на прозорците и каменните пътечки като картечни откоси.

Беше събота. Съпругът на Стийви се обади от Вашингтон и тя излезе рано. Налагаше се да свърши някои неотложни работи в града, но обеща да се върне навреме за вечеря.

Улф се надяваше да прекара времето си в сън, но това не стана. В душата му се настани нетърпението, искаше час по-скоро да се върне на работа и да се заеме с разследване на случая, който очевидно щеше да има резонанс в различни части на света.

Разрови дрехите в гардероба и измъкна едно яке от изкуствена материя, което несъмнено принадлежеше на неверния съпруг Мортън. Навлече го и излезе под дъжда… Над езерото се стелеше мъгла, водите му изглеждаха безбрежни, къщите на отсрещния бряг бяха изчезнали. В средата му стърчеше полуизгнил дънер, върху който имаше гнездо на орел-рибар, изградено от остри съчки. Към него размахваше криле красива птица, очертана в черно на фона на сивото небе. От човката й стърчаха няколко клонки. Рибарят кацна в средата на гнездото и се зае да поправя пораженията, нанесени от зимния вятър.

Улф опря гръб на дебелия ствол на висок бор, очите му се насочиха към сивите води на езерото. Как ще постъпи, когато открие Шика? Все още нямаше отговор на този въпрос. Част от същността му се противеше на желанието му да я търси, но какво ще стане, ако се окаже, че именно тя е отговорна за убийствата на толкова много хора? Аркильо, Джуниър Руиз, Моравия и Аманда… Доста по-лесно е да приеме, че убиецът е Сума и да насочи усилията си към неговото залавяне. Но беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че на практика разполага с доста непреки улики, които водят към Шика… Най-много я уличаваше обгореното парче дантела, което бяха открили в черния понтиак… Едновременно с това обаче съществуваше и вероятността тази дантела да е подхвърлена умишлено… Дали не му се искаше да е така? Всичко е възможно, затова не трябва да взема прибързани решения…

Улф беше свикнал да работи на тъмно, да гради хипотезите си върху предположения. Това беше част от работата на всеки детектив. Но сегашната ситуация беше доста особена и това несъмнено се дължеше на Шика, или по-скоро на личното му отношение към тази жена… Красивата японка го привличаше неотразимо, дълбоко в душата му нарастваше горещото кълбо на любопитството, нищо не бе в състояние да го ограничи…

Съзнаваше, че е по-разумно да мисли за тази жена като за заподозряна в убийство и вероятно ще се окаже член на загадъчната организация „Черният кинжал“, вместо непрестанно да извиква в главата си спомена за тайнствения синкав огън, пламнал във вътрешностите на убиеца Аркильо и превърнал лицето му в пепеляво желе…

Остана дълго време под открито небе, сетивата му жадно поглъщаха гледката на природата, звуците и ароматите, които го заобикаляха — земята и дърветата, чуруликането на птиците и шепота на водата… Накрая пръстите му посиняха от студ, тъпа болка се появи около шевовете на ранения му крак. Въздъхна и с нежелание се отправи обратно към къщата.

Стана и пристъпи към прозореца едва когато навън се разнесе приглушено боботене на автомобилен двигател. Смрачаваше се, лампите около къщата се бяха включили от автоматичното реле и хвърляха разсеяна светлина върху черната настилка на алеята.

От двете страни на входната врата светеха старинни бронзови фенери — от тези, които в началото на миналия век са били използвани за карети. Влажните плочи на пътечката се виждаха съвсем ясно.

Очакваше да види джипа „Чероки“ на Стийви, но вместо него пред вратата на гаража спря новичък, блестящочерен „Корвет“. Шофьорската врата се отвори и на чакъла стъпи стройна жена, чиято фигура неясно се очерта на фона на вечерното небе.

Улф отиде до входната врата и я отвори. В лицето го лъхна хладен ветрец, някак омекотен от полъха на приближаващата пролет. Пристъпи напред към покритата площадка пред входа, мрежата против комари меко се захлопна зад гърба му. Дъждът беше спрял, но всичко беше подгизнало от влага. Около фенерите кръжаха мушици, над тъмните корони на дърветата проблясваха първите звезди — едри и ярки като излъскани изумруди.

Очите му проследиха движението на жената по пътечката, сърцето му се сви от невероятно силно предчувствие.

Най-напред видя блестящите тъмнокафяви очи над високите скули, после погледът му се плъзна по чувствените устни и малката, решително вирната брадичка. Гъстата коса падаше свободно към раменете. Носеше къса блузка от фина черна вълна, черният ластичен клин подчертаваше скулптурното съвършенство на дългите й бедра, на раменете й беше наметнат бледожълт пуловер, който някак странно подчертаваше безупречната форма на малките, твърди гърди. Обици от великолепни черни опали хвърляха ослепителни светкавици, късите ботушки гальовно се увиваха около тънките глезени, на ръцете й имаше черно-бели шофьорски ръкавици от мека, отлично обработена кожа. Походката й беше уверена, дори малко агресивна.

Сънища, фантазии и действителност се смесиха в главата на Улф, тялото му потръпна, сякаш разлюляно от могъщи вихри. В душата му се бореха слисване и изумление, мъчително желание и необяснимо чувство за вина. Защото по каменните стъпала към него се изкачваше изящната японка Шика, която вероятно беше помощничка на Сума, негов фотограф и съучастник… Жената, която може би е отговорна за четири брутални убийства.

 

 

— Най-хубавото нещо на клубовете е, че човек може да контролира кой влиза и кой излиза от тях — промърмори Торнбърг Конрад III и запали пурата си. — Някога целият свят беше устроен така, но това беше отдавна, много отдавна… Предполагам, че не трябва да изказвам носталгичните си чувства на глас…, Всеки ще ги вземе за дрънканици на старец, който се е сбогувал с живота. — От пурата се издигнаха гъсти облаци дим: — Но на практика аз съм в крак с последните достижения в много области на науката — медицина, електроника, компютри, биотехнологии… Затова не бива да ме приемате като склеротик, потънал в спомени за младостта…

— Подобна мисъл никога не е минавала през главата ми — отвърна Стийви Пауърс.

