Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (9)

Глава 3

Пред къщата на Соня го очакваше посетител.

— Ти ли си гаджето?

Мъжът беше висок и строен, около тридесетгодишен, с правилни и изчистени черти на лицето. Косата му, зализана с помощта на гел и стегната на опашка, имаше цвят на прегорял карамел. Фигурата под скъпия копринен костюм беше атлетична. Под сакото проблясваха златните копчета на риза от „Версаче“, но кой знае защо беше обут с маратонки. От наперения му вид личеше, че е свикнал да си пробива път в живота с рогата напред и мрази да му противоречат. Но най-впечатляващи бяха блестящите му очи с цвят на кехлибар.

— Кой сте вие? — отвърна Кроукър и посегна към градинската врата.

Стройният млад мъж му нанесе светкавичен удар с такава сила, че тялото му отлетя назад още преди да усети болка. Ушите му писнаха, ръката му конвулсивно стисна една от железните пръчки на оградата, лявата част на челюстта му бързо започна да изтръпва.

— Следващия път ще те просна!

Лю ясно видя изненадата и разочарованието в кехлибарените очи. Собственикът им явно бе очаквал да го нокаутира от раз.

— Тук аз задавам въпросите! — просъска непознатият. — Това е къщата на сестра ми!

— Ти си братът на Соня?

— Викат ми Карлито! — изръмжа онзи. Враждебността му приличаше на капчици змийска отрова около отворена рана. — Както виждам, вече си побързал да се нанесеш, скапан янки!

Кроукър използва пръчките на оградата така, както изпаднал в нокдаун боксьор използва въжетата около ринга.

— Името ми е Лю Кроукър. Тук съм временно, просто така се наложи… — Не знаеше как да му съобщи за смъртта на Соня по по-деликатен начин. Беше сигурен, че тази новина все още е достояние само на Бени и Мария… — Да влезем вътре и да поговорим…

Стройният младеж остана наежен, а кехлибарените му очи — все така враждебни.

— Madre de mentiras! — изсумтя презрително. — За какво мога да говоря с един янки?

Лю пъхна ключа в бравата и подвикна през рамо:

— Хайде, влизай!

Походката на Карлито беше лека и гъвкава. Наблюдаван отстрани, той приличаше на опитен гмуркач, който се плъзга във водата. Спря в средата на всекидневната и изви врат:

— Тук ли е сестра ми?

Детективът затвори вратата след себе си и попита:

— Кога за последен път се видя със сестра си, Карлито?

Младият мъж мълчаливо го изгледа.

— Кога си се чувал с нея?

— Ти какво, да не би да си от Светата инквизиция? — изръмжа онзи. — Нямаш право да ми задаваш подобни въпроси!

— Защо не седнеш? — въздъхна и махна с ръка по посока на тапицирания с шарена дамаска диван.

Кехлибарените очи светнаха като автомобилни фарове в сгъстяващия се мрак.

— Какво означава всичко това, по дяволите?

Кроукър си даде сметка, че деликатен начин няма, и тихо промълви:

— Страхувам се, че сестра ти е мъртва…

Гъвкавото тяло насреща му сякаш се смали, прегъна се на две и опря в дивана.

— Кога?

— Вчера следобед. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Била е убита…

Красивата глава рязко отскочи нагоре: — Убита?! Madre de mentiras! Как? От кого?

— Била е обезглавена, все още не зная от кого…

— Ти да не би да си детектив?

— Нещо такова — кимна той и му показа една от служебните си значки.

Кехлибарените очи се насълзиха.

— Какво е станало с тялото й?

Кроукър си помисли за белия микробус с лепенката отзад и за двете успоредни линии в тревата. Беше му ясно, че именно там близнаците Бонита са отрязали главата на момичето. Но не виждаше никакъв смисъл да споделя това с кибритлията насреща си.

— Нямам представа.

— Голям детектив си, нямо що! — презрително изръмжа Карлито, а той трепна и вдигна глава. Нещо в реакцията на младежа не се връзваше. Какви ли са били отношенията му със Соня?

— Какво търсиш тук? — попита братът и в кехлибарените му очи блесна неприкрита омраза. — Кой ти позволява да се ровиш в живота ни?

— Тихо! — прошепна му и докосна с пръст устните си. Направил една заплашителна крачка към него, младежът се закова на място. — Слушай… Не го ли чуваш?

Карлито разпери ръце и с недоумение се огледа.

— Какво да чувам?

— Духът на сестра ти — отвърна му и бавно се завъртя. — Тя все още е тук и чака…

— Какво чака? — Беше ясно, че младежът не си пада много-много по мистиката, но въпросът беше зададен сериозно, без следа от насмешка.

— Чака някой да й покаже пътя… Сега е тук, няма мир за душата й… Ще го получи едва след като открия убиеца… — Очите на брат й бяха два студени блестящи камъка: — Ще отговоря на въпросите ти поред… Да, аз съм гаджето. Или по-скоро щях да бъда, ако не бяха я убили… — От устата му се откъсна тъжна въздишка: — Соня беше прекрасна жена във всяко отношение…

— Това сигурно означава, че си я скъсвал от чукане, гаден maricone!

Сега бе ред на Кроукър да използва изненадата на внезапното нападение. Титановите пръсти на протезата му смачкаха реверите на скъпото сако и пронизаха фината тъкан на ризата „Версаче“. Тялото на Карлито прелетя през хола и с болезнен тътен се спря в далечната стена.

