Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (11)

Глава 1

Булевард „Оушън“, Колинс Авеню и Уошингтън Авеню пресичат Саут Бийч по посока север-юг и приличат на нещо като скелет, на който са закрепени пресечките от Първа до Осемнадесета улица. Но скелетът е жив и постоянно расте — както на север, така и на запад.

Този град е бил толкова дълго в плен на депресията и разрухата, че жителите му все още не можеха да повярват в настъпилото оживление. Изграден през тридесетте и четиридесетте години в стил ар деко и модерн, градът беше понесъл цялата тежест на Голямата депресия, когато срещу пет долара човек е можел да наеме стая за цяла седмица в най-престижния хотел. През петдесетте и шестдесетте години това място се превръща в рай за пенсионираните работници от шивашката и консервната промишленост, предимно евреи от Ню Йорк.

През седемдесетте и осемдесетте години старите и доста порутени сгради с историческа стойност привличат спекуланти с недвижими имоти, в резултат на което доста хора губят пари. Но само няколко години по-късно, в края на осемдесетте, тук се появява пъстра тълпа от европейски дизайнери, модели и фотографи, които бързо се ориентират в цените на кичовите сгради с ярки фасади, но според дълбокото вътрешно убеждение на Кроукър техният интерес е бил насочен не толкова към архитектурата, колкото към възможността да превърнат това място във втори Холивуд…

Минаваше полунощ, когато паркира тъндърбърда в близост до клуб „Мадона“. Оставаха по-малко от двадесет и четири часа до пристигането на Хуан Гарсия Барбачена — човека, когото трябваше да убие…

На стената край входа бяха окачени снимки на компаньонките, които предлагаше заведението. От светлината на неоновите тръби над тях лицата им имаха странен, почти сюрреалистичен вид. Безвкусно ретуширани, те излъчваха онази бездуховност, която го накара да си спомни за Вонда. Момичето, което подобно на Соня така и не успя да получи мъничко шанс в този живот… Горещите ритми на салсата, които долитаха от съседния магазин за пури, насочиха мислите му към Бени, а заедно с тях се появи и неприятното свиване на стомаха.

Лесно откри „Светкавицата“. Заведението, в което свиреше групата „Манман“ на Гидиън, беше абсолютно копие на оръжейния клуб „Маргейт“. За всеки случай надникна и отзад. Дворчето беше задръстено със зелени кофи за боклук, мършава шарена котка го гледаше с очи като скъпоценни камъни. Над задната врата мигаше контролната лампа на охранителна система, жужаща като разсърдена оса. От двете страни на вратата имаше прозорци с немити стъкла. Надникна през по-близкия. Вътре имаше писоар и умивалник. Сградата отсреща беше без прозорци, на желязната врата висеше тежък катинар. Кроукър се обърна и тръгна към главния вход.

Вътрешността на заведението наподобяваше гараж. Стените и подът бяха от бетон, а в дъното се издигаха три колонки за бензин, датиращи от петдесетте години и облепени със стари календари. Железни стъпала водеха към второто ниво. В момента оживление се забелязваше единствено около бара в средата на помещението, направен от арматурно желязо и матирано стъкло. Мадами с безизразни лица, облечени в полиестерни блузки без ръкави и къси лъскави полички, търкаха рамене с фалшиви манекенки, чиито отличителни черти бяха едрите бюстове и ярко начервените устни.

От тавана висеше голям телевизионен приемник, по който течеше запис на „Пати Дюк шоу“ — онзи известен епизод, в който актрисата играе две братовчедки едновременно. Звукът му беше изключен, а вместо него дънеше хардрок.

В дъното имаше подиум, на който групата „Манман“ се готвеше за работа.

Кроукър поръча две бутилки „Черно вуду“ — силна и пенлива бира, която докарваха чак от Ню Орлиънс. Спря поглед на мадамите с безизразни лица, които отегчено кършеха снаги на дансинга. Движенията им бяха тромави и несръчни, лишени от всякаква грация. Даде си сметка, че на тяхната възраст и той не е изглеждал по-различно. С една малка разлика: той положително не беше толкова отегчен от живота…

Взе бутилките от бара и бавно се придвижи към подиума.

— Бира?

Момичето с китара през рамото се обърна да го погледне:

— Познаваме ли се?

А Кроукър зяпна, въпреки волята си. Ирисите на очите й бяха яркожълти, като нюйоркско такси. А зениците — две черни чертички.

— Как да не се познаваме — окопити се той и тикна едната бутилка в ръката й.

Тя се ухили, в средата на езика й се бялна нещо като сребрист мехур.

— Глей сега — рече и се изплези. Мехурът се изду и прие формата на малък череп. От устата й се изтръгна дрезгав смях, ръката й надигна бутилката. Половината от съдържанието на „Черното вуду“ изчезна.

— Търся Гидиън — рече той.

Устата й беше широка, с дебели устни, носът — решителен, а косата — ослепително руса. Спокойно би могла да спечели първото място на някой училищен конкурс за красота, но това означаваше да живее в друг свят, далеч не толкова интересен и привлекателен…

— Гидиън го няма — млясна с устни мадамата.

Беше облечена в боди от черна коприна, обсипано със ситни мъниста. Ластичната поличка беше толкова къса, че долната част на дупето й се виждаше дори без да се навежда. На кръста й имаше четири кожени колана, обковани нагъсто с метални кабарчета, на ръцете й подрънкваха тънки, вплетени една в друга африкански гривнички, а краката й бяха обути в къси ботушки от черна кожа с висок ток.

— Ти къв си, бе? — пожела да узнае мадамата. — Фен, групар, или само искаш да изчукаш нещо?

— Още не знам — сви рамене. — Нещо не ми харесва обстановката… — В чертите й имаше нещо познато и той се запита възможно ли е да са се срещали някъде.

— О, ако поседиш още малко, ще видиш каква паплач започва да се точи през вратата…

— Исках само да си поговоря с Гидиън.

— Хубаво де, чух — рече, пресуши бирата и тръсна празното шише на един от усилвателите наблизо. — Казвай какъв е въпросът…

— Личен.

— Всички тъй казват — направи гримаса тя.

Китарата й беше електрическа, направена изцяло от метал. Повърхността й бе покрита с кървавочервен лак, изпъстрен с малки черни розички. Тя я опря на хълбока си и я вирна напред — като каубой. Главата й се наведе напред, носът й се сбърчи:

— Нещо ми вони, човече… И Гидиън изобщо не ти трябва… Да не би да си скрил пищов под мишницата?

Спомни си случка от детството. Изправен пред изгорял електрически контакт, той гледаше оголената жица и се питаше какво ще стане, ако затвори очи и протегне ръка да я пипне. Подобно чувство изпита и сега: тази мадама беше като онзи контакт. Под евтината пластмасова опаковка прозираше оголен, нагорещен до бяло проводник…

— Никакви оръжия — промърмори и вдигна ръце над главата си.

Тя плъзна длан по гладката повърхност на китарата. Той забеляза добре оформените мускули.