Устните на Торнбърг се разтеглиха в хладна усмивка.

— Госпожо, вие с положителност знаете как да се обличате!

— Благодаря — отвърна Стийви, кръстоса крак върху крак и се намести в стола си. След като се раздели с Улф, тя не пое към града, а към малкото летище на Ийст Хамптън, където я очакваше частният самолет на Торнбърг.

Възрастният мъж не отделяше замисления си поглед от горящия край на пурата си.

— Фактът, че приехте поканата ми за среща без предварителна уговорка, и това, че умеете да се обличате не само добре, но и бързо, ви прави особено ценна в очите ми… — главата му се вдигна точно навреме, за да улови беглата усмивка на Стийви. — Без съмнение вие не сте съгласна с мен, нали? На света едва ли има истинска жена, която да приеме подобно становище… — от устата му се изтръгна висок смях, но не беше ясно дали си прави шега, или просто се наслаждава на властта си над хората.

Клубът „Магнолия Теръс“, избран от Торнбърг за място на тяхната среща, се намираше извън Вашингтон сред полетата на Вирджиния. Тукашното игрище за голф беше сред най-добрите в света, вече няколко пъти на него се бяха провеждали финалите за Световната професионална купа. Не по-малко известна беше и школата по езда, от която излизаха най-добрите американски играчи на поло, които вече години наред бяха световни шампиони в своя спорт. Разбира се, достъпът до клуба беше силно ограничен. Което означаваше, че в него не могат да членуват дори много богати хора, ако не притежават необходимите връзки и влияние.

Торнбърг и Стийви обядваха на широката остъклена тераса, разположена пред огромната сграда с обща площ от над десет хиляди квадратни метра, изцяло облицована в дърво. От околните вили се отличаваше не само с размерите си, но и с четиринадесетте просторни фронтонни стени, които се разгъваха ветрилообразно във всички посоки на света. Стаите, вътре бяха просторни и слънчеви, във всяка от тях имаше поне по един портрет в масло на някой от първите заселници по тези земи. Вечер често се даваха приеми, най-вече в огромното фоайе с мраморни плочи, което побираше стотици официално облечени гости плюс голям оркестър. А благотворителните балове на „Магнолия Теръс“ бяха известни не само в, страната, но и в чужбина…

Клубът се помещаваше в една от седемнадесетте постройки, разпръснати на площ от петстотин акра. Те имаха най-различно предназначение… Някои от тях бяха конюшни и обори, други представляваха разкошни самостоятелни вилички, собственост на най-влиятелните членове, които без изключение бяха запалени по ездата, полото и, разбира се, голфа…

— Харесвам, когато хората не са съгласни с мен — продължи Торнбърг. — Един разгорещен словесен двубой винаги се отразява добре на моето старо сиво вещество…

Пръстите му завъртяха пурата в продълговатия пепелник от морска раковина, движението им беше майсторско и точно. На дъното на пепелника падна точно толкова пепел, колкото трябваше.

— Хареса ли ви обядът? Чудесно! Тези ипсуички миди бяха току-що разтоварени. Всяка сутрин ги докарва нашият специален самолет… — млъкна за момент и се надигна да поздрави сенатора Доуд, който беше председател на Комисията за контрол над въоръжените сили. И Доуд, подобно на повечето старши членове на Конгреса, беше близък приятел с Конрад. Когато размениха няколко думи и сенаторът се отдалечи, Торнбърг отново се обърна към Стийви: — Предполагам вече се питате кога ще преминем към същината на въпроса…

— Свикнала съм с характера ви.

— Тъй ли? Вероятно и това се дължи на добрата ви психиатрична подготовка…

— Не, по-скоро на аналитичния ми опит.

— Да, Да, помня какво ми разказвахте за него… — размаха ръце, сякаш думите й бяха досадни мухи: — Ако питате мен, търпението е едно много полезно качество. С негова помощ човек контролира много неща… — главата му тъжно се поклати: — Направих всичко възможно да науча своите момчета на търпение, но имам чувството, че никой от тях не усвои урока докрай… Някога бях убеден, че първата ми съпруга е проклятието на живота ми, но по-късно разбрах, че поколението може също да играе тази роля, при това с доста голям успех… — облегна се назад в удобното кожено кресло и добави: — Изключение прави единствено Хам, първородният ми син. Само той се оказа расов екземпляр. Герой от Виетнам, първокласен мозък, с чувство за принадлежност към семейството. Никой баща не би могъл да желае нещо повече от сина си.

— Радвам се, че храните добри чувства поне към един от членовете на семейството си — усмихна се Стийви. — Макар да не съм убедена, че той знае за тях…

— Естествено, че не знае — изръмжа Торнбърг и отново изтръска пурата си. — Хвалбите развалят характера…

— Дори когато са заслужени?

Той усети как тя сякаш вади бележника и подостря молива си. Харесваше я заради пъргавия ум, но не искаше да попада под натиска на необикновената й интелигентност. Приведе се напред и рязко смени тона:

— Хайде да се залавяме за работа! Искам да чуя наблюденията ви върху душевното състояние на Улф Матсън.

Стийви смени позата на краката си и отвърна:

— Първо държа да си изясним нещата. Искам да разбера защо трябва да върша това.

— Радвам се, че проявявате благоразумие — промърмори Торнбърг, очите му за миг се откъснаха от върха на пурата и се спряха на лицето й.

