Ерик Лустбадер
Черният кинжал (2) (Част I)

Първа глава
Ню Йорк

Февруарската нощ беше относително светла благодарение на кръглата месечина, която час по час наднича иззад косматите облаци. Улф Матсън клечеше на плосък, задръстен от строителни отпадъци покрив, шест етажа над вонящото блато на Източен Харлем. Разследването на този случай беше продължило необичайно дълго — цели седем седмици. Но сега, в тази наситена с напрежение нощ, той вече беше уверен в успеха. Престъпникът щеше да си получи заслуженото, точно както тримата масови убийци, които беше заловил в продължение на една година — откакто беше назначен за шеф на Специалния отдел по тежки престъпления към Главното полицейско управление на Ню Йорк.

Този отдел беше създаден по настояването на главния комисар Хейс Уокър Джонсън, в състава му влязоха опитни специалисти с дълъг стаж в полицията, който, получили почти веднага прякора „Прилепите“, имаха задачата да подпомагат и насочват изключителния нюх на Улф по отношение на убийците психопати.

— Улф попадна за пръв път в полезрението на комисаря, когато разкри заплетен случай, свързан с убийството на две проститутки — майка и дъщеря. Макар и извършено по особено жесток начин, то едва ли щеше да развълнува претрупаните с работа детективи в управлението, ако не беше последвано и от убийството на турист на възраст горе-долу колкото нещастната дъщеря… В град като Ню Йорк проститутките бяха просто част от декора и никой не им обръщаше внимание, но при туристите работата беше друга — те все пак бяха източник на доходи за част от състоятелните му граждани. Именно тези граждани, загрижени за имиджа и доходите си, вдигнаха шум до Бога, настоявайки за решителни мерки. В пресата се появиха гневни изказвания, както и опасения, че престъпността скоро ще доведе Ню Йорк до статута на западнало населено място от Третия свят… Последва спешно заседание в Главното управление на полицията, ръководено лично от Хейс Уокър Джонсън. Фактът, че беше главен комисар на Ню Йорк — а до този пост рядко достигаха чернокожи, — правеше Джонсън особено чувствителен към кампаниите в печата. Улф пък разбра, че случаят с убийството на туриста и проститутките става задача номер едно.

Бедата беше там, че никой нямаше представа къде трябва да се търси убиецът. Улф прекара цял ден на местопрестъплението, после се оттегли в леглото си и започна да мисли. Зад прозореца на спалнята блестяха светлините на небостъргачите, които в този град заместваха звездите. Но очите му виждаха съвсем други неща. В главата му се появи особено сияние, от него се излъчваше топлина. Беше яркочервено и прозрачно, в дъното играеха светлини и сенки, очертаваха се неясни образи. Сред тях бавно започна да се оформя лицето на убиеца, зловонният му дъх, дори гласът му…

Никога не би могъл да опише този процес, още по-малко пък да му даде смислено обяснение. Но седемдесет и два часа по-късно убиецът беше заловен и направи пълни самопризнания. Макар да работеше от дълги години в полицията и да беше стигнал чин лейтенант, Улф едва тогава разбра какво значи да попаднеш във фокуса на средствата за масова информация. Серия от телевизионни интервюта и публикации в печата го направиха известен на всеки жител в града, успешно разрешеният случай донесе и на Уокър популярността, от която се нуждаеше. Комисарят трябваше да направи нещо за своя герой и това нещо беше създаването на Специалния отдел за разследване на тежки престъпления. Честно казано, назначаването на Улф за шеф на този отдел беше и израз на личната благодарност на Уокър…

Докато се занимаваше с подбора на кадрите и техническото оборудване, Улф имаше време да се замисли и за необичайния си талант. Не му беше особено трудно да стигне до заключението, че това качество му беше вродено и само е чакало поле за изява. Приклекнал върху покрива в очакване на жертвата си, той приличаше на някоя от онези скулптурни фигури, които охраняват парадните входове на заможните граждани в района на Уест Сайд, свитото му тяло почти се сливаше с мръсната сивота. Наближаваше четири сутринта — времето, в което градът сякаш се обезцветяваше; времето, в което се осъществяваха срещите му с нарушителите на закона времето на инстинктите…

Дежурството му нямаше да приключи, преди да притисне своя човек. Другата възможност беше един от двамата да падне мъртъв. Дали тази решителност не беше остатък от детските игри на криеница, в които неизменно беше излизал победител? Улф нямаше отговор на този въпрос… Намираше се на ръба на Ел Барио — гнойната язва на града, която напомняше повече за Калкута, отколкото за средище на култура и цивилизация като Ню Йорк, разполагащо с такива забележителности като „Блумингсдейл“ и катедралата „Сейнт Патрик“…

От небето започна да пада мръсотия. При нормални климатични условия това несъмнено щяха да се окажат снежинки, но тук, в Ню Йорк, те не бяха нищо повече от сиви, напоени с най-различни отрови капчици влага, които бързо се разпадаха при контакта си с желязото и износения асфалт.

На тротоара под него не се случваше нищо особено. Виеха сирени, които бързо заглъхваха из съседните пресечки. Ръмжаха и лаеха бездомни кучета, ровещи за храна из камарите отпадъци. Тук-там горяха кофи за боклук, около тях се мяркаха неясните фигури на бездомници с неизменните колички, с които пренасяха имуществото си. Зад боклука се виждаше нещо като лагер от картонени палатки — бездомниците си бяха отвоювали част от територията на тротоара, за да го превърнат в свой постоянен дом. Старец с болезнено бели боси крака внимателно си пробиваше път сред купчината натрошени стъкла, която маркираше границата на резервата. Пред него изскочи огромен плъх, той се спря и изстреля гъста храчка. Плъхът отскочи назад и изчезна сред боклуците. Точно под знака за забранено паркиране боботеше моторът на черен понтиак, очевидно сглобяван от захвърлени части. До отсрещния тротоар беше паркирано очукано шеви с изрисувани пламъци върху вратите. Шофьорът му включи на скорости и колата с рев се понесе към пресечката, оставяйки след себе си допълнителна порция задушлив дим.

Някъде сред тази джунгла от ръждясало желязо и нощни огньове дебнеха хората на Улф — Боби Конър и Джуниър Руис. Той работеше сам, но никога не забравяше за подкрепленията. Защото често се случваше престъпникът да изскочи извън неговия периметър на действие, вероятността да бъде убит също не беше за пренебрегване… Такава му беше работата. Обектите бяха толкова непредвидими, че човек трябваше да мисли и за най-лошото…

Улф знаеше точното време, дори без да поглежда часовника си. Отдавна се беше научил да усеща часовете от денонощието, да живее между дните, извън нормалните понятия за време и пространство… Живееше живота на своите жертви, говореше на техния език, опитваше се да намери смисъл в налудничавите им действия…

Жертвата му тази нощ беше един колумбиец на име Чучо Аркильо. Препитаваше се с продажба на наркотици, получавани на едро от картела Кали, не се отказваше и от оръжието, което типове като него постоянно измъкваха от американските военни бази в чужбина. Въпросът беше дали Аркильо е решил да зареже търговията и да стане професионален убиец, или просто нервите му не са издържали… Интересен въпрос, който обаче нямаше пряко отношение към откриването на скривалището и задържането му. Затова Улф просто го прехвърляше в главата си и чакаше. Чакаше вдъхновението, чакаше своята необичайна дарба, в чието алено сияние неизбежно се появяваха както престъпниците, така и мрачните дупки на големия град, използвани от тях за убежище…

Появата на Аркильо не беше свързана с определено време. Той просто щеше да дойде, а Улф щеше да го усети предварително. Както във всички досегашни случаи, Улф беше идентифицирал предварително не само престъпника, но и следващия му ход. Отдавна беше открил особения синхрон между престъпника и жертвата. Престъпникът беше хищник, който някак успява да се вмъкне в жизнения ритъм на своята жертва, да слее пулса си с нейния, да се идентифицира с всичко, което щеше да последва — спирането на дишането, ослепяването и оглушаването… Със самата Смърт.

Улф затвори очи, усещайки присъствието на Боби и Джуниър. Честно казано, не беше сигурен как точно прави, за пореден път се запита дали наистина притежава дарба, или всичко е въпрос на внушение.

— Ще те убия, мариконе!

Улф извърна глава по посока на дрезгавия вик. На улицата беше настъпило раздвижване. Нисък и набит пуерториканец с широки рамене тичаше подир слаб младеж с блестящо черна кожа, която мазно проблясваше на светлината на огньовете. Двамата пресякоха улицата по диагонал, изчезнаха за миг в отровния пушек, бълващ от запалените боклуци в някаква кофа, после се появиха, вече в непосредствена близост до черния понтиак. Кръвожадната закана предизвика вълна от смях сред скитниците, изведнъж превърнали в зрители и участници в една пиеса на абсурда. Зрители, които няма да си тръгнат и след спускането на завесата… Просто защото няма къде да отидат.

Нещо като полъх на ветрец докосна съзнанието на Улф и той разбра, че Аркильо е близо. До слуха му достигна острото изщракване на сгъваем нож, но тялото му не помръдна. Подобно на акула надушила кръв, той знаеше, че всяко непредпазливо движение ще доведе до ответни действия, за които все още не беше готов.

Аркильо беше приклекнал зад него — едър мъжага с огромни мускули и мрачна физиономия, благодарение на които градеше авторитета си в престъпния свят.

Раздвижи се и започна бавно да скъсява дистанцията до гърба на Улф. Беше сигурен, че е скрит добре сред сенките на покрива. Улф усети момента, в който бандитът се спря, облиза устни и се приготви за атака.

Почакай, прошепна си той.

Обърна се в последния миг, когато масивната фигура на Аркильо с красиво лице на матадор вече летеше — напред, а ножът му беше насочен към бъбреците на Улф.

Светът наоколо замря. Улф почувства с всяка фибра на тялото си как снежинките спират да летят, огньовете в резерватите на нюйоркските бездомници под краката му угасват, съскането на гуми върху мокрия асфалт изчезва, свадата, която може би щеше да завърши с убийство, се прекратява… В ушите му остана единствено ехото от кратък кучешки лай.

Увеличението стана възможно благодарение на спрялото време. Извил глава, Улф виждаше всяка пора от лицето на Аркильо, разкривено от усилието за нанасяне на смъртоносния удар. Виждаше дори собственото си отражение в мътната капчица пот, избила по слепоочието на бандита.

После дойде ред на бурята от движения. Стотна от секундата преди върхът на ножа да потъне в тялото му, Улф се стрелна напред и лакътят му отблъсна китката на Аркильо. Дълго време останаха вкопчени един в друг, почти неподвижни в борбата за надмощие. Вените им изхвръкнаха, сърцата им лудо блъскаха, дишането им беше плитко и напрегнато, мускулите заплашваха да скъсат ръкавите на ризите им. Сякаш играеха някакъв безмълвен танц — танца на смъртта. Лепкавите снежинки отново се появиха, Улф ги усети върху веждите и клепачите си, устата му се изпълни с вкус на желязо и сажди. Зъбите му проскърцаха от напрежение, мускулите му се напънаха до крайност. Разнесе се остро, смразяващо кръвта пропукване. Счупи се лъчевата кост на дясната ръка на бандита. Последва второ изщракване — сигнал, че същата съдба беше сполетяла и лакътната му кост.