— Ако не броим тая ръка на терминатор — хладно отбеляза тя.

Извади снимката на Рейчъл и я тикна под носа й:

— Познаваш ли я?

— Не.

Кроукър моментално усети лъжата. Пълна заблуда бе всеобщо разпространеното мнение, че по очите се разбира кога човек лъже, кога казва истината или се готви за определени действия… „Забрави очите — учеше го баща му. — Гледай само мускулчетата около устата. Точно те издават скритите тайни.“

— Казва се Рейчъл Дюк — отчетливо рече той, без да сваля очи от лицето й. — И беше приятелка на Гидиън, нали?

— Твърдиш, че не си ченге, ама лъжеш като циганин!

— Аз съм вуйчо на Рейчъл.

Показалецът на мадамата пробяга по струните с преднамерена небрежност, но нещо в изражението й се промени. Може би е била гадже на Гидиън и ревнуваше. В подобни групи това е нормално явление. „Но сега важното е да затвърдя успеха си“ — каза си Кроукър.

— Тя е в болница — тихо добави той. — Умира…

— Рейчъл умира? — стреснато го изгледа мадамата и бавно смъкна презрамката на китарата от раменете си.

— А ти си знаела, че е в болница, нали? — моментално я притисна.

— Бяхме заедно през нощта, в която припадна… — Котешките очи ярко проблеснаха: — Аз съм Гидиън.

— Ти си какво?! — смаяно я изгледа Кроукър, после очите му неволно се сведоха към едрия бюст, който съблазнително се поклащаше под бодито. „Едно нещо е сигурно — замаяно си рече. — Гидиън не е гадже на Рейчъл, нито пък на което и да било друго момиче.“

— Майната ти! — просъска Гидиън и на лицето й се изписа отвращение: — Знаех си, че точно така ще реагираш!

Едва сега Кроукър си спомни откъде я познава. Ако човек й сложи черна перука и я облече в прозрачен, дълъг до земята дъждобран, веднага ще я идентифицира с модела от плаката, който висеше в стаята на Рейчъл. В душата му нахлу гняв. Унцията кокаин в джоба на ризата му сякаш изведнъж се превърна в цял тон. Безпомощното състояние на Рейчъл, моралният капан, в който беше попаднал, неотдавнашните убийства на Соня и Вонда, последните му разкрития за Бени… Всичко това се събра на лепкава топка в гърдите му, докосвайки оголените му нерви като електрически ток. А сега и това! Любовникът на Рейчъл се оказа гадна лесбийка, която я беше тъпкала с какви ли не наркотици! Не беше сигурен дали иска да я разпитва, или просто да я пречука на място!

Найлоновата торбичка с кокаин шляпна върху кутията на усилвателя, в ръката му се появи служебната карта на ФБР.

— Здравата си загазила, приятелко! — изръмжа.

Очите на Гидиън изобщо не погледнаха наркотика.

— Кво е това?

— Това го намерих зашито в хастара на якето й — все така заплашително изръмжа Кроукър. — Знаеш го — онова, на което пише „Манман“!

— Защо си ровил в гардероба й?

— Търсех дневник.

Грифът на китарата се разклати по посока на пакетчето кокаин.

— Таз гадост няма нищо общо с мен!

— Има и още как! Нали ти я продаде на Рейчъл?

— Нищо не съм й продавала! — изгледа го с омраза тя, после отмести китарата: — Извинявай, ама трябва да отскоча до кенефа…

Кроукър я остави да направи няколко крачки по посока на тоалетната в дъното, после я последва. Уверил се, че действително влиза там, той смени посоката. Прекоси кухненските помещения, отвори задната врата и се озова навън, сред зелените кофи за боклук. Точно навреме, за да види как гъвкавото й тяло се изнизва през прозорчето на дамската тоалетна с краката напред. Вдигна достатъчно шум, за да прогони шарената котка от боклука и да привлече вниманието на Гидиън, която рязко се извъртя към него. Светлината на алармената лампа шареше лицето й на жълти и черни ивици. Тялото й се залепи за олющената мазилка, очите й светнаха като на котка.

От фигурата й се излъчваше напрежение. Какво ли се криеше под туземските дрънкулки? Приличаше на подгонен в джунглата звяр, който, макар и не от най-хищната порода, трудно би могъл да се нарече питомен…

Кроукър пристъпи към нея и вдигна пликчето с кокаин пред очите й:

— Сега искам да чуя истината за това!

— Употребявам дрога и няма защо да го крия — просъска Гидиън. — Но не продавам!

— Чакай малко, ще говорим на друго място.

Хвана я за лакътя и я побутна пред себе си. Излязоха на булевард „Уошингтън“, където беше паркиран тъндърбърдът.

— Добре — рече Кроукър, след като се настаниха в колата. — Двете с Рейчъл сте се друсали… Друго?

— Куп неща — отвърна тя. На лицето й отново се появи предизвикателно изражение.

— Но дрогата си я осигурявала ти!

— Така е — кимна мадамата. — Дълго време й го набивах в главата. По-добре аз, отколкото някой мръсен пласьор, който щеше да й одере кожата. В тоя район е пълно с такива…

— Тя се е натровила от долнопробна стока, Гидиън! — повиши глас той. — И по тази причина е близо до смъртта!

— Аз… Виж какво, тя поначало си е предразположена… Но мога да ти кажа, че лично съм проверявала дрогата, която употребявахме!

— Но този път си объркала нещата, а?

Показалецът й се насочи към гърдите му:

— Продължаваш значи!

— С какво?

— С шибаното убеждение, което е изписано на челото ти: „Моята племенница е наркоманка благодарение на теб!“

Настъпи тишина, наситена с напрежение. „Приличаме на две бесни кучета, готови да се нахвърлят едно срещу друго — помисли си Кроукър. — Нещо не е наред.“

В следващия миг разбра какво става: наистина бяха като кучета, които защитават един и същ периметър. И този периметър бе Рейчъл…

— Аз я обичам, Гидиън — тихо промълви той. — Точно както и ти… Убеден съм, че искаш да й помогнеш!

— Нямаш никаква представа какво искам аз! — тръсна глава тя.

— Предполагам, че става въпрос за онези чувства, които са присъщи на всички нас — подхвърли и моментално разбра, че е сбъркал.

— Грешка, вуйчо ченге! — отвърна Гидиън и от устата й излетя звук, наподобяващ дрънчене на будилник. После започна да имитира водещия на популярна телевизионна игра:

— Времето ви изтече, без да улучите нито един от въпросите, които са подходящи за скапаняците наркомани. Съжалявам, опитайте пак… А сега е време да се омитате!

— Имам нужда от помощта ти, Гидиън. Зная, че Рейчъл си е водила дневник… Прерових стаята й, но не успях да го открия.

