Ерик Лустбадер
Черният кинжал (23) (Част I)

Двадесета глава
Токио

Нощ в метрополията

Модерно Токио действително е метрополия на неясна меланхолия, възможна единствено в общество, което се е съградило от руините на дълбок нихилизъм и унижение от претърпяното на бойното поле поражение. Фактът, че това общество бърза да възприеме празните символи на някоя търговска марка или празната глава на нашумяла поп звезда, прибавяше допълнителна доза горчилка към стилизираната болка на ултрамодерната фасада.

Улф бродеше из нощно Токио със стръвта на хищника, от който произлизаше името му. Беше дълбоко впечатлен от отчуждението, лъхащо от тази фасада, едновременно с това архитектурата откровено му харесваше. Тя не позволяваше интерпретации и украса, не предлагаше възможности за компромис. Беше твърда и неподатлива като самурайска броня.

Намираше се на светлинни години от лудата и извратена вселена на Оракула. На покойния Оракул. Едва след унищожението му Улф си позволи да си представи Хана свободна…

Никога не беше изпитвал такова удоволствие от движението си в сенките, далеч от блестящите неонови реклами на Гинза, които хвърляха перлено сияние дори из отдалечените улички.

Душата му се изпълваше с меланхолия и тъга, предизвикани от отминалия разцвет на красотата, от изплъзващите се в далечината щастливи мечти на младостта.

Отново си спомни за Хана, тъжна и самотна сред ада на съвременния живот. Ад, който отчасти сама си беше изградила… Беше сигурен, че тя би разбрала чувствата му в тази тъмна токийска нощ.

Светлината очерта силуета на Шика.

От мястото си в сянката той ясно видя как жената джудже отвори вратата на „Забранените мечти“ и я пропусна да влезе. Вратата се затръшна, тъмната уличка изведнъж просветля от приближаващи се автомобилни фарове. Колата отмина и мракът отново встъпи в правата си. Бледото сияние на Гинза придаваше нещо неземно на тясната уличка. Минувачи липсваха, макар че Улф ясно чуваше мъжки глас, който ту викаше, ту шепнеше, ту избухваше в пресилен смях… Това бяха звуците от неразбираемо телевизионно шоу, долитащи през някой от близките прозорци.

Нещата се стекоха така, че сега се задвижи последният им, единствен план… Беше толкова опасен, че човек би прибегнал до него само по силата на отчаянието.

Улф засече времето и започна да брои минутите от влизането на Шика. Те се точеха бавно, сякаш залепнали по тъмните фасади на околните сгради.

Лицето на Шика беше първото, което видя след тежкото си пробуждане. Имаше чувството, че е спал с години, може би затова страшно много й се зарадва. За пръв път в живота си беше щастлив, че вижда нечие лице… Обичаше безумно тази жена! И въпреки това я изпрати на опасна мисия. На мисия, от която може би никога няма да се върне…

Времето.

Циферблатът на часовника му хвърляше жълтеникаво сияние в мрака. Вълче око. Той отново огледа уличката, изчака отминаването на поредната кола. Фаровете й осветиха призрачните фасади наоколо, а Улф изпита чувството, че гледа декор от стар филм на ужасите.

Плъзна се предпазливо напред, избягвайки светлината. Прекоси платото към тротоара на „Забранените мечти“ и бързо свърна зад ъгъла. После, в съответствие с репетицията, осъществена часове по-рано в присъствието на Шика, той измина една пряка и зави надясно. Главата му висеше на гърдите, раменете му бяха прегърбени. Крачеше бързо и с разперени лакти, като японец. Беше прекалено едър, за да го вземат за местен, едновременно с това едва ли някой би го сбъркал с турист…

Скоро стигна до задната стена, която Достопочтената майка разруши в опита си да го ликвидира. Хвърли поглед към бодливата тел над руините и благоразумно продължи пътя си.

Озова се на една от хилядите тесни токийски улички, която беше толкова забутана, че дори нямаше име. Много от жителите на града, макар и родени тук, имаха нужда от упътване. Нерядко полицията беше принудена да връща у дома им хора, живеещи именно на такива безименни улички. Спря до сляпата стена, която беше част от втората сграда на „Забранените мечти“. Огледа се, забеляза тясната пътечка между стената и съседната къща, без колебание пое по нея.

Разви бинтовете от дълбоките рани на лявата си ръка. Концентрира черния сноп на „макура но хирума“ върху тях, макар вече да бяха почти зараснали. Раздвижи мускулите, болка нямаше. Пръстите му бяха леко сковани, но след няколко енергични свивания и разпускания това чувство изчезна. Реши да не рискува и нахлузи кожена ръкавица върху червените белези. Тя беше достатъчно еластична да не пречи на движенията му, едновременно с това и достатъчно дебела, за да пази раните.

Концентрира се и вдигна ръце към първия бетонен перваз, за който му беше разказала Шика.

В тази сграда се намираха покоите на Достопочтената майка. Два дълги коридора я свързваха с първата, в която се помещаваше самият клуб. Между коридорите се простираше изящната градина, в която го беше разпитвала господарката на „Забранените мечти“. За разлика от предната фасада на клуба, тук сляпата стена беше покрита с нещо като груба мозайка, която се извисяваше на около метър над главата му.

Улф се покатери по нея без особени трудности, протегна ръка и потърси следващия перваз. Такъв обаче нямаше.

Внимателно се изви назад, измъкна навито на кълбо найлоново въже, в края на което имаше лека, но изключително здрава кука от титанова стоманена сплав. На втория опит куката се закачи за стрехата на покрива, надвиснала навътре.

Опъна няколко пъти за всеки случай, после пъргаво се покатери нагоре.

