Ерик Лустбадер
Черният кинжал (19) (Част I)

Шестнадесета глава
Токио / Вашингтон

Какво великолепно място, помисли си Улф, когато двамата с Шика навлязоха в оживените централни улици на Токио. Прилича на високотехнологична крепост, изградена от силикон и стомана. Отпечатъците на модерния свят бяха видими навсякъде: огромните рекламни пана, изпъстрени със странно подредени един под друг йероглифи, окачени, на върха на високите кули на небостъргачите, бяха най-яркото доказателство за тяхното присъствие.

— Повечето чужденци се объркват от този град — каза Шика и разпери ръце. — Но никак не е трудно да го разберат. Токио е „хаде“ — нещо, което в приблизителен превод означава изобилие, но още красота и привличане… Виж цветовете — златно на богат виолетов фон, отсреща пилоните от неръждаема стомана греят на слънцето като разтопено сребро, по-нататък е топло жълтото и охрата на храмовете… Точно това е същността на Токио, неговото „хаде“… Буйното преливане на цветовете… Проумееш ли тяхната хармония, значи разбираш всичко за Токио…

Застанали до една сергия на брега на Сумида, те хапнаха типичните за този район дебели макарони с вкус на риба, полети обилно със соев сос. Пиха зелен чай, в картонени чаши.

По време на полета Улф спа доста, но все още се чувстваше уморен от дългата нощ. Затворен в ковчега от алуминий и стомана, той отново преживя кошмарите с Шика и Сума. Виждаше ги ту като приятели, ту като смъртни врагове, въвличащи го в смъртно опасна игра, която не можеше да проумее…

— Не бива да се заблуждаваш от ултрамодерната панорама на Япония — предупреди го Шика, докато си пробиваха път по претъпканите с народ тротоари. — Тукашното общество в много отношения е феодално както преди векове… Не точно според вашите представи за света, а по-скоро по свой, самобитен начин. В съвременното възпитание продължават да съществуват неща като пълното, граничещо е покорство подчинение, като „гири“ — чувството за дълг…

Важната информация, която в тази страна винаги е поверителна и без която не можеш да напреднеш нито крачка напред в кариерата, се обменя в рамките на определен кръг от хора, които са свързани по няколко признака — землячество, общо образование, тясно преплетени семейни връзки. В тази светлина могат да се открият стотици и хиляди феодални владетели, които властват точно така, както са го вършели дедите им през XV век, още преди Иеясу Токугава да ги обедини под общото знаме на страната, получила името Япония.

Шика махна с ръка на едно такси, което закова пред тях и задната му врата автоматично се отвори. Използването на този вид транспорт в Токио съвсем не означава бързо придвижване, но тя очевидно искаше да му покаже града в цялото му великолепие, задъхан в ритъма на милионите си обитатели, наблъскани плътно един до друг, като дребни рибки в кутия за консерви…

Огромно анимационно табло, прикрепено към стройната кула на небостъргач от стомана и стъкло, очевидно запълнен с офиси, показваше в детайли някаква хирургическа операция. После на екрана се появи главата на красива жена, която се усмихваше и говореше нещо на японски. Миг по-късно думите и се изписаха в рамките на балон от сорта на тези, които присъстват в комиксите. Отначало на канджи — официалния писмен език в Япония, а после и на английски:

ШИАН КОГАКУ — НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.

Най-накрая таксито спря пред висока стълба от камък, зад която се виждаше величествен храм, построен изцяло от дърво. Пространството около него беше заето от изненадващо гъста гора, сред която, според обясненията на Шика, се намират голяма част от чуждестранните посолства. Районът се казваше Акасака, в централната му част беше разположен Диет — японският парламент. Шика плати на шофьора и двамата слязоха на тротоара.

— Това е Хие Жинжа, един от известните шинтоистки храмове — поясни тя, докато преминаваха през дървения портал, лакиран в червено, и поемаха нагоре по стъпалата. — За пръв път е построен през 1478 година, целта му е била да защитава древния замък Едо. От тогава до наши дни е разрушаван няколко пъти и отново изграждан…

Стигнаха просторния, покрит със ситен чакъл двор. Ограждаха го спомагателните сгради „хайден“, между които се издигаха малки параклиси.