Вместо отговор Гидиън протегна ръка да включи касетофона и предизвикателно подхвърли:

— Я да видим какво има тук… Сигурно ще е нещо на Бари Манилов…

От репродукторите прозвуча „Ботушки за ходене“ на Нанси Синатра и Гидиън изненадано го погледна. Пръстите й натиснаха копчето на жабката, очите й се спряха на заглавията на подредените вътре касети: Евърли Брадърс, Йън & Дийн, Ирма Томас, Леели Гор…

Сякаш забравила за Кроукър, тя зарови ръце в това истинско съкровище на поп изпълнители от шейсетте години. Главата й бавно се повдигна, в гласа й прозвуча нова нотка:

— Ти наистина ли си падаш по тая музика?

— Луд съм по нея — кимна Кроукър.

— Аз също… — Главата й смаяно се поклати: — Мамка му, да не повярва човек!…

Той усети какво всъщност се крие под предизвикателната външност на това създание и с изненада установи, че гневът неусетно го е напуснал.

— Не знам дали ще ми повярваш, но аз не те мисля за скапана наркоманка, Гидиън — меко промълви.

— Прекалено е хубаво, за да е вярно — поклати глава тя.

— Вярно е…

Пръстите й механично разместиха касетите, от устата й излетя тиха въздишка:

— Май и двамата принадлежим на Рейчъл, а?

„Значи и тя е усетила животинското желание за защита на периметъра“ — рече си Кроукър.

— Тогава защо се опита да избягаш?

— „Здравата си загазила, приятелко.“ — Кроукър беше имитиран изненадващо сполучливо. — Видях лицето ти и разбрах, че в рамките на една секунда съм обвинена и осъдена… В онзи миг ти не беше готов да чуеш какво ще ти кажа…

Той не отговори, просто защото странното същество до него беше абсолютно право. Действително беше готов да й отправи всички обвинения на света. За среднощните забежки, за кокаина и стимулаторите, за извратения секс… Пръстите му механично опипаха червеното гумено топче с копринени шнурове, което лежеше в джоба му. Да, права бе… Дълбоко в себе си той беше убеден, че именно Гидиън е виновна за покварата на Рейчъл.

— Допуснах грешка — каза той. — Извинявай, няма да се повтори…

— Кой знае? — проточи тя, но в гласа й се долови помирение, примесено с любопитство.

Наведе се напред и притисна дясното си око с палец и показалец. После повтори операцията и с лявото. Когато главата й зае нормално положение, Кроукър видя котешките очи в шепата й. Оказаха се, че това са оцветени контактни лещи. Истинският цвят на очите й беше яркосин. Докато пръстите й сръчно прибираха лещите в малко найлоново пликче, в тези нови очи се появи замислено изражение. Кроукър усети, че би дал много, за да разбере какво точно преминава през главата й в този миг.

— Прав си за дневника — промърмори след известно време Гидиън. — Рейчъл наистина си записва разни неща… Обърна ли внимание на торбичката в гардероба й?

— Да — кимна Кроукър. — Миришеше на люляк…

— Така мирише и дневникът й.

Крила го е в торбичката за сушени цветя, поклати глава Кроукър. Много подходящо скривалище, особено за момиче, което има тайни от майка си…

— Благодаря — промълви той.

— Вие възрастните сте странни хора — въздъхна Гидиън и върна касетките на мястото им. — Въобразявате си, че кожата ви се сбръчква и увисва като на закачалка само защото сте попили мъдростта на годините… — Извърна се към него и прикова поглед в очите му. — Ще ти дам малко храна за размисъл… Припадъкът на Рейчъл не се дължи на лошото качество на наркотиците. Сигурна съм в това, защото през цялата шибана нощ и аз се тъпчех с тях! Сто процента съм сигурна, разбираш ли?

Кроукър разбра, че час по-скоро трябва да поговори с Джени Марш. Защо Рейчъл е получила наркотично натравяне, а Гидиън не?

— Много ли се надрусахте в онази нощ? — тихо попита той.

— Доста…

— С какво по-точно?

От двете им страни фучаха коли, касетката с Нанси Синатра отдавна беше свършила, но не се сетиха да я сменят.

— В началото бяхме на трева… Изпушихме по две някъде около времето за вечеря. После отидохме в клуба и минахме на кокаин…

— Исусе! — неволно простена той и пръстите му се вкопчиха във волана.

— Сега си мисля, че не трябваше да го смесваме… — с леко притеснение промълви Гидиън.

— Жалко, че чак сега си го мислиш.

— Съжалявам — прошепна тя, затвори очи и облегна глава на седалката. — Не знаеш колко много съжалявам! — Изпод клепачите й проблесна издайническа влага: — Не искам да й се случи нищо лошо!…

— Вярвам ти — кимна Кроукър. Дамата на съседната седалка съвсем не беше от онези, които можеш да прегърнеш и утешиш. По тази причина той направи единственото възможно нещо: смени темата.

— В кой клуб бяхте?

Тя избърса очите си с юмрук.

— Кво?

— Питам в кой клуб бяхте онази нощ?

— В „Боунярд“, нагоре по Линкълн Роуд… Отпред е обикновено кафене, но отзад има специален салон, оборудван с онези измишльотини за виртуален секс, които се предлагат по Интернет… Рейчъл много си падаше по тях.

— А ти?

— Аз само изпълнявах желанията й — мрачно го изгледа тя.

Тези думи потънаха дълбоко в съзнанието му, като рибарска примамка в морската вода. Ръката му потъна в джоба и се появи обратно с гуменото топче. В отворената му длан то приличаше на дяволско око. Черните копринени ленти провиснаха надолу.

— Знаеш какво е това, нали?

— Да — кимна Гидиън. — Една от гадориите, които се използват при садо-мазо…

— Открих го в гардероба на Рейчъл — поясни той и в очите му се появи заплашителен блясък: — Да не би вие двете да…

— Тц — поклати глава момичето. — Аз не си падам по тия неща, ние двете също…

От изражението му личеше, че казва истината. Кроукър кимна, пое дълбоко дъх и зададе следващия си въпрос:

— А тя излизаше ли с друг?

На лицето й се изписа загрижено изражение.

— Май да… Поне аз мисля така… — От устата й излетя въздишка: — Често се карахме по тоя въпрос, тя упорито отричаше, но…

Кроукър застина на мястото си с протегната длан. Червеното топче очевидно й въздействаше и той го остави пред погледа й.

— Но?

— Всеки си има копчета, знаеш… От онези, които, а си ги пипнал — а са предизвикали едно голямо бум! За Рейчъл такова копче беше въпросът, дали се вижда с някой друг… — Гидиън събра длани, сякаш беше решила да отправи молитва към Господа: — Вече ти казах — тя лесно се привързва… И това важи не само за наркотиците.

— А за какво още?

— За секса… — отвърна Гидиън и бавно поклати глава: — За мен сексът винаги е бил нещо праволинейно — онова, което е програмирала Майката природа… Но за Рейчъл… — Ръцете й безпомощно се разпериха: — Не знам, за нея всичко беше някак объркано… Удоволствието идваше само ако се придружава от чувство за вина…

— Коя роля предпочита тя? — попита той и механично прехвърли червеното топче между пръстите си: — Доминираща, или подчинена?