Приклекна на покрива и предпазливо се огледа. Без да иска, си спомни за един друг покрив — в Ню Йорк, на хиляди мили оттук. Спомни си проливния дъжд, докосването до неизвестното, огромната ярост в душата си, безнадеждната битка с убиеца на Аманда, смразяващия полет през остъклената капандура…

Затвори очи, усети леко замайване. Какво става с мен? Хана му беше разяснила част от нещата, но дори тя не знаеше всичко. В крайна сметка той беше оцелял в биомозъка на Оракула… Но колко време беше прекарал там? Южи твърдеше, че не е било повече от няколко минути, но той имаше чувството, че са били часове — като насън…

Какво всъщност му се случи, докато беше свързан с Оракула? Това беше загадка. Дали се беше осъществило прехвърлянето на някакви данни, дали част от биомозъка на машината се беше загнездила в него?

Вземи се в ръце, заповяда си Улф, усетил потръпването на тялото си. Концентрирай се върху конкретните неща, в противен случай едва ли ще доживееш, за да научиш отговора на всички въпроси, които те вълнуват…

Над главата му се издигаха острите шинтоистки кули на Токио, върховете им бяха окичени с имената на известни фирми, създали икономическото чудо на следвоенна Япония. Под него се простираше миниатюрна, но изящна градина, успяла да пресъздаде в умален вид прекрасната хармония на природата.

А някъде по средата се намираше жената, която ще бъде император на света.

— Направо съм смаяна, че толкова много ми липсваше — промърмори Достопочтената майка и почеса с дълъг нокът голите му гърди. — Хубаво е да си у дома, нали?

— Ще ми липсват хамбургерите на Вашингтон — въздъхна Йошида. — Там свикнах да ям месо. И разбрах, че никой не може да прави хамбургери като черните…

Намираха се в една от стаите на приземния етаж на вътрешната сграда, от прозореца се виждаше градината. Светлините от останалите помещения хвърляха причудливи отблясъци към периферията й, докато центърът тънеше в тайнствен полумрак. Достопочтената майка беше отхвърлила идеята за осветление в самата градина, изтъквайки, че то би нарушило „ки“ — вътрешната хармония, създадена от естествените елементи на градината — скали и мъхове, дървета и ситни камъчета.

— А бащата и синът Конрад?

— Подобно на планети в клещите на ентропия, никой от тях няма да оцелее, при сблъсък с нас — усмихна се Йошида.

— Великолепно! — плесна с ръце Достопочтената майка, наведе се и целуна Йошида по врата. Оголи зъби и ги заби в плътта му, остана в това положение, докато усети вкуса на кръвта.

— Нараних те — прошепна тя.

— Не усетих нищо — отвърна той, взе главата й в ръце и целуна окървавените устни.

В действията им се долавяха ритуални елементи, неразделна част от техните отношения. Те наподобяваха отношенията между майка и син, между гуру и послушник, между архиепископ и монах… Въпросите и отговорите се диктуваха не само от отделния индивид, но и от широкия контекст на ролята, която всеки от тях играеше.

— Но усещаш това…

— Да — прошепна през полуотворени устни той, без да потрепне нито една черта на лицето му.

Достопочтената майка чуваше тихото свистене на дъха между устните му, докосна с длан средата на гърдите му и усети влагата, която се беше появила там благодарение на нея.

— Ако нараня някой друг по този начин, той сигурно вече ще е на колене…

Лекото потрепване на ноздрите му беше единственият признак за болката, която изпитваше.

— Включително и Нишитцу…

— Да — отвърна Достопочтената майка и любопитно наблюдаваше как контролира дишането си. — Издръжливостта не е сред силните му черти. — Издължените й пръсти погалиха гладките мускули на ръцете му. — Като говорим за него, се сетих, че го бях повикала… Още преди десет минути трябваше да е тук.

— Може би се е забавил покрай някое от малките момчета в клуба — подхвърли Йошида.

Достопочтената майка се изкиска като възбудена ученичка.

— Ти също не би имал нищо против един час в негова компания, нали?

— Искам окото му.

Достопочтената майка се заливаше в смях.

— Наистина ли мислиш, че ще придобиеш силата му, ако го изядеш?

— Нали ти си ме учила на това?

— Много ми се иска да видя как го обработваш — притвори очи тя. — И може би трябва да ти го позволя…

Йошида внимателно я погледна:

— Но Нишитцу координира международната дейност на „Тошин Куро Косай“. Не можеш да се лишиш от услугите му.

— На никого не трябва да се разчита толкова много — отвърна Достопочтената майка. — Това те отдалечава от непосредствените задачи, а едновременно с това създава у другия фалшиво чувство за неограничена мощ. Май отношенията ми с Нишитцу се намират точно в този етап…

— Макар да си Достопочтената майка, ти все пак си оставаш жена. Нишитцу ти е необходим за прякото ръководство на „Тошин Куро Косай“…

Изпъшка от острата болка, която прониза гърдите му. Тя беше предизвикала съдова контракция на шията му, спазъмът прониза мозъка му като кинжал.

— Моля да приемеш извиненията ми — промърмори той, когато беше в състояние да го стори. — Просто исках да ти напомня за възможните последици от отстраняването на Нишитцу.

— Глупаво е да ме подлагаш на разпит — промърмори Достопочтената майка, на лицето й се появи блаженият израз на котка, която лочи мляко. — Вече съм забила нокти дълбоко в мозъка на Нишитцу. Ден след ден изсмуквам неговата „макура но хирума“. Той е добра храна… А за останалото ще се погрижа, като му дойде времето…

Йошида понечи да каже, че ще трябва ново подставено лице за контрол на връзките с гигантските конгломерати по света, когато пръстите й рязко стиснаха китката му:

— На покрива има някакво животно!