Лицето му се озова толкова близо до младежа, че улови дъха му и безпогрешно определи какво е ял на обед: пържола с препържен лук…

— Мъж, който не уважава жените, е свиня! — просъска на перфектен испански. — Но мъж, който не уважава собствената си сестра, не е никакъв мъж!

В очите на Карлито проблесна пламъче и бързо се стопи.

— Съветвам те никога вече да не ме наричаш maricone! — добави, все така на испански.

На устните на младежа се появи усмивка.

— Не говориш като янки — призна на пресекулки. — Но по-важното е, че не мислиш като такъв…

За хора като Карлито — наперени и арогантни мъжкари, това можеше да мине за нещо като извинение.

Кроукър го пусна и отстъпи назад. Очите на Карлито се сведоха към реверите на сакото, които изглеждаха така, сякаш ги беше прегазил валяк.

— Знаеш ли, убивал съм хора и по доста по-незначителни поводи — промърмори с безизразен глас. В ръката му се появи нож с широко, назъбено острие, което проблесна в неподвижния въздух. Но то не носеше заплаха. И двамата бяха наясно, че вече са отвъд мъжкарското перчене, завършило при равен резултат. Ножът беше просто илюстрация към думите му: — Режа им гърлата с един замах, после гледам как блика кръвта… Ритъмът е фантастичен.

Кроукър мълчеше. Насреща му стоеше един нафукан хлапак и нищо повече. Младият Калигула изрежда тежките си грехове пред съвета на старейшините и напразно се надява да ги впечатли… Никой не е шокиран от разказа му, но всички си дават сметка, че макар и още дете, Калигула е опасен и непредвидим… С две думи, човек, който не бива да бъде подценяван…

— После идват братята и синовете им, да търсят възмездие — продължи Карлито. — Постига ги същата съдба. Нощем лежа с отворени очи, въображението ми гради блестящата пътека, по която те идват да ме нападнат — като зли духове… — На лицето му се появи лукава усмивка: — По такъв начин ги вкарвам в грях, знаеш… Защото аз никога не съм прониквал в домовете им, никога не съм докосвал собствеността им… — Върхът на камата рязко се вдигна нагоре, блестящото острие изпусна дъжд от разноцветни искри. — Вкарвам ги в грях, а след това ги наказвам за него… И ножът ми почервенява от кръвта им…

Кроукър се обърна и тръгна към кухнята. Не толкова, за да се отърве от потискащото присъствие на хлапака, колкото за да утоли жаждата си. В шкафа имаше наченат стек с бира „Корона“, но не му се искаше да го сложи в лед, тъй като това означаваше да използва хладилника все още оплескан с кръвта на Соня. Вместо това взе една начената бутилка текила „Куерво Голд“ и напълни две чаши. Върна се в дневната и тикна едната от тях в ръката на Карлито.

Отпиха по глътка, после Кроукър рече:

— Искам разрешението ти да остана тук.

Думите му прозвучаха така, сякаш го молеше за ръката на сестра му.

Младият мъж прибра ножа, сведе очи към бледожълтата течност в чашата си и промърмори:

— Не искаш малко… — Направи кратка пауза, после вдигна глава: — Но и не вършиш малко. Както за Соня, така и за мен…

— Ценя това, което каза — кимна Лю, после рязко смени тон: — В момента се опитвам да установя дали близнаците Хектор и Антонио Бонита имат нещо общо с убийството на сестра ти… Познаваш ли ги?

— Виждам, че вече си започнал своето разследване — отвърна Карлито и се отпусна на дивана. Заблуден слънчев лъч докосна лицето му и запали малък пожар в червеникавата му коса. — Какво те кара да ги подозираш?

— Начинът, по който е извършено убийството. Доколкото съм чувал, обезглавяването е техен специалитет…

Кехлибарените очи бяха спокойни.

— Какво знаеш за Хектор и Антонио?

— Недостатъчно — отвърна му и се настани на отсрещния стол.

— Преди около пет години имах общ бизнес с тях.

— Пет години? Значи познаваш и Бени Милагрос.

Карлито седеше абсолютно неподвижен, само една тънка веничка пулсираше над яката на скъпото поло.

— О, да — промърмори след дълга пауза. — Познавам Бенито, при това много добре. — Главата му помръдна, кехлибарените очи проблеснаха за миг: — Ти приятел ли си с него?

— Може би.

— Предпазлив си и това е хубаво — кимна Карлито. — С човек като него предпазливостта никога не е излишна.

— Какво искаш да кажеш?

Младият мъж сякаш не го чу. Очите му бяха замислени, ръката му бавно повдигна чашата с текила към устните.

— Трябва да знаеш някои неща за близнаците Бонита — проговори най-сетне, преминавайки на чист литературен испански. — Техният бизнес включва всичко, което носи голяма печалба, независимо от степента на риска. Наркотици, оръжие и муниции, контрабандни телекомуникационни и компютърни компоненти, полупроводникови чипове, проститутки, поръчкови убийства, бели робини… Да, дори това последното, което в наше време звучи малко странно… Характерна черта за всички тези дейности е липсата на пряк контакт с клиенти и доставчици. — Ръцете му се размахаха: — Отлично зная какво мислиш в този момент, детективе! Международни мошеници от тоя калибър винаги се крият зад мрежа от офшорни компании и фиктивните фирми. Това действително е така, но близнаците са крачка пред всички останали. Те не притежават нищо, абсолютно нищо. Подставени лица ръководят дори офшорните им компании и фиктивни фирми, при това с доста голяма свобода на действие. Докато се представят добре, братята не ги закачат. Редовно им изплащат заплатите, като прибират шейсет и пет процента от печалбата. Други тридесет и два-три отиват за реинвестиции и ако си умен, ама много умен, можеш да докопаш някъде между три и пет процента!