Ръчно направеният сгъваем нож на Аркильо изтропа на покрива и изведнъж се превърна в безобидна вещ, невинна като пръстчето на дете… Същият този нож беше причинил смъртта на трима яки мъже, имащи Бог знае каква връзка с притежателя му. Конкуренти в търговията с наркотици, бивши любовници? Никой не би могъл да знае това… Здравата ръка на Аркильо се стрелна напред, ръбът на дланта влезе в болезнено съприкосновение с носа на Улф.

Улф тръсна глава и се впусна да го преследва. Понечи да предупреди Боби и Джуниър по радиостанцията, чийто микрофон висеше току под брадичката му, но после дръпна желязната врата, от която се излизаше на покрива, и застина на място. Изчака задължителните секунди, необходими за засичане местоположението на жертвата, после полетя надолу, вземайки по три стъпала наведнъж. В желанието да залови Аркильо сам имаше нещо егоистично, но между двамата вече се бе установила някаква странна, почти интимна връзка, от прокрадването в мрака, бавния танц на смъртното предизвикателство. Залавянето на Аркильо беше въпрос на чест, изкривеното му в зловеща гримаса лице не излизаше от съзнанието на Улф. Вероятно защото зловещите черни зеници бяха последното нещо, видяно от трите жертви на бандита.

Момичето, което преследваше този път Аркильо, живееше на четвъртия етаж. Апартаментът беше отдавна напуснат, подът беше разкъртен, със следи от огньове, плъхове цвърчаха из тъмните ъгли, очевидно недоволни от човешкото присъствие. Но по време на предварителното си посещение Улф беше открил, че момичето притежава три претъпкани с банкноти дюшека. Най-дребната беше от петдесет долара. Нима това не беше доказателство, че Аркильо не е превъртял, а действа по правилата на бизнеса? Може би… Но защо тогава не беше платил на някого за отстраняването на конкуренцията? Защо поема риска да свърши сам мръсната работа? Може би това му помага да възвърне душевното си равновесие…

Връхлетя върху вратата на момичето, която оказа толкова съпротива, колкото и противната воня, бликаща на талази от вътрешността на апартамента. Миришеше отвратително — сякаш банда мародери бяха изкопали пресен гроб и се готвеха да оберат полуразложения труп… Очите му се насълзиха, сякаш някой беше хвърлил шепа формалдехид в лицето му.

Чу отчаяния писък на момичето и разбра какво е искал Аркильо — да го уведоми за своето присъствие, а след това да я убие. Отново нямаше обяснение за това прозрение, но въпреки това не се усъмни нито за миг в неговата правота. Остави за после размишленията по въпроса как Аркильо е разбрал за присъствието му на покрива, но му стана неприятно. Като на всеки ловец, изведнъж разбрал, че се е превърнал в дивеч…

Обонянието му, изострено като на ловджийско куче, моментално улови миризмата на кръвта. Гъста, алена кръв, бликаща на фонтани като новогодишни конфети… Вкусът й изпълни устата му, пригади му се. Преминаваше тичешком от стая в стая, замаян от отвратителната воня, а и от картината, която плуваше пред очите му. Картината на неизбежната смърт на едно човешко същество, нарисувана от Аркильо. Откъде знае мръсникът? По-точно как е разбрал за наличието на вътрешната връзка между себе си и Улф, за връзката, която ще ги изправи един срещу друг с онази неизбежност, с която радарът води торпедото към целта?

Под краката му жвакаха полуизгнили чували от зебло, очевидно използвани за запушване на дупките. Достигна ъгъла на коридора. Първото нещо, което видя, беше тънка мургава ръка, конвулсивно стиснала в юмрук парче брезентов чувал.

До слуха му достигна равномерно пъхтене, сякаш от претоварен камион, в него се съдържаше бегъл спомен от ранните му години в полицията, когато обикаляше бардаците за стриптийз по Осмо авеню и надничаше в мръсните тоалетни с лепкави, вонящи на сперма и вазелин стени…

Искаше да се прицели в тялото, тъй като изстрел в главата означаваше край и за двамата. А Улф изгаряше от желание да пипне този гад жив и да го завлече на Полис Плаца номер едно като звяр в клетка, за назидание на другите чудовища, спотайващи се в бетонната джунгла на града. Даваше си сметка, че в това желание взема участие и гордостта му, натрапчива и болезнена като трън в петата. Но това не променяше нищо…

В съзнанието му се появи мисъл за древните римляни, обковани в брони и непобедими зад своите тежки щитове. Може би защото Аркильо използваше момичето именно като щит. На лицето му беше замръзнала напрегната гримаса, сега повече от всякога приличаше на разгневен бик, притиснат от матадора в ъгъла на арената. Устните му бяха разтеглени, дишаше задъхано, очите му имаха онова отнесено изражение, което е характерно за вглъбилите се в интимен акт самотници. Счупената ръка здраво притискаше тялото на момичето, от вкаменените черти на лицето му личеше, че не усеща никаква болка. Всъщност не му пукаше за болката в собственото му тяло. Мисълта му беше заета с по-важни неща.

Улф се поколеба и това може би се оказа фатално. Защото за частица от секундата Аркильо показа незащитената си дясна скула, а за стрелец като Улф, печелил многобройни награди на състезания в полицията, нямаше да бъде много рисковано да вкара един куршум в нея, дори и при тази слаба светлина… После момичето простена, лицето му се разкриви от болка и страх, от тялото му бликна кръв.

Докъде ще се простре касапската кръвожадност на Аркильо? Това Улф не можеше да предскаже, но в замяна на това се изправяше пред сериозна морална дилема. Защото имаше вероятност момичето да е изгубило толкова много кръв, че така или иначе, в рамките на броени минути, ще се прости с живота… Ако случаят се окаже такъв, желанието на Улф да я предпази ще бъде безсмислено, много по-сигурно беше да изстреля няколко куршума в нея, с надеждата, че поне един от тях ще намери път до тялото на престъпника… Знаеше, че няма да го направи, разбира се… Подобно поведение просто му беше чуждо.

Аркильо го дари с широка усмивка, сякаш двамата бяха участници в напрегната, но напълно приятелска игра на голф. В ръката му се появи нещо като хирургически скалпел, направен от три залепени един за друг бръснача. Сграбчи момичето за косата и замахна. Главата се отдели от тялото със смразяваща лекота, кръвта бликна като фонтан. Аркильо се изсмя налудничаво и я подхвърли по посока на Улф, сякаш наистина беше топка за голф…

Опръскан с кръв и с вцепенена от гняв душа, Улф прескочи обезглавения труп и се втурна към прозореца, през който изчезна бандитът. Видя тялото му пъргаво да се спуска по ръждивата пожарна стълба, впита като грозен белег в снагата на запустялата сграда. Този път включи радиостанцията и съобщи на колегите си вероятния път за отстъпление на убиеца.

— Засякох го! — долетя от репродуктора гласът на Боби, тъничък като жужене на комар.

Ехото на изстрелите достигна до слуха му, когато беше някъде между втория и третия етаж. В тях нямаше нищо особено, сякаш бяха част от враждебната околна среда.

Скочи на тротоара и хукна напред, подметките му се подхлъзнаха по мокрите боклуци. Сви зад ъгъла и почти връхлетя върху Боби Конър, който беше коленичил до проснатото тяло на Джуниър Руиз.

— По дяволите! — сподавено изруга той, механично отбелязал присъствието на смъртта в изцъклените очи на Руиз. — Къде е мръсникът?

Боби бавно се изправи, ръцете му бяха изцапани с кръвта на Руиз. Застанали един срещу друг, двамата приличаха на касапи в скотобойна. Неспособен да говори, Конър махна с ръка към ъгъла. Улф се стрелна натам, ритникът му разтърси неподвижното тяло на Чучо Аркильо. Бронзовото му лице беше покрито с кръв и бе замръзнало в озъбена гримаса.

— Добра работа, Боби — похвали го Улф.

— Аз… Аз не съм направил нищо, лейтенанте…

Улф долови истеричната нотка в гласа му и рязко извърна глава:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Виж… — Боби развълнувано преглътна. — … Виж лицето на копелето…

Улф се наведе над трупа на Аркильо. Лицето му беше до болка познато, вече седем седмици не напускаше главата му, увиснало там като черна луна… Кръвта продължаваше да блика от невидимите рани. Отпусна се на колене и напрегна взор. Наистина вреше! Сякаш някой беше включил невидим котлон в тялото на Аркильо… Стори му се, че вижда бледо пламъче, плъзнало се край скулата, цялото му тяло се разтърси от ужас. Не, това е невъзможно… Но все пак… Протегна ръка към лицето на бандита, пръстите му усетиха необяснима топлина…

Изправи се и бавно пристъпи към Боби, вече разбрал напълно нежеланието му да се доближава до трупа. Колегата му беше на тридесетина години, едър и здрав мъж с широки рамене, пясъчноруса коса и прозрачно сини очи. Имаше вид на човек, който с удоволствие би глътнал няколко питиета на екс. Улф сложи ръка на рамото му.

— Опитай се да ми обясниш какво стана тук — меко промълви той, забеляза усилията на Боби да се вземе в ръце и добави: — Не се притеснявай, ако ти се гади… Повърни и ще ти олекне, в това няма нищо срамно.

Боби кимна с глава, избърса студената пот от челото си и каза с малко несигурен глас:

— Нищо ми няма, лейтенанте, ще се оправя… — замълча за миг, отбеляза насърчителното кимване на Улф и започна да разказва: — Двамата с Джуниър засякохме Аркильо и тръгнахме да го пресрещнем… Тук е тъмно, фигурата му беше неясна сянка… — Огледа пустата уличка, потръпна и продължи: — В момента, в който Аркильо се спусна на земята, всичко се разви със страхотна бързина… Не съм много сигурен какво стана… И двамата бяхме с пистолети в ръце. Джуниър стреля пръв и мисля, че улучи… Насочи се към него, аз останах да го прикривам. После проехтяха два изстрела и тялото на Джуниър отлетя назад… Почти се блъсна в мен…

Замълча, сякаш нямаше какво повече да каже.

— А после ти видя Аркильо, така ли? — подсказа му Улф.

— Видях нещо друго… — поклати глава Боби. — Не мога да го определя… Приличаше на огнена топка… На синя огнена топка… Чух някакво съскане, в носа ме удари отвратителна воня… Господи Исусе, беше направо непоносимо! После някой изкрещя, вероятно Аркильо… Тялото му се появи откъм сянката, олюляваше се… Едната му ръка висеше като счупена, другата покриваше лицето… Това лице гореше, лейтенанте!