Йошида проследи погледа й, после поклати глава:

— Не усещам нищо.

— Аз също. Но то е там. Последната частица от бъдещето, която виждам, ясно показва това… Доведи ми това животно в стаята на Петте сенки.

 

 

Улф се надигна, нави найлоновото въже около лакътя си и бързо прекоси покрития с асфалт покрив. Повърхността му беше осеяна със сателитни антени и друга съвременна техника, между тях се виждаха решетките на модерна климатична система.

На крачка от вътрешния край на стрехата, надвесена над градината, той изведнъж усети присъствието на чужда „макура но хирума“. Познаваше я, но не беше в състояние да определи откъде.

Легна по корем и предпазливо надникна надолу. Видя тъмните грамади на разхвърляните скали, петната мъх между тях, призрачно осветени от разсеяната светлина на прозорците. Усети движението на познатото излъчване и направи опит да го локализира.

Закрепи титановата кука на ръба и предпазливо се спусна по въжето. Опря гръб на един от големите заоблени камъни и започна да наблюдава сенките, движещи се зад матовата хартия на вратите. Затвори очи и пусна в действие своята „макура но хирума“. Концентричните й вълни скоро напипаха познатото излъчване.

Представи си вътрешното разположение на втората сграда с пределна яснота — точно според описанията на Шика. Отчете факта, че движенията на познатото излъчване са напълно целенасочени. Неговият притежател (или притежателка) не можеше да го усети, но очевидно имаше представа за намеренията му. Защото му пресичаше пътя към покоите на Достопочтената майка…

Това прилича на партия шах, която се играе на тъмно, въздъхна в себе си Улф.

Плъзна се през един от полуотворените прозорци, спря в затъмнената стая и се огледа. Беше типично за вътрешната сграда помещение — покрит с татами под, стени с дървена ламперия, малки дървени шкафчета. Старата японска страст към миниатюрното, която никога не излиза от мода…

Сега вече се облягаше изцяло на „макура но Хирума“. Трябваше да се движи бързо и безшумно.

Докато Шика ангажира вниманието на опасния Нишитцу, Улф трябваше да извърши хирургическата операция по изтръгването на Достопочтената майка от заобикалящата я среда. На пръв поглед тази задача изглеждаше неизпълнима. Особено след като се отчете фактът, че веднъж тя вече го беше победила. Но сега той разполагаше с ново, помощно оръжие. Измъквайки го от лапите на смъртта, биокомпютърът беше променил и същността на неговата „макура но хирума“. По какъв начин? Хана не знаеше това, Улф също тънеше в догадки.

Задачата беше проста: отстраняване и физическо ликвидиране на Достопочтената майка. Ако това не стане, нещата ще следват неумолимия си ход: вълната от убийства на сенатори в Щатите ще продължи, Конгресът ще приеме рестриктивния търговски закон, разрухата на американската икономика ще продължи. Кой, освен него, можеше да попречи на това?

Шансовете на плана им бяха ограничени, и двамата с Шика си даваха сметка за това. На практика лесно можеше да стане така, че нападението им да се окаже самоубийствено. Рискът беше огромен.

Но той обичаше риска. Какво е животът без него? Този въпрос беше чул от устата на Питър Матсън — там, в далечната и непрогледна австралийска нощ… Рискът беше основна движеща сила в живота на Питър. Все още си спомняше мрачния блясък в очите на баща си, прекрасно разбираше защо е избягал чак в Нов Южен Уелс, за да прекара живота си в копаене на дупки, пиянство и съжителство с млада аборигенка.

Нима синът на Питър Матсън е толкова различен от баща си? Не, призна пред себе си Улф, докато предпазливо се придвижваше из лабиринта на противниковата крепост. Това беше неговият Лайтнинг Ридж — мястото, на което законите на цивилизацията са обект на пренебрежение и открити подигравки.

Владетелите на „Тошин Куро Косай“ преднамерено и напълно съзнателно се бяха поставили извън законите, изграждани в продължение на над две хилядолетия от човешкото общество. Нима това не ги превръщаше в опасни луди?

Замря на място и рязко се завъртя. Ехото от чуждата „макура но хирума“ се беше раздвижило. Улф започна да го следва, връщайки се в посоката, от която току-що беше дошъл, прикривайки се в тъмни ъгли и празни помещения.

В крайна сметка стигна стаята, в която се спотайваше врагът. Сложи ръка на плъзгащата се врата и застина в кратък миг на колебание. Възможно ли е да го чака капан? Не, тези тук не са в състояние да уловят излъчването му, следователно не могат да засекат позициите му. Врагът беше зад тази врата, шансовете да усети присъствието му бяха нула.

Дръпна внимателно, вратата безшумно се плъзна няколко милиметра встрани. В стаята светеше малка нощна лампа. От сянката върху рогозките стигна до заключението, че осветителното тяло се намира в левия ъгъл. Дръпна още няколко милиметра и установи, че това е едно от малкото вътрешни помещения На сградата, които имаха само един изход. Това означаваше, че трябва да връхлети вътре като ураган, за да използва в пълна степен елемента на изненадата.

Приклекна на прага. Дишането му беше дълбоко и равно, кръвта кипеше във вените му, черната сила на „макура но хирума“, стократно увеличена след пътешествието в затворената вселена на Оракула, се надигаше като тъмен облак и заплашваше да погълне всичко наоколо. Броеше секундите и чакаше най-удобния миг за атака.

Кракът му отблъсна плъзгащата се врата, тялото му се стрелна напред. Претърколи се по татамито и зае бойна позиция, готов да смаже онзи, който дебнеше в полутъмната стаичка.

Но помещението беше празно. В средата се издигаше стойка със старо бронзово огледало. Улф пристъпи към него и видя лицето си, отразено в полирания метал. Излъчването на врага продължаваше да докосва сетивата му.

