Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (14)

Глава 4

Мантата се плъзгаше в зелената вода спокойно и тържествено, като слънцепоклонник. Огромна и някак нереална, тя засмукваше планктон като някаква извънземна прахосмукачка. Гледана отгоре, беше абсолютно черна. Дългите перки бяха протегнати напред, опашката й се движеше с резки, камшични движения.

Облечени в леководолазни костюми, Кроукър и Раф Рубине я следваха отдалеч, описвайки широки кръгове. Издигаха се към повърхността и падаха надолу, сякаш се носеха на въздушни възглавници, но на практика бяха подети от същото течение, което носеше и рибата.

На испански manto означава покривало, точно на това приличаше и огромният звяр. Грубата му кожа бе обсипана със ситни златисти точици, леко потрепващи от движенията на могъщите плавници. Но когато Кроукър се спускаше по-надълбоко, можеше да види белия корем, ослепителен като лед, попаднал под лъчите на утринното слънце. Бени и Махур бяха точно като него, дълбоко скрити под черно manto…

Раф докосна рамото му, почука часовника си и посочи нагоре. Харпунът, закачен за китката му с помощта на къса найлонова връв, се разклати във водата като предупредителен пръст. Време бе да приключват. Кроукър кимна, раздвижи плавниците си и пое към повърхността.

Над главата им висеше огромната черна сянка на катамарана. Извърна се да погледне мантата за последен път, в сърцето му се появи копнеж да остане завинаги при нея, в безмълвния тайнствен свят, който лежеше под дебелите пластове чиста зеленикава вода. Да забрави грижите си, да се освободи от тежката отговорност, която го притискаше като оловна броня…

Главата му изскочи на повърхността, слънчевите зайчета по водата почти го заслепиха. Заплува с мощни тласъци към катамарана, следван от Раф. Там ги чакаше моряк, който ги освободи от бутилките кислород, коланите с тежести, плавниците и харпуните.

Качиха се на борда по въжена стълба, станала плъзгава от солта и водораслите. Беше много приятно да стъпват с боси крака по излъсканите и затоплени от слънцето дъски на палубата. Кроукър наистина се почувства освежен от гмуркането, както му беше обещал Раф.

Свалиха маските и неопреновите костюми и останаха по бански. Раф огледа моравите петна по тялото му и зацъка с език като квачка.

— Исусе, май наистина имаш нужда от продължителна ваканция! — промърмори и му хвърли една голяма мека хавлия.

— От това по-голяма ваканция здраве му кажи — отвърна той и закачливо го смушка в ребрата.

Лодката на Раф Рубине беше красив двайсетметров катамаран. Корпусът беше от фиброкарбон, лекият и изключително здрав материал, от който беше изработена и яхтата на Денис Конър, наскоро спечелила най-голямата регата в света „Копа Америка“. Беше едномачтова, кабината, или по-скоро къщата й, беше монтирана на алуминиеви греди между двата огромни понтона. Рубката за управление беше изработена от епоксидни материали, боядисана в бяло на златни ивици, като цялата лодка. Зад кабината беше опъната здрава найлонова мрежа, по която четиричленният екипаж можеше да преминава от единия понтон на другия. Витлата бяха скрити в специални легла зад понтоните, на около метър под водата. Бяха две, тъй като яхтата беше оборудвана с два бензинови мотора „Шеви“ от по 500 конски сили — такива обикновено можеха да се видят под капаците на състезателните коли. Раф ги ползваше при специални случаи — обикновено при пълно безветрие, или пък когато се налагаше да избяга от приближаващ се ураган. Двойното кормило даваше и още едно предимство — катамаранът беше изключително маневрен. С две думи, това беше плавателен съд, в който човек би е чувствал удобно дори ако се наложи да прекоси океана и да стигне чак в Нюпорт, Ирландия.

Под навеса в задната част имаше сгъваема масичка, застина с покривка на бели и сини квадратчета. Тя напомняше уюта на домашна кухня, единственото, което я отличаваше, бяха специалните странични джобове с оловни тежести срещу вятъра. Кроукър забеляза, че крачетата на масичката потъваха в специални отвори на палубата, така тя оставаше стабилна дори и при силно вълнение. Настаниха се на удобните платнени столове, на гърба на които бяха изрисувани златни котви, и се заловиха със закуската: пресни кралски скариди, салата „Цезар“ и топли чеснови хлебчета. В големия охладител до масичката имаше бутилки бира и шампанско, но той предпочете кутийка сода.

Известно време се храниха мълчаливо, после Кроукър вдигна глава:

— Вие с Бени кога сложихте край на общия си бизнес?

Въпросът беше деликатен и той не се изненада от отговора на Раф:

— Предпочитам да не говорим за Бени…

— За мен това е важно — настоя Кроукър.

Раф му хвърли продължителен поглед, устата му механично предъвкваше салатата.

— Детективът винаги си е детектив, а? — промърмори, после кимна: — Добре де, питай…

— Той се ядоса, че не искаш отново да се кандидатираш за кмет, така ли?

— Ядоса е меко казано, compadre — изръмжа Раф. — Направо побесня! Имаше големи планове, вероятно по тази причина предложи да финансира изцяло предизборната ми кампания… — Раменете му леко се повдигнаха: — Може би е мечтал да превърне Маями в спасителен рай за клиентите си, може би е имал нещо друго предвид, още по-голямо… Бени винаги си е падал по грандиозните проекти. За мен това беше без значение, тъй като веднага го отрязах. Нещата бяха ясни — край с политиката. Той очевидно не можа да преглътне решението ми…

— Има и още нещо — настоятелно го погледна Кроукър. — Ти сам ми каза, че не харесваш компанията на Бени…

— В общи линии това е вярно — отвърна той и въздъхна: — Работата е там, че Бени е използвач, compadre… Той става приятел само с хора, които могат да донесат полза на господин Бенито Милагрос. При това го върши с открита арогантност, напълно освободен от морални скрупули. Това негово качество неотразимо привлича жените… А и за мъжете е любопитно да контактуват с човек, който най-безцеремонно нарушава законите…

— Искам по-конкретни неща, Раф — бутна чинията си Кроукър. — Там, където отивам довечера, те ще ми бъдат жизненонеобходими.

— Тези приказки не ми харесват, compadre — промълви високият мъж и в поведението му се появи някакво скрито напрежение. — Означават ли те, че ще имаш нещо общо с Хуан Гарсия Барбачена?

— Да! — приведе се над масата той. — Тази вечер, точно в полунощ, аз ще сложа главата си под гилотината!

Столът на Раф стъпи на четирите си крака с рязък трясък.

— Точно в полунощ Барбачена пристига в Маями!