— Не знам. Поне с мен няма предпочитания… Разменяме си ги според настроението… — Ръката й се повдигна да отметне кичур руса коса от челото.

— Имаш ли представа с кого се е срещала?

— Тц…

— Очевидно е намерила някого, с когото играе садо-мазо…

— И аз мисля така.

— Мъж или жена?

— Според мен мъж. Сигурна съм…

— Някакви идеи кой е той?

— Тц.

Кроукър продължи да прехвърля топчето между пръстите си.

— Не може да не си забелязала нещо. Хората винаги се издават, дори това да е несъзнателно…

— В нейния случай човек трябва да е ясновидец — въздъхна Гидиън. — Доколкото съм осведомена, единственият мъж, с когото Рейчъл се вижда, е Роналд… Как му беше името… Докторът й…

— Стански?

— Да, точно той.

— Това ми е известно. От майка й знам, че преди пет-шест месеца е била на контролен преглед… Но ти не си била непрекъснато с нея, нали? Ти имаш трупа, вероятно пътувате… По време на отсъствията ти Рейчъл би могла да се среща с когото пожелае…

Напрежението на Гидиън беше толкова осезаемо, сякаш се излъчваше директно от тялото й.

— Какво има?

— Може би нищо — отвърна момичето и замислено попила кабарите върху колана си. — Но майката на Рейчъл греши, като смята, че визитата при доктора е била само една…

— Защо?

— Защото бяха поне пет-шест, ако не и повече…

— Причина?

— Безсъние, проблеми с периода, възпаление на гърлото, анемия… — Забеляза изражението на лицето му и побърза да добави: — Но едва ли е имало нещо повече…

— Откъде знаеш?

— Знам, защото аз я карах дотам.

— Чакай малко — вдигна ръка Кроукър. — Защо е трябвало да я караш? Кабинетът на Стански е в Палм Бийч, недалеч от дома й. Би могла да отиде дотам дори с колелото си…

— Значи не е същият Стански. Този, при който я водех, има клиника в Маргейт…

Маргейт! Там, където е Агенцията за коли под наем „Голд Коуст“!

Главата му забуча. Сякаш в мозъка му влезе в действие невидим, но мощен мотор. Пръстите му провесиха гуменото топче за вървите.

— Питам се дали доктор Роналд Стански знае за какво служат подобни атрибути! — процеди през стиснати зъби той.

Гидиън протегна ръка, докосна меката гума и добави:

— А аз се питам дали проклетото топче не е негово!

Кроукър я изпрати до клуба и се върна в колата.

— Искам да видя Рейчъл — каза Гидиън, преди да се разделят. — Но когато Мати я няма. Рейчъл не искаше майка й да знае за нас…

— Не се тревожи, тя ще те вземе за обикновена приятелка…

— Няма. Аз не съм обикновена приятелка и не искам да лъжа.

Той вече я беше опознал достатъчно, за да повярва на твърдението й. По тази причина побърза да й съобщи часовете, през които Мати обикновено не е в болницата.

Завъртя контактния ключ и форсира мотора. Кой знае защо изпита задоволство от факта, че Рейчъл е близка именно с това странно създание, наречено Гидиън. Изскочи на Уошингтън Авеню току пред огромен тир с прицеп и надута сирена, който нямаше предимство, но явно разчиташе на внушителните си размери. „Я, майната ти“ — рече си Кроукър и настъпи газта. Тюркоазнозелената машина се стрелна напред, а никелираната решетка на мастодонта сякаш искаше да изпълни докрай огледалото за обратно виждане. Смаян от това нахалство, водачът на тира натисна спирачките и тъндърбърдът профуча напред.

Усети, че е следен малко след като направи ляв завой по Десета улица. Колата беше бяло БМВ със силно затъмнени стъкла. За да се увери, рязко свърна по Пенсилвания и правеният по поръчка мотор победоносно изрева. Миг по-късно иззад ъгъла изскочи бялото БМВ, разклати се и започна да се ускорява.

Пред очите му се разкри цялата област Маями, осветена като на макет. Маями Бийч приличаше на първия от веригата острови, отделени от континента от Крайбрежния канал и Бискейн Бей. Връзката с Маями се осъществяваше чрез мрежа от бетонни естакади, преплитащи се на различни нива. Оттук нямаше как да се стигне до Саут Бийч, тъй като той се намираше далеч на юг. Освен ако човек не поеме по Пета улица и моста „Макартър“, за да излезе на Тринадесета улица в Маями…

Точно този маршрут избра той.

Бялото БМВ го последва. Трафикът по моста не беше особено натоварен, колите се движеха спокойно една зад друга. Онези отзад изобщо не си правеха труда да се крият. Прелетяха покрай Стар Айлънд, секунди по-късно пред очите му се появиха малките островчета Палм и Хибискъс, на които имаше по едно-две имения със собствени пристани, а от прозорците на къщите, струващи от десет милиона долара нагоре, се разкриваше прекрасна гледка към залива. Яхтите, поклащащи се край тези пристани, бяха толкова луксозни, че биха задоволили капризите и на най-необуздания грандоман…

Разбра, че няма да може да се изплъзне от преследвача си. На прав път моторът на тъндърбърда със своите 425 конски сили положително би издухал бялото БМВ, но когато става въпрос за маневриране по различните платна на магистралата, немската машина имаше значително предимство главно поради аеродинамичната си форма и по-голямата си стабилност.

Изведнъж, без никакъв преход, се озоваха в друг свят. Блестящ и модерен, центърът на Маями ги посрещна с огромните си витрини, предназначени единствено за богати туристи. Трафикът намаля, асфалтът светеше от чистота. Кроукър подбираше най-лесния маршрут, оставяйки достатъчно време за ориентация на преследвачите си. До тази техника беше прибягвал някога, по време на разпит: разкриваше част от себе си, позволяваше на заподозрените да попаднат в плен на илюзията, че нещата са под техен контрол. После нанасяше решителния удар…

Тъндърбърдът ту изчезваше в сянката, ту отново изскачаше на ярка светлина. Водачът на бялото БМВ се ориентираше главно по светлините на фаровете му. Тротоарите бяха пусти, наоколо нямаше жива душа. Сякаш беше паднала неутронна бомба. Дори джебчиите и проститутките се бяха преместили към Кокоунът Гроув заедно с тълпата туристи. Огледалните фасади на небостъргачите отразяваха синкавобелите реклами, но между тях имаше обширни зони непрогледен мрак, като в дълбока джунгла.

Кроукър насочи колата на юг, към края на булевард „Бискейн“. Малко преди знака за край на пътя свърна по Първа улица и се насочи към Второ Авеню.

Двете коли бяха съвсем сами в неспокойната нощ на града. Въздухът тежеше от миризмата на нагрят бетон, дизелови газове и автомобилни гуми. Продължавайки да се движи на юг, той усети и едва доловимата миризма на застояла вода. Приближаваха река Маями. Главата го засърбя, космите на врата му леко настръхнаха.