Проекция, въздъхна в себе си той. Този мръсник умее да проектира своето излъчване! Но как?

Усети нещо необичайно и рязко вдигна глава. Видя само сянка, в следващия миг-два крака се стегнаха около врата му. Мръсникът се беше скрил на тавана!

В същия момент в главата му изщрака спусъкът на познанието и той разбра на кого принадлежи излъчването. На сянката, с която се беше борил на покрива на Аманда, на човека, който беше убил Аманда, а него почти успя да превърне в труп! Господи! Значи това не са били нито Камивара, нито Сума!

Не знаеше нищо за този човек, дори името му. В цялата ситуация имаше нещо страхотно в своята примитивност нещо, което изобщо не се връзваше с цивилизования живот в края на двадесети век…

Кракът на Джейсън Йошида го улучи зад ухото — удар, който майсторите на бойните изкуства наричат „юка“. Лявата част на тялото му моментално се парализира, краката му омекнаха.

Би се свлякъл на пода, но краката на Йошида продължаваха да го стискат в смъртоносната си хватка. Бяха като примка около шията му, стягаха я с огромна сила, прекъсвайки притока на кръв и кислород към мозъка му. Процесът на задушаване протичаше бързо и ефикасно.

В помътеното му съзнание проблесна горчивата мисъл, че, разчитайки на новите си способности, той беше занемарил основните уроци на полицейската си подготовка. Би трябвало да провери тавана в мига, в който установи, че стаята е празна! Защото „макура но хирума“ все пак не означаваше всичко, а той самият все още не се е превърнал в Бог! Един урок, който многократно беше прилагал в практиката и отлично познаваше… Но каква полза от това, след като само няколко секунди го деляха от Вечността?

Йошида увеличи натиска и започна да го изтегля нагоре. Улф изпъшка, краката му безпомощно се отделиха от рогозките, тялото му се залюля като парцалена кукла. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, съзнанието му се замъгли. Клепачите му конвулсивно потрепваха, устата му зейна. Искаше да вдигне ръце към шията си и да отключи смъртоносната хватка на врага, но те не се подчиняваха на командите на мозъка и сякаш окаменяха. В главата му се разнесе остро бръмчене — като хиляди мухи, налетели на прясно месо. Разбра, че умира. Видя собственото си лице — бяло като вар от липсата на кръвообращение, с бързо втвърдяващи се черти. Беше се нагледал на такива лица по нюйоркските улици. Всички те носеха маската на смъртта…

Изсмучи кръвта от камъка!

Какво?! Какъв е този глас в главата му? Бръмченето на мухите му пречеше да го идентифицира.

Изсмучи кръвта от камъка!

Този път го чу съвсем ясно. Съзнанието му потрепна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

Събуди се!

Жуженето отново се появи, този път придружено от плътно червено-черно наметало.

Камъкът е собственото му тяло. Да, тялото му!

Престани да се бориш!

Какво? Това означава да умра!

Вече умираш!

Прекрати съпротивата, тялото му безсилно увисна. „Ки“ — могъщият център на живителните сили, се сви дълбоко в душата му. „Макура но хирума“ се събра в сноп, после се превърна в стоманен стълб, издигащ се от долната част на гръбначния стълб нагоре към мозъка… После заваля дъжд от ослепителни искри.

Появи се черен вихър, в средата му бавно започна да се очертава фигурата на опасен звяр… Сянката му се раздвои и обви краката на Йошида, дългите нокти потънаха дълбоко в тях. „Ки“ бликаше като могъщ фонтан, въздухът в стаята се сгъсти, натежал от влага…

Йошида се закашля, стана му лошо, пръстите му изпуснаха гредата на тавана и двамата с Улф се строполиха на пода. Хватката около шията на американеца се разхлаби.

Улф лежеше на пода, без да помръдва. Дишай, заповяда си той. Дишай! Енергията на кръвта, изсмукана от вкамененото тяло, бързо възстановяваше силите му. Дишаше с долната част на корема си, както някога го беше учил сенсеят по айкидо. Така най-бързо достигаше до „хара“ — центъра на човешката физика и психика… Възстановяването на кръвообращението обаче пробуди и болката. Изпита чувството, че вратът му е смачкан и три пъти по-тънък от нормалното, изранената кожа и блокираните мускули се свиха в спазматична контракция. Дишането му отново се прекрати.

Йошида се насочи към него. Беше пуснал в действие своята „макура но хирума“, в стаята замириса на отходен канал.

Улф съумя да се надигне на колене. От тази позиция посрещна атаката на Йошида, сграбчи протегнатата му напред дясна ръка и рязко я дръпна. В същото време тялото му се отмести й Йошида прелетя покрай него, изгубил за миг своето равновесие. Улф стегна мускули и нанесе силен удар с ръба на дланта си върху вътрешната страна на лакътя. Костта се строши в мига, в който челото на Йошида влезе в съприкосновение с татамито. Улф не прекрати въртеливото си движение. Лявата му ръка сграбчи строшената става на противника и я използва като лост, за да го превърти през себе си и да го просне по гръб.

Едновременно с това усети как се задъхва, а мускулите му безсилно се отпускат и започват да треперят. Това се дължеше на прекалено дългата липса на кислород. Вече не беше в състояние дори да помръдне и знаеше, че с него е свършено, особено ако Йошида преодолее болката от счупената си ръка и предприеме нова атака.

Японецът се претърколи и бавно се надигна на коляно. Болката във врата на Улф беше непоносима. Йошида нададе дрезгав вик и полетя в атака. Улф не беше в състояние дори да се помръдне. Отчаяно извика на помощ психическата си мощ, черен юмрук полетя към Йошида.