Дълго време останаха неподвижни, втренчили се един в друг. Океанът блестеше под ярките слънчеви лъчи. Над главите им плеснаха с криле двойка корморани, насочили се към брега. Кроукър от своя страна искаше да се отправи в обратна посока. Надолу, към зеленикавите дълбини, в царството на мантата… Искаше да забрави хората и градовете, да изтрие от съзнанието си това, което му предстои… Но Рейчъл не го пускаше. Беше здраво вързан за нея, по-скоро за мониторите около болничното й легло. Те не биваше да излъчват предупредителни сигнали, още по-малко да превърнат живота й в права линия…

— Ти обеща да ми помогнеш, Раф…

— Разчитай на мен. Ще направя всичко, което поискаш, compadre. Не ме е страх от нищо.

— Дори ако се окажеш замесен в заговор за убийството на Хуан Гарсия Барбачена?

— Барбачена е закоравял престъпник — тръсна глава Раф. — Без него светът ще бъде далеч по-добро място за живеене. Ще ти помогна, макар че това ще направи Бени един много щастлив hombre…

Настъпи тишина, Кроукър чуваше как кръвта тече във вените му. Ударите на сърцето му бяха почти болезнени. Яхтата леко се поклащаше на вълните.

Известно ли ти е, че Бени работи за американското правителство? — меко попита. — Той е резидент на Барбачена отговаря за изпълнението на една особено деликатна операция в Мексико.

— Не се изненадвам да чуя подобно нещо. Той се движи в компанията на крадци, compadre…

— Меко казано — кимна Кроукър. — Но тук възниква един друг въпрос: защо Бени желае смъртта на Барбачена, след като той работи за него?

— Я ела да се пораздвижим — предложи Рубине и стана.

Насочиха се към носа. Яхтата беше вдигнала котва веднага лед като се качиха на борда. Сега се плъзгаше по вятъра, успоредно на брега. Синьо-зелената повърхност на океана малко се вълнуваше, в далечината се виждаха платноходки и рибарски гемии.

— Compadre, сигурно и ти някога си имал собствен наставник, нали? Там, при вас в Ню Йорк, май ги наричате равини…

Той кимна.

— Това е нормално — рече Раф. — Когато човек е млад и има глава на раменете си, той винаги намира своя равин, за да се поучи от мъдростта му… В това отношение аз не съм изключение, Бени също… — Ръцете му се сключиха на гърба: — С течение на времето връзките с равина стават много здрави… Знаеш какво имам предвид. Между двама ви се пораждат дълбоко интимни отношения, споделяте радости и неволи… Сега си помисли за твоя равин. Представи си, че той има дъщеря… Прекрасно създание. Силна в някои отношения, слаба в други… Загадъчна, като всички жени…

Очите му се насочиха към пенливата диря на яхтата.

— Е, добре… Тази млада жена се влюбва… Обектът на чувствата й е силен, умен, царствен… Но не е за нея. Твоят равин знае това, ти също… Но момичето е непреклонно. „Любовта е по-силна от всичко — казва то. — Аз познавам този човек, аз мога да го променя…“

Той неволно потръпна, раменете му се приведоха.

— Трагични слова… Но любовта е в състояние да бъда трагична, compadre… Verdad?

— Да — отвърна Кроукър. — Това е вярно.

— После събитията започват да следват неизбежния си ход — промърмори Раф. — Те се женят, известно време мъжът показва обич към нея, макар че понякога е изключително груб… Но надеждата й е жива. Времето минава. Той започва да я пренебрегва и да я мами. Тя стоически понася всичко. Вероятно бърка страха с надеждата… После всичко рухва. Тя научава за любовницата на съпруга си и изведнъж се променя. Обладана от някогашната си сила, жената смело се изправя срещу него. И намира смъртта си…

— Първо е пребита, а след това удушена с кабел — подхвърли Лю. Далеч преди края на поучителната история беше разбрал, че става въпрос за Хуан Гарсия и Тереза Маркеса Барбачена.

— Значи вече знаеш съдбата на Тереза — въздъхна Раф. — Сега ще научиш и останалата част от тази история… Духовният наставник на Бени се казва Хавиер Маркеса, бащата на Тереза…

Върнаха се на масата. Чиниите бяха изчезнали, на тяхно място имаше купа с парчета диня, нарязано на дълги резени манго и половинки почистена папая. В средата се издигаше сребърен кафеник, до него имаше чинийка с тънки резенчета лимон. Раф взе няколко от тях и ги изстиска над останалите плодове.

— Открих, че Бени плаща мобифона на Махур — рече Кроукър.

— Сигурен съм, че плаща и други неща — отвърна му и лапна няколко резенчета пресни плодове.

— Но, от друга страна, разполагам с доказателства, че Махур работи за близнаците Бонита — загрижено продължи Лю. — Не виждам защо Бени ще го наеме за операцията по моето привличане в заговора срещу Барбачена, след като близнаците имат бъбрека, който е необходим на Рейчъл…

— Може би Махур работи и за двете страни, без те да знаят това — подхвърли Раф и избърса пръстите си. — Съвсем в стила на Бени… Не забравяй и друго: тази пасмина е израснала в Асунсион, познават си и кътните зъби…

Приятелят му помълча известно време, после вдигна глава:

— Значи има вероятност Бени съвсем съзнателно да рискува живота на племенницата ми, така ли?

— Това е тъжната истина, compadre — въздъхна той и му подаде чиния с плодове: — Загубата на илюзии е като хапче с остри ръбове, което гърлото ни отказва да пропусне… — Наля кафе в две високи морски чаши с тежест в долната част. — Но животът трябва да продължи, нали?

Кроукър кимна с потъмнели очи.

— Тревожи ме и друго — продължи. — Бени ръководи една сложна и широкомащабна операция, в която главният му коз е именно Барбачена. Защо иска да го елиминира точно сега? Защо не изчака края на операцията?

— Лично аз виждам няколко причини — отвърна Раф и забарабани с пръсти по масата. — Посещението на Барбачена в Маями е добър шанс за Бени. Никой не знае дали на някой следващ етап тоя тип няма да изчезне в южноамериканските джунгли… Освен това се говори, че Барбачена напоследък е предприел някои необмислени операции, изложил се е на значителен риск. Създал си е врагове на високи места… За човек като Бени това е един сериозен пасив.

Лю замислено захапа късче папая. Беше студено, сладко и горчиво едновременно. Какви ли са истинските мотиви на Бени? Какво е измислил неспокойният му дух?

— Кой според теб ще бъде заместникът на Барбачена? — попита.