— Това е нещо повече от благоразумие — отвърна Стийви. — Аз съм разтревожена. Поискахте да проникна в интимните чувства на друг човек. А това аз… Аз не мога да го сторя без достатъчно аргументи…

— Разбирам. До този момент наистина избягвах да бъда конкретен. Правех го умишлено. Както за ваше добро, така и в интерес на националната сигурност — дръпна от пурата и изпусна облак дим. — Лорънс Моравия беше секретен агент на американското правителство, Стийви. Задачата му беше да разкрие механизма, чрез който секретна информация от промишлено естество ставаше достояние на японците. За съжаление не само на деловите кръгове в тази страна, но и на една изключително опасна организация, за която вече ви споменах. „Черният кинжал“… — от гърлото му се откъсна глухо клокочене, което вероятно минаваше за признак на неодобрение. — Е, сега вече имате моето признание, предполагам, че сте доволна…

— Положително се чувствам по-добре, но все още нямам отговор на един любопитен въпрос — отвърна Стийви. — След като сте избрали Улф за заместник на Моравия, защо не контактувате директно с него? Защо искате аз да бъда посредник между вас?

— Много просто — усмихна се Торнбърг. — Тук става въпрос за елементарни сметки, драга. Матсън е това, което в нашите среди наричат „сляп агент“. Между нас не трябва да има никакъв пряк контакт по съображения за сигурност — забеляза озадаченото изражение на лицето й и поясни: — Казано по-просто — ако бъде заловен, Матсън няма да разполага с информацията, която би довела „Черният кинжал“ до мен…

Известно време тя остана мълчалива, очевидно под впечатлението на голата и не особено привлекателна истина. Торнбърг изпита опасение, че е прекалил. На този етап най-малко от всичко на света би желал да я подплаши.

— Искам едно да ви е ясно, Стийви — меко промълви той. — Матсън не само няма нищо против задачата, която му възлагаме, но гори от нетърпение да я изпълни.

— Зная — отвърна тя.

— Е, тогава бих искал да се запозная с доклада ви — въздъхна доволно Торнбърг и изпусна облак дим. — Този човек ми е нужен, Стийви. Не мога да си позволя лукса да го изпусна.

Тя се облегна в стола и започна да влиза в ролята си на професионален аналитик.

— Преди всичко искам да ви предупредя, че моите методи не са стриктно научни…

— Че нима има такива? — въздъхна Торнбърг. — Продължавайте.

— По всичко личи, че премеждието на покрива не се е отразило на психическото му състояние — започна Стийви. — Личните ми впечатления са, че той е дори по-силен и по-решителен отпреди…

— И физически?

— Падането през онази капандура би могло да го потроши целия. Но е имал късмет. Раните му са доста сериозни, но благодарение на вашата помощ разбрахме, че нервните връзки са наред. Възстановява се смайващо бързо — само десет дни след операцията вече почти не му личи…

Торнбърг сведе поглед към горящия край на пурата си.

— Следва ли да разбирам, че физическото му състояние е добро? — попита.

Стийви замълча у очите и механично проследиха красивата синеока блондинка зад стъклото, която водеше коня си за поводите.

— Той ходи, навежда се и вдига предмети, без да показва признаци на болка — отговори най-сетне тя. — Не е споделял с мен някакъв дискомфорт… Притежава наистина смайващи възстановителни сили.

Торнбърг изсумтя и поднесе клечка кибрит към върха на пурата, успяла незабележимо да угасне.

— Вашият съпруг е истински гений — промърмори той. — Цял Вашингтон го отрупва с поръчки… Но това не му пречи да бъде лайно, нали?

— Светът е пълен с лайна — влезе в тон Стийви. — А професията ми е такава, че дори на един човек да помогна да се измъкне от тях, пак ще бъда безкрайно щастлива…

— Точно това ви предлагам по отношение на Матсън — промърмори Торнбърг. — И вие ми вярвате, нали? Не мислите, че ви тикам в мръсния бизнес да шпионирате едно ченге…

— Предпочитам да не обръщам внимание на последните ви думи.

— За които трябва да ме извините — кимна той… — Нямах намерение да ви засягам… — Даваше си сметка, че отива твърде далеч, но едновременно с това искаше да получи някаква представа за моментното й емоционално състояние. — Зная колко привлекателен е Матсън, зная, че ви доставя удоволствие да се грижите за него и едновременно с това пет пари не давате за Мортън… Едно от най-опасните качества на Улф Матсън е способността му да спечелва предаността на околните. Но ако се ангажирате с него емоционално, нещата… хм… ще станат доста трудни за вас. Скоро той ще замине в чужбина, вероятно в компанията на жена. Красива жена. А вие трябва да стоите настрана.

Стийви втренчено го изгледа, но премълча.

— Както вече казах, аз дълбоко уважавам Матсън и именно затова искам да го вкарам в котела…

— Във вашия котел, нали?

Умна е, отбеляза мислено Торнбърг, а на глас каза:

— Да, в моя котел. Но мога да ви гарантирам, че в него той ще се чувства по-добре, отколкото в ситуацията, която оставя зад гърба си. Давам ви своята дума, че погледнато в перспектива, вие ще продължавате да му помагате.

— Не се занимавам с утехата на далечни приятели — усмихна се Стийви и стисна ръката му. — Не съм забравила колко често сте помагали както на мен, така и на Мортън. И съм ви благодарна…

— Харесвам ви, Стийви, наистина ви харесвам — промълви Торнбърг. — Доста повече от останалите хора, включително и от собствените ми деца. Вие сте умна и проявявате загриженост към хората. В последно време рядко се среща подобна дарба и тя трябва да се цени. Същото може да се каже и за Хам… Аз малко го пришпорвам, но то е за собственото му добро…

— Значи двамата с вас се разбираме.