Японецът механично се опита да го блокира със собствената си „макура но хирума“, после разбра, че това е финт, но вече беше късно. Улф се беше възползвал от собствения му трик с бронзовото огледало и старинната вещ излъчи необходимата струя заблуждаваща енергия.

Събрал волята си в железен юмрук, Улф насочи черния сноп на „макура но хирума“ в незащитената дясна част от тялото на противника си. Йошида успя да нададе кратък вик на изненада й смайване, това беше всичко. Тялото му се вдигна във въздуха и се размаза в стената със смразяващ кръвта тътен. Сякаш го беше блъснал тежък камион. Кръвта бликна като фонтан, оплисквайки стената, рогозките, оризовата хартия на вратата… Дори от тавана започнаха да капят тежки, алени капки…

Улф се отпусна и затвори очи, заслушан в този необичаен и страховит капчук…

 

 

— Не мога да разбера защо Достопочтената майка не те е използвала за контрол над природения ти брат — каза Наохару Нишитцу.

„Защото е по-умна от теб“, отвърна мислено Шика, после се усмихна и поклати глава:

— Южи никога не е приемал съветите на жени.

— С изключение на тези, които е получавал от майка си — засмя се Нишитцу.

Шика го пресрещна в полупразните помещения на бара и успя да го задържи. Нишитцу бързаше, очевидно насочил се към покоите на Достопочтената майка във вътрешната сграда, мрачни и лепкави като паяжина.

Главната й цел беше да го задържи още малко, да отклони вниманието му от това, което вероятно вече ставаше оттатък красивата градинка. Не завиждаше на Улф за конфронтацията с Достопочтената майка, но ясно съзнаваше, че двамата трябва да решат спора между тях, независимо кой ще бъде крайният победител…

— Южи наистина е от хората, които не се вслушват в съвети — продължи Нишитцу. — Какво му е на тоя човек? Притежава подчертан, бих казал дори американски индивидуализъм. Нима наистина симпатизира на американците? Нима е възможно да изпитваш топли чувства към хора, които непрекъснато се опитват да ни корумпират?

— Забравяш, че американците ни помогнаха да станем това, което сме днес, Нишитцу-сан.

— Не забравям нищо, което се отнася до американците! — гневно отвърна Нишитцу. — Нима мислиш, че мога да забравя какво са ни причинили?! Моето семейство е от Хирошима. Оцелелите след ядрената експлозия все още носят белезите на американците вътре в себе си. Аз самият никога няма да имам деца. Това получих от американците, затова не ми изтъквай тяхното фалшиво милосърдие!

— Времето на Хирошима и Нагасаки отдавна отмина, Нишитцу-сан — поклати глава Шика. — Както и времето на престъпленията, извършени от нашите собствени войници и офицери. Нима до края на дните си ще се тровим с греховете на миналото?

— Миналото създава настоящето — отсече Нишитцу. — Няма начин да му обърнем гръб и да го забравим!

— Но има начин да го погребем — настоя Шика.

Нишитцу закова поглед върху лицето й, тя изпита чувството, че изведнъж става прозрачна. Сякаш за да потвърди това, той смени тона и тръсна глава:

— Извинявай, Шика-сан, но трябва да вървя. Закъснявам за една среща.

Тя трескаво потърси начин да го забави.

— Винаги ли бягаш, когато си пред прага на поражението, Нишитцу-сан?

— Какво? — вдигна глава той. — Какво каза? — Кипеше от гняв, но Шика най-сетне разполагаше с неотклонното му внимание.

— Знаеш, че правото е на моя страна — продължи тя. — Но си прекалено упорит, за да го признаеш. Време е да се нагодим към света, Нишитцу-сан… А не да правим опити да го прекрояваме според собствените си нужди.

Нишитцу сграбчи предната част на дрехата й и рязко я придърпа към себе си. Опаловите му очи гневно проблясваха.

— С какво те зарази престоят в Америка, Шика-сан? — просъска той и я повлече към коридора. — По-добре ела с мен! Достопочтената майка трябва да чуе тези еретични мисли със собствените си уши!

Блъсна я грубо пред себе си, после стисна китката й в желязна хватка и я поведе по коридора. Градината остана зад гърба им и Шика си даде сметка, че навлизат във вътрешната сграда. Трябваше да направи нещо, при това веднага!

Видя полуотворена плъзгаща се врата, заби токове в пода и рязко се дръпна. Хлътна в помещението и дръпна вратата след себе си.

Оказа се, че е попаднала в някакъв килер. Обърна се точно навреме, за да получи тежък удар в гърдите и да отлети към задната стена на стаичката, заета изцяло от претрупани рафтове. Върху главата й се посипаха кутии с боя и препарати за почистване, четки, парцали и късове гласпапир. Тя хвана една кутия и я запрати срещу Нишитцу, но той пъргаво се отмести.

Протегна ръка, изправи я и й нанесе няколко силни удара.

— Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу мен, ще те убия! — просъска той. На лицето му се появи злобна усмивка: — Мислиш, че не зная за твоето предателство, а? Както и за предателството на лудата ти майка? — Черните талази на „макура но хирума“ изпълниха тясната стаичка, сякаш зъл дух беше изскочил от бутилката си. Нанесе й нов удар, ухили се от болезнената гримаса върху лицето й: — Сега ще идем на гости на Достопочтената майка! Никога не съм ти имал доверие, на проклетия ти брат Южи — също! Аз бях този, който посъветва Достопочтената майка да държи Минако под око и се оказах прав! Фамилията Шиан трябва да бъде изтрита от лицето на земята! И ще започнем с теб!

Нанесе й още един силен удар. Главата й отскочи назад, очите й се обърнаха с бялото навън, тялото й безжизнено се отпусна в ръцете му.