Боби изпусна въздуха от дробовете си, сякаш искаше заедно с него да прогони от съзнанието си и ужасната картина, която описваше.

Улф неволно си спомни за горещината, бликаща на талази от мъртвото лице, за бледото пламъче край скулата…

— Искам да си помислиш внимателно, преди да ми отговориш, Боби — промълви настоятелно той. — Аркильо гореше, така ли?

— Лицето му — вдигна глава Боби. — Гореше само лицето му…

В далечината се появи вой на сирени и Улф безпогрешно определи посоката на движението им. Идваха насам.

— Какво стана после? — тихо попита той.

— После нещо профуча покрай мен…

— Искаш да кажеш някой…

— Сигурно — въздъхна безпомощно Боби. — Честно казано, не зная, лейтенанте… Беше нещо тъмно и огромно…

— Искаш да кажеш тежко, така ли?

— Не — поклати глава Боби. — Огромно и дебело, по-скоро гъсто… Като сироп… Сякаш улицата изведнъж стана по-тъмна…

В корема на Улф се сви ледено змийче. Напрегна душевните си сили в търсене на някакво ново присъствие, вероятно доста по-силно от това на Аркильо, но не откри нищо. Змийчето се размърда, хладните пръстени започнаха да притискат вътрешностите му…

Боби си пое въздух и продължи:

— После тъмнината се разсея… Аз се обърнах и видях един човек да завива зад ъгъла. Поне така си мисля… Чакаше го кола, лейтенанте. Понтиак „Файърбърд“, модел осемдесети седма, черен… Грозен и очукан, очевидно монтиран от стари части…

Улф си спомни, че беше видял колата от покрива.

— Можеш ли да опишеш този човек, Боби? — попита той. — Не бързай, помисли си…

— Вече мислих, лейтенанте — въздъхна Боби. — Честно казано няма да мога… Не съм сигурен дори дали беше мъж или жена… Все пак успях да зърна част: от номера на колата.

— Справил си се страхотно — похвали го Улф. Направи го с пресилено оживление, колкото за успокоение на колегата си, толкова и от необходимостта да върши нещо. — Сега се свържи с управлението, продиктувай цифрите и дай подробно описание на колата. След час искам да имам пълна информация.

После се отпусна на колене пред трупа на Джуниър Руиз. Много по-късно щеше да си спомни, че лицето на Боби, който кимна с глава и тръгна да посреща патрулните коли, беше толкова бледо и разкривено от ужас, колкото лицето на нещастното момиче, обезглавено от Аркильо. Високата му фигура ясно се очертаваше на светлината на фаровете и въртящите се сини лампи, които рязко прогониха мрака от мръсната задна уличка. Разнесоха се викове, Улф стана и започна да дава заповеди. Районът беше отцепен, няколко униформени влязоха в сградата, разделяйки се на две групички. Едните щяха да фиксират сцената на местопрестъплението, а другите — да търсят евентуални свидетели. Такива може би наистина имаше, но в основната си част това бяха пияници и наркомани, които едва ли проявяваха интерес към околните… Те също бяха живи същества, но животът им нямаше нищо общо с този на нормалните хора. Защото беше пропит от животински страх и единствената мисъл, въртяща се в съзнанието им като упорит зъбобол, беше как да не бъдат превърнати в мишени…

Взел в ръце главата на безжизнения Руиз, Улф внимателно я поддържаше, изправена. Сякаш искаше да покаже на медицинския екип, насочил се тичешком към него, че дори и в смъртта неговите хора трябва да бъдат закриляни от жестоките закони на улицата…

 

 

Щабът на „Прилепите“ се намираш в изоставено кино, разположено в сърцето на Китайския квартал. Преди да бъде превърнато в развалини от жестоката война, избухнала между две банди млади китайци, то беше предлагало безкрайна поредица от долнопробни расистки сериали в стил „кунгфу“, в които лошите неизменно бяха японци.

Олющената фасада гледаше към долния край на Източен Бродуей, току над нея се издигаше могъщата стоманена конструкция на моста Манхатън, в която като дупки от извадени зъби зееха огромни цепнатини. Там би трябвало да бъдат носещите греди, но след затварянето на моста голяма част от тях се превърнаха в подпалки за бездомниците от двете страни на Ийст Ривър.

Улф харесваше анонимността на това място, макар в началото да беше леко учуден от факта, че не му се предлагат канцеларии в сградата на Полис Плаца номер едно, която се намираше на няколко пресечки югозападно от киното. На практика комисарят Хейс Уокър Джонсън имаше намерение да го настани именно там, но срещна упоритата съпротива на директора на полицията Джак Бретхард, който не обичаше Улф и трудно прие бързото му издигане в йерархията. Бретхард го виждаше като заплаха за собствения си пост и направи всичко възможно да го държи по-далеч от очите на началството.

Когато зърна за пръв път разнебитения салон, Улф реши да изхвърли редиците паянтови столове, да покрие с дъски гнилия мокет и да раздели помещението на толкова канцеларии, колкото бяха необходими на служителите му. За себе си запази пространството под екрана, блестящобял като косите на изстрадала героиня от филм, заснет през четиридесетте… По другите стени на салона — мръсни и олющени, все още личаха следи от кръвта на младите китайци, превърнали киното в място на решителна битка. Улф напразно искаше да му отпуснат средства за боядисване, докладните му неизменно отиваха в кошчето за боклук на Бретхард, без чийто подпис не ставаше нищо…

След като приключиха с огледа на местопрестъплението, Улф и Боби тръгнаха за Китайския квартал. В колата получиха отговор на запитването си относно черния файърбърд. Както и се очакваше, цифрите, запомнени от Конър, нямаха нищо общо с черен понтиак модел осемдесети седма година. Номерата бяха крадени, но проверка все пак трябваше да бъде направена.

Отбиха се да видят съпругата и детето на Джуниър, Боби безмълвно гледаше как Улф протяга ръка да подкрепи ридаещата жена. Момченцето беше на около осем години. Седеше на крайчеца на плюшения диван, стискаше с две ръце бухалка за бейзбол и не отронваше нито дума. Какво ли си мисли, запита се Боби. Вероятно иска да им строши главите, защото са виновни за изчезването на баща му…

— Това, което ще ти кажа, вероятно е без значение за сегашното ти състояние, Мария — промълви на безупречен испански Улф. — Но мъжът ти действаше като истински герой, изпълняваше важна задача. Ето какво можеш да обясниш на Хулио, когато бъде достатъчно голям, за да те разбере… Примерът на баща му вероятно ще се окаже решителен за неговото бъдеще…

— Не знам как успяваш, лейтенанте — въздъхна Боби, когато се върнаха в колата и потеглиха към Китайския квартал. — На твое място никога не бих намерил точните думи…

— Наистина ли бяха точни, Боби? — тихо попита Улф. Очите му бяха насочени напред, тялото му леко се полюшваше в синхрон с клатенето на колата, промъкваща се през оживеното утринно движение. — Радвам се, ако мислиш така…

— Точни бяха, разбира се — отвърна Боби. — И тя се успокои…

Улф седеше напълно неподвижно, вглъбен в себе си. Това негово състояние дразнеше не само престъпниците, но дори и част от служителите в отдела.

— Вече не знам дали съм бил искрен — промълви уморено той. — Или просто дрънкам баналности…

— Думите ти бяха искрени! — поклати глава Боби.

— Това може би ще има някакво значение, но след време — поклати глава той. В съзнанието му продължаваха да се мяркат синкави пламъчета чудовищни сенки и ледени, свити на кълбо змийчета. — За момента знаем само едно — Джуниър е мъртъв и никой няма да го възкреси…

Боби замълча, зает със сложната маневра по задминаването на микробус, натоварен с вестници.

— Не е точно така, лейтенанте — въздъхна след известно време той. — Знаем, че Джуниър е мъртъв, а убиецът му е на свобода!

В службата цареше мрачно настроение. Някой беше изровил голяма снимка на Джуниър и я беше прикрепил на екрана. Очите му гледаха съсредоточено и малко мрачно, изглеждаше доста по-възрастен от своите двадесет и девет години. Никой не би допуснал, че зад това сериозно лице се криеше невероятно весел и бодър дух.

Улф влезе в стаичката си, седна на стола с въртяща седалка и уморено затвори очи. В момента изпитваше дълбока ненавист към живота, който водеше.

Кога беше стигнал до заключението, че този град не е за него? Миналата седмица, миналия месец или миналата година?

Повдигаше му се от ровенето в подпухналия жълтеникав търбух на тази гниеща метрополия, мразеше патрулните обиколки по мръсните й улици, ужасяваше се от чудовищните гласове и образи, които изпълваха съзнанието му. Господи, как е възможно момче, израсло на воля в Елк Бейсин, щат Уайоминг, да се затрие в подобна клоака, питаше се понякога той. Затвори очи, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. Прекрасно знаеше защо напусна Елк Бейсин, но не искаше да си спомня за този период от живота си. Важното е, че сега се намира тук и трябва да реши как да се оправя с проклетия живот. Да остане в клоаката до края на дните си или… Или какво?

— Лейтенанте — долетя някъде отдалеч гласът на Боби Конър.

— После, после…

Боби мълчаливо затвори вратата. Харесваше Улф Матсън не само като началник, но и като човек. Беше сигурен, че това лице с високи скули, маслиненочерни очи и гъста като четка коса е по-особено, по-различно от лицата на обикновените хора. Главно защото зад чертите му провираше една особена сила, сякаш замръзнала под неподвижна маска… Боби изпитваше затруднение да намери точната дума.

Дишането на Улф беше дълбоко и равномерно, умът му напрегнато работеше. Трябваше да разбере кой беше убил Аркильо, а заедно с него и Джуниър Руиз… Най-лесно беше да приеме, че Руиз и Аркильо са се сборичкали в мрака, бандитът е успял да измъкне пистолета от ръцете на Луиз и да го застреля… Но така ли беше в действителност? Улф концентрира психическата си енергия и отново се озова на тъмната задна уличка. Ръцете му лепнеха от кръвта на Джуниър, душата му почувства как излъчването от убития се смалява и изчезва, превръщайки се в капчица хладна роса… И веднага разбра — Джуниър не е бил застрелян от Аркильо.

Знаеше го, беше сигурен в това!

Но кой тогава е изтръгнал пистолета от ръцете му? Кой го е опрял в гърдите му и е натиснал спусъка? Онази аморфна сянка, гъста и лепкава като сироп, която беше описал Боби?

Е, добре, да речем, че е тя… Но кой е бил зад волана на черния, ръчно сглобен файърбърд с фалшивите номера? И как, по дяволите, проклетата сянка успя да скрие излъчването си от него?

