Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (3)

Глава 1

Сградата на болницата „Роял Поинсиана“ с фасада от боядисани в златисто тухли беше на дванадесет етажа и се издигаше в източния край на Юкалиптъс Стрийт. Въпреки факта, че беше на хвърлей камък от центъра на Палм Бийч с мемориалния мост „Флаглър“, пешеходната зона на „Роял Поинсиана“ и хотел „Брейкърс“, около нея беше тъмно, мрачно и не съвсем безопасно.

Отвън детелината на крайбрежната магистрала жени с безупречни фризури слизаха от блестящи ролс-ройси, свободни от всякакви грижи. Но тук хората заключваха вратите на колите си в момента, в който се настанят зад волана. Във факта, че болницата беше с лице към добре осветения крайбрежен булевард и с гръб към магистралата „Норд Дикси“ и Бродуей отвъд нея, проличаваше някаква мрачна символика. Този квартал, застроен със стари панелни блокове и ярко осветени перални на самообслужване, даваше подслон на чернокожото население на Палм Бийч, което напоследък застрашително се разрастваше. От доста време насам собствениците на хотели по крайбрежната ивица предупреждаваха гостите си да избягват североизточните части на града.

Всичко това очевидно не се отнасяше за Мати, която спокойно слезе от своя черен лексус, прекоси асфалтирания паркинг и заизкачва стъпалата към входа на болницата. В ледения въздух се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти. Човек от охраната им показа къде да се регистрират и да получат временни пропуски.

Мати се обърна да погледне Кроукър. Изглеждаше уморена, сякаш цяла нощ беше крачила напред-назад в очакване на утрото. Беше направила опит да прикрие тъмните кръгове под очите си, но когато свали слънчевите очила „Дона Каран“, ясно се видя, че не е успяла.

Изкачиха се на шестия етаж и се насочиха към вратата в дъното на дългия коридор, на която имаше табелка „Хемодиализа“. Озоваха се в помещение, което спокойно можеше да се нарече чакалня за ада. Покрай стените се бяха наредили на опашка стари и много болни хора, съсухрени като ланска трева. Някои от тях се подпираха на бастуни и патерици, други бяха в инвалидни колички. Сестра в бяла престилка инспектираше опашката. Приличаше на портиер в дискотека, който преценява кого да пусне вътре и кого да прогони. Вонеше на лекарства и старост. Разнасяха се тихи стонове, пъшкане и нетърпеливо сумтене. Кроукър изведнъж изпита чувството, че се е озовал край поилките на африканско пасбище…

— Това са диабетици, които чакат диализа — прошепна Мати.

На вратата в дъното имаше табела с надпис СХД — спешна хемодиализа. Помещението се оказа просторно, разделено на многобройни, предизвикващи клаустрофобия боксове, подредени в кръг около нещо като лаборатория, в която действаха сестрите. Край леглата на пациентите бяха натрупани кашони, стойки за кръвопреливане, монитори и друго медицинско оборудване, тук-там се виждаха и апарати за хемодиализа.

От осемте болни в отделението само Рейчъл беше млада. Останалите явно бяха подбрани от опашката, която се виеше навън.

Кроукър предпазливо пристъпи към леглото на момичето, сякаш се страхуваше да не го събуди. Но Рейчъл отдавна беше отвъд фазата, при която някой би могъл да я обезпокои. Според информацията на майка й тя е била приета в болницата в състояние на кома и това състояние продължаваше. Лицето й беше страшно бледо — сякаш в нея не бе останала дори капчица кръв. Под тънката, полупрозрачна кожа на слепоочията леко пулсираха синкави венички. Гъстата й коса беше разпиляна по възглавницата, миниатюрната златна халка на носа й беше отместена встрани от пластмасов маркуч. Кроукър направи опит да си я спомни като малко момиченце — такава, каквато я беше държал в ръце по време на кръщенето. Не успя. Пред очите му продължаваше да лежи едно петнадесетгодишно девойче, красиво и нежно. Сърцето му се сви, защото върху лицето на това девойче вече се беше появила маската на смъртта…

От тялото й стърчаха тръбички и катетри, мониторите до леглото следяха пулса и кръвното налягане, системата вкарваше във вените й точно премерено количество физиологичен разтвор. Светлокафяв, висок около метър и половина апарат за електронна хемодиализа, прилежно мъркаше до леглото и пречистваше кръвта на момичето, поел функциите на безнадеждно увредените й бъбреци.