Шофьорът на беемвето следваше неговите движения, между двете коли сякаш бе опънато невидимо въже. Пресичаха града като двама респектирани един от друг противници, които размахват ножове, но нито настъпват, нито отстъпват… Арена на тази мълчалива битка беше разстоянието между двете коли…

Но това щеше да се промени.

Отпред се появиха очертанията на огромна конструкция от бетон и метални релси. Под разсеяната светлина на уличните стълбове тя приличаше на скелет на допотопно чудовище, надигнало се от огромен гроб.

Това беше новият мост на Брикъл Авеню, чието строителство продължаваше вече втора година. Бетонното легло беше излято донякъде, останалата част представляваше оголена конструкция от стоманени елементи. Достъпът до строежа беше прекъснат от дървени прегради с мигащи яркожълти лампички, над тях имаше подвижно електронно табло с надпис:

ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН! ОПАСНО ЗА ПРЕМИНАВАНЕ!

Опасно и още как!

Пред очите му изплуваха очертанията на кранове, булдозери, купчини стоманени тръби и железни решетки, дървени скелета и хартиени чували с цимент. Тъндърбърдът летеше право към недовършения мост. Натам се насочи и бялото БМВ… Сякаш и двамата мъже зад волана бяха решили да скочат в реката.

Кроукър изключи фаровете и завъртя волана наляво. Тъндърбърдът изскочи на платното за насрещно движение, абсолютно пусто в този час на нощта. После конските сили под капака получиха възможност за изява, гумите изсвириха, купето се стрелна по посока на недовършения мост отвъд бариерите.

Изгубил ориентацията на сноповете светлина пред себе си, водачът на беемвето волю-неволю трябваше да намали.

Лю моментално се възползва от това предимство и насочи колата си към недовършеното платно на моста. Колелата стъпиха на стоманените релси, между които зееха дълбоки дупки. Едно погрешно движение и всичко свършваше: никоя ходова част не би издържала на подобно пропадане… Вдигна крак от газта и продължи напред. Приличаше на акробат, който пази равновесие върху тънко въже… Колата измина няколко метра по релсите като локомотив. После спря. Вътрешността на купето се осветяваше от ритмичните алено-жълти пулсации на предупредителните фенери. Кроукър слезе и потъна в сянката между дървените прегради.

Миришеше на машинно масло и влажен бетон. Фаровете на беемвето прорязваха небето над строежа като лунни лъчи. От двете му страни тъпо проблясваха купчини стоманени тръби и железни трегери, крачка по-нататък бяха струпани широки дървени талпи, между които като скъпоценни камъни блестяха сигналните светлини. Далеч долу шумеше реката, водата се пенеше около широките подпорни колони от бетон…

От запад долиташе равномерният, несекващ нито за миг тътен на движението по магистрала И-95, от него ясно се открои ръмженето на кола, която си пробиваше път някъде наблизо… Но той беше далеч от всичко това, грохотът му се струваше безобиден като жужене на пчела. Същевременно съзнаваше, че присъствието му тук няма нищо общо нито с трафика по пътищата, нито с корабите, закотвени в близкото пристанище… Беше сам в тропическата нощ, имаше чувството, че се намира на борда на „Капитан Сумо“, сред черните и опасни води на океана, далеч от брега…

Зад гърба му изръмжа автомобилен мотор. Обърна се и видя как бялото БМВ се носи във въздуха. Шофьорът беше използвал една от дъсчените рампи като площадка за излитане. Кроукър сграбчи еднометрова метална тръба и зачака. Бялата кола прелетя над тъндърбърда и се понесе към него. С ловко движение на биомеханичната си протеза той тикна тръбата между предната полуоска и пода на каросерията, после светкавично отскочи встрани. Беемвето се приземи с оглушителен трясък, наклони се на дясната си страна и се повлече. Тръбата изпускаше рояк ослепителни искри.

Лю изтича към сянката, някъде зад гърба му се затръшна автомобилна врата. Напрегна слух за второ затръшване, но такова не последва. Значи в бялото БМВ е имало само един човек…

Един, но опитен в преследването. Зае се с проверката на строителната площадка, разделяйки я на отделни квадрати. Под светлината на фаровете попадаха странно изглеждащи части от машини и купчини материали. Далеч долу мигаха контролните лампички, окичени около подпорните колони на моста.

Кроукър наближаваше средата на реката. Металните релси стърчаха над бездната като крайници на праисторически мастодонт, под светлината на фаровете ръбовете им изглеждаха сребристи. Погледна към водата, после рязко се обърна назад. Стори му се, че вижда някаква сянка. Направи кръгом и пое по обратния път. Нарязана от обемисти препятствия, светлината му правеше номера — непрекъснато му се привиждаха някакви движения… В един момент му се стори, че вижда по-плътно от тъмнината петно. Закова се на място и напрегна взор. Петното би могло да бъде човешки силует, но би могло да бъде и нещо друго… От него, а може би и от околния мрак, се излъчваше някакво особено напрежение.

Примигна и петното изчезна. Дали се беше придвижило, или това беше още един ефект на потрепващата светлина? Предпазливо тръгна натам. Озова се на ръба на скелето, между стърчащите навън метални релси мътно проблясваше реката.

Усети раздвижването зад гърба си в краткия миг, в който очите му се насочиха надолу. Не чу абсолютно нищо, ако не се брояха вече познатият и далечен шум на града. Главата му започна да се извръща, но в същия миг в слепоочието му бе нанесен страхотен удар.

Стовари се като сноп върху железния трегер, в носа го удари миризмата на омаслен метал. В следващия миг получи в ребрата тежък ритник на ботуш с метални налчета и изстена. Последва втори ритник, после трети… За да се спаси от убийствените удари, Кроукър беше принуден да се оттегли към края на скелето. Но мъчителят му го последва, канонадата от тежки ритници не спираше. Не можеше да види лицето му, не можеше дори да вдигне главата си над нивото, от което действаше ботушът…

Тялото му се олюля, изгуби равновесие и полетя надолу. От гърдите му се откъсна кратко изхълцване, ръцете му отчаяно се вкопчиха в ръба на металната греда. Направи опит да се набере обратно върху нея, но отмереният ритник на нападателя му попречи. Страхът бавно пропълзя в душата му. Тоя тип не му даваше никакъв шанс. Ако не искаше да бъде пребит от ритниците му, можеше да стори само едно: да се пусне и да полети към водата, надявайки се тялото му да намери пролука между гъстата метална мрежа на конструкцията и да цопне в реката. Но шансът да си строши гръбнака в някоя греда беше далеч по-голям…

Може би затова прибягна до единственото нещо, което беше в състояние да стори: изчака поредния ритник, пусна биомеханичната си ръка от желязото и заби титановите й нокти в ботуша. Увиснал на една ръка, той рязко се оттласна встрани от пътя на удара. Нападателят се олюля и падна на едно коляно. Но едновременно с това левият му крак се стрелна напред и токът му се заби в челото на Кроукър.