— Светите постройки, които виждаш, са построени през 1967 година. Но поради факта, че всички храмове в Япония са били разрушавани многократно, човек бързо се освобождава от чувството, че посещава нови светилища…

Улф инстинктивно усети правотата на думите й. Тук, в центъра на кипящия град, цареше величествена тишина — нещо, което човек очаква да срещне в девствената планина, на стотици километри от урбанизацията. Такава тишина може да бъде нарушавана единствено от воя на вятъра и крясъците на самотен хищник… Естествено и тук долитаха приглушеният грохот на трафика и натрапчивият вой на рекламите, но спокойните, навяващи мисли за вечността — звуци на храма имаха далеч по-силно въздействие. Това с особена сила се усещаше при монотонния звук на камбаната, призоваваща „ками“ — свещените духове на храма, при тихото съскане на бичкията в ръцете на дърводелеца, който отговаряше за поддръжката, при почти неуловимите звуци, идващи от вътрешността на величествената сграда. Те сякаш бяха могъща лупа, която властно привлича вниманието на посетителя и го кара да се вслушва в шепота на историята.

— Тук е много красиво и спокойно — отбеляза Улф.

Шика доволно се усмихна, но той ясно усети някакво неизказано напрежение в тялото й.

— Доведох те тук, за да се срещнеш с една жена — погледна го в очите тя. — Обещай ми, че ще я изслушаш.

Усетил, че това е важно за нея, Улф сви рамене:

— Добре.

Не виждаше какво може да загуби.

Пресякоха двора и се насочиха към храма. Зад него бяха паркирани две блестящи черни лимузини с униформени шофьори зад воланите. Миг по-късно от страничната сграда започнаха да излизат участниците в сватбена церемония.

От двете страни на входа към Хие Жинжа се издигаха стъклени шкафове, в които бяха поставени свещените маймуни — закрилници на храма, облечени в разкошни дрехи. Пред един от тях стоеше самотна жена. Улф отбеляза, че главата й се извръща към тях далеч преди да е чула стъпките им.

— Моля те да помниш какво ти разказах за „гири“, дълг и покорство — прошепна настоятелно Шика, сякаш искаше да му отправи важно предупреждение. — Точно това дължа на тази жена…

В секундата, в която съзнанието му прекоси океана на времето и свърза чертите на жената с едно забравено от Бога селище в сърцето на камбоджанската джунгла, ушите му уловиха и думите на Шика, долетели сякаш през вода:

— Улф, това е Минако, моята майка.

— Радвам се да ви видя отново, Улф-сан — поздрави го топло Минако, сякаш бяха стари приятели.

Първото нещо, което му направи впечатление, беше направо зашеметяващо. Тази жена не беше остаряла дори с ден от последната им среща преди повече от двадесет години! Даже изглеждаше по-млада и по-красива! Стана му ясно, че и тя обладава „макура но хирума“…

Беше облечена в европейски дрехи — черна пола, бяла блузка, златно коланче и огърлица, над всичко това се спускаше дълго до глезените палто. Въпреки строгите цветове, всичко по нея беше белязано с една особена омекотеност на линиите, подчертаваща женствеността. Това, прибавено към контраста между черното и бялото, явно носеше определено послание, предназначено за него. Той трябваше да си спомни за жената боец, за двойствената същност на всички живи хора.

— Помолих дъщеря ми да ви доведе тук, в Хие Жинжа, защото се страхувах, че иначе ще бъдете изкушен да ме възприемете през филтъра на войната — продължи Минако.

Дъщеря ми!

— Това не беше ваша война — поклати глава Улф.

— Напротив — отвърна тя. — Моя беше, поне онази война, която водехте вие и Торнбърг…

Торнбърг Конрад III. Не беше възможно да види Минако и да не си спомни за него. Шпионинът на шпионите. Целият генерален щаб играеше по свирката му, или поне така изглеждаше тогава, във Виетнам… Улф се беше завърнал там, откъдето всичко беше започнало. Не беше случайно, че на прага на новия живот го очаква Минако, търпелива и спокойна като паяк.

Минако и Торнбърг Конрад ІІІ. Две сенки от миналото, заровени толкова дълбоко под земята, че дори ЦРУ няма представа за тяхната дейност. Спомни си за Шипли — шпионина на Военното министерство, който първо го вербува, а после се опита да го ликвидира. Защо? Това стана веднага след като влезе във връзка с Шика. Дали Шипли работеше за Торнбърг Конрад ІІІ? Нима това е причината за всички лъжи и предателства, за убийствата? Една частна война между Минако и Торнбърг, водена с различни средства в продължение на две десетилетия?