Още в мига, в който спря поглед върху покритото с кръв гордо и лудо лице на Аркильо, Улф разбра, че това разследване ще бъде по-различно от всички останали…

Опита се да разсъждава, но в съзнанието му продължаваха да размахват криле неясни сенки, пред очите му постоянно се завръщаше образът на обезглавеното момиче. Несъмнено тя не е била светица, но кой е този грях, който заслужава подобно наказание? После момичето се стопи, на негово място изплуваха очите на Джуниър, тежки и безжизнени като медни монети. Видя вдовицата му — уморена, но будна, изпълнена с напрежението на очакването, като всяка полицейска жена… Тя знаеше какво се е случило още в момента, в който отвори входната врата и видя в здрача на ранното утро умореното лице на Улф. Но най-ясно виждаше синкавото пламъче, пробягало по лицето на мъртвия Аркильо…

Отърси се от виденията с цената на доста усилия. Знаеше, че трябва да забрави фактите и да се вслушва единствено в инстинктите си, да се освободи от силата на емоциите.

„Ето тук е умът ти — костеливата ръка сви пръсти в шепа, а другата плесна отгоре и. — А това е тялото ти“.

Малкият Улф гледаше с възхищение и страх ръцете на дядо си. Отначало се движеха бавно, но после се вкопчиха една в друга с остър плясък, който го накажа да подскочи. Последва познатото подрънкване на гривните с окачени върху тях дървени фигурки на животни — мечка, бизон, ястреб и вълк.

На лицето му се появи усмивка, сякаш изпитваше удоволствие да плаши внучето си. Помещението тежеше от миризмата на боя, обработена кожа и изгорели въглища, примесена още с хиляди непознати за детето нюанси. Завиваше му се свят от тях. Усмивката на стареца стана мрачна.

„Зная, че не ми вярваш и това е хубаво — промърмори той. — Вярата в нещо, особено в себе си, идва бавно и трудно…“ Дългите пръсти — костеливи, но силни, се впиха в рамото на момчето. Улф помнеше малко неща от детството си, но докосването на тези пръсти нямаше да забрави никога.

„Сега седни — каза дядо му, без да го изпуска от погледа си. — Ето тук… Дръж гърба си изправен. Да. Точно така… — Беше висок и хубав мъж. Не особено едър, но за Улф беше най-силният мъж на света. Може би усещаше излъчването му — могъщо, топло, приятно. — Внимавай и скоро ще престанеш да усещаш тялото си. След минута ще остане само умът ти, объркан от хаоса на младостта. Доволен ли си от това? Тичаш, тичаш и никога не мислиш? Как можеш да усетиш себе си? Правилни решения ще можеш да вземаш, само ако овладееш дух и съзнание, ако ги накараш да се успокоят и да останат неподвижни. Мисли за планината, за някое дърво… за това тяхно състояние. Когато успееш да бъдеш неподвижен като тях, ще се научиш и да мислиш…“

Измина доста време, преди малкият Улф да разбере какво е искал да каже дядо му. Кинетиката беше неразделна част от живота му, а също и от живота на баща му. Играеха бейзбол и криеница, пробягваха маратонски разстояния с екипа на „Шошоните от Уинд Ривър“ и чувстваха, че това е важна част от живота им, свързваща ги със забравеното минало…

Стресна се и отвори очи. Задряма ли? Или беше обзет от спомени за дядо си? Не можеше да определи. Знаеше само едно — нещо притискаше съзнанието му.

— Матсън…

Вдигна глава срещу широкото черно лице на директора на полицията Джак Бретхард, украсено с гъсти мустаци. Лице на един изключително опасен човек. Малките жълтеникави очички бяха студени като фризер за дълбоко замразяване, макар че устата му беше разтеглена в изкуствена усмивка, използвана от хората, които често се появяват пред репортерски камери.

Едрото му тяло беше заплашително надвесено над бюрото на Улф.

— Как са нещата?

— Нормално, шефе — отговорът прозвуча спокойно, но в думите на Улф се долови лека тревога. Бретхард не беше от хората, които ще си губят времето в празни приказки.

— Чух, че тая сутрин си загубил един от хората си — процеди директорът, на лицето му се появи изражението на строг учител… — Бил е убит със собственото му оръжие… Не обичам да съобщавам на пресата новини от тоя род.

— Ще предам мнението ви на вдовицата му.

Бретхард се наведе напред, ръцете му, дебели като греди, тежко легнаха върху бюрото на Улф.

— Виж какво, умнико! — изръмжа той. — Хич не ми пробутвай тъпите си лафове! Загубата на служител е тежко произшествие, а когато тази загуба е резултат от употреба на собственото му оръжие, нещата направо вонят! Знаеш много добре какво имам предвид, нали? Това е петно за цялата полиция, ставаме за смях и работата започва да намирисва на некомпетентност! И без това цивилните ни заливат с тонове помия — насилие, расизъм, подкупност и протекционизъм нали? Мисля, че това е напълно достатъчно!

— Разбирам какво имате предвид — кимна Улф и стисна зъби.

— Нищо не разбираш, да те вземат мътните! — изръмжа директорът и заплашително насочи дебелия си пръст в лицето на Улф. — Може да си любимец на комисаря и да се правиш на голяма работа, но на мен тия не ми минават! Не те изпускам от очи, Матсън! Чакам само една погрешна стъпка, за да те изхвърля оттук и да вкарам свои хора в отдела! Колко от моите хора работят при теб?

— Знаете, че ползвам услугите на Ричардс „Кавалера“…

— Един! — многозначително вдигна пръст Бретхард. — Един в целия шибан отдел. А колко са всичките ти сътрудници?

— Шест — добросъвестно отвърна Улф, макар шефът отлично да знаеше бройката.

— Един от шест! — изръмжа онзи. — Това не ме задоволява, Матсън! Процентът на чернокожи в отдела ти е нищожно малък!

— Знаете, че подбирам само най-добрите, шефе…

— Знам, че това са празни приказки, които можеш да пробутваш на комисаря, но не и на мен! — Жълтеникавите очички гледаха все така студено: — Имам двама души, готови за работа тук — Уошингтън и Уайт. Ще ги вкарам в отдела, дори ако трябва да се бием!

— Познавам ги — кимна Улф. — Единия два пъти го късаха на изпитите за детектив, а другия го пипнаха да рекетира собственици на малки магазинчета…

— Това е лъжа! Мръсна, долна лъжа и аз…

— Резултатите от изпитите са протоколирани — прекъсна го Улф. — А началникът на районния участък на Уайт е мой близък приятел… Знам историята в подробности, знам кой го е накарал да събира пари… — Спокойно се облегна назад и добави: — Освен това ведомостта ми е запълнена.

Очите на Бретхард потъмняха.

— Тук нещо ще стане, Матсън! — заплашително изръмжа той. — Много скоро ще стане! И аз ще бъда този, който ще се залови да разчиства! — озъби се и добави: — Кой знае, може пък нещастието с Руиз да е поводът, който чакам!

Обърна се и напусна стаичката, без да дочака отговора му.

Улф изпусна въздуха от гърдите си и тъжно поклати глава. Знаеше много добре на какво се дължи омразата на директора. Корумпиран като кмета и общинските служители, превърнали този град в дойна крава, той не можеше да се примири с мисълта, че началникът на Отдела за тежки престъпления е пряко подчинен не на него, а на комисаря Хейс Уокър Джонсън. Този факт представляваше сериозна заплаха, беше дълбока пробойна в иначе безупречно действащата машина.

Естествено, расистките стремежи на Бретхард никога не стигаха до ушите на кмета или комисаря. Пред тях той беше образец за безпристрастност й справедливост, умееше по неподражаем начин да прикрива истинските си намерения. Притежаваше качеството да бъде незабележим и покорен, да се слива с околната среда. А после, издебнал подходящия миг, изведнъж нанасяше коварния си удар.

Улф въздъхна и се изправи. Пред очите му се появи увеличената снимка на Джуниър Руиз, забодена върху белия екран.

— Да се свали! — кратко заповяда той, осъзнал колко много работа го чака. Отстраняването на Аркильо беше само част от тази работа, на негово място вече идваха следващите маниакални убийци. Този процес нямаше край, борбата с престъпността губеше смисъл, когато човек знае, че един отстранен престъпник означава раждането на трима нови… Тази мисъл изведнъж му се стори непоносима.

 

 

С помощта на айкидо Улф започна да усвоява сливането на тяло и дух и онази сигурност, която беше необходима за единството между мисълта и действието. По природа динамичен човек, той имаше нужда от клапан за освобождаване на излишната си енергия, но едновременно с това и от онази вътрешна дисциплина, която му помагаше да открива неподвижността на отделните мигове дори и сред вихъра на най-необузданото действие.

Тази дисциплина откри в айкидо — бойно изкуство, което му предлагаше хармоничен контрол над тялото и духа, разкриваше му дълбоката същност на вътрешната енергия й начините за нейното използване срещу противника. За Улф същността на бойните изкуства не се съдържаше в способността да пробие с юмрук бетонна стена, а по-скоро в умението да практикува Кен — изкуството на контролираната неподвижност, която ръководи вътрешната енергия на индивида и му помага да надделее над хаоса.

Духът му тежеше от многобройни въпроси без отговори, но тялото му беше свежо и отпочинало — това състояние беше характерно за него дори и след тежки физически натоварвания. Въпреки това го пришпори безмилостно с упражненията на айкидо, насочени към концентрация на ума, физическо превъзходство над противника и париране на евентуалните контраатаки. На практика айкидо му позволяваше да блокира инстинктивните реакции, които съществуват у всеки индивид. На първо място сред тях беше безразсъдното желание за атака на всяка цена, после идваха начините за избягване на ответните действия на противника.

Партньори му бяха всички свободни от конкретни задачи „прилепи“, а място за тренировка беше тясното балконче на някогашния киносалон. Поради факта, че смяната на дежурствата ставаше сутрин, тези партньори бяха трима — Боби Конър, Ричардс Кавалера и Тони Пелтека…

Тони се казваше Пъгнейл и отдавна се беше справил с детското заекване, но прякора му остана и никой не го наричаше по име. Беше силен мъжага с импулсивни реакции, склонен към директна атака дори когато беше сигурен, че нарочно го провокират. Подготовката му беше добра и Улф успя да го тръшне на земята едва след като приложи серия от сложни финтове, подмамили Тони да скочи към незащитената му шия. Тогава Улф прибягна до двоен „тенкан“ — похват, при който тялото прави светкавични финтове за дезориентация на съперника и крайната му цел е, нарушаване на равновесието. Лявата му ръка докопа дясната китка на Тони, тялото му се снижи в момента, в който дръпна с цялата сила на мускулите си. Едрият мъж прелетя над главата му и се просна по гръб на дъските.

Ричардс Кавалера беше огромен негър, когото всеки би взел за пристанищен хамалин, но едновременно с това беше пъргав като пантера. Едрото му тяло внушаваше измамно чувство за тромавост, но на практика той можеше да надбяга всеки от екипа на „Прилепите“, с изключение може би само на Улф. Много си падаше по близкия бой и ако някой проявеше неблагоразумието да го приеме, шансовете му ставаха нищожни, независимо от качествата, които притежава. Улф си поигра с него десетина минути, след което показа явни признаци на умора. Кавалера моментално реши да се възползва от предимството си и посегна да сграбчи дясната му ръка.