От болка почти изгуби съзнание, пръстите на дясната му ръка започнаха да се разтварят. Видял всичко това, нападателят победоносно изсумтя и вдигна крак за нов ритник.

Кроукър разтвори титановите пръсти на протезата си и полетя в мрака.

Но полетът приключи след по-малко от метър. Тялото му се стовари върху дървено скеле, изградено леко встрани от основната конструкция, очите му, замаяни от болка, бавно се насочиха към лицето на нападателя. Не успя да различи чертите му, тъй като насреща му зейна дулото на едрокалибрен пистолет. От напрежението на тялото и от начина, по който държеше пистолета, Кроукър разбра, че мъжът се готви да стреля. Разбра и друго — той го беше преследвал именно с тази цел: да го убие…

Като дете много обичаше да си играе с влакчета. Привличаше го съвършеният им малък свят, миниатюрните, ярко боядисани гарички, с лъскави перони и червени покриви… Но най-много харесваше звука на металните колела по релсите — равен и успокоителен… Сега, проснат по гръб върху скелето, имаше чувството, че отново чува този звук.

Очевидно и убиецът го чу, тъй като рязко се обърна. На моста се появи фигурата на висок и строен мъж, която се приближаваше с невероятна бързина. Кроукър присви очи, сигурен, че халюцинира. Мъжът се движеше с плавните и широки движения на кънкьор. Само дето наоколо нямаше нищо, което да наподобява лед… Високият силует се плъзгаше все по-близо, преодолявайки разстоянието с лекотата на дух или на демон, появил се сякаш от друго измерение. Прекоси една сравнително добре осветена зона и видя, че на краката му има ролкови кънки.

Горната част на тялото му беше странно скована, особено за човек, който се движи с такава скорост. Лявата му ръка беше изпъната напред, като на снайперист. Но в нея нямаше оръжие, а някакъв малък кръгъл предмет. В следващия миг тялото на кънкьора отскочи високо нагоре и напред, насочило се право срещу нападателя на Кроукър. Дулото на пистолета се извъртя към него, разнесе се изстрел. Някъде сред струпаните строителни материали се породи странно ехо — сякаш стотици подплашени птици запляскаха с криле…

После кънкьорът и стрелецът се вкопчиха един в друг и се строполиха върху бетона. Протегнал напред ръката си с разперени пръсти, кънкьорът докосна слепоочието на противника си и той се вцепени. Сякаш връзката между мозъка и нервите му беше безвъзвратно прекъсната. Другата ръка на кънкьора му нанесе нокаутиращ удар в брадичката, после пръстите й се разтвориха. Тъмният камък в дланта му докосна гръдната кост на нападателя на Кроукър. Онзи зина, тялото му потръпна и се отпусна върху влажния бетон.

Кроукър продължаваше да виси от подпорната греда. Дишаше тежко и на пресекулки, страхът отказваше да напусне душата му. Далечните светлини на града играеха лудешки танц пред очите му. Мускулите на ръцете му се разтърсиха от спазми и той разбра, че скоро ще му изневерят.

Очите му се заковаха върху лицето на кънкьора, който приклекна като квачка над него и рече:

— Madre de mentiras, senor, имал си един наистина шибан ден!

Беше Антонио Бонита.

Кракът му се протегна надолу и Кроукър се хвана за него. Ръката му го сграбчи за рамото и го изтегли нагоре с изненадваща лекота.

В продължение на няколко секунди останаха неподвижни. Антонио продължаваше да клечи, а той беше седнал на металната скара с наведена към гърдите глава. Световъртежът го напусна почти веднага, но предпочете да остане в позата на победен максимално дълго, за да прогони болката и да възстанови силите си.

После, без никакво предупреждение, тялото му се стрелна напред, металните нокти на протезата заплашително се разпериха. Стройният мъж обаче отскочи назад с невероятна лекота, ролките на кънките едва чуто бръмнаха. Поклати глава и предупредително размаха пръст. После пръстът се удвои, до него изскочиха трети, четвърти… Между тях по магически начин се появиха малки, тъмнозелени камъни, гладки като стъкло.

— Тая вечер няма да стане, senor — промърмори. — Нито пък когато и да било…

Кроукър се втренчи в камъните, замаян от тяхната сила. Неохотно си даде сметка, че благодарение на тези камъни Антонио е напълно недосегаем, поне за момента. Доказателство за това бяха както предупрежденията на Естрела Лайес, така и магическият камък, който беше получил от Бени.

Отпусна се назад и прогони напрежението от тялото си.

— Знам, че ти е трудно да кротуваш — кимна Антонио. Сякаш беше доволен от успешния опит на Кроукър да се овладее.

— Защо ме спаси? — попита го равнодушно въпреки болката.

— Защото те харесвам — сви рамене близнакът и леко се плъзна напред.

— Вече втори пъти го правиш — промърмори Кроукър и направи опит да разпусне свитите си мускули. Стори го бавно, без резки движения. — Брат ти искаше да ме убие…

— Никой не може да предположи какво иска Хектор, senor…

— А какво искаш ти? Защо уби Соня?

Антонио не отговори. Кехлибарените му очи го оглеждаха с невъзмутимостта на лаборант, на когото предстои рутинна дисекция.

— Защо се появи в къщата й, представяйки се за Карлито? — зададе нов въпрос Кроукър.

— Исках да те опозная лично, senor — отвърна близнакът и се закова на място. Едва сега Лю си даде сметка, че сянката, която беше последвал сред строителните материали, е била неговата. — Дори нещо повече — да се сближа с теб…

— За да ме излъжеш, така ли? — присви очи Кроукър. — Какви бяха тези дрънканици за Карлито и Роза?

Кехлибарените очи потъмняха. Преди много години Кроукър беше ходил на лов за тигри дълбоко в джунглите на Югоизточна Азия. Големите и безшумни хищници бяха надарени с огромна сила, истински машини за убиване. Но не силата и котешката пъргавина ги правеха изключително опасни, а тяхната абсолютна непредвидимост. Дори най-опитният ловец не знаеше какво възнамерява да направи звярът, кога ще се извърне и ще разпори корема на преследвача си със светкавично движение на лапата, въоръжена със страховити нокти… Застинал напълно неподвижно на мястото си, осветяван от алено-жълтата мигаща светлина на предупредителните фенери, Антонио приличаше именно на такава котка: гъвкав, бърз, надарен с огромна сила. И непредвидим…

— Други хора са те лъгали, senor — промърмори. — Всичко, което ти казах за Карлито, е истина. Той работеше за нас, точно както ти го описах… Действително даваме пълна свобода на действие на хората, които работят за нас. В замяна искаме само едно — да печелим. Тези хора водят охолен живот, те са недосегаеми… На даден етап наистина стават нещо като полубогове…

— А Карлито?

— Беше точно такъв, какъвто го описах: мъж със силна воля, гъвкав и жизнен. Играч с голямо И… За съжаление беше, как да кажа… прекалено самостоятелен…

— И по тази причина го убихте, така ли?