— Не познавам новите играчи, compadre — сви рамене Рубине. — Това е един от плюсовете на оставката. Но можеш да се обзаложиш, че заместник има. Такива са правилата на бизнеса. Не можеш да уволниш един свой служител, без да си помислил за заместника му…

От кабината се появи морякът, който ги беше обслужвал по време на храненето. В ръката си държеше мобифона на Кроукър.

— Търсят ви — подаде му апаратчето той.

— Лю? — Гласът на Джени Марш прозвуча с такава сила, че той неволно пристъпи към парапета.

— Здрасти, как си?

Вятърът му попречи да чуе отговора и той се прехвърли в кабината.

— Добре ли си? — разтревожено го попита Джени. — Още не съм забравила как прекъсна последния ни разговор…

— Нямаше друг начин — отвърна той и с изненада установи, че сърцето му се присвива от радост и нетърпение. — Обаждах се от неподходящо място, трябваше час по-скоро да изчезна… Но вече съм добре… — Беше абсолютно сам в главния салон. Огледа се и приседна на близкия диван: — Какво става с Рейчъл?

— Вече сме в „Джаксън Мемориъл“.

— Толкова бързо? — учуди се Кроукър.

— Използвах хеликоптер на „Бърза помощ“, друг начин нямаше. Рейчи нямаше да понесе пътуването с линейка. Какво искаш да кажеш с това „Вече съм добре“?

„Тая жена нищо не пропуска“ — въздъхна той.

— Спънах се и паднах в един басейн, това е всичко — рече.

— Я не ме занасяй!

Той усети, че мислите й са свързани с видението, предизвикано от магическия камък, и побърза да смени темата.

— Стански?

— Държа го на тъмно, поне засега не може да направи нищо — отвърна Джени. — Дадох подробни инструкции на екипа си в „Роял Поинсиана“. Нищо няма да му кажат. Освен това той се появява най-рано в шест следобед…

Очите му проследиха силуета на един танкер, който бавно потъваше зад хоризонта. Нямаше смисъл да й обяснява, че със своите връзки Стански лесно ще открие Рейчъл. В момента го вълнуваха по-важни неща, времето трябва да бъде разчетено до минута.

— Мати?

— Сестра ти е добре. Казах й, че в нашата болница няма апаратурата, която е необходима на Рейчъл. Това я разтревожи, но успях да я успокоя. Обясних й, че в „Джаксън Мемориъл“ има отлични условия за операцията…

— Дано наистина си я успокоила — въздъхна Кроукър. — Иначе като нищо ще вземе да позвъни на Стански.

— Няма. Тя ми се довери, вече аз съм личният лекар на Рейчъл.

— Прекрасно!

— А сега ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво, по дяволите, става?

— Никакъв проблем. Ще поговорим като дойда. А дотогава се опитай да се справиш с проклетата инфекция!

— Вече го правя.

— Страхотна си! — Хвърли поглед на часовника си, който показваше три. — Ще бъде при теб някъде около пет. Дотогава никой да не влиза при Рейчъл, с изключение на Мати и теб!

— Естествено — отвърна тя, поколеба се за миг и каза: — Плашиш ме, Лю… Мисля още сега да повикам болничната охрана.

— Много разумно от твоя страна — отвърна й. — Стой спокойно, няма смисъл да се тревожиш.

— Нима имам причини за тревога?

Той пренебрегна иронията в гласа й и рече:

— Още нещо, Джени… През следващите два часа ще ти позвъня. Ще ти кажа само една дума: действай. Чуеш ли я, веднага накарай Мати да се обади на Стански и да му съобщи къде се намира Рейчъл.

— Да не си полудял?!

— Ще ти обясня всичко, като се видим. Направи го, моля те!

— Мисля, че ми дължиш доста обяснения, Лю!…

Зад илюминатора Раф даваше заповеди на екипажа си. Кроукър не можеше да види какво правят моряците, но яхтата започна да завива.

— Стански трябва да даде доказателства за теорията ми — каза той. — Надявам се, че като овладееш инфекцията, ти също ще помогнеш, но само той може да се самообвини. Искам да го пипна, но когато и където аз реша, разбираш ли?

— Да, добре. Това мога да го разбера. Аз също имам подобни подозрения. Ще ги споделя с теб, като се видим… — отвърна примирено.

— Много добре, Джени. Радвам се, че си край Рейчъл.

— Аз също… — Лека пауза, после: — Лю, ще се закълнеш ли, че си добре?

— Да, наистина съм добре. Получих една-две драскотини, нищо повече… Скоро ще се видим.

С помощта на херметични прегради покритата площ на яхтата беше разделена на няколко кабини. В дъното на главния салон имаше нещо като барплот, зад който блестеше компактна, но напълно оборудвана кухня. До нея имаше две врати. Едната водеше в кабината на собственика, а другата — в две помещения, които през деня можеха да бъдат използвани като кабинети, а през нощта — като спални за гости. Койките на екипажа бяха в самите понтони.

В салона влезе един от моряците с празен поднос в ръце. Преценил, че преградите са доста тънки, Кроукър предпочете да се прехвърли в капитанската рубка на Раф, откъдето набра номера на кабинета на доктор Роналд Стански в Западен Палм Бийч. Монотонен женски глас поясни, че днес докторът работи в клиниката си, после го попита желае ли да научи телефона там, Кроукър отвърна положително, прекъсна линията и веднага набра цифрите, които му бяха продиктувани.

Представи се на развален английски, в който изобилстваха испански думи. Както и предполагаше, доктор Стански нямаше понятие от този език, въпреки че голяма част от пациентите на клиниката му бяха от латиноамериканско потекло. Съобщи името си — Хуан Идалго, после се впусна в нарочно объркани обяснения за болка в долната част на корема. Докторът го разбра с цената на доста усилия и го покани на преглед. Идалго обясни, че в момента е на работа и може да бъде в клиниката най-рано след час. Стански обеща да го изчака.

Доволен, че Стански ще бъде принуден да остане в клиниката поне още два часа, Кроукър позвъни на Джени, продиктува й номера на клиниката и прекъсна разговора.

Тръгна към изхода, но в този момент яхтата рязко се наклони и той политна към преградата. Спаси се от падане само защото кръглият мокет под краката му не поддаде. Обзет от любопитство, коленичи и го повдигна от единия край. Оказа се, че е прикрепен към специални стикери, залепени за пода на каютата. Готвеше се да пусне мокета обратно, когато забеляза кръглия капак с дебело гумено уплътнение. В средата му имаше метална дръжка, ширината му беше достатъчна да мине през него възрастен мъж. Кроукър го погледа известно време, после пусна мокета.