Улф изчака до последния миг, после тялото му рязко отскочи наляво. Силата на инерцията накара негъра да се олюлее, ръцете му се вдигнаха нагоре едновременно с китката на Улф. Торсът на лейтенанта се плъзна напред и надолу. Коляното му опря в дъските, ръката му рязко дръпна напред. Кавалера се отлепи от земята, прелетя над Улф и се просна по очи.

Оставаше Боби, но с него нещата бяха по-различни. Той не притежаваше физическите качества на Улф, но в замяна на това умееше да мисли по време на боя и владееше до съвършенство лъжливите движения, които можеха да му донесат победа дори срещу далеч по-опитен противник. Улф го повали с помощта на „икио“ — една от основните и сравнително прости техники за обездвижване. Нанесе един къс, но изключително силен удар „ирими“ върху лявата ръка на Боби, малко под лакътя, после сграбчи китката му и се гмурна под тялото му. Конър рухна на колене.

През следващия час обясняваше на тримата как е успял да ги победи, използвайки собствените им слабости. Влезе под душа и излезе оттам гладен като вълк. Поведе Боби към близката закусвалня, но го върнаха от вратата. Комисарят го викаше по спешност.

— Не съм в службата — избоботи гласът на Хейс Уокър Джонсън в слушалката. — Ела у дома, но използвай задния вход. Онзи, до който прибягвам, когато искам да се изплъзна от репортерите… За него знаят само няколко от най-високопоставените личности в този град, затова си отваряй очите.

Улф и Боби се качиха на една от колите на „Прилепите“, замаскирана като такси на „Жълтия лъв“ със специално боядисан покрив, който позволяваше да бъде засечена от хеликоптер посредством инфрачервени лъчи. Това беше рационализация на Улф, която се оказа много полезна. Поне в два случая невидимата връзка между полицейските средства за комуникация донесе успех и престъпниците не успяха да им се изплъзнат.

Боби се настани зад волана, а Улф седна до него и се опита да отгатне причината за спешното повикване. Комисарят обикновено му изпращаше по факса случаите, върху които трябваше да работи, срещите им очи в очи бяха по изключение. Същото трябва да беше помислил и Боби, който въздъхна и промърмори:

— Сигурно е убита някоя важна клечка… Я политик, я известен общественик, и комисарят ще иска да види името си на първа страница…

Къщата от кафяв пясъчник на Джонсън в края на Осемдесета улица-Изток, беше избрана лично от кмета Джеймс Оливъс за своето протеже, пристигнало тук направо от Хюстън.

Улф обясни на Боби как да стигне до първата пресечка южно от сградата. Там паркираха, без да слагат обичайната табелка „полицейска акция“ на предното стъкло. Срещата трябваше да бъде запазена в тайна и това ставаше ясно дори само от факта, че комисарят си беше останал у дома.

Улф тръгна пръв към приземието на стара, но добре запазена къща с основи от масивен гранит. Желязната врата към вътрешния двор беше затворена, но отключена, точно според инструкциите на Джонсън. Оттатък малкия циментиран квадрат имаше още една желязна врата, точно копие на първата. Отвориха я и поеха по дълъг коридор със скрито осветление, в който приятно миришеше на тютюн за лула и на някакъв тежък плат, вероятно кадифе…

В дъното имаше врата от масивно дърво с опушено стъкло, зад което се процеждаше дневната светлина.

Улф я отвори и се озова в задната градина на къщата. Край фасадата се издигаха двойка стройни английски смърчове, чиито клони прикриваха всичко, което можеше да се случи зад широките прозорци. Кутии от бели дъски прикриваха корените на трайните насаждения, почвата около тях беше акуратно прекопана и подравнена.

В дъното на градината беше издигната четириметрова ограда, представляваща нещо като изкуствен плет. В нея имаше изкусно замаскирана врата, която Улф едва ли щеше да открие без подробните инструкции от страна на Джонсън. Бутна я и прекрачи прага, следван на близко разстояние от Боби. Най-накрая се озоваха в градината на главния комисар Хейс Уокър Джонсън. Стройни бели акации се извисяваха към небето, около дънерите им блестяха сочните, сякаш намазани с парафин листа на храсти от зеленика. Стара лоза извиваше снага край стената на къщата, напуканите й клони стигаха чак до четвъртия етаж.

Комисарят ги чакаше на вратата, до която водеше тясна пътечка от добре огладени гранитни плочи. Беше кривокрак мъж с шоколадов цвят на кожата и надупчено от едра шарка лице. Малките му очи бяха остри и проницателни, а фотогеничната му усмивка беше толкова широка й сърдечна, че отпускаше сърцата както на англосаксонците, така и на латиноамериканците… За това допринасяше и цветът на кожата му, който беше допълнен от безупречни маниери. Изглеждаше наистина великолепно в тъмния костюм, бялата риза и строгата вратовръзка на райета.

Вкара ги в слънчевата кухия, в която цареше неповторима обстановка на спокойствие и домашен уют — нещо, което не могат да постигнат нито парите, нито блестящите идеи на архитектите по вътрешно обзавеждане.

— Добре направихте, че дойдохте — въздъхна комисарят с такова изражение, сякаш те бяха имали възможност да отклонят свенливата му покана. — Чух, че си изгубил един от хората си, Улф. Много съжалявам… — помълча малко, после добави: — Винаги е трудно, нали? Добре поне, че се погрижихте за оня тип Аркильо… — Махна с ръка към широката маса от масивен дъб, разположена в единия край на просторната кухня. Беше отрупана с топли и студени закуски — комисарят очевидно не беше забравил, че неговите хора току-що са приключили тежко и продължително нощно дежурство.

Добре е, че не са тръгнали слухове за странния огън, излъчващ се от лицето на Аркильо, помисли Улф. Беше наредил на Боби да не го споменава в рапорта си и колегата му с облекчение прие. Сега обаче не беше времето да се запита какво го е накарало да издаде подобна заповед.

 

 

Настанил се начело на масата като глава на многолюдно семейство в Деня на благодарността, Джонсън се зае да демонстрира гостоприемството си. Напълни чиниите с пушена сьомга, студено пиле с къри и салата от миди, после извади дълъг нож от чекмеджето пред себе си и наряза мекия, ръчно печен хляб.

— Сок и кафе ще си наливате сами. Ако някой желае, мога да му предложа и еспресо без кофеин. — Улф забеляза, че пред комисаря имаше само голяма чаша еспресо и никаква храна. Даде им десетина минути, запълнени с одобрително сумтене по отношение на храната, после премина върху същината на въпроса.

— Преди всичко искам да ви кажа, че съм много доволен от отстраняването на Аркильо — започна Джонсън. — Още повече, че ви предстои един изключително важен случай… — Подаде през масата обемист плик и Улф бавно го пое. — Снощи някой е видял сметката на Лорънс Моравия. Направо в кабинета му. Промъкнал се е през всичките сложни дяволии за електронна защита, свършил си е работата и е изчезнал… В момента се извършва аутопсията на трупа… — Кимна по посока на плика в ръцете на Улф: — Кажи какво мислиш…

Наложи се Хейс Уокър Джонсън да изпие три големи чаши еспресо, преди Улф и Боби да приключат с прочита на документите. Ето какво научиха от тях:

Лорънс Моравия, мултимилионер още преди да навърши двадесет и пет, беше истинска аномалия за град като Ню Йорк.

Израснал в Бруклин и създал състоянието си сам, той беше от второ поколение емигранти, чиито родители така и не бяха успели да научат английски като хората. Изключително ловък предприемач, Моравия беше издигнал имение, което съперничеше по разкош на домовете на стари и утвърдени фамилии като Хелмсли и Каликов.

Но подходът към строителството му беше коренно различен: вместо да се стреми към сделка с градската управа за покупка на част от и без това претъпкания център, той се беше възползвал от данъчните облекчения, за да построи цял квартал от евтини и функционални жилища за хора с умерени доходи. Успехът на начинанието му без съмнение се дължеше на тесните му връзки с Япония, откъдето се беше научил на икономично строителство с революционно нови мениджърски и технологични виждания. До деня на убийството си не беше преставал да шета между Ню Йорк и Токио — очевидно за да поддържа сложните и тайнствени приятелски връзки, които винаги са били от първостепенно значение за японците.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години Ню Йорк се беше превърнал в град на ярките контрасти между богатство и нищета. Това положение ставаше все по-нетърпимо за хората от средна ръка и те масово започнаха да се изселват, недоволни от високите наеми и поскъпването на услугите от първа необходимост, уплашени от разрастващата се престъпност в джунглата на изоставените квартали.

Моравия беше предприел някои действия, които несъмнено биха променили състоянието на нещата, но на всичко се сложи край с убийството, станало през нощта в кабинета на най-горния етаж на небостъргача му. Бил е застрелян с два куршума, оръжието по всяка вероятност е било деветмилиметров пистолет, но това щеше да бъде уточнено от експертите по балистика. Професионална и хладнокръвна екзекуция, без отпечатъци от външни лица, без оръжието на престъплението. Трупът е бил открит от охраната, никой нищо не е пипал. След предварителния оглед става ясен един странен факт — бузите на Моравия са били покрити с тънък слой руж. Толкоз. В крайна сметка този град се нарича Ню Йорк и тук нищо никого не може да учуди, особено след няколко години по улиците му…

Боби затвори последната страница на рапорта, а Улф вдигна глава.

— Трябва да има и нещо друго — рече той. — Иначе едва ли бихте ме повикали по спешност…

— На пръв поглед този човек е златен — кимна Хейс Уокър Джонсън и остави чашата си на масата. — Имам предвид наистина златен по отношение на града. Програмата му за съживяване на Ню Йорк е нещо, което никой друг не може да предложи. Но нещо не се връзва… Тази сутрин ми позвъни шефът на Съдебна медицина, който лично се е заел с аутопсията. Допуска, че не куршумите са причина за смъртта на Моравия, но трябва да завърши серия от сложни токсикологични проби… — От устата му се откъсна тежка въздишка: — Във всеки случай едва ли ще имаме работа с обикновена екзекуция. От теб искам да разбереш какво става преди фъшкиите да паднат върху вентилатора. Можеш да бъдеш сигурен, че ако не успееш да се справиш бързо, ни чака огромен скандал. Защото — нека си го кажем направо — излезе ли, че Моравия е злоупотребявал с наркотици, тесните му връзки с градската управа ще се обърнат срещу нас и ще предизвикат силни икономически трусове в целия щат. Репутацията му на опитен предприемач и изключителното му умение да води преговори гарантират, че фъшкиите ще се посипят върху собствените ни глави и дълго няма да можем да ги махнем оттам… Усилията ни да спрем потока от изселници чрез разкриване на нови работни места ще идат по дяволите, а това не можем да си го позволим. Просто защото икономическото ни оцеляване е свързано именно с хората от средната класа, които масово ни напускат…

Улф се облегна назад, а Боби бавно затвори папката и я подаде на комисаря. Хейс Уокър Джонсън я пое с огромно внимание и Улф изведнъж разбра защо съдържанието й не е било изстреляно по факса.