В крайна сметка не издържа, извърна се към Мати и съкрушено попита:

— Какво става тук? Какво, по дяволите, й се е случило?

Сестра му не отговори, очите й се бяха заковали върху апарата за хемодиализа, който излъчваше някакво особено присъствие — като на вярно куче, отказващо да се раздели с господаря си…

— Казано с най-прости думи, момичето страда от невротоксичен блокаж^[1], получен вследствие натравяне от свръхдоза кокаин и амфетамини — прозвуча един спокоен женски глас зад тях.

Той се обърна и видя лекарка на около тридесет години с приятно лице и фигура на атлетка. Червеникавата й коса беше пристегната на тила, в чертите й се долавяше нещо котешко.

Тя протегна ръка и Кроукър механично я пое.

— Аз съм доктор Марш. Джени Марш… — На устните й се появи лека усмивка: — А вие сте?

— Лю Кроукър. На Мати…

— О, братчето най-сетне се е намерило — прекъсна го лекарката. — След всичко, което зная за вас от госпожа Дюк, наистина се радвам, че е успяла да ви открие. Извинете за момент… — Извърна се към Мати и каза: — Госпожо Дюк, бихме искали да вземем нови проби от кръвта и урината, ако не възразявате…

Тя мълчаливо кимна и доктор Марш направи знак на една от лаборантките.

— Докторе, бих желал да получа повече сведения за състоянието на племенницата си — каза Кроукър, изчакал лаборантката да забие спринцовката си във вената на Рейчъл.

В бокса имаше прекалено много хора и стана задушно.

— Защо не продължим този разговор навън? — предложи тя и се насочи към централната зала.

Той я последва, но Мати остана край леглото.

— Сестра ми…

— Лично аз съм доволна, че сте тук — каза доктор Марш. — Госпожа Дюк трудно приема това, което се е случило с Рейчъл. Напълно разбираемо, естествено… Между другото, тя сподели с мен, че вие сте бивш полицай. Вярно ли е?

Кроукър кимна.

— В такъв случай сигурно имате опит с непълнолетни наркомани…

— Дори прекалено голям.

Джени Марш кимна и му направи знак да я последва. Напуснаха отделението за хемодиализа и спряха пред една врата с матирано стъкло. На табелката пишеше:

ОБЩИНА ПАЛМ БИЙЧ. КАБИНЕТ ЗА ТЕЖКИ НАРКОМАНИИ. ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.

Озоваха се в една от двете лаборатории без прозорци. Обзавеждането се състоеше от високи маси с цинкови плотове, върху които бяха натрупани спиртни горелки, центрофуги, автоклави и микроскопи. На прикрепените за стените дървени рафтове проблясваха стройните редици на колби и епруветки, стъклени плочки за проби, пипетки и пластмасови тръбички, акуратно етикетирани шишенца с химикали. В ъгъла се виждаше внушителната грамада на електронен микроскоп. Кроукър се почувства зле. Всичко това му напомняше за болничните морги, където често му се беше налагало да присъства на идентификация на трупове от страна на роднини и близки…

Край една от стените бяха подредени стоманени шкафчета, в ъгъла бръмчеше стар хладилник. На малка масичка до него имаше кафе машина и купчина картонени чашки.

— В момента правим едно широкомащабно изследване на злоупотребата с наркотици в града — обади се Джени Марш. — То се финансира от общината, но участва и болницата. По тази причина се съгласих да стана негов ръководител.

— Не носите ли прекалено много дини под една мишница, докторе? — попита я.

Тя се усмихна и лицето й изведнъж изгуби част от служебната хладина.

— Да, така е. Но това проучване е важно. Честно казано, предпочитам да участвам в него, вместо да си отспивам…

В помещението влезе лаборантката, която беше взела кръвна проба на Рейчъл. В ръката й имаше епруветка с тъмна течност, вероятно същата тази проба. Жената прекоси стаята и влезе в другата лаборатория. Тук също имаха доста работа, но все пак беше далеч по-спокойно от отделението.

— Щом поставихме на Рейчъл диагноза свръхдоза наркотични вещества, започнахме периодично изследване на кръвта и урината й, два пъти дневно. Това е от огромна полза за изследването ни… Мога да ви обещая, че количеството взета кръв изобщо няма да й се отрази…

— Мати прие ли това?