Усети как всички лъжи и измами се обединяват в душата му, обзе го дълбока погнуса.

— Това беше една смъртоносна игра, нали? — извърна се той към Шика, Направи безуспешен опит да се контролира, тялото му се разтърсваше от разкритията, които се блъскаха в съзнанието му. — Бил съм маша в ръцете на Торнбърг, в твоите също! Мога само да предполагам, че той е искал да ме използва срещу майка ти… — извърна се към Минако и попита: — А вие? Какво искате от мен? Признавам, че дъщеря ви доста добре се справи със задачата да ме откъсне от предишния ми живот. Всичко отиде по дяволите приятелката ми, екипът ми, работата ми!

— Дъщеря ми казва, че вие вече сте бил откъснат от този живот — спокойно отбеляза Минако.

Улф не отговори, очите му бяха заковани върху Шика. Въздухът изведнъж натежа от звучните удари на камбаната, която призоваваше „ками“.

— Обеща да изслушаш майка ми! — отчаяно прошепна Шика.

Не биваше да го казва.

— Когато стигнах до заключението, че Сума изпълнява твоята длъжност в лагера на противника, аз съм бил безкрайно далеч от истината, нали? — попита той.

Тя не отговори и Улф продължи:

— Не успях да разбера какво ми липсва от мозайката, но заслугата е изцяло твоя. Лесно беше да ме убедиш, че вътре в „Черният кинжал“ се води борба за надмощие, нали така? Ти представляваш добрите, докато Сума е пратеник на лошите. Нищо подобно! След като онази нощ бях в твоя апартамент на Шеста улица, аз си направих труда да те проследя. Видях те да се качваш в катафалката. Кой беше зад волана, Шика? Не е нужно да отговаряш, вече зная… Беше Сума. Вие двамата не сте врагове, не работите за различни каузи…

— Улф, не съм те излъгала за борбата в „Тошин Куро Косай“!

— Млъкни! — изръмжа той. — Нима мислиш, че все още мога да ти вярвам?

— Признавам, че съм те лъгала, но сега…

Тя изведнъж млъкна, шокирана от това, което усети. Връхлетя я внезапно, без предупреждение. Силата на яростта му, увеличена стократно от „макура но хирума“, се стовари върху нея като гръм. Тялото й отлетя назад и се блъсна в стъкления шкаф. Свещената маймуна вътре опасно се разклати.

— Прекратете това! — обади се разтревожено Минако. — Веднага го прекратете!

Смаян от това, което беше направил, зашеметен от силата на собствената си психика, Улф мълчеше и гледаше.

Шика се отпусна на колене. Не беше имала време да реагира. Сега го имаше, но отказа да се възползва от него. Свела глава към гърдите си, тя сякаш ридаеше. Миг по-късно се изправи и, без да погледне майка си или Улф, затича надолу по каменните стъпала. След това изчезна в кипежа на Токио.

 

 

Притиснал до себе си трупа на Марион Стар Сейнт Джеймс, Йошида усети студенината му и затвори очи. Чуваше единствено ударите на сърцето си, чакаше.

Така изминаха няколко безкрайно дълги секунди. После се отдръпна, преметна тялото през рамо и внимателно отвори вратата. Коридорът беше пуст. До слуха му достигна разпален спор. Отпуснати след обилния обяд и съответното количество „Джони Уокър“ — черен етикет, хората от персонала на заведението обсъждаха дали да приемат увеличения наем на собственика, или да си търсят ново помещение. Йошида внимателно прекоси коридора, отвори черния вход и отново се огледа. Задната уличка беше безлюдна. Отвори капака на голямата кофа за боклук, пусна вътре безжизненото тяло на Марион и набързо го покри с отпадъци.

Петнадесет минути по-късно отново беше във фоайето на „Фор Сийзънс“. Пристъпи към автоматите до стената и набра номера на Хам.

— Лоши новини — рече. — Марион Стар Сейнт Джеймс е мъртва.

Отвърна му мълчание и той разтревожено се запита какво ли минава през главата на Хам.

— Какво се е случило? — най-сетне попита Хам, в гласа му се долавяше несигурност.

— Неизбежното — прошепна Йошида, притиснал устни до мембраната.

— Господи Исусе! — възкликна Хам. — Каква жена беше тя! — после, след успешен опит да се вземе в ръце, добави: — В нейния бизнес врагове се създават много лесно!