— С други думи, вие искате потулване на случая — пожела да се увери той.

— Искам изясняване на случая! — предупредително вдигна ръка комисарят. — Как ще го постигнеш си е твоя работа, Улф. Трябва да стигнеш до дъното, при това веднага! Не бива да позволим на пресата да се докопа до мръсното бельо, в случай че го има… — Часовникът му издаде кратък звън, той сведе поглед към него и се изправи. — Имам неотложна среща. Въпроси?

— Искам бояджии — рече Улф. — Вече лошо ми става, като гледам кръвта по стените на салона!

— Ще ги получиш — отвърна Джонсън. — Обади се в службата и…

Не! — отсече Улф и заби тежък поглед в лицето му. — Повече няма да пиша никакви молби. Утре сутринта искам да са започнали. Вие лично ще се разпоредите!

— Добре — кимна комисарят и на лицето му за миг грейна фотогеничната усмивка. — В замяна обаче искам да разрешиш случая бързо и дискретно, иначе едва ли ще можем да дишаме спокойно…

Върнаха се в колата по обратния път, Боби включи двигателя и натисна газта, за да задейства парното отопление.

— Какво мислиш за тая история?

Улф понечи да отговори, после поклати глава. Разбра, че изобщо не се интересува от личните мотиви на Джонсън, и тази мисъл го разтревожи. Само преди месец подобен случай би мобилизирал целия му интелектуален потенциал и щеше да се бори с него без почивка, докато не разреши загадката. Запита се какво му става, дали пък не започва да превърта? Привилегиите, на които се радваше, бяха неосъществима мечта за повечето от униформените полицаи в управлението. Срещаше се редовно не само е главния прокурор на града, но и с прокурора на целия щат Ню Йорк, назначен директно от Федералното правителство. И двамата го приемаха като някакъв гуру, изслушваха с внимание мнението му по съответните случаи и престъпниците обикновено получаваха онези наказания, които им препоръчваше той. Казано с други думи, той живееше живота, за който мечтае всеки представител на закона. До това положение се беше добрал след години на тежък и упорит труд. А сега, когато би трябвало да бъде доволен от плодовете на този труд, той изведнъж разбра, че изобщо не му пука. Какво става? Може би трябва хубавичко да се наспи и всичко ще мине. Последната фаза от преследването на Аркильо беше изключително напрегната и вече тридесет и шест часа не беше мигвал…

— Дай да отскочим до апартамента на Моравия — предложи той, докато Боби включваше на скорост.

— Но нали са му видели сметката в офиса?

— Мисля, че е по-добре да усетим атмосферата в дома му, а после да посетим местопрестъплението, което така и така ще се окаже стерилно…

Апартаментът на Лорънс Моравия се намираше на последния етаж на скъп жилищен блок срещу южния край на Сентрал парк, издигнат от собствената му фирма.

— Пресвети Исусе! — възкликна Боби, когато униформеният полицай им отключи вратата. Улф не каза нищо, тъй като възклицанието на Боби беше изчерпало всичко.

Апартаментът на Моравия приличаше по-скоро на огромна, съвсем самостоятелна къща. Пред очите им се разкриваха стая след стая, обзаведени с изключителен вкус, с великолепна гледка към остров Манхатън. Оттук човек несъмнено ще бъде склонен да приеме, че Ню Йорк е блестящата магия от пощенските картички, че мръсните и задръстени от престъпници задни улички са просто злонамерена измислица. На тази височина едва ли някой може да чуе воя на полицейските сирени. Но величествената панорама накара душата му да се свие. Прекалено дълго се беше ровил в задния двор на тази блестяща фасада, прекалено дълго беше дишал зловонния въздух там.

Боби прокара длан по скъпата тапицерия на извито в полукръг канапе.

— Не зная как е при теб, но лично аз не бих имал нищо против да наследя десет процента от мангизите на тоя тип — промърмори той.

Улф беше насочил поглед към блестящите феерични кули на Манхатън и имаше чувството, че вонята на Ел Барио съществува на друга планета.

— Поогледай се тук — рече. — А аз ще надникна в другия край…

Придвижваше се от стая в стая, без да издава никакъв звук. Всичко беше идеално почистено и подредено, нищо не издаваше човешко присъствие. Неволно стисна зъби, докато очите му пробягваха по перфектно подбраните мебели, съвършената хармония между цветове и тапицерия, между различни стилове. Стотици хиляди бяха хвърлени за обзавеждането на този огромен дом, но и те не помагаха. Беше място, от което всеки би се възхитил, но не беше място за живеене. Имаше чувството, че гледа рекламен видеоклип, чиято единствена цел е да ти измъкне и последния долар, спечелен с тежък труд.

Опита се да си представи присъствието на Лорънс Моравия сред целия този лукс. Какво е правил тук? Дали си е качвал краката на онази безупречно полирана масичка? Дали е покапвал със сладолед тапицерията на онзи стилен, но очевидно неудобен стол, която струва петстотин долара квадратният метър? Дали е оставял косъмчета и пърхот по дъното на блестящия умивалник от „Шърл Вагнер“? Кой чисти тая модерна пустиня? Трябва да е наистина Херкулес…

Главната спалня беше колкото половин футболно игрище. Подобно на останалите помещения, и тук беше пълно с миниатюри на известни скулптори като Флавен и Льовит, чиито имена, пък непроизведения не говореха абсолютно нищо на Улф. На пода, в близост до прозореца, който гледаше на север, към голите клони на дърветата в Сентрал парк, имаше огромна вана за воден масаж.

Улф влезе вътре и насочи поглед към прозореца. За какво ли си е мислил Лорънс Моравия, докато се е потапял в горещата вода? Може би за нищо, особено ако някой му е правил компания…

Излезе от ваната и отиде да се просне на огромното легло. Беше обърнато с лице към голата стена, а не към прозореца. Защо? Винаги се стремеше да направи нещо като психологически портрет на жертвата, подробностите от престъплението оставяше за по-нататък. Защото тези подробности можеха да се окажат несъществени, а дори и по-лошо — подвеждащи, ако не е запознат с живота на жертвата, с нещата, които са били важни за нея…

Какво е гледал Моравия от леглото си?

Улф стана и насочи очи към голата стена. Беше абсолютно безлична, някак по-различна от другите, боядисани в приятни тонове. Сякаш някой нарочно я беше оставил така. Между нея и леглото имаше малка масичка, на плота лежеше някакъв сложен електронен уред. Улф го включи и едва тогава разбра какъв е той — телевизионен прожектор „Шарп“, който проектираше образа направо върху стената. Под него имаше видеокасетофон и последен модел плейър с лазерни дискове. Наведе се и взе първите няколко диска от купчината до леглото. Вероятно именно те са били любимите на Моравия. „Очи без лице“, „В дебрите на чувствата“, „Момиче в униформа“, „Маската“, „Психо“, „Жена сред дюните“… Някои от филмите Улф беше гледал, резюмето на другите научи от обложките. Свързваше ги едно — сложната тема за раздвояването на личността и перверзния секс. Едва ли това е най-често срещаната домашна видеотека, помисли си Улф, докато оставяше дисковете на мястото им. Вече започваше да получава представа за личността на Лорънс Моравия и тази представа беше далеч по-пълна от сведенията на полицейския рапорт.

Пристъпи към вградения в стената гардероб и отвори вратичките, облицовани с кристални огледала.

Костюмите бяха от „Бриони“ и „Армани“, ризите — ръчна изработка на „Аскот Чанг“, а вратовръзките — от „Сулка“ и „Франк Стела“. В очите на Улф се появи неподправено любопитство. Имаше чувството, че гледа дрехите на двама различни мъже — единия строг и консервативен, другия нехаен и небрежно-елегантен. Помисли си за двойствеността в любимите филми на Моравия, неволно я сравни с акуратно подредените дрехи. Да, всичко в този дом говореше за присъствието на двама различни мъже…

Продължи да разглежда дрехите. В единия ъгъл на гардероба откри купчина японски кимона, изящно избродирани с древни феодални символи: жерави, пеонии, борове, пенливи потоци… И тук има нещо, но какво?

Фантастичните образи леко потръпнаха, сякаш докоснати от невидимо течение. Улф рязко се обърна, ръката му стисна дръжката на пистолета.

Обиколи спалнята бавно и внимателно, надникна и в облицованата с мрамор баня. Беше сам, но нещо не беше наред. Пропуска ли някаква подробност, или всичко е плод на уморения му мозък? Затвори очи и започна да се концентрира. Съзнанието му потъна в горещината, която бликаше от дълбините на тялото му, пред очите му се появи алено сияние.

Образът на Лорънс Моравия бавно започна да се очертава. Видя и дулото на пистолета, насочено в тила му. Нямаше никаква борба, не усещаше бесните удари на свито от ужас сърце. Всъщност нямаше нищо от това, което обикновено съпътства едно убийство и което той често успяваше да види благодарение на необичайната си дарба. Нито излъчване, нито пулсиращо сияние, нито някакво лице… Отново се озова коленичил до трупа на Джуниър Руиз. Знаеше, че не го е убил Аркильо, но липсваше обичайното излъчване, което го водеше към убиеца… Не усещаше нищо, с изключение на хладното помръдване на змийчетата в корема си…

По всичко личеше, че част от информацията на комисаря щеше да излезе вярна — куршумите, изстреляни от упор в тила на Моравия, са проникнали в един вече мъртъв мозък… Кой беше сторил това? Защо? По каква причина е искал убийството да изглежда като мафиотска екзекуция? Към кой от присъстващите тук светове принадлежи убиецът? Към снобския и затворен свят на костюмите „Бриони“ и деловите обяди в „Четири сезона“ или към сумрачния свят на сексуалната раздвоеност, присъстваща в „Дебрите на чувствата“? Улф нямаше достатъчно информация за категоричен отговор, но инстинктите го насочваха по-скоро към втория от двата въпроса.

Върна се в спалнята и отново се изправи пред гардероба. Хладният полъх си беше там, лек и почти незабележим. Размести костюмите, втренчи напрегнат поглед в кимоната. Отново почувства невидимото течение. Протегна ръка да докосне хладната коприна, после рязко отмести дрехите. Течението стана по-осезаемо. Отпусна се на колене и видя това, което липсваше за пълнотата на картината.

Откъм дъното на гардероба прозираше слаба светлина. Протегна длан и усети нежния натиск на хладния въздух, който беше привлякъл вниманието му към ефирните поли на японските дрехи. Натисна стената и майсторски замаскираната вратичка се отвори. Сви врат и започна да се промъква навътре.