— Като й разяснихме целта на програмата, тя се съгласи — кимна доктор Марш.

— Тогава и аз нямам нищо против.

— Добре, да караме поред — Джени Марш се насочи към масичката с кафе машината. — Рейчъл постъпила в спешното отделение с типични симптоми на наркотично отравяне.

— Какви по-точно? — попита Кроукър. — Била ли е превъзбудена и объркана, имала ли е халюцинации?

Доктор Марш напълни две картонени чаши с кафе и кимна:

— Да, плюс припадъци със силно повръщане. Според дежурния лекар е била в шок… — Извърна се да го погледне и попита: — Сметана, захар?

— Предпочитам го чисто.

Тя му подаде чашата, а в своята сипа четири пакетчета захар.

— Дежурният лекар, доктор Найджъл, направил безуспешен опит да върне Рейчъл в съзнание, след което изпратил една от сестрите да попита майка й (именно тя я докарала), дали има представа какви могат да бъдат поетите наркотици… Страхувам се, че точно тогава госпожа Дюк превъртяла…

— Превъртяла ли? — попита Кроукър и остави чашата си на масата. — Какво искате да кажете?

Доктор Марш се облегна на един от столовете.

— Изпаднала в истерия, поискала да вземе дъщеря си веднага, заплашила да ни съди за небрежност, крещяла, че дъщеря й никога не се е докосвала до наркотици, нарекла ни банда невежи негодници и разни други неща…

— Но не е била права, така ли?

— Точно така — кимна тя. — На крехката възраст петнадесет години вашата племенница се оказа закоравяла наркоманка…

— Колко закоравяла? Боцкала ли се е?

— Това е добрата новина. Но за съжаление единствената… — Доктор Марш отпи глътка кафе и продължи: — Не открихме следи от убождания. Рейчъл се е друсала с кокаин, амфетамини и трева. Кръвната проба напълно потвърди това… — От устата й се откъсна въздишка: — Според доклада на доктор Найджъл бъбреците й отказали да функционират. В спешното отделение обикновено търсят данни за бактериален ендокардит^[2] — инфекция, която най-често се среща при наркоманите, използващи спринцовки…

— Да, зная — кимна Кроукър. — Инфекция на сърдечните клапи, от която се получават съсиреци… Те могат да попаднат в мозъка или в бъбреците… — Остави кафето си на масата, тъй като усети, че получава киселини. Това може би се дължеше не на кафето, а на темата на разговора. Защото ставаше въпрос за неговата племенница, а не за някой непознат наркоман, прибран от улицата. — Но Рейчъл не е имала бактериален ендокардит, нали?

— Не.

Доктор Марш стана, отвори хладилника и започна да изследва съдържанието му. След малко извади отворена кофичка кисело мляко, опита го с пръст и попита:

— Искате ли нещо?

— Искам — рече той. — Един милион долара в брой и способността да прескачам небостъргачи… — Забеляза озадаченото й изражение и с лека усмивка добави: — Но не искам нищо от вътрешността на този хладилник…

— Правилно — отвърна на усмивката му тя. — Трябва да сте доктор, който в продължение на тридесет и няколко часа не е хапвал нищичко, за да се осмелите да опитате този буламач… — Затръшна вратичката и вече сериозно добави: — Направихме изследване с ултразвук, но не открихме наличие на поликистозни бъбреци — най-често срещаното заболяване у млади хора, което обикновено се оказва наследствено…

Хапна още малко кисело мляко — вече с помощта на пластмасова лъжичка, после продължи:

— Но ултразвукът откри нещо интересно… На този етап бях повикана и аз. Установих опасно ниско кръвно налягане и липса на кислород в бъбрека.

— Невротоксия^[3].

— Браво, точно така.

— Казахте бъбрека, в единствено число…

Доктор Марш ядеше киселото мляко с наслада, сякаш беше най-вкусното нещо на света.

— Точно това е аномалията, която открихме с помощта на ултразвука — поясни след кратка пауза тя. — По рождение племенницата ви е само с един функциониращ бъбрек. Другият е закърнял и напълно недоразвит.

— Потърсихте ли личния й картон?

— Да. Поставих Рейчъл на хемодиализа и помолих госпожа Дюк да ме свърже със семейния им лекар. Казва се Роналд Стански и живее в Западен Палм Бийч… Прояви искрена загриженост… — Показалецът й ловко обиколи вътрешността на кофичката, обирайки остатъците от млякото. — Но доктор Стански не знаеше нищо за бъбреците на Рейчъл. В това няма нищо странно, тъй като момичето не е имало урологични проблеми, които да предизвикат по-подробно изследване…

— Не е имала, така ли?