— Май говориш за себе си — подхвърли му.

— Схемата е изпипана съвършено — продължи стройният млад мъж, въпреки че добре чу забележката му. — Колкото по-добре управляваш компанията им, толкова по-голяма свобода получаваш и в крайна сметка неизбежно попадаш в плен на илюзията, че упражняваш истински контрол. Разбира се, всичко това е фалшиво. На практика не си нищо повече от обикновена пионка, поставена там, за да печели пари за братята. Ако вършиш това, всичко е наред. Прибираш си мизерния процент и си свиркаш. Но ако не достигнеш предварително спуснатите показатели, братленцата пристигат и те превръщат в инвалид. При това бавно и с огромна наслада… По тази причина си принуден да работиш на границата на риска и правиш всичко възможно да изпълниш плана… Това нерядко води федералните ченгета на прага ти и тогава става наистина страшно. Поемаш цялата тежест на удара, тъй като Бонита нямат абсолютно нищо общо със законите, които си нарушил… Ако имаш глупостта да писнеш и да изпееш имената им като оправдание, животът ти свършва бързо, по един не много приятен начин…

— Например като се разделиш с главата на раменете си — подхвърли му.

Мъжът с кехлибарените очи погледна празната си чаша.

— Има ли още от това питие?

— На рафта в кухнята — отвърна Кроукър.

Карлито донесе бутилката и я сложи на масичката за кафе между двамата.

Слънцето беше изчезнало зад хоризонта, лицето му беше в сянка. Изглеждаше още по-красив, истински магнит за младите момичета. Но на тази светлина ясно си пролича и нещо друго… Онова, което помага на опитните ловци да различават малкото крокодилче от невинните гущерчета. Ясно си го представи като наемен убиец или пласьор на наркотици за близнаците Бонита, действащ сред блясък и разкош, опиянен от ролята си, напълно вживян в нея… Когато си в орбитата на ярка звезда, почти никога не можеш да я напуснеш, без да пострадаш сериозно, а понякога и фатално. „Какъв е случаят с това момче? — запита се той. — Сериозно ли е пострадало, или фатално?“

В малката къща стана задушно въпреки широко отворените прозорци. Кроукър се изправи и погледна към улицата. Небето на запад все още гореше в розови и пурпурни пламъци, но под короните на дърветата вече се сгъстяваше мракът. Паркираните на окосената трева коли хвърляха загадъчни, мастиленочерни сенки.

— Какво си работил за Хектор и Антонио? — попита го.

— Търговия с оръжие и муниции.

Отговорът дойде прекалено бързо, за да е искрен. „Това момче май наистина ще се окаже необикновено“ — помисли си Кроукър.

— Как приключи?

— Зле.

Мъжът с кехлибарените очи безшумно се беше озовал до него. По негласно споразумение останаха в мрака, никой не пожела да запали осветлението. Случайният минувач, ако имаше такъв, положително би ги взел за безплътни призраци, надничащи от прозореца на наскоро опустелия дом…

— Преди време бях влюбен — обади се Карлито. Гласът му беше тих и някак несигурен, почти шепот. — Оттогава изминаха пет години, но ми се струват цяла вечност… — Замълча, очевидно не беше сигурен дали трябва да продължи. Кроукър чакаше. От собствения си горчив опит знаеше, че болезнените спомени искат време, за да бъдат отприщени.

Карлито прочисти гърлото си, сякаш искаше да прогони чувствата.

— Както и да е… — промърмори той. — Помолих я да се омъжи за мен. Беше добро момиче… Чиста душа. Бог знае какво беше видяла в мен… — Ръката му с чашата помръдна, текилата в нея заплашително се разклати: — На практика нямаше понятие с какво се занимавам, но не го одобряваше. Веднъж каза, че от мен се разнася лоша воня… „Каква воня — викам. — Да не би да съм някакъв скапан рибар?“ А тя се притисна до гърдите ми и прошепна: „Тази воня не идва от тялото, а от душата ти…“

Пресуши чашата си на един дъх, понечи да потърси бутилката, после се отказа.

— Глупаво момиче, рекох си. Какво може да знае то? После си легнахме. Сънувах кошмари, а след тях се събудих с вкус на изгоряла плът в устата си. Той ме преследваше седмици наред… В крайна сметка разбрах, че сънувам да гори собствената ми плът… И си дадох сметка, че моето момиче съвсем не е глупаво, а напротив — много, много специално. Беше подушила вонята на корупция, която се излъчваше от мен. И тази воня не й харесваше. Но защо тогава беше с мен? Защо ме обичаше?… Сексът е лесна работа, той е като дишането. Но любовта е друго нещо. Любовта те кара да вършиш необясними неща. Тя те променя неусетно, въпреки волята ти…

Очите му за миг се сведоха към празната чаша, после отново се зареяха към улицата.

— Накрая разбрах… Тя просто чакаше. Чакаше да намразя тази воня колкото нея…

Най-сетне остави празната чаша на перваза. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Исках да се променя! — прошепна. — Наистина исках! — Мускулите му изпънаха ръкавите на скъпото му сако. — Но всичко в този живот има своята цена. Понякога пожелаваме нещо и казваме, че искаме да го имаме „на всяка цена“. Но ако някой ни покаже предварително тази цена, ние едва ли ще я приемем…

От устата му се откърти тежка въздишка.