Озова се в тясно, подобно на килия помещение. Във въздуха се носеше странен, едва доловим аромат на билки и още нещо. Беше много приятен. Ръката му напипа електрическия ключ.

Стаичката беше обзаведена бедно, като монашеска килия. В ъгъла имаше тръстикова рогозка, до противоположната стена беше изправено старо огледало на крачета, а до него имаше „хибаши“ — традиционната японска печка с плочи от кована мед. Бяха потъмнели и покрити със ситни сажди — нещо, което доказваше, че печката е била ползвана. В ъгъла се виждаха автентичен рицарски шлем и чифт дълги ръкавици от необработена кожа, стената до него беше покрита със стар ориенталски килим. Прозорци и врати липсваха, но в замяна на това стените бяха покрити с големи черно-бели фотографии, очевидно работа на специалист. Всички бяха вариации върху една и съща тема — сексуален акт, придружен от обвързване.

Анонимни женски форми, плътно увити с копринени шнурове. Не завързани, а именно увити. Защото шнуровете не бяха само върху китките и глезените, а навсякъде — корем, рамене, гърди, слабини… Формите не можеха да се нарекат тела, защото лицата липсваха, главите неизменно бяха обърнати в обратната посока на обектива. Осветлението беше майсторско и галеше голата плът с такава яснота, че създаваше илюзията за триизмерност. Чувството за гротескност, възникващо инстинктивно при гледката на необичайно уловени части от човешкото тяло, някак неуловимо се стопяваше от майсторската игра на светлини и сенки, на негово място се настаняваше една странна невинност… Всички снимки носеха високоволтовия заряд на еротиката, а дори и на откровената порнография. Това зависеше от гледната точка на зрителя. Във всеки случай бяха шокиращи и възбуждащи… Но не присъстваше ли у тях и нещо друго? Обида, тревога, крещяща духовна обремененост? Улф подозираше, че е именно така…

Съзнанието му възприе и регистрира тази садомазохистична гледка, после автоматически я запази за по-сетнешен анализ. Защото вниманието му беше привлечено от предмета, заемащ центъра на помещението.

Скулптурата беше висока около два метра, но сред тесните стени и липсата на прозорци изглеждаше доста по-голяма. Беше направена от разкривени, сякаш горели в огън парчета метал, върху които бяха разпънати копринени парцали, очевидно от кимоно, размесени с тесни ивици черна кожа.

Подобно на фотографиите, от странната скулптура също се излъчваше някакво неясно и неспокойно привличане, пробуждащо най-низките инстинкти на човешката душа.

В основата й беше поставена малка бронзова табелка, върху която пишеше:

Изкуство или смърт.

А в случая с Лорънс Моравия това заглавие явно трябва да се чете като „Изкуство и смърт“, поклати глава Улф.

Наведе се да разгледа отблизо табелката и тогава забеляза бялото ръбче на лист, подпъхнат в основите. Издърпа го без усилие. Оказа се фактура за скулптурата, купена само преди седмица. От някаква галерия, наречена „Азбучен град“, с адрес в долната част на Ийст Сайд.

 

 

Улф се качи на фалшивото такси и подкара към Морнингсайд Хейс. Паркира на забранено място на Бродуей, малко преди пресечката със 116 улица.

— Трябва да се махна оттук — обясни той на Боби, докато все още не бяха напуснали апартамента на Моравия. — Върни се в службата и разкажи всичко на Тони. Да предаде на съдебния патолог да не се връща, без да е получил пълна информация за аутопсията. А теб ще те чакам тук довечера в девет.

Този път постави на стъклото табелката с надпис „Полицейска акция“ й бавно изкачи стълбите, водещи към общежитията на Колумбийския университет. Обичаше този оазис от спокойни площадчета, тесни алеи и тухлени стени, увити в бръшлян. Обичаше миризмата на книги и наука и това нямаше нищо общо с факта, че Аманда преподаваше тук.

Насочи се към червената тухлена сграда, в която се намираше кабинетът й, в главата му изплува споменът за първата им среща преди малко повече от година. Беше я зърнал да бърза по една от алеите с купчина тетрадки под мишница, а през рамото й се поклащаше стара кожена чанта на дълга каишка. Тогава разследваше убийството на две момичета от колежа „Барнард“, които, според категоричното мнение на съдебния лекар, били удушени, а след това изнасилени. Проследи я до една от аудиториите, по пътя спря един от студентите и събра малко информация. Минути по-късно вече беше в канцеларията на факултета, където показа служебната си значка и поиска разписанието на професор Аманда Пауърс.

Върна се в аудиторията с доста голямо закъснение, едва след като проследи и залови „Чудовището от Морнингсайд Хейс“ — както вестниците бяха кръстили убиеца психопат. Изчака края на семинара, после направи така, че двамата да се сблъскат на вратата на аудиторията.

Към извинението си (любезно, но непринудено) прибави и покана за чаша кафе като знак за допълнителна компенсация. Помнеше, че се отбиха в близкото ресторантче, пиха кафе, хрупаха ядки и се смяха до насита. Всъщност Аманда го озадачи. Привличаше го физически, но едновременно с това той очакваше да се сблъска с един сух академичен ум, срещу който шансовете му вероятно щяха да клонят към нулата. Вместо това откри весел и свободен дух, изпълнен с насмешка към академичните традиции и следователно в постоянен конфликт с декана на факултета. Прощаваха й провиненията единствено заради невероятната й популярност сред студентите.

Промъкна се в аудиторията и седна на последната банка. Лекцията беше на тема „Социалната отговорност на средствата за масова информация“. Аманда беше доктор на философските науки, но се занимаваше предимно със социология, неотразимо привлечена от огромните хоризонти пред тази сравнително нова наука. Доказателство за способностите й на преподавател бяха пълните аудитории по време на целия семестър. Отначало Улф мислеше, че е прекалено умна, за да си губи времето с преподавателска дейност, но после, когато посети няколко от лекциите й и видя как омагьосва студентите, той беше принуден да промени мнението си.

Аманда беше средна на ръст, с руса, подстригана до раменете коса и широка, готова за усмивка уста. Очите й бяха сиви и проницателни, а кожата й притежаваше онзи цвят на зряла праскова, за който повечето от жените на Ню Йорк бяха готови на убийство. При първата им среща той беше убеден, че годините й са някъде около тридесет, после с доста голяма доза учудване научи, че са с цяло десетилетие повече… Живееше в приятен служебен апартамент в Морнингсайд Хейс, с високи тавани и широки, обърнати на югозапад прозорци. Но Улф изпитваше основателно подозрение към квартала, който, според квалификацията на градската полицейска управа, попадаше в категорията на „райони с опасност от въоръжени нападения“.

Лекцията свърши и студентите бавно започнаха да напускат залата. Пред катедрата на Аманда се оформи неизбежната опашка от младежи, които искаха да разменят по някоя дума повече. Но тя вече беше зърнала Улф и побърза да ги отпрати с любезни извинения. После тръгна по централната пътека между банките с щастлива усмивка. Прегърнаха се и се насочиха към изхода. На алеята спряха и Улф внимателно я наметна с палтото си. Времето беше ясно и доста меко за февруари, слънцето грееше далеч по-ярко от очакваното.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя и се повдигна на пръсти да го целуне. — Мислех, че по това време на денонощието отдавна вече си в леглото!

— Може — усмихна се Улф. — При условие, че леглото е твоето!

— Веднага ще те заведа! — засмя се тя, хвана го за ръка й ускори крачка.

 

 

— Това трябва да е най-старият танц на света — прошепна Аманда.

През старинните венециански щори проникваше разсеяна и едновременно с това гъста като мляко светлина, голите им тела наподобяваха зебри. Издължена сянка се извиваше над голата й гръд, после бавно се разпиляваше върху корема, където устата на Улф работеше в такт с бавните удари на сърцето й. Стоеше на пръсти, с леко подгънати колене, неподвижна и потръпваща едновременно, огън и лед караха душата й да се гърчи, а устата й да произнася думички, които само той беше в състояние да разбере. Бедрата й неволно политнаха напред, прехапала устни тя искаше това да продължава до безкрайност. Същевременно искаше и нещо повече. Тялото й бавно се сгърчи и се уви около неговото. Краката й трепереха толкова силно, че беше принудена да се хване за него. Гърдите й набъбнаха, зърната щръкнаха нагоре под нежното докосване на устните му, от гърлото й излетя възбуден стон.

Той бавно я обърна, гърбът й се изви, задната част на бедрата й се залепи за слабините му. Едната му ръка се уви около кръста й, другата остана върху гърдите. Бедрата й бавно се разтвориха, глезените й се сключиха зад коленете му. Протегна ръка и потърка члена му до пламтящата си женственост, продължи да върши това, докато усети тръпката, пробягала по могъщите му мускули. Тогава леко се размърда и той проникна в нея — гладко и почти незабележимо, благодарение на телесните й сокове, но дълбоко, чак до края… Тя усети как кръвта й кипва, топлината напуска слабините й и се насочва нагоре — към гърдите и мозъка…

Тялото й конвулсивно се сгърчи и се притисна до него, очите й се затвориха, главата й се отметна назад. Удоволствието от ритмичните му тласъци беше толкова силно, че го усещаше дори с върха на пръстите си.

— О, Господи! — простена тя, гласът й изсвистя като хелий от спукан балон — странен и посвоему еротичен. — Още, не спирай! Още!…

После го усети като вятър, надигащ се да предизвести началото на бурята. Имаше чувството, че стои сама сред платата на Средния запад и гледа как от небето се спуска странна черна фуния. Чувстваше я като нещо живо и тайнствено, като олицетворение на вълшебната сила, излъчвана от тялото на любовника й, като нещо, което трансформира представите й за света.

Смътно усещаше предметите около себе си — завесите на прозорците, плуващи като облаци в лятно небе, смачканите чаршафи на леглото, плъзнали се като пяната на морски вълни по пясъчен бряг, полуотворената вратичка на гардероба даваше възможност на меката разсеяна светлина да хвърля странни отблясъци във вътрешността му… В съзнанието й се мяркаха образи от миналото, странно разкривени от влажната топлина на възбудата, екстазът я обливаше с пенестите си вълни и придаваше странна окраска на околните предмети. Удоволствието беше толкова силно и неудържимо, че ръцете й неволно се спуснаха надолу, обхванаха пулсиращата му мъжественост и я натикаха докрай в горещия извор на насладата. От устата й се изтръгна дрезгав вик, тялото й се разтърси от могъщите конвулсии на оргазма — див, пълноценен, прекрасен…

Дълго след кулминацията той продължаваше да е в нея. Тя обичаше да усеща бавно замиращия пулс на неговата мъжественост, затихването на могъщите вълни, обливали я с топлия мрак на възбудата. Беше убедена, че само той е в състояние да спусне от небето магическата черна фуния на удоволствието, може би — защото никога не й беше споменавал за подобни представи… Усещаше бавното му омекване, понякога вътрешните и мускули се възпротивяваха на този процес и рязко го прекъсваха…

Този път обаче само го обърна по гръб, преметна крак върху потното му тяло и нежно го погали по челото. Топлият колорит на апартамента ги обгърна, завесите и полуспуснатите жалузи на прозорците скриваха от очите им желязната рамка на аварийната стълба отвън.