— Или пък е знаела твърде много — вметна Йошида, направи кратка пауза и попита: — Не мислиш ли, че смъртта й е свързана с това, което ти разказа за стареца и клиниката „Грийн Бранчиз“?

Хам не отговори, това не беше и нужно.

 

 

Много скоро Улф усети липсата на Шика. Остро и с отчаяние — както излизащ от упойка пациент усеща липсата на отрязания си крайник. Неестествената тишина в храма вече не му се струваше спокойна. Сърцето го болеше. Не можеше да разбере защо страда за човек, който на всяка крачка го беше мамил.

— Грешката е изцяло моя — горчиво промълви Минако. — Не биваше да настоявам за тази среща. Но времето ни изтича… Току-що се връщам от погребението на зет си, който, меко казано, почина твърде преждевременно…

Над главата й се поклащаха първите цветчета на сливово дръвче — нежни и невероятно свежи. Полъхна ветрец, Минако потръпна и придърпа полите на дългото си палто.

Улф внимателно я наблюдаваше, опитваше се да я приеме като майка на жената, която разби живота му. Имаше странното усещане, че всичко наоколо — дори цветовете по клоните на дърветата — е нещо, което тя е организирала…

Беше твърдо решен да не се поддава на уловките й.

— Какво искаше от нас тогава, в джунглата? — хладно попита той.

— Нещо бъркаш — спокойно отвърна тя. — Не аз, а вие с Торнбърг искахте нещо от мен… Той беше много увлечен в опитите си да забави процеса на стареене…

— А какво ще кажеш за твоите опити?

Тя само го погледна.

— Между теб и Торнбърг няма кой знае каква разлика — горчиво добави Улф.

Ударът попадна точно в целта. Минако потръпна, очите й пламнаха.

— Май никога не си го познавал отблизо! — просъска тя. — И по-добре. Защото той е човек, който отравя всичко около себе си! — извърна се встрани и добави: — Или почти всичко…

— Нима очакваш да повярвам, че го познаваш по-добре от мен?

— В онази нощ, докато ти спеше, аз му позволих да ме съблазни — обърна се да го погледне Минако. — Имах причини за това, но те нямаха нищо общо с експериментите. После разговаряхме. Благодарение на своята „макура но хирума“ разбрах много неща за него — много повече, отколкото той би могъл да допусне… — главата й клюмна на гърдите. Камбаната отново звънна, подчертавайки още повече тишината във вътрешността на храма. — Вероятно видях този миг, от който започна всичко… Ако бях наредила да ви убият, животът може би щеше да бъде по-прост… Сегашният живот… Но и аз щях да съм мъртва. Което означава, че Достопочтената майка щеше да има свободата да осъществи безумните си планове…

— Коя е Достопочтената майка?

— Ръководителката на „Тошин Куро Косай“.

— Доколкото съм информирай, „Черният кинжал“ се ръководи от човек на име Наохару Нишитцу — отбеляза Улф.

— Това е грешка, която всички допускат — поклати глава Минако. — Нишитцу е подставена фигура, на практика конците се дърпат от Достопочтената майка. Това е направено нарочно — по този начин тя има възможност да участва в срещи и разговори с външни хора, без да привлича вниманието. И печели от това…

— Достопочтената майка е твой враг, така ли?

— Да — кимна Минако. — Освен това е кръстница на Шика.

Улф почувства как краката му омекват и седна. Гневът му се беше изпарил, оставяйки в устата му горчив метален вкус.

— Я ми обясни по-подробно — въздъхна той. — Искам да разбера всичко.

— Израснахме заедно е Достопочтената майка, бяхме близки приятелки. Дълги, дълги години аз бях дясната й ръка, доверяваше ми се за всичко. Но после, бавно и незабележимо, тя започна да се променя. Измина доста време, преди да разбера, че проявява странности, изпитва силно влечение към порока, перверзните и корупцията. И иска да корумпира всички около себе си.

Твърде късно разбрах, че е избрала Шика за своя кръщелница и пазач не само заради силата на нейната „макура но хирума“, но и защото е моя дъщеря… Достопочтената майка е бездетна… Мисля, че й доставяше удоволствие да стане кръстница на Шика и по този начин да ми отнеме част от най-скъпото. Но аз имам четири деца, а тя — нито едно. Започна да използва Шика… Може би по същия начин, по който я използвах аз, за да те доведа тук…

— А „гири“? — попита Улф. — Не дължиш ли вярност на Достопочтената майка?