 

 

Улф напразно търсеше Достопочтената майка из многобройните стаи на приземния етаж. Не след дълго се принуди да спре. Потискаше болката с помощта на „макура но хирума“, но този процес все по-активно блокираше дишането му. Страданието му не се дължеше само на болката. Жестоката атака на мъртвия противник беше нанесла сериозни поражения на мускулите, сухожилията и кръвоносните съдове по врата му. Използва паузата, за да извика спасителния облак на „макура но хирума“, но този път насочи силата му в директно оздравителна посока. Това му костваше огромни психически усилия. Когато болката най-сетне изчезна, а подутият врат се върна в състояние, близко до нормалното, той беше толкова изтощен, че едва се държеше на крака. Знаеше, че има нужда от почивка, но не беше сигурен още колко време ще му осигури Шика, заета с отвличане вниманието на Нишитцу. Трябваше да открие и ликвидира Достопочтената майка, преди да бъде обявена обща тревога. Допусне ли протакане, двамата с Шика ще бъдат изправени пред обединената мощ на цялата зловеща организация, известна под името „Черният кинжал“…

Но къде е тя?

Слушай, обади се гласът в съзнанието му, моментално заместен от гласа на Шика:

Намира се на най-горния етаж на „Забранените мечти“, зад врата, инкрустирана с двоен феникс!…

Той хукна по безкрайните коридори, изпълнени със завои под ъгъл от деветдесет градуса. Бяха изградени в съответствие с древната традиция, според която само такива завои могат да спрат злите духове. Най-накрая откри стълбището и затича нагоре, вземайки стъпалата по три наведнъж.

Втори етаж, трети, четвърти… Над него беше покривът. Усети тежката тишина в тази част на сградата, гъста като катран. Прозорците бяха широко отворени за нощната прохлада, но отвън не долиташе нито звук. Деликатните листенца на кленовете джуджета във вътрешната градина не помръдваха.

Започна систематична проверка на стаите, снопът на „макура но хирума“ леко докосваше обзавеждането. Тук помещенията бяха далеч по-просторни, а обзавеждането — луксозно и скъпо. Произведения на съвременното западно изкуство съжителстваха с внушителни каменни статуи и други, по-дребни предмети от една далеч по-древна епоха. Всичко това имаше несъмнена археологична стойност и вероятно струваше милиони. Претърсването му напомни за огромния апартамент на Лорънс Моравия, намиращ се в друг свят и друго време, сякаш на далечна планета… Но онова претърсване беше дело на друг Улф Матсън, който едва ли имаше нещо общо с този тук, в сърцето на Токио…

Зад един скрин, по-черен от нощта, беше казала Шика.

Да, ето го…

Улф приключи с огледа на стаята, която наподобяваше склад. Прозорци липсваха, осветлението идваше от луминесцентни тръби, монтирани на голите бетонни стени. На пода имаше няколко ниски масички от тъмно дърво. Бяха китайски, на стотици години, използвани някога за ритуални обреди…

Всеки квадратен сантиметър от повърхността им беше зает от ярко боядисани миниатюрни роботи, които на практика не бяха нищо повече от играчки. Но възрастта им беше значителна, човек положително би им взел добри пари на някой от токийските аукциони… Всички без изключение представляваха мъже, липсваха безполовите играчки от сорта на Роби Робота, познат на милиони деца от филма „Забранената планета“…

Имаше нещо особено в тази експозиция на механични играчки. Може би защото всички имитираха хора… Лицата бяха безизразни, сякаш очакващи заповедите на своя генерал, ярките цветове блестяха ослепително на студената луминесцентна светлина. Улф имаше чувството, че всеки момент ще прозвучи отривиста заповед и миниатюрната армия ще оживее.

Пристъпи внимателно по черно-белите, стерилно чисти плочки. Наведе се зад масивен черен скрин и потърси скрития бутон. Шика му беше обяснила как Минако е отмествала тежката мебел без никакви усилия. Скринът покорно се плъзна встрани, разкривайки вратата с двойния феникс. Сложи длани върху перата по гърдите на митичните птици и силно натисна. Вратата се отвори.

Улф предпазливо влезе в стаята на Петте сенки.

И моментално видя Шика. Голото й тяло висеше безжизнено на примка, преметната през дебелата носеща греда на покрива, и релефно се очертаваше на фона на широкия прозорец в дъното. Главата й беше сведена към гърдите, влажната от пот коса висеше на една страна, от десетките, а може би и стотици прорезни рани по тялото й капеше кръв…

От устата на Улф се изтръгна див вик, съзнанието му блокира от шока.

Точно на този шок разчиташе Достопочтената майка. В състояние на шок човешкият организъм блокира своята сензорна система, а умът отказва да възприеме сигналите, идващи от околната среда.

Тялото на Улф отлетя назад, издухано от горещ черен вихър, стовари се с огромна сила върху облицованата с дебели кедрови дъски стена и остана там, приковано като пеперуда в буркан.

— Колко загадъчно нещо е мозъкът — промълви Достопочтената майка. — С течение на времето овладях тайнството на живота и смъртта, но съм безсилна пред загадките на човешкия мозък…

Улф механично отчете присъствието й, но ужасът, увиснал над главата й, беше толкова огромен, че почти не й обърна внимание. Това също влизаше в предварителния план.

— Признавам, че бях доста изненадана от способностите ти, позволили да се справиш с Йошида… В крайна сметка самата аз съм го отгледала, научила съм го на всичко необходимо, тренирала съм го… Но ти го уби и сега ще понесеш своята отговорност за смъртта му. А също и за смъртта на Шика…

Пристъпи напред и той забеляза златистите нишки в кимоното й. Сред тях, в червено и черно, бяха изкусно избродирани митични чудовища…

— Някои хора от „Тошин Куро Косай“ са склонни да те възприемат като заплаха за своето съществуване — злобно се усмихна тя. — Докато аз те възприемам като шанс, който се появява само веднъж в живота… Затова няма да те убия.