— Стана така, че тази жена напусна живота ми… Отне ми я Бог, или Съдбата…

Младежът се обърна и потъна в мрака на пустата къща.

Кроукър с усилие се овладя и преглътна въпроса, който пареше езика му. Атмосферата беше прекалено наелектризирана от горчивите спомени, във въздуха витаеше нещо огромно и страшно; нещо, което беше преодоляло преградата на времето и разстоянието и заплашваше да унищожи всичко…

— Ти си добре дошъл в този дом — долетя до него сподавеният глас на Карлито. — Аз не искам да имам нищо общо с него. А ако наистина усещаш присъствието на духа на Соня — още по-добре… Дано да й е хубаво, когато си контактува с теб…

Лю разбра, че ходът на мислите му протича по начина, по който беше говорила жената, умряла преди пет години. Бавно се отдръпна от прозореца, изчака очите му да свикнат с мрака и го видя. Беше се свил в ъгъла, сякаш искаше да се скрие от ударите на съдбата.

— Вярваш ли в духове? — попита Кроукър.

— Бих искал да вярвам — отвърна той и кехлибарените му очи светнаха в мрака.

Разбира се. Това момче би дало всичко, което има, за да чуе отново гласа на любимата си. Дори и насън…

— Те и двете чакат, нали? — прошепна Карлито. — Роза и Соня… Заедно са и чакат…

Чул това име, Кроукър усети как го пронизва електрически ток.

— Нейното име беше Роза, така ли? — пресипнало попита.

— Si. Роза Милагрос…

Господи Исусе! Ето откъде се познаваха с Бени! Това момче е било влюбено в сестра му, а близнаците Бонита са я обезглавили!

Сега вече можеше да разбере странното му поведение. Горкият Карлито беше преживял отново убийството на Роза, но този път жертвата беше сестра му!

Кехлибарените очи бяха широко разтворени. Думите излитаха от устата му накъсани, присъствието на Кроукър очевидно беше забравено:

— Върху мен тегне проклятие!… Зная това… Роза искаше да ме спаси… Но аз вършех отвратителни неща, продължавам да ги върша и сега…

Високото и гъвкаво тяло на младежа изведнъж се освободи от вцепенението. Той безшумно прекоси дневната. Външната врата се затръшна зад гърба му.

 

 

Кроукър излезе на магистралата И-95 и пусна една касета на Иън & Дийн с най-известните им хитове. Мелодичната музика от края на шейсетте беше особено подходяща за настроението му. Около него летяха спортни коли — повечето от моделите „Камаро“ и „Файърбърд“, любителите на силни усещания в тях натискаха педала докрай в мига, в който виждаха пролука в многолентовото движение. И както си му беше редът, засичаха по-кротките шофьори на сантиметри… Но който е свикнал да кара по И-95, бързо забравя статистиката за тежките катастрофи по магистралите.

Искаше да обмисли подробно неочакваното разкритие, че братът на Соня е бил влюбен в Роза, сестрата на Бени. Каква е била неговата роля в тази сложна и объркана мрежа? Ясно бе само едно: той знае много повече за Хектор и Антонио, отколкото беше споделил.

Но най-странното беше, че в момента, в който Карлито излетя от къщата на Соня, той изпита усещането, че черните облаци над главата му се разсейват и изчезват…

Напусна магистралата на изхода за булевард „Атлантик“ и пое на запад. Иън & Дийн завършиха „Градът на сърфовете“ и подеха „Новата ученичка“. Преди вечерята с Джени Марш в Уест Палм Бийч трябваше да се отбие на още едно място. Свърна в паркинга пред търговския център на магистрала 441 и спря музиката.

Извади портативния компютър и провери дали има отговор на запитването относно телефонния номер, който му бе дал Махур. На екрана се изписаха няколко реда информация. Номерът се оказа на клетъчен телефон. В това нямаше нищо странно. Странното беше друго — абонатът не беше Махур, а някой си господин Бенито Милагрос…

Бени.

Утре в полунощ той щеше да предприеме своето странно плаване. Утре в полунощ в Маями трябваше да пристигне и Хуан Гарсия Барбачена…

Кроукър остана дълго на паркинга, от двете страни на който фучаха коли. Черни палми се поклащаха на фона на индиговото небе. Осветлението от мощните живачни лампи падаше върху покривите на паркираните коли като сребристо сияние. Затъмнените витрини на „Оръжеен клуб «Маргейт» — лъкове и пистолети“ отразяваха надгробните камъни от гранит на съседния магазин. Това го накара да си припомни гробището, където беше разговарял с Махур, както и всичко, което трябваше да стори, за да спаси живота на Рейчъл. Набра номера на Бени.

— Hola!

— Здрасти, Бени, аз съм…

— Amigo! Какво става? Нещо ново около племенницата ти?

— Нищо — отвърна му и усети, че стиска апаратчето с прекалена сила. — Бени, познаваш ли адвокат на име Махур?

— Не.

— Марселус Рохас Диего Махур…

— Не, Люис. Ако бях чувал подобно име, едва ли щях да го забравя…

— Но Раф го знае…

— Рубине? — В гласа му се появи едва забележимо напрежение. — Каква работа имаш с него?