— Панда — тихо промълви той. Този прякор й беше останал от Стийви — по-малката й сестра, която като дете така и не могла да произнесе цялото име Аманда…

— Какво има? — целуна го по бузата тя.

Той я погледна под полуспуснатите си клепачи.

— Трябва ли да има нещо?

— Разбира се — усмихна се тя. — Преди всичко, защото се появи по време на лекции… Не си го правил от времето на първата ни среща…

— Каква среща? Не помниш ли, че се сблъскахме съвсем случайно?

— Стига вече, Улф! Не ти ли мина през ум, че познавам хората от факултетската канцелария?

Той беше искрено изненадан.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си знаела, че…

— Че първата ни среща е била предварително планирана? — довърши въпроса му тя и кимна с глава: — Знаех, разбира се.

— И нищо не ми каза?

— Беше ми приятно — засмя се тя и го целуна. — Струваше ми се страхотно романтично! Освен това… Не исках да ти развалям удоволствието…

— А пък аз се мислех за голям умник!

Видяла разочарованото изражение на лицето му, тя отново избухна в смях.

— Не е било нужно да използваш значката си. Хората помнят такива неща, особено пък в университета…

Той изсумтя, а тя беше сигурна, че съветът й завинаги ще бъде запечатан в забележителната му памет.

— Мъжете са толкова суетни — въздъхна с усмивка тя. — Въобразяват си, че светът се върти около тях и могат да контролират тайните на живота…

— Никога не съм искал подобно нещо.

Аманда сложи ръце на гърдите му, наведе се и прошепна:

— А ти какво искаш да контролираш?

— Защо трябва да искам подобно нещо?

— Защото това е най-възбуждащото нещо в живота на мъжете, мили мой. И най-страховитото…

— А жените от какво се плашат?

— Много просто — отвърна тя. — От старостта.

— Шегуваш се.

— С това нещо никоя жена не може да се шегува.

— На мен пък дори през ум не ми е минавало…

— При мъжете е друго. Вие стареете незабележимо, но едновременно с това винаги можете да разчитате на нежността на някоя млада жена… — Вдигна глава и попита: — А какво става с нас?

Улф помисли за баща си, ръцете му несъзнателно докоснаха стегнатото й тяло, гладката като коприна кожа и твърдите като на двадесетгодишно момиче гърди.

— Ти обаче няма за какво да се тревожиш — промърмори той. — Старостта те е забравила…

— Старостта не забравя никого — въздъхна тя и преплете пръсти с неговите. — Аз вече не съм млада… Понякога заставам пред огледалото и просто усещам как годините се оттичат като пълноводна река… Иска ми се да протегна ръка и да ги задържа… — Засмя се и притисна лице в рамото му.

— Не можеш да го направиш, Панда — погали косата й Улф. — Никой не може…

— Така е — промърмори тя. — Но въпреки това… Понякога страшно много ми се иска да съм млада!

— Може би ти трябва връзка с някой млад и пламенен мъж.

— Но аз вече я имам.

— Глупости, аз съм с три години по-голям от теб…

Показалецът й пробяга по брадичката му.

— Изглеждаш толкова млад, Улф! — дрезгаво прошепна тя. — Най-много на тридесет…

— Това е смешно, Панда! Никой не може да бъде пощаден от времето. Бъди щастлива, че те има… Преди триста години на тази възраст отдавна да си умряла…

— Ето това вече се нарича успокоение! — промърмори тя и клепките й погъделичкаха кожата на гърдите му. — Все пак би било страхотно, ако човек може да остане завинаги млад, нали? — притисна се до него и се сгуши в прегръдката му. — А сега казвай защо се отказа от съня и дойде да ме видиш.

— Не искам да спя.

— Искаш да говориш…

Той замълча. Белите носещи колони се размиваха в сенките на тавана. Прозорците бяха затворени и грохотът на уличното движение беше снижен до нивото на кавга в съседния апартамент.

— Какво правя с живота си, Панда?

Ръката й легна върху гърдите му.

— Какъв отговор искаш? — попита. — Житейски или философски?

— Нито единия, нито другия — въздъхна Улф. — Май имам нужда от метафизически отговор…

— Тогава си го намери сам — поклати глава тя. — Метафизиката е твоя специалност…

Знаеше какво има предвид. Беше й разказвал много неща за дядо си и тя отдавна знаеше, че ранното му възпитание действително е било близко до метафизиката… Разбира се, подобна връзка не би открил никой от учените в Колумбийския университет. Проблемът беше там, че тя не знаеше всичко. Дори родителите му не го знаеха…

— Нещата в живота се случват по определен начин — бавно промълви той, сякаш се опитваше да преведе на английски словото на неразбираем език. — За всичко си има начин… За растежа на дървото, за течението на реката, за падането на изсъхналото листо… И когато видиш, че листото е изсъхнало в разгара на лятото, веднага разбираш, че нещо не е наред, че нещо липсва…

Дишаше бавно и дълбоко, Аманда изведнъж разбра, че това, което казва, има огромно значение за него.

— Имам чувството, че… как да го кажа… че нещо расте и се оформя извън обичайния си сезон…

— Знаеш ли какво е то? — попита тя, усети как думите засядат в гърлото му, стисна ръката му и побърза да добави: — Ако искаш моето мнение, тук не става въпрос за метафизика. Нещо те безпокои. И това нещо е толкова дълбоко, че инстинктивно си дошъл да ме потърсиш в университета. Сексът беше страхотен, но тук той няма нищо общо… — Притисна се до него и попита: — Пак ли Бретхард?

— Винаги е Бретхард — въздъхна Улф. — Но сега, по един странен начин, става въпрос за неговите възгледи. Двамата с него сме членове на един изискан клуб. За разлика от него обаче аз рядко прибягвам до значката си, докато за него тя е символ, тя е втора природа… Хора като Бретхард се мислят за различни, за богоизбрани, над закона…

Това е болест, Панда, можеш да бъдеш сигурна. Първите й симптоми са размахването на значката и служебната карта за привличане на вниманието. После започваш да ги използваш, за да похапваш безплатно в някоя от кръчмите на района си. Колелото се върти и стигаш до скъпа вечеря в изискан ресторант, просто защото си свършил някоя и друга услуга на собственика. След това идва ред на служебните компромиси. Затваряш си очите пред прегрешенията на някой престъпник — било защото го превръщаш в информатор, било защото имаш някаква друга изгода от него.

Ченгетата обичат да се оправдават пред себе си, че си докарват по нещо странично, защото заплатите им са малки и трябва да се живее. Ние сме едно отделно братство, обществото ни използва и едновременно с това ни презира, никой пет пари не дава за рисковете, на които се излагаме. Ето защо са ни нужни компенсации. Но на практика тези компенсации представляват закононарушения и са особено опасни поради аморалния елемент, заложен в тях. Изкушението да използваш закона за своя лична облага представлява един особен, бих казал специфичен вид корупция…

— Значи безпокойството ти е породено от системата, така ли?

Той не отговори, но тя търпеливо чакаше. Знаеше, че Улф често прибягва до подобни паузи, че това му е останало в наследство от спокойния живот в Елк Бейсин, Уайоминг. Тишината трябва да проникне дълбоко в съзнанието му и едва след това ще бъде в състояние да премине върху същността на проблема.

Най-сетне главата му леко кимна, от устата му излетя тиха въздишка.

— Успях да засека един маниак, извършил три брутални убийства… Това стана след седем месеца упорит труд. Може би по тази причина поисках да го заловя сам, поддадох се на емоциите… Последиците бяха тежки. Убити бяха едно младо момиче и един от хората ми…

Очите на Аманда бяха тъмни и сякаш бездънни.

— Това наистина е трагично, Улф — промълви тя. — Съжалявам… Но ако искаш да бъда откровена, ще ти кажа, че не вярвам да си проявил небрежност… Познавам те достатъчно добре, за да бъда сигурна. Тревожи те нещо съвсем друго…

Хладните змийчета започнаха да се гърчат в стомаха му.

— Не разбрах кой уби Джуниър, не успях да го усетя… — забързано рече той. — А тази сутрин комисарят ми тръсна и убийството на Моравия… Идвам тук направо от жилището му. И за неговия убиец нямам абсолютно никаква представа… Липсва ми обичайното психическо присъствие, тайнственото сияние…

— Искаш да кажеш, че и в двата случая трябва да има психическо присъствие, но ти просто не си успял да го почувстваш — уточни Аманда.

— Точно така — кимна той.

— Улф — погледна го в очите тя. — Необикновената способност продължава да е у теб… Винаги я усещам, когато се любим, и сега беше тук… — Стисна ръката му и окуражително добави: — Нищо не се е променило.

— Променило се е! — поклати глава той и рязко седна в леглото. — Чувствам се като куче, което си гони опашката, като слепец, на когото липсва белият бастун!

— Значи трябва да разкриеш нещо значително по-сложно от две обикновени убийства — каза тя. — Имаш ли чувството, че убиецът на твоя колега е действал и в случая с Моравия?

— Защо трябва да го имам? Между двете убийства няма нищо общо.

— Може би, що се отнася до конкретните обстоятелства. Но какво ще кажеш за липсата на психическото присъствие, на аленото сияние? И в двата случая не си изпитал нищо, нали? Случайно ли е това?

Змийчетата се плъзнаха по гърба на Улф. Как можа да не обърне внимание на един толкова очебиен факт?

— Бедничкият ми Улф — прегърна го тя и впи устни в неговите. — Имам едно предложение. На теб ти трябва малко разнообразие, а утре вечер Стийви организира купон в „Азбучния град“, ще представя нови художници. Обещава весело прекарване, какво ще кажеш да отидем, а?

— Не мога, Панда — въздъхна Улф. — Комисарят даде да се разбере, че новото разследване е изключително важно от политическа гледна точка и аз едва ли ще имам време за…

Тя запуши устата му с длан.

— Стига, Улф. Познавам те достатъчно добре, за да съм убедена, че вече си се заел за работа и правиш каквото трябва. Но човек не може да работи двадесет и четири часа в денонощието, дори този човек да си ти — Железният кон от състава на „Шошоните“!

— Такъв ли ти изглеждам?

Тя се засмя и нежно го прегърна.

— Наистина си железен. Но и ти си човек от плът и кръв, малко почивка ще ти бъде от полза… — Ръката й се плъзна към слабините му: — Да не говорим, че ще ти оправи и настроението… — Той набъбна между пръстите й и тя отново се засмя: — Ето го и доказателството. Гледа ме право в очите!