Извади архитектурните планове от преустроените складове на Барбачена и се върна на палубата. Разстла ги на масичката, закрепвайки ги с помощта на тежките чаши.

— Този най-отгоре е на резиденцията в Маями — подхвърли към Раф той.

Високият мъж се наведе над масата, но бързо вдигна глава:

— Вероятно се шегуваш, нали? Това тук е истински форт Нокс, няма начин да се проникне вътре!

— Има — поклати глава Кроукър и заби пръст в средата на чертежа: — Това тук е електрозахранването, което минава през приземието и идва от улицата. Правено е допълнително, тъй като сградата е оборудвана с компютри, сателитна техника и Бог знае още какво… За тази цел са били прокопани нови кабелни траншеи, именно те ще ми осигурят достъпа…

— Не виждам никакви траншеи — възрази Раф. — Тук са отбелязани само камера за дълбоко замразяване и винарска изба…

— Я погледни по-добре…

Той се наведе над чертежа и проследи пръста му.

— Виждаш ли следите от изтрит надпис?

— Аха…

— Изтрити са три букви: ЕКФ.

— Електрокомпания на Флорида? — погледна го въпросително Раф.

— Точно така.

— Там имам приятели. Достатъчно е да вдигна телефона и да получа цялата необходима информация… — Но вместо да се насочи към кабината, Раф отмести широкия лист и се втренчи във втория чертеж — онзи, който отразяваше вътрешното разположение на склада в Маями Бийч. — Плановете си приличат — констатира. — Но и двете места са смъртоносни капани. Дори да проникнеш вътре, дори да докопаш Барбачена, без да те застрелят, пак няма начин да се измъкнеш жив… Навремето, тъкмо ме бяха избрали за кмет, изкарах един курс по борба с тероризма… Беше интересно, но още потръпвам от ужас…

— Сигурно са ти прочели нещичко за самоубийствените мисии — кимна Кроукър.

— Ако си решил нещо подобно, вероятно имаш известни шансове — призна Рубине и го стрелна с очи: — Може би точно на това разчита Бени…

— И на мен ми мина подобна мисъл.

— Значи трябва да обмислим алтернативен план — рече Раф, седна на капитанския си стол и изпука с пръсти. — По време на кметския си мандат буквално побърках хората от службите за сигурност. Защо ли? Защото постоянно бях навън. Изпитваха истински ужас от снайперисти, особено след убийството на ДФК^[1]… Да не говорим за Кинг и Боби Кенеди… — Очите му се спряха на Кроукър: — Може би действително съм побърквал тези копелета, но към предупрежденията им се отнасях напълно сериозно… Просто защото си знаеха работата. — Почука по чертежите: — Това спокойно можеш да го забравиш. По този начин няма да се добереш до него. Шанс имаш само ако го спипаш навън…

— Великите умове имат сходен начин на мислене — одобрително го погледна Кроукър. — По едно стечение на обстоятелствата Барбачена е вегетарианец. Освен това изпитва адски глад след пътуване. Според информацията, с която разполагам, той иска да плюска в момента, в който слезе от самолета…

— В района има малко вегетариански ресторанти — промърмори навъсено Раф.

— А още по-малко са отворени след полунощ — добави Лю, докато правеше мислена справка със списъка, който беше получил от Махур.

Лицето на Раф се разкриви в зловеща усмивка.

— Значи ще го пипнеш! — изръмжа. — Трябва само да улучим кръчмата, в която ще си хапне тревата!

Макар и груби, думите му бяха като фар в тъмна нощ. Те доказваха, че разсъжденията на Кроукър текат във вярната посока. Той се усмихна и изреди имената на вегетарианските ресторанти, които вече помнеше наизуст.

В усмивката на Раф се появи нещо хищно:

— Само един от списъка работи след полунощ. — „Ан Чай“. Азиатска храна, обзаведен е в стил „тропическа джунгла“. Много удобен за целта. Намира се в Саут Бийч, на пресечката между Девета улица и булевард „Уошингтън“…

— Значи Барбачена ще отиде там — кимна Кроукър. После рязко се обърна, облегна се на парапета и втренчи поглед в биомеханичната си ръка. „Препускам към полунощ — рече си. — Времето ми изтича, неизбежното ще се случи.“ Пръстите на здравата му ръка се увиха около металната китка.

Усети присъствието на Раф зад гърба си и миг по-късно чу тихия му глас:

— Винаги е така, compadre… Съмненията и страховете се пробуждат в решителния миг. Отстъпиш ли пред тях, смятай се за парализиран!

Видя какво прави Кроукър и млъкна. Пръстите на здравата ръка натискаха петте малки бутончета от вътрешната страна на протезата. Изчака три секунди, после започна отново, в друга последователност. Накрая рязко завъртя китката наляво, протезата се откачи.

— Преди години, още докато бях в Югоизточна Азия, познавах един старец… — някак унесено промърмори Лю. — Той показваше своите влечуги точно по този начин… Бяха змии от рядко срещан вид, наречен bungarus, може би от най-отровните. Старецът работеше с тях всеки ден, а аз неволно се питах дали си дава сметка, че едно грешно движение ще го превърне в труп… — Завъртя протезата с дланта нагоре и погледна спокойно присвитите пръсти: — В ръцете на стареца змиите изглеждаха съвсем безопасни, като тази ръка… — Слънцето се отрази в гладката матирана повърхност: — И страшно красиви. Имаха фантастична окраска. Но всеки, който реши да им се възхищава отблизо, би допуснал фатална грешка…

Красивото лице на Раф леко потъмня.

— Compadre, японските хирурзи положително са знаели какво може да върши ръката, която са ти монтирали… — промърмори.

Никой от двамата не поглеждаше към чуканчето на лявата му китка, облечено в яка от неръждаема стомана, във вътрешността на която имаше множество отвори за включване, микромотори, тънки кабели от фибростъкло. Тази гледка беше прекалено интимна, нещо като изложени на показ гениталии…

— Понякога се питам дали не се чувстваш някак… хм… как да кажа… някак гол, когато си без нея… — промърмори Раф.

— Мъничко — кимна той. — Толкова съм свикнал с нея, че я приемам като част от тялото си… — Отмести поглед встрани: — Нещата стават все по-конкретни. Видях Барбачена на снимка, той престана да бъде само едно име, извадено от някакво досие… А сега, след като двамата с теб обмислихме начините да се добера до него, аз вече зная къде точно мога да сторя това още в първите минути на престоя му… — Главата му се поклати с нещо като отвращение: — Това ми влияе зле, Раф… До този момент някак си успявах да се заблуждавам. Раздвоявах се, вероятно в опит за самосъхранение… Представях си, че човекът, който се прицелва през снайпера, няма да съм аз… Някой друг ще хване на мушката Хуан Гарсия Барбачена, някой друг ще натисне спусъка и ще му пръсне главата… Но сега тази представа започна да се пропуква. Сякаш пред очите ми се пръска огледало… И зад него съм аз, никой друг…

Остана загледан във водата, обсипана с ярки слънчеви зайчета.