Минако горчиво се усмихна.

— Ти би ли се подчинявал сляпо на една луда, Улф-сан?

— Сигурна ли си, че е луда?

— Единственото й желание е светът да бъде завладян от „Черният кинжал“. Ще го постигнат с икономически средства — така, както завладяха японската икономика след войната в Пасифика… Преди много години изпрати в САЩ един от своите убийци. Казва се Джейсън Йошида. Бавно и незабележимо той стигна до висшите ешелони на властта и вече може да влияе на външноикономическата политика на твоята страна. Достопочтената майка сама го е обучавала. Напоследък се занимаваше с физическото ликвидиране на политически фигури, станали неудобни за нас с подкрепата си на законопроекти, които не ни изнасят… В нито един от случаите не се стигна до подозрение в убийство, всички бяха нагласени така, че да изглеждат самоубийство или нещастен случай… Това съвсем не е трудно за маниак като Йошида… — главата й тъжно се поклати: — Готова съм да заложа живота си, дори децата си, за твърдението, че Достопочтената майка е луда! — после очите й блеснаха, на устните й се появи бледа усмивка: — Но сега имам теб!

Улф поклати глава, твърдо решен да получи максимално потвърждение на фактите, които му беше предоставил Шипли.

— Мисля, че грешиш — рече той.

— Виждам бъдещето — прошепна Минако. — В него моята съдба е тясно преплетена с твоята! — Изглеждаше сигурна в себе си като историк, който борави с твърдо установени факти от миналото. — Вече си стигнал твърде далеч, няма начин да не извършиш това, което виждам в съзнанието си!

— Защо ме доведе тук? — попита той.

— Защото си последното оръжие в една война, която ще се води докрай!

Камбанният звън отекваше в неподвижния въздух, докосваше слуха им така, както четката на гениален художник докосва платното.

— Не бива да бъдеш прекалено строг към дъщеря ми — не му даде време да се опомни тя. — Ако те е мамила за нещо, то е било по мое настояване.

— Но аз я чух… аз я усетих — възкликна той. — Тя е свързана със Сума!

— О, Сума… — въздъхна Минако и бавно започна да се отдалечава от разцъфналите дръвчета. Спря се едва когато стигна рамката на входа, Улф изведнъж изпита чувството, че е неразделна част от този величествен храм. Не като богомолец, а като свещенослужител… Бавно се насочи към нея, обърнал гръб на множеството, изсипало се в дъното на покрития с чакъл двор. Свещените маймуни му се хилеха, сякаш знаеха някаква тайна, която пряко го засята.

Минако го изчака да се приближи и тихо започна:

— Някога Сума и Шика бяха любовници. В качеството си на телохранител на Достопочтената майка Шика имаше възможност да поддържа контакт с този убиец, който винаги е на нейно разположение. Но дори да нямаше тази възможност, аз имам чувството, че Достопочтената майка щеше да й я осигури. Защото изпитва перверзно удоволствие да вижда дъщеря ми с това… с това същество, което сама е създала… — дланите й развълнувано се опряха една в друга: — Убедена съм, че тя иска да корумпира Шика, да я отдалечи от мен…

— Това, че са се срещали, все още не означава, че са спали заедно — изтъкна Улф.

— Така ли? — склони глава Минако. — Ти нищо не знаеш за способностите на Достопочтената майка. А те са големи…

— Казваш, че Шика и Сума са били любовници — внимателно я изгледа Улф. — Какво ги свързва сега?

Минако отново потръпна.

— Трябва да разбереш на каква опасност сме изложени двете с Шика. Ние сме длъжни да бъдем безкрайно убедителни. Достопочтената майка и обкръжението й нито за миг не трябва да подозират, че планираме нейното детрониране. Ето това я свързва със Сума! Опитва се да го убеди, че все още сме лоялни!

Улф се питаше дали може да й вярва. Все още нямаше основателни причини да го стори. Беше го примамила тук с единствената цел да го хвърли срещу враговете си в „Черният кинжал“. Но постигна това с дълга серия от лъжи и измами. Господи, на кого може да се довери? Не на Шипли, който се беше опитал да го ликвидира, още по-малко на Торнбърг Конрад III, за когото вероятно работи този държавен служител. Дали е луда Достопочтената майка, или луди са всички останали? Улф се чувстваше като плъх, попаднал в капан, изход не виждаше никъде. От което следваше, че трябва да го изработи сам…

Трябваше да уточни отношението си към Шика, това му беше напълно ясно. Тази жена го привличаше толкова силно, че в нейна компания приличаше на слепец. Любов ли е това? Или нещо напълно различно?