— Не.

Кроукър замълча и мислено започна да подрежда хода на събитията. Бавно и търпеливо, стъпка по стъпка… Това му помогна да се успокои, да овладее чувствата си, които заплашваха трезвата му преценка. В момент като този емоциите няма да помогнат на никого, най-малкото пък на Рейчъл…

От другата стая долетя остър телефонен звън.

— Искам да зная какво мога да сторя — промълви той. — От вас разбрах, че състоянието й е много тежко и аз… — Пред очите му се появи безпомощната Рейчъл, прикована към болничното легло на няколко крачки оттук. Изпита непоносима болка. — Господи Исусе, тъкмо я открих, а сега…

— Отпуснете се, овладейте се — меко промълви доктор Марш. Той едва сега забеляза, че очите й се променят от светлината. Преди малко бяха зелени, а сега — светлокафяви. — Зная какво е… Трябва да се справите с много силни чувства… — Една лаборантка надникна през вратата и каза, че я търсят по телефона. Доктор Марш й направи знак да почака, после се обърна към Кроукър: — Искам да съм сигурна, че ще ме изслушате трезво и внимателно…

— Добре съм, не се безпокойте — отвърна той. — Просто ми е мъчно, защото животът й едва започва… Не мога да си представя, че ще трябва да го прекара с помощта на хемодиализа…

— Де да беше така…

Усети как му се завива свят.

— Какво искате да кажете? — попита с внезапно пресъхнало гърло.

Джени Марш се приведе напред и отчетливо отговори:

— Бъбрекът трябва да се подмени, при това веднага!

В стомаха му набъбна ледено езеро.

— Защо?

— В повечето случаи хемодиализата помага, но при Рейчъл има усложнения.

Лицето на лекарката стана мрачно и решително, а той бе пронизан от ужасното подозрение, че навлизат в същността на този кошмарен разговор.

— Какви са те?

— Развила е сепсис. Остра инфекция.

— От катетъра?

— В тази болница това е изключено, още по-малко в моето отделение! — отсече доктор Марш. — При първия припадък е паднала и се е наранила. Подозирам, че именно тази рана е причина за сепсиса. В спешното съвсем правилно са обърнали внимание първо на бъбречния блокаж, а раната са обработили по-късно. — Празната кофичка от кисело мляко беше отместена встрани. — Това е причината, поради която исках да разговаряме насаме, без присъствието на сестра ви. През следващите дни и седмици госпожа Дюк ще има нужда от хладния ви разум. На няколко пъти се опитах да й обясня истинското състояние на Рейчъл, но тя просто не искаше да слуша…

— Тогава го обяснете на мен — рече Кроукър и неволно потръпна.

Жената въздъхна и започна:

— Апаратът за хемодиализа действително пречиства кръвта й, замествайки бъбрека. И това би било добре, стига да успеем да я стабилизираме. В момента обаче Рейчъл е далеч от всякаква стабилизация. В допълнение имаме трудности в овладяването на сепсиса. Той буквално изяжда последните остатъци от съпротивителните й сили…

— Заключението? — втренчи се в нея Кроукър.

Джени Марш не беше от хората, които се плашат от казаната в очите истина.

— Без незабавна бъбречна трансплантация Рейчъл ще умре! — отсече тя.

— Незабавна? — дрезгаво повтори той, усещайки как ледът в стомаха му плъзва нагоре, към сърцето. — Какво означава това? Дни, седмици?

— Въпрос на медицинска интерпретация — сви рамене лекарката. — Като специалист в тази област мога твърдо да заявя: две седмици, максимум три. Но не повече. — Изрече думите с ясен и твърд глас, без да отмества очи от неговите.

Това му хареса.

— Кажете ми, докторе, каква оценка си давате като специалист? — изненадващо попита той.

— Аз съм най-добрата! — твърдо отвърна Джени Марш. Каза го спокойно и уверено, без колебание, без дори сянка от самохвалство. — Въпреки това предложих на сестра ви, ако желае, да потърси мнението и на други специалисти. Тя ме послуша. Диагнозата ми беше потвърдена от двама известни уролози, прогнозата ми — също. Ако искате, можете да поговорите и с тях, но положението няма да се промени: Рейчъл трябва да получи нов бъбрек.