— Срещнах го случайно. Той каза, че въпросният адвокат поддържа тесни връзки с големите трафиканти на наркотици…

— Значи е така — отвърна хладно и предпазливо Бени. — След като Рубине го казва…

— Вие двамата не бяхте ли близки? Доколкото съм осведомен, ти си бил готов да го подкрепиш за втори кметски мандат…

— Това беше отдавна, Люис. Времената се менят, хората също…

— Слушай, Бени…

— Трябва да вървя, Люис. Извинявай. Току-що пристигна делегацията от Колумбия, която очаквам. Ще се чуем по-късно, amigo. И внимавай с кого се срещаш…

— Бени, не съм сигурен, че ще съм на линия за онова пътуване, за което говорихме вчера…

Отвърна му мълчание, но парагваецът не беше прекъснал. Няколко секунди по-късно се чу раздразненият му глас:

— Хей, amigo, какво ти става? Знаеш, че разчитам на теб!

— Зная, Бени. Но се появи нещо непредвидено и…

— Чакай да се разберем! Ти ми обеща! Това пътуване е много важно за мен! Какво толкова се е променило от вчера насам, по дяволите? Знаеш ли какво ще ти кажа, amigo?

Имам чувството, че даваш ухо на малките отровни оси, които бръмчат под шапката ти!

— Нямаш предвид Раф, нали?

— Хайде да се видим! — отсече Бени. — Само двамата! Шибаните колумбийци могат да почакат! И без това не правят нищо друго, освен да се зъбят един на друг като улични псета!

— Добре — кимна Кроукър. — Ще те чакам във фоайето на болницата „Роял Поинсиана“ в Палм Бийч.

— Хубаво. Ще бъда там след около час и половина. Един съвет, аз предпочитам да зная, че междувременно няма да разговаряш с никого!

— Например с Раф, така ли?

Но връзката вече беше прекъснала.

Той бавно остави телефона. Какво ставаше, по дяволите? Очевидно между Бени и Раф имаше някакви търкания. Освен това Бени отрече да познава Махур, въпреки че плащаше сметката на мобифона му. Защо лъже този човек? Защо е толкова важно среднощното плаване? Такъв Кроукър не го беше виждал никога…

С усилие на волята си напомни, че не знае нищо за голяма част от живота на Бени. Въпреки че бяха станали доста близки… Всеки ден го очакваха изненади. Зави му се свят при мисълта, че парагваецът има някакви скрити цели и именно заради тях търси приятелството му…

Слезе от колата и прибра компютъра в багажника. От тайника измъкна известно количество дребни предмети от метал и пластмаса, които разпредели по джобовете си. След което изхвърли от главата си всички въпроси, на които нямаше отговор. Предстояха по-неотложни неща.

Минаваше седем вечерта, агенцията за автомобили под наем „Голд Коуст“ беше затворена. Вонда работеше точно толкова, колкото й плащаха.

С бавна крачка заобиколи сградата, проправи си път сред кофите за боклук и пристъпи към задната врата на агенцията. Живачната лампа на близкия уличен стълб заливаше всичко с ярка, студена светлина. Наложи се да я подложи на известна манипулация. Клекна в основата на стълба, ноктите на протезата му изскочиха от леглата си и изиграха ролята на електротехнически клещи. Три-четири минути по-късно лампата примигна и угасна, всичко наоколо потъна в непрогледен мрак.

Както можеше да се очаква, задният вход на агенцията беше свързан с алармена инсталация. Тя също бе подложена на съответната манипулация. Металната кутия на „Бел Саут“ беше до вратата. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че алармата е вързана директно за телефонните кабели. Прекъсна ги с помощта на металните си нокти и минута по-късно вече беше във вътрешността на сградата. Агенцията за коли под наем беше тъмна, светлина проникваше единствено през витрината. Миришеше на прах и нагрети електронни платки.

Кроукър безшумно се промъкна до гишето за обслужване на клиенти. Плотът беше покрит с обичайните за всяко работно място дреболии — снимка на бейзболния отбор „Маями Хюрикейнс“, пластмасова кутия за писалки, поставка за кламери. На лавицата под бюрото имаше стар, надупчен от молци дамски пуловер, до него бяха подредени шишенца с лак за нокти, в дъното се виждаше малък сгъваем чадър.

Насочи вниманието си към компютърния терминал. Понечи да го включи, но ръката му замръзна над клавишите. От монитора лъхаше топлина. Напрегна поглед към циферблата на часовника си. Седем и осемнадесет. Вонда беше казала, че затварят точно в шест и половина. А това означаваше, че дори и да се беше забавила известно време, терминалът би трябвало отдавна да е изстинал.

Включи го. На екрана се появи обичайният списък на софтуера от програмата, която използваше агенцията. И нищо повече. Никакви директории, никакви файлове, никакви списъци с имена на клиенти. Програмата беше девствено чиста, такава, каквато е била в деня на своето инсталиране… Някой беше изтрил цялата информация в твърдия диск. Съдейки по затоплената машина, това беше станало най-много преди петнадесетина минути…

Кроукър претърси работното място за дискети, макар да беше убеден, че няма да открие нищо. Когато някой има опита и куража да изтрие цялата налична информация в даден компютър, той едва ли ще пропусне да отнесе и всички външни носители, които винаги се намират някъде наблизо…

Претърсването на работното място го отведе при Вонда. По-точно казано, до това, което беше останало от нея. Отрязаната й глава го очакваше… Също като тази на Соня… Широко разтворени, очите й го следяха от лавицата до стената. По ръба се беше събрала тънка вадичка кръв, която всеки миг щеше да покапе по пода.