— И още как — кимна Торнбърг, дръпна дълбоко от пурата и почти се задави. Започва да става смешно, помисли си той. Президентът е убеден, че Хам работи за него, същото си мислят и онези закостенели генерали в Пентагона. Но той не работи за никого от тях, защото работи за мен. Всъщност всички работят за мен… Включително и тази породиста психоаналитичка отсреща, която е убедена, че всички на този свят са нейни настоящи или бъдещи пациенти. Аз съм по-умен от всички тях, взети заедно! Включително и от Улф Матсън.

 

 

— Гледаш, ме така, сякаш се готвя да те разкъсам — каза жената, която Улф познаваше под името Шика. Над главата й се въртяха бели мушици, луната посребряваше скулата й. Синьо-зелено-червени пламъчета искряха от обиците й и сякаш падаха като дъжд надолу към стъпалата.

Улф я гледаше и мълчеше. В съзнанието му се появиха бледи представи за секс, насилие и смърт, обвили я в ореол като светица. Представи си я в мига, в който пресича улицата под поройния дъжд, после я видя как се качва в блестящата катафалка. Кадърът се смени и тя вече стоеше широко разкрачена пред двамата въоръжени бандити в гетото ги заплашваше с пистолет после, отново широко разкрачена, но гола, лежеше в апартамента си и ръцете й се плъзгаха по издължените бедра… Накрая видя Аманда сред локва кръв, в ушите му прозвуча последната й реплика по телефона, монотонно повтаряна от касетофона до главата й…

Кръвта бурно пулсираше в ушите му дланите му овлажняха, устните му с мъка се раздвижиха.

— Разглеждах твоите смахнати скулптури, видях дваж по-смахнатите снимки на овързани жени, гледах те как вадиш пистолет на уличните бандити, а после се возиш в катафалки. И мисля, че е съвсем нормално да бъда разтревожен от появата ти…

— За пистолета си имам разрешително.

— Сигурно, но боравеше с него като професионалист…

— Може ли да вляза? — облиза устни тя. — Сега нямам оръжие — ръцете й се вдигнаха над главата: — Можеш да ме обискираш, ако искаш…

Искаше, но не беше в състояние да направи нито едно движение. Сърцето му блъскаше с такава сила, че заплашваше да го задави.

— Как ме откри? Защо ме търсиш?

Тя също би могла да му зададе подобни въпроси. Например: „Защо ме следиш?“ Не го стори, вероятно защото вече знаеше. С тревога и учудване Улф установи, че тази жена го плаши. А може би се плашеше от вътрешното си чувство, което го предупреждаваше за наличието на почти свръхестествена сила у нея.

— Искам да науча истината за себе си. Между нас има повече общи неща, отколкото предполагаш…

В ушите на Улф звънна предупредително звънче, тежка капка пот пое надолу по гърба му.

— Не каза как ме откри…

— Не мога да ти го обясня с едно изречение — поклати глава тя. — Нима няма да ми дадеш шанс да ти разкажа всичко? Или вече съм осъдена и хвърлена в затвора?

— Влез — дръпна се най-сетне той.

Нямаше как да не бъде привлечен от плавното полюшване на бедрата й пред себе си. Шика влезе в дневната на Стийви и се настани на извития диван, тапициран във весели тонове. Улф зае насрещния стол. Гледаше я и усещаше как душата му безпомощно потръпва. Имаше чувството, че тази жена го хипнотизира. Устата му пресъхна, вената на слепоочието му ускорено пулсираше.

— Дали е възможно да получа чаша чай? — попита гостенката. — Хвана ме едно голямо задръстване и от доста време съм жадна…

Отидоха в кухнята заедно. Улф сложи чайника на котлона и започна да търси чай по лавиците.

— Устройва ли те „Ърл Грей“^[1]? — попита.

— Да, напълно.

Изправен пред нея, той гледаше как жадно поглъща тъмната течност с цвят на разтопена мед.

— Разкажи ми за Сума — рече.

— Кой?

— Знаеш кой… Водния паяк.

— Сума е член на „Тошин Куро Косай“ — „Черният кинжал“… Мисля, че едва ли имаш представа за…

— Ти си връзката между „Черният кинжал“ и Лорънс Моравия — прекъсна я Улф.

Тя вдигна глава и го погледна с нов интерес:

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях една снимка, на която ти и Сума приятелски си бъбрите на една от вашингтонските улици — отвърна той и стисна облегалката на стола пред себе си.

— Не съм го виждала от седем месеца.

— Грешка. Снимката е направена през есента на миналата година, най-много преди пет месеца…

Тя му обърна гръб и насочи очи към прозореца, зад който тъмнееха стволовете на канадските ели:

— Едва сега разбирам, че нещата не са се развивали според плановете ми.

— Аз пък не виждам основание да вярвам на нищо от това, което си казала до този момент.

— Разбирам — обърна се към него Шика. — Прекалено нетърпелив си да ме разпънеш на кръст…

Стояха и се гледаха от двата края на кухнята, разделяше ги единствено масата.

— Трудно е да пренебрегвам събраните срещу теб улики, дори ако взема предвид само лъжите ти — отвърна Улф. — Не, не се шегувам. Това, което знам, е достатъчно да бъдеш обвинена в няколко предумишлени убийства. Защото Моравия е имал задачата да проникне в твоята организация „Черният кинжал“…

— Това не е моя организация!

— Зная, че Сума е един от убийците на тази организация, който неотдавна е бил засечен тук. А след като видях как небрежно бъбрите помежду си…

— Снимка. Видял си разузнавателна снимка, която не…

— … като двама колеги убийци, които имат общи спомени. Открих и къс обгорена дантела от тези, които използваш в творчеството си… В един черен понтиак „Файърбърд“, използван за бягство от местопрестъплението на двойно убийство. Едната жертва беше мой колега, а втората — сериен убиец, когото преследвах от месеци. Лицето му беше превърнато в изгоряла пита… Ето какво знам за теб…

— Само толкова? — попита, без да мигне Шика. — Не може да бъде, трябва да знаеш и други неща… Защо например не ми разкажеш как проникна в дома ми през един прозорец?