— Вие ли ще извършите трансплантацията?

— Положително — кимна тя.

— Много добре, значи трябва да намерим бъбрек.

— Да — въздъхна лекарката. — Идеалният вариант е да се вземе орган от брат или сестра, но за съжаление Рейчъл е единствено дете в семейството. Госпожа Дюк не става, вече я изследвах…

— Ще изследвате и мен, разбира се.

— Добре — кимна Джени Марш, — но трябва да ви предупредя, че нямате големи шансове. Органите на сестра ви показаха несъвместимост, по всяка вероятност същото ще бъде и с вас…

— Добре, да речем, че моите бъбреци не стават. Какви са алтернативите?

— Всеки годен за трансплантация бъбрек се описва и класифицира, а данните се вкарват в компютъра на НЦТО, който се намира в Ричмънд. Това съкращение означава Национален център за трансплантация на органи, там имат информация за всичко. Набират се донори от цялата страна, но те винаги не достигат, тъй като болните непрекъснато се увеличават. Ако някой има вина за това положение, това сме всички ние. Хората просто не обичат да стават донори. Истинска трагедия! Ще ви дам един съвсем пресен пример: миналата година само на територията на общината Палм Бийч са починали 35 000 души. Ако тези хора бяха приели да станат донори, Рейчъл и всички останали в нейното положение, пръснати из целите Съединени щати, не биха имали никакви проблеми!

— Но ние имаме — въздъхна Кроукър.

— Да, за съжаление. При това проблем, който е почти неразрешим. 36 000 пациенти на територията на САЩ са в списъка на чакащите за бъбречна трансплантация. Това принуждава болниците да правят подбор. Рейчъл е млада и това е един плюс за нея. Но тя е регистрирана наркоманка, което означава доста сериозен минус. Ако трябва да говорим за реални срокове, можем да разчитаме на бъбрек от НЦТО след шестнадесет до двадесет и четири месеца…

Той се олюля, сякаш получил удар в слънчевия сплит, и простена:

— Господи Исусе, това не може да е истина! Просто не може!

— За съжаление е истина — мрачно отвърна Джени Марш. — Но при бъбреците все пак имаме късмет… Те са единственият по-главен човешки орган, който може да се запази жив извън тялото. Просто е необходимо да го охладим до 32 градуса по Целзий, а след това да го напълним с разтвора на Белцер, използвайки специален апарат. Можете и да не повярвате, но този разтвор представлява обикновено картофено нишесте. Едно от най-големите открития в областта на медицината напоследък… Действа дори при клинична смърт. В корема се вкарва силно охладен разтвор на Белцер и това гарантира запазване на бъбреците в продължение на 72 часа.

— Но в случая с Рейчъл това велико откритие не ни върши работа — въздъхна Кроукър, стараейки се да скрие разочарованието си.

— Освен ако не пуснете в ход онази част от връзките си, за която аз нищо не зная — подхвърли лекарката.

Той напрегнато се приведе напред:

— А вие, докторе? Не можете ли вие да използвате връзките си?

Тя замълча, в очите й се мярна нещо като съжаление.

— Това не е градският съвет, никой не може да използва връзките си, за да получи бъбрек… Освен ако не направите дарение от сто милиона долара за научноизследователска дейност в тази област, като пак трябва да разчитате на късмета си… Както вече ви казах, всеки бъбрек е регистриран. В случай, че някой лекар в САЩ бъде хванат да трансплантира нерегистриран орган на свой пациент, той ще загуби не само правото да практикува, но и свободата си. Подобен акт попада под ударите на закона.

Биомеханичната ръка на Кроукър се сви в могъщ юмрук.

— Все пак трябва да има начин! — изръмжа той.

Очите на Джени Марш се спряха на протезата с любопитство и респект.

— Начинът е да откриете донор доброволец, чиято кръв обаче трябва да е еднаква с групата на Рейчъл, освен това едни особени съставки в нея ЧЛА — или човешки лимфни антигени, трябва да бъдат идентични с тези на момичето.

— Мати каза ли ви, че съм бил детектив в градската полиция на Ню Йорк? — внезапно попита той.

— Да.

— Ще намеря донор за Рейчъл! — Забеляза изражението й и попита: — Какви са шансовете ми?