— В полунощ моето око ще се присвие на прицела, моят пръст ще се увие около прецизния спусък на щайера. Той ще щракне благодарение на моето решение… И тогава ще чуя изстрела, ще усетя отката със слънчевия си сплит…

Стискаше протезата с цялата сила на пръстите си, кокалчетата им побеляха.

— Да, Барбачена ще умре! Рейчъл ще получи бъбрека си! А утре аз ще трябва да се събудя с мисълта за ужасната цена, която съм платил, поемайки ролята на господар на живота и смъртта!

— Няма начин да премахнеш болката, която те разкъсва в момента — призна с въздишка Раф. — Но целта оправдава средствата, compadre. Ти знаеш това. Знаеш и друго — този човек заслужава да умре. За това, което е извършил, за това, което предстои да извърши… Той е обладан от злото! — Пръстите му се впиха в рамото на Кроукър: — А когато племенницата ти оздравее, когато видиш усмивката на красивото й личице, терзанията ти ще се стопят като дим!

„Дали“? — запита се Кроукър. Много му се искаше да притежава увереността на приятеля си.

Но в едно той беше абсолютно прав. Металната протеза се върна на мястото си, резбата влезе в нарезите. Кратка манипулация с бутоните, нервите и сухожилията отново се свързаха със сложните биомеханични платки, скрити във вътрешността на протезата. Пръстите от титан и поликарбон се свиха и разпуснаха, ноктите от неръждаема стомана сториха същото. Истината беше само една: протезата може би е проклятие, а може би Божи дар… Но без нея просто не се чувстваше завършен…

Наближаваха брега, панорамата на Маями бавно се издигаше пред очите им. Ярките лъчи на слънцето позлатяваха огромните кули на небостъргачите. И те, подобно на златото и всички останали метали, бяха рожба на човешката ръка…

Кроукър осъзна, че през отминалата нощ беше потърсил убежището на Църквата на сърфистите не само поради убийството на човека с бялото БМВ, който го беше преследвал с абсолютно същата цел… Отиде там и заради едно друго убийство. Това, което щеше да извърши тази нощ, хладнокръвно и с ясно съзнание…

Седнал зад волана на тъндърбърда, той пътуваше към болницата „Джаксън Мемориъл“. Зад гърба му изведнъж проблесна синята лампа на патрулна кола. Веднага погледна скоростомера въпреки усещането, че не е превишил допустимата скорост. „Само това ми липсва — рече си с въздишка. — Да попадна на някое прекалено усърдно ченге от пътната полиция.“ Но явно ставаше точно това…

Отби вдясно и спря, полицейската кола стори същото. Разстоянието между задната броня на тъндърбърда и капака на патрулното шеви беше някъде около пет метра. Синият буркан продължаваше да се върти, движението по магистралата си беше както преди. Нищо не се случи.

Нормално, рече си Кроукър. Ченгето просто проверява регистрацията на колата му по радиото. Част от стандартната процедура.

Мобифонът му рязко изжужа. Реши, че сигурно е Джени, която иска да го осведоми за охраната на Рейчъл в болницата. Но не беше тя.

— Радвам се, че най-сетне те хванах, Лю! — прозвуча в ухото му жизнерадостният глас на Роки Сагуас. Той беше стар приятел, една от най-добрите му връзки в пътната полиция.

— Не може да се радваш колкото мен — отвърна с облекчение Кроукър. — Тъкмо се чудех какво да правя с една от твоите мухоловки, която се е залепила за задника ми!

— В момента?

Очите му не се откъсваха от огледалцето за обратно виждане:

— Аха, спрял е на пет метра зад мен…

— Това не е хубаво! — загрижено промърмори Сагуас. — Ама хич, да знаеш!

— Какво става, Рок? — напрегна се той.

— Не знам какво става, само мога да ти кажа, че никак не ми харесва! Преди малко влязох в кабинета си и заварих един спешен телекс от ФБР… Вътре пише да бъдеш прибран незабавно, след което да те изолираме до пристигането на федералните власти!

В стомаха му се появи ледена буца. Федералните власти! Значи онези копелета в СОБК са отчаяни. Иначе не биха включили в преследването му местните сили на реда, тъй като прекрасно знаеха, че това ще предизвика доста въпроси. Въпроси, на които те никак не биха желали да отговарят. Това обяснява и заповедта за изолация… Ще се оправдават после, а сега най-важното бе да го пипнат…

— Посочват ли някакви причини? — попита приятеля си.

— Тук пише, че си търсен за разпит във връзка със смъртта на някоя си Вонда Шепърд — отвърна Сагуас. — Пълни глупости! Изисках досието по случая… Става въпрос за бяла жена, 26-годишна, с руса коса. Била е служителка на агенцията за коли под наем „Голд Коуст“ в Маргейт. Успях да хвана по телефона ченгето от отдел „Убийства“, което се занимава със случая… Гадна работа! Намерил само главата й, отрязана като на пиле! В резултат изсипал обилния си обяд право върху излъсканите чепици…

Вратата на патрулната кола се отвори, два лъскави ботуша стъпиха на асфалта.

— Не съм я пречукал аз, Рок!

— Знам, че не си… Но трябва да направиш нещо. Тук е цяла лудница, всички говорят за теб…

Ботушите принадлежаха на едър млад сержант. Квадратната му челюст издаваше решителност, светлата му коса беше потъмняла от пот. Дясната му ръка лежеше върху кобура на служебния пистолет, огледалните слънчеви очила не позволяваха да се отгатнат намеренията му. А точно те бяха важни. Във всеки случай вървеше към Кроукър с решителността на танк…

— Лю?

Той не отговори. Гледаше ченгето и усещаше как шансовете му бързо намаляват. Чувстваше се като спелеолог, решил да изследва непозната пещера. Колкото по-навътре навлиза, толкова по-тесен става проходът… Докато накрая се оказва заклещен между скалите…

— Лю, там ли си още?

— Да.

— По-добре да не бъдеш… Искам да кажа, че трябва да си обираш крушите веднага! Изчезвай от района ми, защото телексът е категоричен: длъжен съм да направя всичко възможно за твоето залавяне!

— Хубаво — промърмори Кроукър. — Но какво да правя с тая мухоловка, дето се е лепнала за мен?