Той се почувства така, сякаш беше получил силен ритник в слабините. Приклекна и направи опит да нормализира дишането си. Затвори очи и се вслуша в приглушения трафик на улицата. Нищо друго не нарушаваше тишината. Нито човешки глас, нито кучешки лай…

Отвори очи и се втренчи в главата на Вонда. Наложи му се да примигне няколко пъти, тъй като изпита чувството, че става жертва на халюцинация. Но не — това, което видя, си беше там… Между оголените зъби на момичето чернееше дискета. Внимателно пристъпи напред и видя, че дискетата е с етикет. Протегна врат и успя да прочете написаното върху него:

Това ли търсиш, детективе?

Опита се да издърпа дискетата. Но челюстите на мъртвото момиче вече бяха вдървени и главата се търкулна в скута му. Ситуацията беше толкова абсурдна, че му се прииска да избухне в смях. Не го направи, разбира се. Всичко беше прекалено трагично…

Един дълъг, безкрайно дълъг миг на натежало от сюрреализъм объркване. Главата на Вонда продължаваше да лежи в скута му, извърнати нагоре, очите й молеха за помощ. А над тях, точно в средата на челото, изпъкваше яркочервен символ: квадрат с точка в средата…

Братята Бонита…

С върховно усилие на волята излезе от вцепенението и се върна в действителността. Очите му се насочиха към устата на момичето. Остана с чувството, че някой е залепил зъбите й за черната пластмаса на дискетата. В главата му екна натрапчив глас: „И гледам, насреща ми тича Бялото зайче… Тича и си мърмори: Закъснявам, закъснявам за важна среща… Здрасти и довиждане. Нямам време за празни приказки. Закъснявам, закъснявам!…“

Металните нокти изскочиха от леглата си и внимателно издърпаха дискетата. Той я пъхна в джоба си, хвана сплъстените коси на Вонда и постави главата обратно на лавицата. И изведнъж замръзна. Долови някакъв шум. Тиха стъпка, или може би само движение на тяло… Тук имаше някой! И този някой не бе зайчето от приказките с бяла пухкава козинка и джобен часовник на корема… Тук се долавяше присъствието на човек с тъмна, могъща и опасна психика.

Антонио, или Хектор?

Кроукър напрегна слух, но чуваше единствено тласъците на кръвта в слепоочията си. „Чакай! — заповяда си той. — Чакай и слушай!“

От стените светваха и угасваха силуетите на спортни коли в пълен синхрон с отблясъците от фарове, които долитаха откъм улицата. Във въздуха проблясваха ситни прашинки, приличащи на неспокойни духове. Някъде наблизо се затръшна автомобилна врата, разнесоха се приглушени гласове. Изръмжа мотор, светнаха фарове, колата потегли. Миг по-късно отново чу шума, който го беше разтревожил. Извърна глава, но вътрешността на помещението вече беше потънала в мрак. Нещо капна на пода. Вероятно кръвта на Вонда беше преляла от лавицата. С крайчеца на окото си улови мигновен блясък, сякаш нещо метално бе отразило светлината от улицата. Дойде откъм дъното на помещението, движеше се отляво надясно… Тук действително имаше друг човек! Онзи, който беше убил Вонда, а след това беше изтрил информацията на компютъра, оставяйки подигравателния си надпис върху дискетата. Той не само познаваше Кроукър, но и беше предварително информиран за проникването му тук.

Антонио, или Хектор? Кой от двамата? Всъщност това едва ли имаше особено значение…

В следващата секунда тишината бе разкъсана от острия трясък на счупени стъкла и Кроукър разбра, че времето му е изтекло. Внимателно показа главата си над ръба на гишето, но не видя нищо. Отново клекна и бързо пропълзя встрани.

Новата позиция му позволи да види счупеното стъкло. От рамката на прозореца стърчаха грозно назъбени късове. През дупката долетя ръмжене на автомобилен мотор, най-вероятно на джип или камион… А заедно с него и друго, по-особено басово боботене… Генератор!

Скочи на крака и без колебание се втурна към счупения прозорец. Промуши се и изскочи навън точно навреме, за да види как един бял микробус с поклащане излиза на уличното платно. Хукна след него, стараейки се да заобикаля пръснатите по асфалта остри стъкла, очите му се напрегнаха да разчетат задния номер.

Предположението, че микробусът ще поеме по магистралата, беше рисковано, но друг начин нямаше. Кроукър се напрегна и рязко скъси разстоянието, пресичайки под ъгъл празното пространство зад търговския център. На платното преди включването в магистралата имаше гърбица за ограничение на скоростта и микробусът намали. Това беше единственият му шанс. Направи голям скок, ноктите на биомеханичната протеза се забиха в широката задна броня сред дъжд от парченца боя и натрошена пластмаса.

В момента, в който понечи да се набере напред и нагоре, микробусът преодоля гърбицата и рязко ускори ход. Коляното му тресна в издутия асфалт, бедрото му беше пронизано от остра болка. Дясната му ръка напразно търсеше да се хване за нещо. Разполагаше с не повече от секунда, за да се задържи, тъй като микробусът вече набираше скорост по магистралата. Успя да преметне крак върху бронята, но точно в този момент микробусът рязко намали ход, спирачките изскърцаха. Страничен тласък, рев на мотор…

Центробежните сили се стовариха върху Кроукър със сплавта на парен чук, ръката му почти изскочи от раменната става. Подметката му се плъзна по бронята, кракът му безпомощно увисна във въздуха, токът на дясната му обувка започна да вдига искри по асфалта. Импулсивно стягане на бедрения мускул спаси капачката на коляното му. Замаяно си даде сметка, че у ако не успее да се покатери върху задната броня, тялото му буквално ще се запали от триенето… Това обаче не можеше да го накара да се пусне. Не и сега, когато беше толкова близо до убийците…

Микробусът сменяше лентите на аутобана с опасно разклащане. Това предизвика оглушителен хор от протестиращи клаксони и скърцане на спирачки.