— От опит зная, че малцина са онези, които биха приели да се разделят с бъбрека си. Говорим за бъбрек в сравнително добро състояние. Но дори да откриете такъв човек, неговата кръвна група трябва да е същата като на Рейчъл, освен това поне три до шест от онези ЧЛА, за които ви споменах, трябва да бъдат съвместими с биохимията на нейния организъм…

— Господи! — извика Кроукър. — Това означава, че имам повече шансове да спечеля джакпота на щатската лотария във Флорида!

Тя съчувствено го погледна и поклати глава:

— Все пак по-добре е да имаме някакъв шанс, господин Кроукър… По-добре, отколкото да нямаме никакъв.

 

 

Що се отнася до шанса, денят на Соня Вилалобос премина наистина зле. Още със ставането си от леглото откри, че няма ток. Дойде за малко — колкото да вземе един душ, после лампите примигнаха и отново угаснаха. Тя оправи леглото си на светлината на настъпващото утро, акуратно приглади ръбовете на кувертюрата, след което с въздишка измъкна един малък сешоар, който работеше на батерии. Гримът си нанесе в колата, на отворена врата. Иначе слънчевите лъчи, пречупени през оцветените стъкла, положително щяха да й изиграят лоша шега по отношение на цветовете.

На прага на съседната къща се появи госпожа Лайес и Соня се наведе навън да й се оплаче от липсата на ток. Естрела Лайес беше нейна сънародничка, живяла някога в планинските области на Парагвай. Тя пристъпи към колата и й подаде съдинка с готвено, акуратно увита в алуминиево фолио.

— За Нестор — рече, после се наведе и топло я разцелува по двете бузи. Откакто единствената й дъщеря беше заминала, тя се грижеше за Соня като за собствено дете. — По-добре ли е той?

— За съжаление не — отвърна й и прибра сешоара в жабката на колата.

— Трябва да ми го доведеш на гости.

Соня се усмихна и потупа ръката на възрастната жена.

— Бих го сторила, но той вече не може да излиза…

— Горкичкият! Значи аз ще дойда да го видя…

— Заповядай. Но това едва ли ще му помогне. Нестор умира.

Пътят от жилището в Ел Портал до работното си място изминаваше точно за дванадесет минути. Но три пъти в седмицата тя минаваше по заобиколен път, по Второ Авеню на североизток. Нестор беше професионален танцьор, младеж с прекрасно гъвкаво тяло. Танцуваше фантастично, с неземно изящество, затова беше още по-жалко, че умира от СПИН. Соня редовно му носеше домашно приготвена храна, а когато беше прекалено заета, купуваше лакомства от тайландския ресторант на ъгъла. Храна… Той не си падаше кой знае колко по задушеното на Естрела, но тя благоразумно спестяваше този факт на възрастната жена.

Завари го проснат в леглото, вперил поглед в тавана. Завивките бяха в ужасно състояние, трябваха й четиридесет минути, за да ги оправи. Той беше изпаднал в едно от мрачните си настроения и мълчеше. А за да го разсее, тя започна да му рецитира стихове от Ръдиард Киплинг. Беше му ги чела толкова пъти, че отдавна ги знаеше наизуст. Нестор обичаше точната и ясна мисъл на Киплинг, сърцето му с готовност откликваше на преклонението на поета пред тайнството на непознатото.

При мисълта да го остави сам й стана мъчно, но едва ли би могла да направи още нещо за него, а на всичкото отгоре закъсняваше и за работа.

Фирмата „Лорд Константин — внос на луксозни стоки“ се помещаваше в двуетажна сграда с бледолилава мазилка и кокетно дворче, намираща се на Четиридесета улица в източната част на Маями. Соня беше един от тримата съдружници и отговаряше за контактите с латиноамерикански износители на антики, луксозни мебели и аксесоари, които носеха над три четвърти от приходите на фирмата. Трябваше да проведе няколко много спешни международни разговора и времето й беше толкова малко, че не успя да запознае секретарката си с програмата за следобед. А тя, както винаги, включваше няколко демонстрации на модерно обзавеждане, предназначени за специалисти по вътрешен дизайн и богати клиенти.

В дванадесет и половина червата й вече куркаха от глад.

Секретарката й отвори вратата и съобщи:

— Извинявай, но на телефона е човек от щатската електрическа компания. Имала ли си някакви проблеми с тока?