— Може би още не е получил заповедта — въздъхна Рок. — Я ми дай регистрационния му номер!

Той се надигна. Нямаше никакви проблеми с разчитането на обратни цифри и букви. Този навик му беше останал от службата в градската полиция на Ню Йорк…

— З-ГС-944 — продиктува в мембраната.

— Задръж така…

Слънцето се отразяваше в слънчевите очила с метални рамки на ченгето, походката му беше заплашителна, като на робот. Повечето ченгета обичат да се държат по този начин, но това не е само поза… Ходят така, защото никога не знаят кога някой шантав тип ще им тикне автомат под носа… А очите им виждат всичко. Нерядко просто се връщат в колите си с една-единствена благоразумна мисъл в главата: Я да не се захващам с тоя… Изглежда ми прекалено опасен. Младото ченге отзад не бързаше. Оглеждаше колата, обмисляше ситуацията. Точно както ги учеха в Полицейската академия…

Кроукър видя как ръката му докосва багажника на тъндърбърда. Вероятно мисли, че вътре лежи трупът на Вонда. Сърцето му затуптя по-бързо.

— Мисля, че времето ми изтече, Рок — промърмори в слушалката той. — Твоят човек явно ме засече…

Радиостанцията на патрулката изпищя, до ушите на Кроукър долетя думата „спешно!“ Ченгето спря и извърна глава, очевидно обзето от колебание. После се наведе към спуснатото странично стъкло на тъндърбърда.

— Хей ти, остани на място! — заповяда, след което се обърна и тръгна към колата си.

— Хванах го по радиото! — обяви Сагуас. — Хайде, пали, какво чакаш!

— Благодаря, Рок, задължен съм ти — рече Кроукър.

— Така е, но за това ще говорим друг път. — Замълча за момент, после тихо добави: — Ще внимаваш, нали?

Лю хвърли последен поглед към ченгето, което говореше по радиостанцията, но не отделяше очи от тъндърбърда. После включи на скорост и натисна докрай педала на газта.

С усилие на волята си наложи да не гледа в огледалото и да насочи цялото си внимание към трафика. Намираше се в близост до болничния комплекс, повечето участници в движението бяха възрастни хора, които караха бавно…

Но не и той.

Зад гърба му се разнесе вой на сирена. Патрулната кола бързо го настигаше, включените й светлини паникьосаха идващите насреща коли. Той рязко завъртя волана, колата се наклони и свърна надясно в пресечката. Нов десен завой, придружен от пронизително свирене на гумите. Патрулката неотстъпно го следваше. Зърна тясна пролука между една червена тойота и някакъв хладилен камион пред себе си, профуча през нея, а после, използвайки камиона като прикритие, рязко зави наляво. След втори ляв завой изскочи обратно на Седмо Авеню. Не успя да се откъсне от преследвача си, но все пак получи няколко секунди аванс, достатъчни за изработване на план за измъкване.

Спря на червена светлина, очите му внимателно огледаха колите, които се бяха струпали оттатък кръстовището. Бяха неприятно много.

Погледна в огледалото точно в мига, в който патрулната кола се появи на платното с включена сирена и мигащи светлини. За изпълнението на плана ченгето трябваше да бъде непосредствено зад него и да разчита единствено на рефлекса си. Насочи вниманието си напред. Светофарът все още беше червен. Точно на това разчиташе. Дано не вземе да светне зелено…

Ето я патрулната кола. Светофарът даде зелено за колоната коли вляво от кръстовището, начело на която ръмжеше тежък камион. Младото ченге включи високоговорителя и заповяда на Кроукър да отбие, вдясно. Той обаче натисна газта и профуча на сантиметри от камиона. Човекът зад волана стреснато наду клаксона, задният калник на тъндърбърда поднесе от острия завой и това го спаси от удар в дебелата броня.

Патрулката нямаше този късмет. Заби се челно в огромното предно колело на камиона и се нагъна като хармоника. Главата на младото ченге политна напред, но миг преди фаталния удар потъна в светкавично издулата се предпазна възглавница…

Толкоз успя да види Кроукър. Секунди по-късно вече беше далеч от мястото на инцидента, кракът му отпусна газта. Дясната му ръка леко трепереше, а когато паркира пред болницата, забеляза и дълбоката драскотина върху волана, оставена от стоманените пръсти на протезата му…

„Джаксън Мемориъл“ разполагаше с платен паркинг като скъп ресторант или нощен клуб. Но това беше едно разумно решение, особено ако се вземе предвид нейното местоположение в центъра на Маями. Кроукър погледна часовника си. Бяха изминали четиридесет и пет минути от момента, в който се беше обадил на Джени с кратката заповед „действай!“ Това означаваше, че Стански ще се появи всеки момент, ако вече не е тук…

Вдигна глава към тухлената кула на главната сграда, после изкачи стъпалата към хладното и почти празно фоайе. Взе асансьора до петнадесетия етаж и тръгна по широкия коридор. Отмина стаята на дежурните сестри и свърна зад ъгъла. Центърът за хемодиализа се намираше оттатък улицата, в Мемориалната кула „Джаксън“, но Джени беше решила да вкара Рейчъл направо в Западното крило, където бяха операционните за трансплантация.

Видя я в дъното на коридора, очевидно току-що напуснала стаята на Рейчъл. Тя сякаш усети приближаването му и се обърна. Леко се усмихна и поклати глава. Значи Стански все още не бе дошъл.

— Как е Рейчъл? — подвикна той. Коридорът беше пуст, от дежурната стая ги деляха почти сто метра, плюс един завой. Деляха ги вратите на две стаи и тоалетната. Джени беше избрала едно от най-тихите болнични крила.

— По-добре — отвърна тя.

— Значи наистина е бил Стански, а?

Лекарката кимна, разсеяна за миг от появата на висок санитар с бяла престилка, който изкара пациент в инвалидна количка от вратата помежду им.

— Предчувствието ти излезе вярно. Стански всеки ден е вкарвал вируси в системата на Рейчъл, нищо чудно, че момичето не можеше да се справи с тях…

— Тровил я, значи — промърмори Кроукър. — Но защо?

Санитарят извъртя количката към него, освободи с крак спирачката и тя се понесе към него.

— Защо не му зададеш този въпрос лично? — изръмжа той.

„Пациентът“ в количката беше превит на две, но Кроукър все пак го позна: действително беше Стански. Китките и глезените му бяха жестоко пристегнати с кабел към количката, костюмът му беше потъмнял от пот и кръв. Кроукър протегна протезата си и успя да сграбчи близката ръчка. Количката се вдигна на две колела и почти се преобърна. За секундите, през които се опитваше да я овладее, успя да се увери, че доктор Роналд Стански е безжизнен труп.