— Какво говориш? — промърмори той. — Вече опита какво ли не, за да ме премахнеш!

— Имаш предвид лекарството, с което намазах ножа на Сума, нали? Грешиш. То имаше целта да те омаломощи, да потисне войнствения ти дух, за да мога да те поема… Но ти хвана ножа с гола ръка и количеството на лекарството в кръвта ти стана прекалено голямо… — главата й бавно се поклати, очите й не се отделяха от неговите. — Истинската заплаха за живота ти е Минако. Зная, че не ми вярваш, но ако някак си успееш да се измъкнеш от тази стая, тя ще те чака отвън, готова да те унищожи. Всъщност това е напълно логично. Единственият начин да излезеш жив оттук е аз да съм мъртва… Тогава тя ще получи точна представа за твоята сила и ще вземе съответните мерки. Нима не виждаш това, Бяло петно? Ти ще бъдеш по-силен от нея и това те обрича на смърт.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Предсказанието на Оракула се оказа абсолютно точно.

Очите на Достопочтената майка го гледаха с обич и внимание, усмивката й стана още по-широка, хватката й — по-здрава. Улф направи опит да сложи мислите си в ред, но логичната им постройка беше нещо като бягане сред подвижни пясъци, а вероятно и смъртоносно като тях, обади се гласът в главата му.

— Разбира се, има само един начин да се провери силата на твоята дарба — продължи Достопочтената майка. Изправена на сантиметри от него, тя стоеше толкова тихо, че до ушите му достигна зловещият звук на кървавия капчук от многобройните рани на Шика. Дали все още е жива, мрачно се запита Улф.

— Само един начин.

В помещението настъпи някакво странно раздвижване, горещ облак докосна лицето му, после в съзнанието му изплува черен кинжал, изящен и опасен като хирургически скалпел.

— Точно така — промълви Достопочтената майка. — Това наистина е скалпел. С негова помощ ще направя дисекция на мозъка ти и ще изтръгна оттам твоята уникална „макура но хирума“. Трябва ли да ти покажа костите на всички преди теб, сполетени от същата съдба? Знаеш, че мога да го сторя. Мога да ти покажа и количеството на тяхната „макура но хирума“, преминало в моята душа. Всички те са тук, правят ми компания в самотните нощи…

Продължаваше да се приближава към него, усмивката й беше нежна като на покорна любовница.

— Цялата съм пред теб, Бяло петно. Това, което виждат очите ти, е една великолепна машина, която никога няма да се износи, а напротив — ще става все по-силна и все по-съвършена. Гладът ми ще бъде утолен едва когато погълна всички притежатели на нашата дарба в Япония. Това ще ми осигури абсолютната власт. Тогава ще мога да диктувам волята си на членовете на „Тошин Куро Косай“, внедрени на отговорни постове в най-големите и стабилни търговско-промишлени конгломерати в света. Ще притежавам това, което никоя жена в историята на човечеството не само не е притежавала, но дори и не си е помисляла за него. Власт. Власт над всички мъже по света! Абсолютна власт!

Лудостта струеше от очите й, лееше се от красивите устни, излъчваше се от всяка фибра на тялото й като разтворима във въздуха отрова… Стаята изведнъж натежа от вонята на разлагането, стомахът на Улф се сви в остра контракция…

— Време е да започнем…

Той затвори очи и в съзнанието му отново блесна зловещият черен скалпел. Не затваряй очи, обади се гласът в главата му. Но как, този кинжал ще…

Отвори очи в мига, в който пръстите на Достопочтената майка с дълги и извити нокти бавно се насочваха към слепоочията му. Направи опит да се раздвижи, но не беше в състояние дори да помръдне.

Не затваряй очи!

От кои неизвестни дълбини на душата му идва това странно послание? Как е възможно да го чува? За момент го обзе паника, стори му се, че е не по-малко луд от Достопочтената майка.

После си спомни как тайнственият глас му помогна да победи Йошида и тялото му се стегна. Добре, няма да затварям очи. Но какво означава всичко това?

Психическият скалпел беше готов за първия срез. Улф направи опит да събуди своята „макура но хирума“, но нещо му пречеше. Подвижните пясъци, в които го беше натикала Достопочтената майка, заплашваха да го погълнат, парализираха волята му. Имаше чувството, че съзнанието му е сковано в кехлибарен ковчег, а разумът му виси безпомощно във въздуха… Като безжизненото тяло на Шика…

Шика!

Не затваряй очи!

Душата му се сгърчи, остра болка прониза съзнанието му заедно с първото докосване на скалпела.

Гледай Шика! Не му се искаше да го стори, изпитваше парализиращ ужас от безпомощното й състояние. Също и от своето…

Мозъкът му започна да се цепи, отстъпвайки под черното острие…

Не затваряй очи!

Насочи поглед отвъд черния скалпел, отвъд зловещата усмивка на Достопочтената майка. Очите му се спряха на обезобразеното тяло на Шика. Кръвта отдолу сигурно е станала цяла локва, а тя вероятно отдавна е мъртва… Сведе поглед към татамито под тялото, но кръв върху него нямаше.

Нямаше кръв!

Черният скалпел потъна по-дълбоко в мозъка му.

Няма кръв! Нима е възможно това?

Не затваряй очи!

Изведнъж всичко му стана ясно: Отново насочи поглед към мястото, където би трябвало да виси Шика. Болката в очите му беше пареща и почти непоносима, но той тръсна глава и се концентрира върху това, което вижда…

И Шика изчезна!