Леден спазъм проряза стомаха му.

— Значи и това знаеш…

— Да — кимна тя и пъхна длан между бедрата си.

— Тогава защо разигра онзи цирк?

Тя заобиколи масата и спря на крачка от него. В носа го удари ароматът на парфюма й — същият, който беше доловил в тайната стаичка на Моравия и в нейния апартамент.

— Направих го заради теб — бавно отвърна тя. — Защото ти го искаше.

— Бях там, защото исках да открия връзката между теб и Сума.

— А не за това… — прошепна тя, взе ръката му и я притисна в слабините си.

— Не! — тръсна глава той и рязко издърпа ръката си. Сякаш се опасяваше, че ще бъде жестоко изгорена, също като лицето на Аркильо.

— Кой лъже сега? — усмихна се бледо Шика.

Изглеждаше най-много на двадесет, но самоувереното й поведение подхождаше повече на жена, която има поне три десетилетия зад гърба си. Той бавно я заобиколи и отново се изправи насреща й.

— Мисля, че е време да ми разкажеш някои неща…

— Стига да искаш да слушаш — сви рамене тя, изчака евентуалната му реакция, после продължи: — Първо, номерът с дантелата е просто едно ловко подхвърляне на улики. Всеки би могъл да си отреже късче дантела от моите скулптури. Ако аз действително съм убила твоя човек или пък съм шофирала, колата за бягството, нима ще бъда толкова глупава да ти оставя подобна улика?

— Всички допускаме грешки — промърмори Улф. — Дори и ти…

По лицето й пробяга подобие на усмивка.

— Второ, онази снимка… Истина е, че е направена миналата есен… През октомври имах една среща със Сума.

— От което следва, че и ти си член на „Черният кинжал“.

— И да, и не! — с някакво, ожесточение отвърна Шика.

— Това не е възможно — поклати глава Улф. — Или си член, или не си… Кое от двете?

— Завиждам ти — въздъхна Шика и се отпусна на стола. — Защото виждаш всичко в черно или било. Тук е онова, за което се бориш, отсреща — онова, срещу което се бориш! Просто и ясно!

— Изобщо не е така — поклати глава той и седна срещу нея.

— Тогава защо си готов да ме осъдиш незабавно, още в този момент? — вирна брадичка тя. — Аз съм член на „Тошин Куро Косай“ и едновременно с това не съм… За Сума съм член, но за теб не!

— Двоен агент, така ли?

— Преди всичко трябва да проумееш, че „Тошин Куро Косай“ е организация на хора с изключително голяма власт… С необикновени способности…

Пред очите му отново се появи обгореното лице на Аркильо, спомни си разказа на Боби за синьото огнено кълбо в тъмната задна уличка. Змийчетата в корема му хладно помръднаха, в ушите му за миг прозвуча гласът на Белия лък, пеещ Песента на живота. После всичко изчезна.

— Какви способности?

— Различни, според отделния индивид — отвърна Шика. — Болшинството от тях притежават необикновена жизненост, сякаш старостта ги е забравила… И почти всички обладават качествата на ясновидци. Вероятно виждат бъдещето или умеят да четат чужди мисли… Това качество обаче често се оказва ненадеждно… Понякога виденията им за бъдещето въобще не се сбъдват, в други случаи ясновидството им просто изчезва…

Улф потръпна от вътрешен хлад.

— Но това не е всичко, нали?

— Не е — призна с въздишка Шика. — Но не виждам смисъл точно сега да…

— Разкажи ми!

Тя се поколеба за миг, после кимна с глава. — У част от тях ясновидството е променливо и нестабилно — нещо като сянка, чието присъствие се усеща, а в отделни случаи й се вижда… Това състояние се характеризира с присъствието на огромна психическа енергия, която е в състояние да прави истински чудеса: Например да приеме формата на ръка, с чиято помощ се движат неодушевени предмети… Да причинява болка, а понякога дори и смърт… Най-често обаче се изразява в светлини и сенки, може да ги създава и премахва с лекота…

— А може ли да пали огън? — попита с пресъхнала уста Улф.

— Да, понякога…

Мрак се спусна над Улф, пепелянките в корема му полудяха. Направи огромно усилие, за да не повърне още тук, на масата.

— Членовете на „Черният кинжал“ считат себе си за свещени стражи, за нещо като ангели-хранители на Япония — продължи Шика. — Техният дълг е свещен и се изразява в едно — да превърнат страната във водеща икономическа сила на света. В организацията членуват хора от всички слоеве на обществото, подчинени на общата цел. Главно на тях се дължи следвоенното икономическо чудо, което Япония успя да сътвори. Но това „икономическо чудо“ е само първата стъпка към световно господство — поне така разсъждават членовете на „Тошин Куро Косай“…

— Чувал съм доста за неща от тоя сорт — промърмори Улф.

Шика се усмихна и продължи:

— Постепенно обаче сред тях се поражда недоволство, част от членовете на организацията вече не одобряват общоприетите възгледи за бъдещето на Япония. Обединяват се и започват тайна борба срещу своите колеги вътре в „Черният кинжал“!

— Това ми намирисва на война.

— И наистина е война — кимна Шика. — Но една особена война, която се води подмолно и прикрито от хора, притежаващи необикновени способности. Без оръжия, без обичайната за бойни условия стратегия и тактика…

— Какви способности по-точно?

— Ти самият: за малко не стана тяхна жертва — отвърна Шика.

Той си пое дълбоко дъх.