Соня кимна. Продължаваше да се колебае дали да покаже на Елън Райт — първата й клиентка следобед, една антична фигура, по-скоро глава, която датираше от епохата преди Колумб.

— Сутринта — промърмори.

— Те настояват да проверят инсталацията в жилището ти.

— Добре, определи им среща за…

— Настояват това да стане веднага. — Върху обсипаното с лунички лице на Карол се появи съчувствено изражение. — Нещо се е объркало със захранването, имало опасност за газопроводите. Случаят бил спешен…

Соня сподавено изруга и въздъхна. Край на срещите, следобедът щеше да бъде пропилян.

— Добре, кажи им, че тръгвам. Карол, моля те да отмениш срещата ми с госпожа Райт и хвърли едно око на календара… Ще ти позвъня в момента, в който разбера колко време ще се забавя. Да се надяваме, че няма да отлагаме и други срещи…

По обратния път заваля. Не беше просто дъжд, а един от типичните за Южна Флорида порои. От сиво-черните облаци се лееше огромно количество вода, въздухът натежа от миризмата на тропически растения. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръмотевичен тътен. Колите пред нея хвърляха неколкометрови пръски.

Изведнъж откри, че мисли за Лю Кроукър, а не за работата си. Много искаше да му се обади. Обеща си да направи това в първата свободна минута. Хареса този мъж, при това много. Откритието я изненада, тъй като почти не го познаваше, освен това беше доста плаха и трудно се сближаваше с мъжете. На всичкото отгоре той беше англосаксонец. Е, доста по-различен от останалите — дружеше с латиноамериканци, познаваше културата им. Но най-много я привличаше поведението му — никакво перчене, никакви мъжкарски пози. В къщата й все още нямаше ток, но откъм Естрела долиташе звукът на включен телевизор. Това я озадачи. Господин Лайес беше пенсиониран по болест електротехник на компанията „Садърн Бел“. Преди години беше паднал от някакъв електрически стълб и се беше парализирал. Оттогава насам си стоеше у дома и по цял ден гледаше програмите на ЕСПН.

Забрави да вземе чадъра от колата и докато притича от мястото за паркиране до входа на къщата, стана вир-вода. Ключалката на задната врата беше повредена, от доста време се канеше да повика майстор, но все отлагаше. Къщата й беше спретната, боядисана съвсем наскоро. Бяла едноетажна постройка с плочи на покрива и фасада от дялан камък — такива фасади са правили някъде през петдесетте… Дограмата беше оцветена в небесносиньо — един много подходящ цвят за Ел Портал… Соня изтича покрай каменните морски кончета, които придържаха неработещ фонтан. До тях имаше подгизнало лимоново дръвче и разкошен жасминов храст, и двете превити под напора на вятъра и дъжда. Изкачи стълбичките към покритата веранда, спря се и се огледа. Къде, по дяволите, бяха хората от електрическата компания? Май пак вдигаха пара до Бога, а после никакви ги няма! Реши да ги изчака вътре.

Стените бяха боядисани в топли тропически цветове, помръкнали от лошото време. Дъждът барабанеше по стъклата на прозорците. Блесна светкавица, небето отново се раздра от оглушителен тътен.

Прекоси дневната и се насочи към малката кухня. По навик отвори вратата на хладилника, но вътре нямаше нищо.

Прехвърли се в спалнята и включи транзистора до леглото, който работеше на батерии. Глория Естефан пееше някаква песен на испански, последва я приятна мелодия в афро-кубински стил, изпълнявана от Мохито, Соня направи няколко стъпки меренга и се отправи към банята. Тук осветлението идваше само от една пластмасова капандура в тавана, станала матова от пороя.

Погледна се в огледалото, после изведнъж се стресна. Какво беше това? Стори й се, че нещо помръдна зад гърба й. Обърна се, но не забеляза нищо. Реши, че сигурно е била сянката на някоя кола, преминаваща по улицата.

Музиката в спалнята спря. Мъжки глас обяви, че в събота в Саут Бийч ще има голям купон в южноамерикански стил. „Дали Кроукър ще дойде на подобно място с мен? — запита се Соня. — Би било чудесно.“ Представи си как танцуват и й стана приятно. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се искаше да го види. Беше изключително секси. Спомни си онази вечер в „Бара на акулите“, миговете преди внезапната поява на нещастната му сестра. Усети тялото му, прилепено до нейното, плавните му движения в ритъма на танца. Изведнъж й стана топло.