Очите му се насочиха към мъжа с бялата престилка. Той се беше изправил зад Джени, ръката му стискаше гърлото й.

— Смешно и лесно, нали, senor? Много ме бива да откривам слабите места у другите и това ми носи дълбока наслада…

Кроукър се взря в зеленикавите очи на Джени. В тях имаше тревога, но не и паника. Мъжът, който я държеше, беше Антонио, не Хектор, чийто нос би трябвало да е счупен…

— Преди известно време каза, че много хора ме лъжат — подхвърли Лю. — Стански беше един от тях, нали?

— О, има и по-големи лъжци от него — поклати глава близнакът. — Бъди сигурен в това…

Вдигна ръце с дланите напред:

— Антонио, дай да решаваме проблемите само двамата! Не е нужно да забъркваме странични хора!

— Човек не е самотен остров, senor — блеснаха кехлибарените очи насреща му. — Проблемите му винаги се решават на базата на лични контакти…

— Чрез манипулация, така ли?

— Английският ми не е така богат като твоя, senor — блеснаха зъбите на Антонио. — Perdoname…

— Стига глупости! — сряза го. — Казвай какво искаш!

— Madre de mentiras, имаш търпението на муха!

— Търпението ми се изчерпа благодарение на теб и Хектор! Хайде казвай, защото времето ти изтича. Охраната на болницата скоро ще бъде тук.

— Информацията ти е погрешна, senor — отново блеснаха зъбите му, а хватката му накара Джени да изхълца от болка. — Смешната охрана на тази болница отдавна е неутрализирана. Ние тримата ще бъдем сами, докато аз реша друго… Без да забравяме и племенницата ти в онази стая, разбира се…

— Я ми кажи защо уби Стански? — присви очи Кроукър. — Защото е знаел прекалено много за вашата дейност по нелегалното набиране на органи?

— Стански беше полезен, но времето му изтече. Може би вече си понаучил нещичко за малко особените му сексуални прегрешения…

— Виждам, че не си чак толкова зле с английския — язвително подхвърли той. Очите му не се откъсваха от лицето на Джени, сякаш искаше да я попита дали ще издържи в кризисна ситуация като тази.

— Думата „прегрешение“ произлиза от испанската pecado, която означава „малък грях“ — усмихна се Антонио, после от устата му се изтръгна пресилена въздишка на съжаление: — Но греховете на Стански станаха големи… Жалко, от него имахме немалка полза…

— Като например да сводничи за Хектор и теб, нали? — Добре е да умееш да подхвърляш гадории на човека, когото разпитваш — знаеше това от опит. Това често водеше до пораждането на особен вид интимност, а от нея до признанието оставаше само крачка… — Стански е подбирал живите донори за вашите пациенти, вършел го е главно в клиниката в Маргейт… От теб искам да разбера какви връзки имате с Трей Мерли…

— Какво е това трей мерли? — попита, без да го гледа Антонио.

— Ще ти кажа какво ме безпокои — сякаш не го чу Кроукър. — Помниш какво открих, след като проникнах в агенция „Голд Коуст“, нали?

— Главата на една младо момиче — ухили се той. — Que linda muchacha! Много хубаво момиче!

Ръцете на Кроукър неволно се свиха в юмруци. Младият мъж насреща му се хилеше, очевидно доволен от развоя на разговора. Направи усилие да се сдържи.

— Заварих ви вътре, алармената система не беше включена — продължи той. — Когато ви подгоних, вие избягахте през задния прозорец… Парчетата от счупеното стъкло бяха отвън…

— Е, и какво? — сви рамене близнакът.

— Това означава, че сте счупили стъклото на излизане. Заключението за влизането ви става съвсем просто — разполагали сте не само с ключ, но и с кода на алармената система… Кой, освен собственика би могъл да ви даде всичко това? — изви глава Кроукър. — Един човек, който се казва Трей Мерли, но вие може би го познавате под името Марселус Рохас Диего Махур…

— Любопитно, нали? — Усмивката на Антонио беше загадъчна като на Мона Лиза.

В същия момент вратата на тоалетната се отвори и в коридора се появи Мати. Случиха се едновременно няколко неща: тя ахна от това, което видя, близнакът се обърна да види какво става, Джени заби токчето си във вътрешната част на глезена му, а Кроукър се превърна във вихрушка. В последната секунда отгатна какво възнамерява да стори Джени и беше напълно подготвен…

Тялото му полетя напред и блъсна Мати встрани от арената на действие. Времето, за което Антонио реагира на неочакваната и остра болка в глезена, беше напълно достатъчно. Металните пръсти на протезата му се увиха около мускулестата китка на близнака и рязко я дръпнаха. Шията на Джени беше освободена, тялото й се преви, гърдите й поеха глътка кислород…

Никелираният нокът на показалеца изскочи от черупката си и се плъзна по гърлото на близнака.

— Не мърдай, senor!

Заповедта на Антонио прозвуча странно, тъй като смъртоносното оръжие беше опряно в собственото му гърло. Кроукър сведе очи и видя какво я обосновава: тънкото острие на сгъваем нож беше опряно в шията на Джени, а свободната ръка на парагваеца беше вкопчена в косата й.

— Как се нарича това, senor? Май беше безизходна ситуация, нали?

Изглеждаше страшно доволен от себе си, сякаш всичко се беше развило по предварителния му сценарий. Кроукър буквално побесня. Не можеше да се примири с мисълта, че един от близнаците се намира толкова близо до трите най-скъпи на сърцето му същества.

— Казвай какво искаш! — изръмжа той, приближил устни на сантиметър от ухото на Антонио.

— Да проникна в теб, senor! — просъска в отговор онзи. — Да те пронижа в сърцето, да стана кошмара на живота ти!

— Защо?

— За да присъствам на провала ти! Да разбера що за човек в крайна сметка си ти!

— Искаш да видиш дали ме бива, така ли? Искаш да си сигурен, че ще бъда достоен противник!

— Mano a mano! — просъска Антонио. — Да, това наистина си струва!

С животинско изпъшкване заби коляното си в гърба на Джени и я запрати към Кроукър, който механично се наведе да я подкрепи. Това беше достатъчно за близнака, който ловко се измъкна от хватката му.

Кроукър прикри с тялото си младата жена и заплашително изръмжа:

— Това не е краят, приятелче!

— Es verdad, senor. Аз ще умра пръв. — Антонио тръсна китката си и острието на сгъваемия нож изчезна в дръжката. После високата му фигура безшумно се плъзна зад ъгъла.

— Джени…

— Добре съм — побърза да го успокои тя и намръщено разтърка зачервения си врат. — Кой, за Бога, беше този?