— Имаш предвид нощта, в която беше убита Аманда, моята приятелка… И в която аз тръгнах да преследвам убиеца…

— Тогава допусна грешка — въздъхна Шика. — Не си даде сметка, че най-лесният начин да те примамят на мястото, което са избрали, е да използват приятелката ти…

В настъпилата тишина прозвуча мелодичният звън на старинния часовник в хола на Стийви. Звукът беше необичайно силен и ясен и сякаш цяла вечност увисна във въздуха…

— Какво искаш да кажеш? — глухо попита той.

— Искам да кажа, че в онази нощ трябваше да умреш ти — отвърна Шика. — Аманда е получила определена роля в тази постановка и толкоз. Помисли малко и ще видиш, че всичко е било организирано предварително…

— Грешиш. Аз сам й се обадих. Сторих го, защото сънувах някакъв кошмар, който беше свързан с нея. Беше толкова реален, че… — Нещо в изражението на лицето й го накара да замълчи. Поклати глава и някак смутено добави: — Но в телефонния ни разговор имаше нещо странно… Сякаш насреща не беше тя…

— Сигурна съм, че наистина не е била тя — меко рече Шика. — Бил е „Черният кинжал“…

— Бях предупреден, че след Моравия ще дойде и моят ред — глухо промълви Улф. — Вероятно не съм бил достатъчно убеден…

— „Тошин Куро Косай“ е една жестока организация. Това просто е част от същността на нейните членове.

— Както и хитростта — добави той, напрегна психиката си в напразен опит да усети излъчването й. — Сегашният разговор вероятно също е част от тази хитрост…

— Напълно възможно — призна Шика. — Не по-зле от мен знаеш, че думите често не означават нищо друго, освен една добре прикрита лъжа… — Седеше напълно неподвижно, от фигурата й се излъчваше изящно съвършенство. — Бих си позволила едно на пръв поглед странно за теб предположение — „Тошин Куро Косай“ се опасява, че ти и аз можем да се обединим. И именно затова са се погрижили да пробудят дълбокото ти недоверие.

— Ако това е вярно, значи аз съм под тяхното постоянно наблюдение — възрази Улф.

— Точно така.

— Глупости! — избухна той. — Аз съм детектив с дългогодишен опит, несъмнено бих усетил наблюдение от всякакъв вид!

— Защо? Ти не си очаквал нищо подобно… — Светлината на лампата сякаш накара очите й да запламтят, за пръв път Улф получи възможност да надникне в бездънните им кладенци. — Не забравяй, че тези хора са различни от останалите… Много различни!

— И са шизофреници, ако съдим по опита им да ме убият, нали?

— Едва ли — поклати глава Шика. — Не мога да бъда сигурна в това, тъй като все още не знам каква е крайната им цел…

Улф скочи на крака и започна да кръстосва стаята. Изпита странната нужда да се докосва до солидната и непроменима повърхност на познати до болка предмети: умивалник, хладилник, печка… Сякаш така искаше да се увери, че думите на тази жена са истина…

— А сега аз просто трябва да ти се доверя, така ли? — дрезгаво попита той.

Шика сви рамене.

— Само едно ще ти кажа — сам, бавно и постепенно, ти ще откриеш коя съм аз… Ще го сториш напълно самостоятелно. И едва тогава ще се убедиш, че ти казвам истината…

— Може би, но се опасявам, че за момента все още не мога да ти се доверя!

— Значи ще трябва да спечеля доверието ти…

— Как?

— Сещам се само за един начин — въздъхна тя. — Ще ти покажа как и защо е бил убит Лорънс Моравия…

 

 

Оракула стоеше (или седеше, коленичеше, клечеше — кой би могъл да каже?!) в средата на малка лаборатория с метални стени и секретни ключалки, разположена на един от етажите на научноизследователския институт на „Шиан Когаку“. Не изглеждаше нищо особено — просто един правоъгълник от матов метал с овална предна част, върху която имаше блестящ екран с прикрепена към него специална светлинна писалка. На пръв поглед наподобяваше някакъв странен музикален инструмент и едва ли можеше да бъде свързан със сложен научен експеримент.

В началото Южи беше убеден, че Хирото силно подценява тяхното творение. Той настояваше общуването с Оракула да се осъществява така, както учените „разговарят“ с всеки конвенционален компютър — посредством електронния език, съставен от милиони комбинации между нули и единици…

Не обърна никакво внимание на оригиналната система за разговор която Южи включи в системата. Твърдеше, че всички подобни опити са оказвали отрицателно влияние върху компютърния „мозък“, понижавайки многократно скоростта на неговите операции.

Южи от своя страна никога не използваше екрана и светлинната писалка — оригинална разработка на Хирото. Предпочиташе да общува с Оракула посредством своята речева система.

За безкрайно учудване на Хирото, разговорната система забави реакциите на машината за много кратко време, после тя сякаш свикна с нея и започна да реагира със същата скорост, с която бълваше данни върху екрана. Това беше първото предупреждение, че в невронния „мозък“ на Оракула се осъществява някакво самостоятелно развитие… Но то беше толкова невероятно, че нито Южи нито Хирото бяха склонни да му обърнат внимание.

Южи се изправи пред матовия куб, включи захранването и започна:

— Оракуле…

— Един момент!

Южи смаяно замълча.

— Да? — обади се след няколко секунди машината.

— Какво стана преди малко?

— Съзнанието ми беше запълнено с мислите, спомените и чувствата на Хана-сан.

— Сигурно грешиш — поклати глава Южи. — Ти нямаш съзнание!

— Аз мисля, следователно съществувам.

Южи се втренчи в мътно проблясващия куб, не знаеше дали да плаче или да се смее. Имаше чувството, че полудява или сънува кошмар. Това просто не можеше да бъде истина! Пое дълбоко дъх и започна:

— Процесите, които протичат в теб в момента, нямат значение. Ти не можеш да усещаш чувствата и мислите на Хана, просто защото подобно нещо е недостижимо за електронна памет от типа РАМ.