Разбира се, че ще изчезне. Преди всичко, защото никога не е била там… Достопочтената майка го беше вкарала в капана на изкуствено създадени видения. Видения, резултат от изключително силното действие на обогатената й „макура но хирума“…

Улф беше прикован към стената от шока, предизвикан от това видение… Шок, който даде на Достопочтената майка онези няколко стотни от секундата, необходими й за установяване на пълен контрол над психиката му. Какво чудовище, Господи!

Приготви се за действие, но черно-червените митични чудовища върху кимоното й изведнъж оживяха. Дракони и огромни змии засъскаха към него, бълвайки огън, отрова, разяждаща киселина… А после от мрака зад тях изведнъж изплува една позната фигура и Улф се парализира от ужас.

Това беше баща му!

Питър Матсън изглеждаше в чудесна форма — загорял и здрав. Значката на Тексаските рейнджъри беше на мястото си върху джоба на избелялата риза, на главата му се поклащаше огромната широкопола шапка — неизбежна част от облеклото му. Усмихна се на сина си, свали шапката и изтупа прахта от ботушите си. После в ръката му светкавично се появи огромен колт, от дулото му излетя алено пламъче. Куршумът улучи първото от митичните влечуги, увиващи се около неподвижната фигура на Улф, същата съдба последва и останалите…

Прибра револвера в кобура си, прекрачи гротескните фигури на мъртвите гадини и протегна мазолеста длан.

— Радвам се да те видя отново, синко — рече. — Виждам, че се гордееш с мен.

Улф механично стисна протегнатата ръка на баща си. Но тялото му бе пронизано от разкъсваща болка, зъбите му изтракаха. Опита се да дръпне ръката си, после очите му се облещиха от ужас. Кожата на баща му се напука и започна да се рони, под нея мърдаха хиляди бели червеи, потънали дълбоко в разкапващата се плът… После и червеите изчезнаха. Остана един гол скелет, черепът подигравателно се хилеше насреща му. Блестящите челюсти се отвориха широко, после звучно хлопнаха.

Улф рязко дръпна ръката си, образът на баща му бързо започна да се разпада. Труповете на гротескните влечуги изчезнаха. Остана единствено Достопочтената майка, черният кинжал в ръката й беше готов за действие.

Озовал се на колене, той откри, че не може да си поеме дъх. Главата го болеше ужасно, но въпреки това си даде сметка, че жената насреща му вече започва да изчерпва безспорно богатия си арсенал. Всичките й оръжия бяха подчинени на една-единствена цел: постигане на пълен шок. Очевидно това беше методът, чрез който парализираше жертвите си, преди да изсмуче живота от тях.

Направи огромно усилие на волята и съзнанието му се прочисти. Нямаше я Шика, нямаше го баща му, нямаше ги отвратителните влечуги. Всички те бяха халюцинации, сътворени да попречат на трезвия разсъдък. Освобождението обаче не беше лесно — Достопочтената майка притежаваше умението да придава максимален ефект на халюцинациите. Улф си даде ясна сметка, че разполага с няколко броени секунди. Въздухът пред очите му затрептя, приемайки контурите на поредната халюцинация. Не беше сигурен, че ще преживее и нея…

Вглъби се в себе си, душевните му сили без остатък се насочиха към извора на чудодейната дарба, бликащ дълбоко в изтерзаната му същност.

Освободена, могъщата му „макура но хирума“ се стрелна нагоре като черна светкавица, прониза духа и тялото му, запълни до крайност атмосферата на зловещата стая. Раната му се затвори още при първия й полъх, но черната светкавица не спря. Стрелна се по посока на черния кинжал в ръцете на Достопочтената майка — готов за нанасяне на удар. Изтръгна го от пръстите й и го натроши на хиляди късчета, блестящи като самородни диаманти…

Улф усети как Достопочтената майка се опитва да концентрира своята „макура но хирума“ в отчаяно усилие да се защити. В мозъка му лумна ослепителен пожар, хиляди разсърдени стършели забръмчаха из стаята. Но вече беше късно. Лишена от магическата мощ на черния кинжал, тя започна да губи човешки образ. Улф втрещено гледаше как тялото й се превръща в някаква безформена маса, лишена от крайници, от кожа и кости… В следващия миг пред очите му помръдваше отвратително кълбо — нейната все още жива лудост.

Кълбото се гърчеше и стенеше, в един кратък миг Улф успя да зърне бъдещето, което неминуемо щеше да настъпи, в случай че тази лудост беше успяла да победи. И душата му изстина.

После златистото кимоно избухна в пламъци, избродираните върху него чудовища нададоха отчаяни предсмъртни писъци.

Собствената му „макура но хирума“ избуя, постигнала абсолютна власт. Той насочи могъщия й сноп в сърцето на отвратителното същество и здраво го стисна. Достопочтената майка нададе животински рев, безформената маса, която доскоро беше тялото й, отлетя назад, пръсна стъклото на прозореца и изчезна.

Улф изтича и погледна навън. Тялото на Достопочтената майка се беше набучило на острия връх на голямата скала в средата на градината. В полумрака на нощта гледката наподобяваше някаква налудничава сюрреалистична картина. После луната изскочи иззад черните облаци и всичко дойде на мястото си. Това, което доскоро е било гръбначният стълб на стройна и красива жена, сега лежеше прекършено на две от острия връх на скалата, остатъците от тялото й бяха не по-малко натрошени. Камъкът тъмнееше от лепкава кръв.

Изтощен до смърт, Улф се хвана за дървената рамка на прозореца. В главата му ехтеше оглушителен камбанен звън.

Не затваряй очи!, обади се внезапно онзи глас дълбоко в душата му.

И той отново го послуша.