— До голяма степен той сам си беше виновен, senor… Беше наясно с правилата. В това отношение ние сме напълно откровени със своите служители. Всеки от тях знае, че предателството се наказва…

На устните му се появи познатата зловеща усмивка и Кроукър се скова от ужас.

— Вече разбираш какво съм аз, senor — изръмжа близнакът. — Основната цел в живота ми е да вкарвам хората в грях… А след това да ги наказвам…

Това беше нещо като признание, нещо като стремеж да разкрие загадъчната си душа.

— Бил ли си влюбен в Роза, сестрата на Бени? Помолил ли си я да се омъжи за теб? И защо си я убил, ако всичко това е истина?

— Истина е, senor. До последната дума.

— Нима човек като теб може да обича? — объркано го погледна. — Всеки, до когото се докоснеш, бързо се превръща в труп…

— Не всеки — облиза устни Антонио. — Но, общо взето, си прав… Повечето хора, попаднали в моята орбита, са… хм… слаби… Хората са грешни, senor. Грехът е част от тяхната същност…

— А ти ги наказваш, така ли? — Кроукър се размърда, лицето му се смръщи. Нямаше дори сантиметър от тялото му, който да не го боли.

— Аз бях Бог в Асунсион… При мен идваха безнадеждно болни хора и се оставяха в ръцете ми… И аз ги лекувах.

Специалните познания, които им беше предал дядото на Бени. Част от тях беше и този особен хипнотизиращ поглед, който винаги те улавя неподготвен.

— Какво направи на онзи, който искаше да ме убие? — вдигна глава Кроукър.

Антонио се усмихна и протегна ръка. В нея имаше тъмнозелен камък.

— Тъмните камъни знаят — кимна Кроукър. — Това каза в микробуса… Хета-И, нали?

Усмивката се стопи, камъкът изчезна.

— Кой ти е говорил за Хета-И? — изръмжа близнакът. — Какво знаеш ти? Ще ти дам един приятелски съвет, senor… Забрави за всичко това!

— Ние не сме приятели, Антонио.

Онзи се надигна, величествен като див звяр.

— Escushame, senor… Чуй ме… В този живот няма приятели.

После се обърна и потъна в мрака.

— Антонио! — извика подире му. — Как ме откри тук? Как разбра, че ще се върна в къщата на Соня? — Отговор нямаше. Надигна се на колене и повиши глас: — Ще те пипна, Антонио! Ще те пипна и тогава ще отговаряш за това, което направи със Соня и Вонда!

В ушите му отекваше далечният шум на колите по магистралата, примесен с мекия ромон на реката далеч долу. Очите му механично регистрираха мигането на сигналните светлини.

После от мрака долетя гласът на Антонио:

— Ти не си прегрешил, но въпреки това вече си в моята орбита, senor… Смятай се за едно изключение…

Някъде наблизо изпищя гларус, самотният вопъл прозвуча в тишината като изстрел от револвер. Кроукър тръсна глава и се огледа. Не беше лесно да се отърси от хипнозата на Антонио Бонита.

Стана и се насочи към мястото, на което беше паднал неизвестният стрелец. Беше млад — нямаше тридесет, беше огромен, най-малко сто и двайсет кила. Носеше леки и удобни дрехи от черна памучна материя. Такова облекло предпочита човек, който иска да свърши определена работа под прикритието на нощта. Долната част на лицето му беше окървавена, а скулите и челото му — почернени със сажди. Дори на разсеяната светлина от строежа чертите му бяха трудно различими.

Изведнъж клепачите помръднаха и две сиви очи се втренчиха в лицето на Кроукър, който замръзна от изненада. Лявата ръка на непознатия се сви в юмрук. Грозните, обезобразени от белези и мазоли кокалчета, се стрелнаха напред под особен ъгъл. Добре запознат с различните форми на ръкопашния бой, Лю безпогрешно долови предварителните движения, характерни за карате. В следващата секунда юмрукът потъна в ребрата му, пред очите му се появиха разноцветни кръгове.

Всеки опитен каратист се стреми, да постигне две неща: да обездвижи и парализира своята жертва или да я убие. Непознатият очевидно целеше второто, тъй като замахна към гърлото му. Кроукър се извъртя и падна настрана, ударът попадна в ключицата и го накара да простене от болка. Нападателят му нанесе тежък ритник в хълбока и без да му дава никакъв шанс, се стрелна напред за решителния удар. Той бе принуден да прибегне до последното средство, което можеше да спаси живота му: обхвана със стоманените пръсти на протезата си шията на нападателя и рязко натисна с палец. Сънната артерия се скъса и в следващата секунда човекът бе мъртъв.

Не е лесно да убиеш човек дори когато нямаш друг избор. Каквито и да са оправданията, в душата ти неизменно настъпва промяна. Дълбоко в нея остава белег, който никога не зараства…

Металните пръсти ловко претърсиха джобовете на убития. Вътре имаше тънка пачка от десет банкноти по сто долара, шепа патрони и блокче „Сникърс“. Шоколадът и захарта очевидно бяха необходими за бързо възстановяване на изгубената енергия. Свали колана и ботушите с метални налчета на върха, но не откри нищо. Никакви документи, никакви ключове.

Кратката разходка до бялото БМВ донесе известен резултат: ключовете си бяха на таблото. Друго в купето нямаше. Справката с талончето на предното стъкло показа, че колата е собственост на автокъща. Което означаваше, че вероятно е крадена и в компютъра на пътната полиция няма данни за нея. Този човек е бил професионалист.

По обратния път откри револвера: колт 38-ми калибър специал, съответно обработено с лепкавото тиксо, увито около ръкохватката и старателно изтрит сериен номер. Такива оръжия използваше мафията. Също и специалните агенти на СОБК…

Кой бе този човек? Кроукър замислено разклати патроните в шепата си. Искаше да ги разгледа подробно, но някъде на светло… Очите му се преместиха на трупа. Как бе успял да го парализира Антонио? Допря два пръста до слепоочието му, а после притисна един от магическите си камъни до гърдите му. Защо? Трябваше му експертното мнение на човек, който познава добре Хета… Естрела Лайес.

Насочи се към тъмния силует на тъндърбърда, бръкна през прозорчето и завъртя контактния ключ. После заобиколи отпред и изложи патроните на светлината на фаровете. „Тъмна звезда“, правени по поръчка. Куршумите им действаха на принципа на шрапнелите — експлодират едва след като проникнат в тялото. Това ги правеше абсолютно смъртоносни, дори когато не попадат в жизненоважните органи… Притежаваха и още едно качество: не подлежаха на балистична експертиза, тъй като се пръскаха на хиляди миниатюрни късчета.

Имаше чувството, че се намира в асансьор, който лети със страшна сила от стоетажен небостъргач. Познаваше тези патрони, дори му се беше случвало да ги използва. Те бяха стандартна муниция при изпълнението на някои по-особени задачи от Специалния отдел за борба с картелите.