— Антонио Бонита — отвърна й и я поведе към стаята на Рейчъл, където чакаше Мати. — Той е част от проблемите ми…

Сестра му само кимна на въпросителния му поглед. Нищо й нямаше. Забелязала Стански, полузатиснат от преобърнатата инвалидна количка, тя възкликна:

— О, Господи!

Кроукър побърза да я извърти към вратата на болничната стая.

— Иди при Рейчи, скъпа — промърмори той. — Доктор Марш казва, че инфекцията най-сетне е под контрол…

— Знам — кимна тя. — Господ най-сетне чу молитвите ми. Лю, аз позвъних на доктор Стански и му казах къде сме… Нали точно това искаше ти? А виж какво стана… — Обърна очи към инвалидната количка, в която изстиваше тялото на доктора.

— Не мисли за това — успокоително я докосна. — Стански беше един корумпиран тип, който дълго време е причинявал болка на Рейчи… — Настани я на стола до леглото и добави: — Стой при детето, моли се на Бога, ако това ти носи успокоение… Обещавам ти, че утре Рейчи ще си получи бъбрека.

Стисна ръката й и се върна в коридора. Тъкмо навреме, за да види как Джени затваря вратата на една от незаетите стаи.

— Скрих Стански — обясни тя. — Нека нещата останат така, поне засега… Достатъчно е, че изплаши сестра ти до смърт.

Насочи се към телефона на стената и вдигна слушалката.

— Какво правиш? — извика Кроукър и бързо се озова до нея.

— Викам ченгетата, какво друго — прошепна тя, прикривайки мембраната с длан. — След всичко това е ясно, че болничната охрана не може да се справи…

Той се пресегна и натисна вилката.

— Слушай ме внимателно, Джени! Появиха се някои непредвидени усложнения. Хората, които се занимават с нелегално събиране на органи, са ме поставили на мушката. Опитват се да ми лепнат едно убийство и в момента полицията ме издирва…

— Исусе! — простена тя, този път наистина изплашена. — Но аз нямам избор, Лю! Тук има мъртвец и трябва да позвъня в полицията!

— Не те спирам — отвърна, измъкна слушалката от ръцете й и я постави върху вилката. — Но в момента положението ми е сложно, не съм наясно с много неща. Антонио уби Стански, за да му затвори устата. Но защо го е домъкнал тук? Защо прибягва до заплахи срещу теб?

— Нали го чу? Прави се на мъж… — Джени замислено поклати глава: — Господи, колко такива като него съм срещала!

— Отчасти това е така — кимна Кроукър. — Демонстрация на сила, която, честно казано, действително ме впечатли… Но не мисля, че си срещала човек, който да прилича на Антонио Бонита! — Взря се в лицето й, опитвайки се да установи колко е обезпокоена: — В това отношение той не лъжеше, Джени… Наистина искаше да прецени степента на моята твърдост.

Джени за миг затвори очи. А когато отново ги отвори, в тях имаше тревога, но не и сълзи.

— В момента, в който се свържеш с полицията, аз трябва да съм далеч оттук — продължи той. — Броени минути след като им съобщиш за станалото, тук ще гъмжи от ченгета. Те няма да те оставят на мира, а това означава, че аз ще изгубя всякаква връзка с теб…

— О, Лю! — облегна се на гърдите му тя. — Едва сега разбирам какво изпитват хората, на които съобщавам лоша новина за техен близък… Имам чувството, че се е случило нещо непоправимо! — Лицето й се вдигна към неговото: — Нима няма изход, Лю? Не мога да повярвам, че всичко това ще приключи със скръб и сълзи!

— Няма! — сграбчи я за раменете той. — Тези хора са ми възложили определена задача, която аз ще изпълня. Не мога да постъпя по друг начин, не мога да рискувам живота на Рейчъл!

— Но нали те разчитат именно на това?

Беше абсолютно права, разбира се. Какво значение имаше, че е успял да открие един мрачен заговор между директора на СОБК Сполдинг Гън, Бени Милагрос и Хуан Гарсия Барбачена? С какво ще се променят нещата, след като незначителна фигура като него е разгадала целта на този заговор — дестабилизацията на Мексико и завземането на властта от пионки на Барбачена и компания, които ще донесат несметни богатства на шепа вманиачени от алчност американци? Те ще продължават да го държат в ръцете си.

И той ще изпълни исканията им докрай, тъй като в противен случай Рейчъл ще изгуби живота си.

— По дяволите, Лю! — блеснаха очите на Джени. — Аз не съм от хората, които ще седнат и ще чакат развоя на събитията! Добре, ти сигурно не можеш да се измъкнеш от капана, в който са те натикали… Но не и аз! По неизвестен начин тези типове са се докопали до Рейчъл, направили са така, че тя да изпадне в пълна зависимост от доставката на проклетия бъбрек! Но ако разбера как е станало това, аз…

— Чрез Стански — прекъсна я Кроукър и мрачно поклати глава: — В това съм абсолютно сигурен. Но какво ще се промени, след като разбереш как са се докопали до Рейчъл? Тя продължава да се нуждае от бъбрек и аз трябва да платя цената, която ми искат!

— Исусе! — Силно удари с длан бялата стена. — Трябва да има нещо!…

— Е, като го откриеш, можеш да ме уведомиш…

— Недей! — повиши тон тя, безпогрешно доловила отчаянието в гласа му. — Да не си посмял да изгубиш надежда!

— Ти си забележителен човек, Джени — прошепна той и устните му леко докоснаха нейните. — Съжалявам, че те забърках във всичко това!

Тя го хвана за врата и го придърпа към себе си. Устните й се впиха в неговите, езикът й започна луд танц в устата му. Той здраво я притисна към себе си. Нуждаеше се от невероятната й душевна сила. Зави му се свят. Тази жена не плачеше, не проявяваше слабост. Господи…

— Грижи се за Рейчъл — дрезгаво прошепна той и й подаде слушалката. — През следващите дванадесет часа тя ще има нужда от нещо, което само ти си в състояние да й предложиш…

Джени гледаше слушалката така, сякаш бе отровен паяк.

— Хайде, дръж — промълви той и уви пръстите й около лъскавия бакелит. — Позвъни там, където трябва!

Очите й потънаха дълбоко в неговите.

— Няма да ти кажа сбогом! — прошепна. — Дори няма и да си го помисля!

Той се обърна и изчезна по начина, до който беше прибягнал Антонио: бързо и безшумно, скривайки се зад ъгъла на болничния коридор.

Джени гледаше след него така, сякаш искаше да го върне със силата на погледа си. Преброи наум до шейсет, после набра 911…