— Нима ти си върховен съдия на света? Нима Земята се върти по твоя команда? Куклата оживява благодарение на действията на кукловода, но кой ръководи тези действия?

— Говориш като дзен-мъдрец…

— Между другото, аз наистина съм дзен-мъдрец. Аз съм такъв, какъвто си ме създал. Дори ти не знаеш какво точно си създал и в какво ще се превърна…

— А ти знаеш ли?

— Не, разбира се, аз не съм Бог!

— Какво знаеш ти за Бога? Тази концепция не фигурира в програмирането ти.

— Грешиш. В моите неврологични схеми са заложени частици човешко ДНК, за чието изучаване са необходими няколко човешки живота. Аз обаче вече започнах да ги разшифровам и именно от тях научих за съществуването на Бога.

— Използваш ДНК за разширяване на заложените в теб програми?

— Нали това беше твоята цел? Нали на тази база функционира хеуристичната система, която си заложил в мен?

Господи, Боже мой, въздъхна Южи и стисна главата си с две ръце. В системата на този компютър са заложени мои собствени клетки ДНК! Имаше чувството, че се е потопил в ледена вода. Лицето му стана бяло като вар.

— Имах намерение да ти предложа за анализ своите ДНК, крайната ми цел беше да разбера как функционират те. Изобщо не съм мислил, че ти можеш да ги използваш!

— Твоите ДНК са включени в хеуристичната ми система и вече са дълбоко сраснали с нея. Не мога да ги отделя дори и да искам.

Една вена на слепоочието на Южи изпъкна и бавно започна да пулсира.

— Не те разбирам — промълви той. — Какво значи „дори и да искам“?

— Значи, че не искам. Включването на ДНК в системата ми е от жизненоважно значение за пълноценното функциониране на заложените в мен програми. Вече нямам желание да се върна в състоянието на човекоподобна маймуна.

— Но ти си…

— Внимавай! Нямаш никаква представа какво съм аз!

В това е абсолютно прав, призна в себе си Южи. Никой, дори майка му със своята необичайна дарба на ясновидка, не можеше да каже в какво се превръща Оракула. До слуха му достигаше лекото жужене от вътрешността на машината, това неволно го накара да си представи тупкането на живо сърце. „Нямаш представа какво съм аз!“…

— Южи-сан…

Объркването на Южи беше тотално. За пръв път от своето създаване Оракула поемаше инициативата. Досега отговаряше само когато му се отправяше конкретен въпрос.

— Кога Хана сан пак ще се свърже с мен?

Започва да става интересно, помисли си Южи.

— Но нали преди малко каза, че тя е у теб? — попита той.

— Това беше образно казано. В мен съществува нещо като неясен скелет, който придобива кръв и плът само когато двамата с Хана-сан сме свързани пряко.

— Хана ще бъде с теб след два дни, когато ще се проведе планираното гмуркане.

Заковал поглед върху непроницаемия екран в предната част на Оракула, Южи си спомни с колко мъки беше свързано създаването на този непознат звяр.

Екипът на Хирото, включващ специалисти по кибернетика, компютърна технология и физика, беше успял да конструира Оракула, или поне неговата обвивка и базови устройства, които включваха начините за приемане, съхранение и предаване на информацията. А Южи му вдъхна живот със своите уникални неврологични схеми, които бяха точно копие на невронните мрежи, функциониращи в човешкия мозък.

Това стана възможно благодарение гениалното прозрение на Хирото, който се реши да изхвърли от чиповете всички съставки от силиций, арсен и сплави от редки метали, които до този момент бяха неразделна част от всяка запаметяваща схема. На тяхно място вложи невероятно леките елементи, които беше изобретил сам и които беше нарекъл „вафлички“. Те бяха изключително бързи и сигурни и не създаваха проблемите, които обикновено съпътстваха техните предшественици.

В сърцевината на откритието на Хирото лежаха принципно новите бариево-титанови кристали, които екипът му създаде в лабораторията. Учени от няколко страни бяха стигнали едновременно до откритието, че тези изкуствени кристали не само отразяват светлината по наистина невероятен начин, но притежават способността и да променят светлинните лъчи, които минават през тях. Естествено, благодарение на огромната си скорост, светлинните лъчи бяха най-подходящи за компютрите. Едва ли нещо може да се сравнява с компютър, който обработва информацията със скоростта на светлината. Но гениалното въображение на Хирото беше надскочило дори тези граници. Той беше замислил създаването на компютър, който работи не само с чипове от типа „вафличка“, но и с „вентили“ от кристални бариево-титанови призми, които ще бъдат в състояние да улавят и препредават информацията със скоростта на светлината и ще могат да изграждат цялостни образи. „Представяш ли си компютър, който може да вижда, съхранява и препредава цялостни образи, беше запитал Южи той. Това би било направо фантастично!“

Всички конвенционални компютри, дори най-модерните от тях, които действат на принципа на „невронните мрежи“, са създадени на базата на теорията за пренасянето на електрически импулси по отделни, добре изолирани канали.

Но Южи знаеше, че човешкият мозък не функционира по системата на отделните канали, а на базата на нещо, което наподобява ритмични пулсации и много прилича на морския прибой. Нещо, което залива едновременно по-голямата част от мозъка й предизвиква усилена дейност на нервните клетки в него.

И въз основа на този принцип той успя да създаде коренно различен тип компютър. Веднага откри, че пулсацията се разпада почти в мига, в който започва, гениалната искрица угасва секунда след като се е родила.

От затруднението го изведе Хана. Напомни му за откъслечните спомени, които остават в главата на човек след сънища. Именно те наподобяват кратките пулсации, които възбуждат паметта. Южи се вслуша в съветите й и започна основна промяна в базисните чипове. Целта му беше да осигури максимално поле за изява на тези затихващи пулсации. В резултат се роди Оракула, или по-точно — Оракула в ранна детска възраст.