Бавно се настани зад волана и се погледна в огледалцето. Лицето му беше бяло като вар, сякаш току-що беше видял призрак. Пусна патроните в джоба си, запали мотора и бавно потегли на север…

 

 

Каква хидра беше пробудил? Може би Бюрото за търговски връзки с новите капиталови пазари? То беше свещено, то беше олтарът на новата политика, осигуряваща на САЩ лидерска роля в света… Това ли бе причината, поради която СОБК го беше осъдил на смърт въпреки специалните задачи, които му беше възлагал? Отговор на тези въпроси може би щеше да даде Рос Дарлинг — човекът, който прекъсна достъпа му до секретните файлове на компютъра. Ако, разбира се, не довърши задачата на стрелеца, който беше останал на строежа…

Навлезе в Саут Бийч и паркира на една тиха озеленена уличка на три пресечки от Оушън Драйв. Беше три и половина сутринта, нуждаеше се от малко сън преди срещата с Рос Дарлинг, от която го деляха броени часове.

Измъкна се иззад волана на тъндърбърда и изкачи стъпалата на малка, наскоро боядисана сграда. Фасадата светеше в тъмносиньо и алено, беше съвсем в тон с ярките цветове на околните постройки, всички изградени в стил ар деко. Входната врата беше отключена, но това не го изненада. Тя винаги си беше отключена.

Това беше църквичката „Свети Франсис“, известна сред жителите на квартала с името Църквата на сърфистите. Преди около година и половина свещеникът беше подел амбициозна програма за привличането на онези младежи от Саут Бийч, които имаха проблеми с наркотиците и които се вписваха в живота на града като неизбежна, бавно разпространяваща се зараза. Доколко тази програма беше успешна знаеха само той и църковните настоятели…

Вътрешността на всеки Божи храм излъчва нещо особено. Това може би е дълбоката и някак интимна атмосфера, която директно докосва душата. Не е нужно човек да е ревностен католик, за да я усети. Атмосферата на облекчение от изповядания грях и Божието опрощение, която е непроменима векове наред. Тя помага на всеки, пристъпил прага на храма, да се почувства у дома, независимо къде се е родил и откъде идва…

Кроукър не беше лицемер, за да пристъпи към изпълнението на ритуали, в които не вярваше. Въпреки това, отпуснал се на дървената скамейка в близост до входа, той усети как напрежението го напуска и в душата му нахлува блажено спокойствие.

Таванът беше разделен на арки с кремава мазилка, чиито подпори от тъмно дърво бяха обковани с едри гвоздеи. Олтарът от резбовано дърво беше покрит със свещен саван, в дъното беше изрисуван Христос на разпятието, от двете му страни се издигаха гипсовите скулптури на Дева Мария и Свети Франсис, покрити с пластове цветен лак. Миришеше на разтопен восък, старост и море…

Кроукър постави ръцете си на облегалката отпред и положи глава на импровизираната възглавница. Затвори очи и потъна в нещо като сън, изпълнен с видения.

Благодарение на Божията милост вече не си спомняше толкова ясно онзи ужасен миг, в който беше дръпнал спусъка за първото си убийство. По-късно всички казваха, че е постъпил правилно, ликвидирайки един луд. Но Аджукар Мартинес не беше луд, а нещо далеч по-лошо — зъл демон, умъртвил пет млади жени напълно съзнателно и със садистична жестокост. Кроукър не разказа на Махур цялата истина за този злодей. Мартинес действително беше обезобразил лицата на жертвите си с бръснач, действително беше отрязал гърдите им. Но преди да пререже гърлата им, ги беше карал да ядат собствените си органи… „Някъде по света сигурно има дума, която характеризира точно изверг като тоя тип — помисли си. — Но аз просто не я зная…“

Когато най-сетне успя да го спипа, Мартинес не побягна, а се втурна в атака. Бръсначът в ръката му хищно проблясваше, намеренията му бяха съвсем очевидни. Кроукър го простреля в коляното, но това не можеше да спре маниак като него, обладан от безумното желание да убива. Не успя дори да му затвори устата и той получи възможност да чуе ужасяващо точно описание на начина, по който беше измъчвал и убивал проститутките. Може би по тази причина го застреля в лицето. Не с един, а с два куршума… Вече не помнеше ясно онзи кратък миг, в който садистът премина в небитието. Той му се струваше далечен и чужд, като леда на Антарктида. В замяна на това обаче помнеше отлично лицето с дупка в челото и особено втренчения поглед на Мартинес. В него видя не само смъртта на едно човешко същество, но и част от собствения си живот. Това го потресе толкова дълбоко, че сърцето му сякаш спря…

След това върховно и изцяло животинско усилие да спаси живота си нещо в него се промени… Нещо се отдели от душата му и изчезна завинаги. Това усещане, а не кървавата сцена, го накара да се извърне настрана и да повърне в краката си…

Нощта след тази случка беше кошмарна. Усещането остана с него, независимо от усилията да се спаси, да се стопи и изчезне, да забрави… Скочи от леглото още на разсъмване и бързо започна да се облича. Не взе душ, не се избръсна, с празен и свит от напрежение стомах влезе в хладната и кънтяща Божия обител „Санта Мария Глориоза“, църквата на неговия квартал. От години не беше влизал там, но това беше без значение. Моментално изпита облекчение, примесено с чувство за сигурност и покой. Отпусна се на колене под високия свод с цветни витражи, на същото място, на което преди много години двамата с Мати бяха взели първото си причастие. Не желаеше да говори с никого, дори с отец Майкъл, който очевидно го позна…

Същия следобед отмени срещата си с Анджела. Не можеше да разговоря с приятелката си, също както и с отец Майкъл… Просто защото вече знаеше кой му помогна да се отърси от кошмарите, с кого беше разговарял в съня си. Със самия Господ Бог…

Кроукър се размърда. Да спиш на твърдо и неудобно място си е истинско изкуство. Ако не знаеш какво правиш, положително ще се събудиш със схванат врат и ужасно главоболие. Намести се по-удобно на скамейката и погледна през страничния прозорец. Листата на дърветата потрепваха и хвърляха уголемени от уличното осветление сенки. Бяха само силуети, тъй като стъклата на църквата бяха матирани.

След известно време отново заспа. Сънуваше, че се намира на тихо и спокойно място, изпълнено със синьо-зелена светлина. Носеше се сред нея, отпуснат на мек и удобен дюшек. Внезапно осъзнал, че всъщност лежи във вода с лицето надолу, той се сепна, сърцето му заби силно. Ръцете му бяха широко разперени, дробовете му горяха. Копнееше за глътка кислород, но знаеше, че ще се удави в мига, в който реши да си поеме дъх… В крайна сметка не се сдържа и устата му широко се разтвори…

Веднъж Каменното дърво му разказа поверието за великана, който живеел отвъд хоризонта. Пробуждайки се от дълбок сън, той отварял очи като ослепителни перли и именно те озарявали небето още преди изгрева на слънцето…

Събуди се и откри, че небето вече не е черно.