С последни сили Кроукър се набра нагоре, преметна крака върху бронята, а протезата му успя да се вкопчи в ръчката на лявата задна врата. За миг остана неподвижен, потръпващ от огромното физическо напрежение. Вятърът го блъскаше в лицето, при всяко рязко разклащане раменете му влизаха в болезнено съприкосновение с железните задни врати. Очите му неволно се втренчиха в сивата лента на пътя, която с бясна скорост се носеше под него. После се преместиха върху една малка червена окръжност, в която бе вграден тайнствен триъгълник. Това беше лепенката, забелязана от господин Лайес…

Скоростта вероятно надминаваше сто и тридесет. Той се притисна към задната лява врата, биомеханичните пръсти на протезата му стискаха дръжката с желязна хватка. Тялото му се извъртя, десницата му сграбчи дръжката на дясната врата и рязко дръпна. Вратата се отвори широко и остана така, притисната от въздушната струя. В същия миг микробусът рязко смени лентите на движение и Кроукър почти излетя. Само необикновената сила на протезата му попречи да разбие главата си в стремително летящата пред очите му асфалтова настилка.

С невероятно усилие на мускулите и волята си той бавно започна да се набира. Но в мига, в който тялото му се закрепи на тясната броня, водачът на микробуса натисна спирачката. За частица от секундата земното притегляне и инерцията изравниха силите си и тялото му сякаш увисна във въздуха. После земното притегляне надделя и той с цялата си тежест се стовари върху лявата задна врата.

Почти веднага микробусът ускори. Напълно замаян и с разкъсваща болка в раменните стави, Кроукър усети как полита и се удря в страничния борд. Две здрави ръце сграбчиха предната част на ризата му, в лицето му се забиха пламтящи от ярост кехлибарени очи. Върху красивото лице се беше запечатала хищна гримаса, а около него се развяваха гъсти коси с меден цвят. Карлито!

— Ето го и нашият детектив! — процеди през стиснати зъби мъжът с кехлибарените очи и заби юмрук в брадичката му.

Главата му отскочи назад, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Беше толкова замаян, че ако не бяха тичащите светлини откъм магистралата, положително нямаше да забележи острия скалпел в ръката на противника си. Острието блесна, насочено право към гърлото му. Разтърси глава, зрението му се проясни. Кехлибареният мрачно се усмихна, зад рамото му за миг се мярна сянка. В следващата секунда в него се впериха втори кехлибарени очи, лицето на собственика им беше копие на това насреща.

„Господи, близнаците!“ — стресна се Кроукър.

— Не съм Карлито — обади се вторият близнак, сякаш прочел мислите му. — Той отдавна е мъртъв, аз лично се погрижих за това… А историята на живота му е още по-тъжна от тази, която ти разказах. — Очите му опасно проблеснаха: — Много бързо се срещаме отново, детективе! Да не повярва човек! Madre de mentiras, лично аз доста се забавлявах при последния ни разговор! А ти?

Първият близнак размаха скалпела в ръката си.

— Хей, Антонио! — ревна той, за да надвика воя на вятъра и свиренето на гумите. — Тоя тип е като трън в задника ни! Какво ще го правим?

„Значи в къщата на Соня съм водил разговор с Антонио Бонита!“ — скръцна със зъби Кроукър. Отмести дясното си рамо от металната стена на каросерията и се приготви за атака. Но близнакът с кехлибарените очи, който очевидно беше Хектор Бонита, моментално забеляза това и заби тежкия си ботуш в ребрата му. Той изпъшка от болка, в дробовете му сякаш пламна пожар. Близнакът му нанесе нов ритник, той се олюля и падна на колене. Крепеше го единствено биомеханичната протеза, която продължаваше да стиска ръчката на вратата.

Антонио наблюдаваше развоя на събитията с божествена невъзмутимост, а брат му се наведе напред и се втренчи в протезата на Кроукър, която мътно проблясваше на бягащата светлина.

— Това пък какво е? — попита. Въпреки воя на вятъра Кроукър успя да долови учудването му.

— Ръката — обясни Антонио. — Нали ти казах за нея?

— Искам я! — отсече Хектор и острието на скалпела блесна във въздуха. С болезнена яснота Кроукър разбра какво ще се случи. Близнакът изглеждаше запленен от биомеханичната протеза и възнамеряваше да я отсече от китката му. Изражението на лицето му беше като на вманиачен колекционер на редки видове пеперуди, пред очите на който изведнъж се появява непознат екземпляр…

Направи отчаян опит да се отърси от замаяността и да събере сили, но беше прекалено изтощен. Вдигна глава към лицето на Хектор (или на Антонио — това беше все едно) и кръвта в жилите му изстина.

В продължение на една безкрайно дълга секунда имаше странното усещане, че е прикован на дисекционна маса. Тялото му бе пронизано от четири пламтящи очи. Два чифта ноздри се разширяваха, сякаш надушили прясна кръв, две усти се разкривиха в садистични усмивки, изпълнени с нетърпеливо очакване…

Лишен от избор, той пусна ръчката на вратата. В противен случай трябваше да се раздели с протезата си.