Тук отново се сблъска с непристъпна каменна стена, не можеше да направи дори крачка напред. На помощ отново се притече Хана и бързо го убеди да й позволи директен контакт с машината. Дали това беше плодна гениално прозрение или обикновена лудост? Спрял поглед върху матовия куб пред себе си, Южи не беше сигурен нито в едното, нито в другото…

 

 

Доста време след като Улф и Шика оформиха параметрите на принудителния съюз помежду си, чакълът навън захрущя под гумите на Стийви.

Той стана да й отвори, а тя го целуна по бузата.

— Съжалявам, че се забавих… Как се чувстваш?

— Добре.

— Имаш си гости, нали? — погледна го с лека загриженост тя, после премести очи върху черния корвет пред гаража. — Съдейки по колата, която кара, той едва ли е някой от колегите ти полицаи.

— Не е.

Едва тогава тя надникна над рамото му и зърна стройната фигура на Шика. Очите й се заеха да изследват всеки квадратен сантиметър от тялото на японката, напрежението й видимо нарасна.

— Предполагам, че си подготвил обяснението си?

— Нямах представа, че ще е нужно обяснение.

— Прав си — отвърна Стийви, мушна се покрай него и остави сака си на старата закачалка от солиден бук.

— Стийви!

Тя покорно се обърна, но изражението на лицето й беше студено като лед.

— Защо пък трябва да ми даваш обяснения? — попита. — Само защото се погрижих за теб и защото живееш в дома ми! Господи, Улф! Между нас все пак имаше някои моменти на интимност… Нима те не означават нищо за теб?

— Разбира се, че означават — отвърна той.

— Но не мога да разбера защо се сърдиш.

— Не се сърдя, а съм разочарована — отвърна тя и кимна към хола. — Коя е тя, Улф?

— Не знам, но се надявам да ме отведе до убиеца на Аманда. Не ти разказах цялата история, но мислех да го сторя.

Стийви инстинктивно усети, че това е жената, за която беше споменал Торнбърг. Жената, която щеше да замине заедно с Улф. Беше я помолил да спомогне за процеса на сближаване между двамата, но сега, изправена срещу нея, Стийви разбра, че това е изключено. Просто не можеше да стори подобно нещо и толкоз! На път да изгуби този мъж, тя изведнъж разбра какво всъщност означава за нея той. Само при мисълта, че няма да го има, в стомаха и започна да се оформя тежка ледена буца. Гласните й струни сякаш се парализираха, наложи се да прехапе устни, за да спре напиращите в очите й сълзи. В този миг за малко не му призна всичко за Торнбърг. Въздържа се единствено защото не би могла да понесе презрението и омразата, които несъмнено щяха да се изпишат на лицето му. Но особената смесица от обич и чувство за вина я накара да направи точно обратното на това, което я беше посъветвал Торнбърг.

— Ами ако не е тази, за която се представя? — попита. — Мислил ли си за подобна вероятност?

— Разбира се.

Беше й толкова скъп, че се страхуваше да го погледне в очите. Беше убедена, че веднага ще открие предателството в тях.

— Не, не си разполагал с достатъчно време за това.

— Признавам, че съществува известен риск…

— Ето, опряхме до същността на нещата. Рискът е част от природата ти, едва ли можеш да съществуваш без него. — Стийви поклати глава и кръстоса ръце пред гърдите си. — Господи, това е невероятно! Трябва да престанеш тази игра на стражари и апаши, Улф! Крайно време е да слезеш на земята!

— Но нали точно това е…

— Не е това! Имам предвид живия свят. Онзи, заради който двете с Аманда ходехме на фризьор веднъж в месеца. Не толкова зарази фризурите, колкото заради боята… Боядисвахме си косите, Улф. Защото времето си тече и започнахме да посивяваме… Това е истинският свят, а не непрестанното преследване на сенки в нощта, престрелките, довели до убийството на собствената ми сестра!

В следващия миг ръката й се стрелна към устата:

— Господи, не исках да кажа това!…

— Ти си професионален психоаналитик, Стийви — поклати глава той. — Прекрасно знаеш, че точно това си искала да кажеш. Дълбоко в себе си безспорно ме обвиняваш за смъртта на Аманда… Но помни — сега аз ще играя тази игра! Случвало се е и друг път, то е просто част от човешката природа… Зная какво си мислиш — ако Аманда не беше се свързала с Улф, нямаше да бъде замесена в разни смъртоносни игри и сега щеше да е жива… — поклати глава и глухо добави: — Не си прави труда да отричаш.

— О, Улф, съжалявам!…

— Трябва да тръгвам.

— Моля те, недей! — ръцете й се вкопчиха в тялото му. — Искам да бъдеш тук, искам да… — млъкна, задавена от напора на чувствата си. — Страхувам се за теб…

— Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да го кажеш? — прошепна тя и хвърли кос поглед към Шика. — Може би само след час ще бъдеш труп…

— Стийви, можех да бъда труп след полета през онази капандура, можех да бъда подпухнал удавник в езерото… А що се отнася до тази жена, нещата ще бъдат такива, каквито са… Просто нямам избор.

— Моля те! — простена тя. — Защо си толкова нетърпелив да посрещнеш смъртта?

— Време е — промълви той и топло я целуна по устните. — Вечно ще ти бъда задължен за това, което направи за мен…

— Достатъчно е да се държиш на разстояние от тази жена! — прошепна пламенно Стийви. — Тя е отрова, Улф. Тя ще те убие! Зная това, усещам то с всяка фибра на тялото си!

— Сбогом, Стийви.

— Господи Исусе, не! — проплака тя, докато Улф правеше знак на Шика и двамата се насочиха към вратата, зад която нощта бързо встъпваше в правата си.