После отново се сепна. Този път беше сигурна: някой се движеше зад гърба й. В спалнята, или още по-нататък — отвъд отворената врата на дневната.

В продължение на няколко дълги минути остана напълно неподвижна. Само очите й шареха от единия край на огледалото до другия, изследвайки внимателно това, което се отразяваше в него. Не искаше да се обръща, не искаше да покаже, че е забелязала каквото и да било. Беше разтревожена, но не и уплашена. Преди около година имаше един приятел, който беше истински параноик на тема улично насилие. От него беше усвоила няколко хватки за самозащита, след което вече не се страхуваше да шофира сама по тъмно, а дори и да отскочи в три часа сутринта за мляко или захар до близкия денонощен магазин от веригата „Седем-единадесет“. Изобщо не се притесняваше от нощните птици, които се навъртаха там.

Но сега беше различно. Намираше се в дома си.

Дали в дневната се спотайва някой?

Обърна се и с пресилено спокойствие се насочи към спалнята. Закова се на място и в продължение на една безкрайно дълга секунда оглеждаше полутъмното помещение. „Хей, има ли някой тук?“ Не зададе въпроса на глас, само си го помисли. Неволна тръпка пробяга по тялото й. Мъжки глас четеше новините на забързан испански. Бяха все лоши.

Очите й се спряха на поставката с телефона до леглото. Смелостта я напусна и тя се отпусна на матрака. В същото време очите й пробягаха по онази част от дневната, която се виждаше през отворената врата. Това, което видя, накара сърцето й да замре. В средата на нишата с масата за хранене блестеше локва дъждовна вода. А тя отлично помнеше, че не беше се приближавала до тази ниша. Логичният извод беше само един: зад стената се криеше човек…

Дали не е техникът от електроснабдяването? Но защо ще се спотайва?

Напрежението стана непоносимо. Соня се извъртя и посегна към телефона. В устата й се появи металният вкус на страха, единствената й мисъл беше час по-скоро да набере 911. Усети движението на въздуха в момента, в който вдигна слушалката. Нещо тъмно и огромно се стовари върху леглото и върху нея.

Усети как литва във въздуха и нададе пронизителен вик. Слушалката подскочи върху матрака и изчезна. Соня падна по гръб на пода, отгоре й се стовари огромно и тежко тяло. Сякаш беше някаква ужасна горила, тежка поне триста килограма… В следващия миг към лицето й се притисна нещо, което излъчваше позната миризма. Възглавницата й. Някой се опитваше да я удуши.

Отвори уста да изкрещи, но меката памучна калъфка я запълни. Челюстите й се разтвориха под страхотния натиск, започна да се задушава. В помътеното й съзнание блесна странна светлина, долитаща сякаш от дълъг римски свещник. Започна да блъска с ръце и да рита с крака. Но вече беше късно.

Задави се от въздуха, който беше останал в дробовете й. Но все още отказваше да се предаде. Заби нокти в ръцете на нападателя. Той смени хватката, приковавайки разтворените й ръце към пода.

До слуха й достигна съскащ глас:

— Cuidado! Внимавай! По тялото й не трябва да има никакви следи!

Този испански диалект й беше ужасно познат. Гласът също. Къде ги беше чувала? Отговорът дойде почти веднага: дядото на Бени! Този особен мъж със заплашителна външност понякога говореше именно така… Странно, но съзнанието й се пребори с непосредствената опасност и пред очите й изплува дядото на Бени — висок човек с приведени рамене, рунтави вежди и снежнобели мустаци. Захапал ароматична, ръчно навита пура, той сякаш плуваше във въздуха. Приведен над нея, шепнеше в ухото й и очевидно искаше да й съобщи нещо важно. Тя обаче не го чуваше и нададе отчаян вик.

Животът я напускаше с всеки удар на сърцето. Направи опит да диша през възглавницата, но нищо не се получи. Дробовете й пламнаха, започна да й се гади. В устата й бликна гъст и кисел стомашен сок, който се върна обратно, попадайки в дихателната тръба.

Дядото на Бени изчезна. Внезапно Соня се озова на дансинга в „Бара на акулите“, танцувайки меренга в прегръдката на Лю Кроукър. Чувствените ритми пронизваха тялото й. Тя вдигна глава и го погледна в очите, по бузите й потекоха радостни сълзи.

— Искам те! — прошепна, после умря.