Антонио скочи върху него без никакво предупреждение. Хватката му беше желязна. Кроукър отчаяно потърси опора в задната броня, но ръката му улови само въздух.

В гърлото му набъбна буцата на страха. Беше се появила инстинктивно, от онова тъмно и самотно място в душата, където няма нито чувства, нито мисли. Малко бяха нещата на този свят, от които се страхуваше. Професията го беше срещала с болни мозъци от всякакъв вид. Но тези близнаци бяха различни. От тях се излъчваше нещо, което докарваше спазми в стомаха му, нещо по-силно от първичен ужас. Имаше чувството, че гледа как две невинни момченца си играят в прясно разкопан гроб. Лицата им грееха от радост, а в очите им светеше божествена чистота…

Два чифта кехлибарени очи го пронизаха, сърцето му се сви от мрачно предчувствие. Хватката на Антонио се стегна, а Хектор зае по-удобна позиция, като хирург, на когото предстои операция. Очите на Кроукър отчаяно огледаха вътрешността на микробуса. В дъното проблясваше някаква странна машина от метал и керамика, от нея стърчаха маркучи и кабели. Къде беше виждал такова? Нямаше време за отговор на този въпрос. Тялото му се хлъзна и увисна от задната броня, пред очите му се появи бясно летящата лента на пътя. Падането при тази скорост с положителност щеше да му донесе няколко строшени ребра, а ако няма шанс — и счупен врат…

Политна навън, но Антонио запъна крака в пода и го задържа. Мускулите на ръцете му се обтегнаха като дебели въжета. Очите им се срещнаха, между тях пробяга странна искра, могъща и тайнствена…

— Чакай, още не — промърмори Антонио и задържа ръката на брат си със скалпела. — Paciencia…

— Не! — изкрещя Хектор. — Искам си я тая ръка! Искам я веднага! — Острието на скалпела злокобно проблесна на бягащите светлини. После започна да пада и Кроукър затвори очи. Не беше в състояние да стори каквото и да било. Този тип щеше да получи трофея си.

После другият близнак направи нещо много странно. На лицето му се появи зловеща усмивка, очите му се сведоха към лицето на Кроукър.

— Тъмните камъни си знаят работата — изръмжа. Думите му потънаха във воя на вятъра, пръстите му се разтвориха.

В ужасния миг, в който острието на скалпела профуча на косъм от китката му, Лю успя да се пребори със световъртежа и стори единственото, на което беше способен… Сгуши глава между раменете си и се оттласна назад.

Тялото му падна на пътното платно и започна да се търкаля презглава. С напълно отпуснати мускули, но едновременно с това свито на кълбо, както пише в инструкциите. Спаси се единствено благодарение на факта, че шофьорите отзад бяха предпочели да се държат по-далеч от бясно препускащия микробус. Заскърцаха спирачки, разнесоха се ругатни. Той успя да се насочи към края на платното, а бялото петно на микробуса се стопи в далечината, обвито в облаци дизелови газове. Малко по-късно един очукан пикап отби в аварийното платно, младият сърфист зад волана изскочи навън и загрижено го попита дали е ранен.

Заяви му, че не е, макар да изпитваше силни болки в раменете и ребрата, а главата му се въртеше. После добави, че не би отказал да бъде превозен до следващото населено място… Със скърцане, подскачане и надуто докрай радио, предаващо рап концерт, пикапът се понесе по магистралата. Кроукър се облегна назад, пред очите му продължаваха да се полюшват две еднакви лица, разкривени от лъстива алчност. Зъбите му проскърцаха, фаровете на насрещното движение сякаш се забиха в мозъка му. В съзнанието му отново изплува странната машина от метал и керамика, поставена в белия микробус. Беше сигурен, че му е позната, но откъде? В ушите му екна равномерното боботене на компресор. Това боботене беше чул господин Лайес в деня на убийството на Соня, беше го чул и самият той преди броени минути, докато отрязаната глава на Вонда се поклащаше в скута му… А с компресор се захранва…

От гърдите му се изтръгна дрезгав вик, тялото му рязко се изправи, сърфистът зад волана стреснато го погледна. Да, точно така! Близнаците Бонита разполагаха с перфузионен апарат! Това беше машината в техния микробус. Преносима, благодарение на компресора. Което означаваше само едно: Антонио и Хектор действително убиваха хора, за да използват техните органи!

Пред очите му отново блесна острието на скалпела, който размахваше Хектор. Неволно си представи как това острие потъва в обезглавените тела на Соня и Вонда и изрязва оттам нужните органи… В момента перфузионният апарат със сигурност запълваше бъбреците на Вонда с разтвора на Белцер, същото беше станало и с органите на Соня… Каква мрачна ирония на съдбата! Близнаците разполагат с органи за трансплантация, а той отчаяно търси такъв… И е готов на убийство, за да го получи… Дали Махур не му предлага бъбрек от запасите на Бонита?!

Вдигна ръка и притисна слепоочието си. Не, това бе невъзможно! Това бе в разрез с всичко човешко! Тук ставаше въпрос за органи на хора, които беше познавал лично. Хора, станали жертва на хладнокръвно убийство. Що за чудовища са тези близнаци?! Все още нямаше отговор на този въпрос, но беше твърдо решен да го получи.

Лицата им отново се появиха пред очите му и той неволно потръпна. В блясъка на кехлибарените им очи нямаше нищо човешко. Ярки като луни, студени, жестоки, безмилостни… Естрела Лайес бе права: тези двамата наистина бяха чудовища, които нямаха нищо общо нито с Бог, нито с човешкия род…