— Знаеше ли, че притежавам „макура но хирума“? — попита след известно време той.

— Не — поклати глава Минако. — Съвсем наскоро го научих. За мен ти беше мъжът без лице, не усещах никакво излъчване от тялото ти. Сякаш изобщо не съществуваше. После ми хрумна нещо. Поставих един малък капан на Торнбърг. Казах му, че ще получи тайната срещу процеса на стареене, ако те застреля…

— Какво?!

Минако се усмихна за пръв път, след като Шика си тръгна.

— Капан беше, нали ти казах? Но той ме изненада, защото отказа. Подобно поведение не съответстваше на прозрението ми за бъдещето. Каква беше причината? Години по-късно проумях, че той е видял нещо в теб… Нещо, което аз съм пропуснала от чиста арогантност. Усетил е, че си специален. Нищо конкретно, разбира се. Но беше уверен, че нищо лошо не може да му се случи, докато си край него.

— И ни пусна да си отидем, така ли?

— Да.

— Предполагам, че би трябвало да благодаря и на двама ви, но при сегашните обстоятелства едва ли ще го сторя…

На улицата в подножието на храма прогърмя мотоциклет, ехото сякаш още повече подчерта тишината, която цареше тук.

— Труден човек си — усмихна се Минако. — Такива като теб в Япония ги наричаме „коха“. Мисля, че Шика е била обречена да се влюби в теб.

— Но тя…

— Поговори с нея — прекъсна го Минако. — Не вярваш на това, което ти казвам аз… Пък и нямаш причини да го сториш.

— Ако тя иска да говори с мен — със съмнение поклати глава той.

— Ще намериш подходящите думи — увери го Минако. — Действително й причини болка, но и тя изпитва чувство на вина, че те е мамила…

— Първо трябва да я открия.

— Няма да ти е трудно, защото е у дома. Ще ти начертая пътя, по който да стигнеш до там.

— Ти няма ли да дойдеш?

— По-късно — поклати глава тя. — Имам среща с Достопочтената майка, която не смея да пренебрегна. Положението е такова, че и най-малката грешка може да се окаже фатална.

— Значи нещата ще се решават между нея и теб, така ли? — попита Улф.

— Да. Това е единственото разрешение на проблема, създаден от нейната лудост. — Очите на Минако за миг се отклониха встрани, после отново се заковаха върху лицето на Улф. — Всичко се промени. Дори Шика не е в течение. Достопочтената майка започна да избива членовете на Вътрешния съвет.

— Но защо?

— Абсолютната власт я доведе до абсолютна лудост. Жаждата й за лично превъзходство вече е неудържима. Вярно е, че двамата с Нишитцу създадоха плана за икономическо подчинение на Съединените щати, който вече навлиза в заключителната си фаза. Също така е вярно, че точно по тази причина те трябва да бъдат спрени. Но най-лошото е, че тя, изглежда, е открила начин да изтръгва „макура но хирума“ от околните и да я прибавя към своята…

— Хайде, хайде! — не сдържа усмивката си той. — Какви ги приказваш? Сякаш иска да ти извади мозъка и да го хапне за вечеря!

— Образно казано, това е точно така — кимна сериозно тя, очите й го пронизваха. — Няма да се поколебае да стори същото и с теб!

Улф изведнъж си даде сметка за какво става въпрос, кръвта замръзна в жилите му.

Тя стоеше на сантиметри от него, думите й бяха тихи, но ясни.

— Не мога да позволя това, Улф-сан. Ти си много, много специален… Дядо ти умря на преклонна възраст, нали? Беше стар, твърде стар…

— Откъде знаеш? — озадачено я изгледа той. — Аз самият не знам на колко години почина…

— Естествено — кимна тя. — Не ти е казал, защото е знаел, че няма да му повярваш… Ние разполагахме с информация за него. Както и за повечето възрастни хора по света. Когато умря, бяхме сигурни, че вече няма да срещнем човек като него. Но после се появи ти и аз разбрах, че това, което ми показа „макура но хирума“, е истина. Ти притежаваш неговата дарба, още по-богата, още по-силна…