Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (4)

Глава 2

Надвечер Кроукър се почувства накрая на силите си. Беше дал кръв за изследване на доктор Марш, беше провел дълъг разговор с доктор Найджъл в очакване да научи нещо допълнително за състоянието на Рейчъл при приемането й в спешното отделение, след което пак се върна в болничната стая.

В крайна сметка излезе да подиша чист въздух на паркинга пред болницата, извади мобифона си и позвъни в туристическата агенция, която му набираше клиенти за риболов. Помоли ги да отменят всички ангажименти за следващите две седмици и затвори. Освен парите, които получаваше от ФБР за изпълнението на специални задачи, той имаше и нелош доход от някои сполучливи инвестиции, направени в миналото. Този факт го правеше независим от чартърните плавания с лодката, които бяха повече хоби, отколкото препитание.

Мобифонът иззвъня само секунда по-късно.

— Ало?

След известно мълчание се чу нещо като тихо изхълцване.

— Лю?

— Аз съм.

— Обажда се Мария…

Мария? Трябваше му цяла секунда, за да се сети. Разбира се, приятелката на Бени…

— Hola, Мария, como estas?

— Знаеш ли къде живее Соня?

— Да, тя ми каза… В Ел Портал.

— Трябва да дойдеш тук. Имаме нужда от теб.

— Какво става, Мария? Кои сте вие, които имате нужда от мен? — попита със свито гърло. — Случило ли се е нещо?

Отговори му сподавено ридание.

— Мария, ти в Ел Портал ли се намираш? В дома на Соня? — Изобщо не усети, че крещи.

— Моля те! — проплака тя. — Ела веднага!

Кроукър хукна към тъндърбърда.

Нормално разстоянието между Палм Бийч и Маями се изминаваше за около час и половина, но той го взе за шейсет и пет минути. Извади късмет, тъй като поройният дъжд в околностите на града вече се беше превърнал в ситно ръмене.

Летеше по магистралата И-95 с такава скорост, че подмина изхода за Деветдесет и пета улица. Изруга под нос, напусна магистралата през отбивката на Седемдесет и девета и пое по Второ Авеню. Направи ляв завой, прекоси северната част на Литъл Хаити, мина покрай козметичния център „Релакс“ на Джаки Джаксън и тръгна покрай канала Литъл Ривър, който водеше право към тихия и спокоен квартал Ел Портал. Дъждът спря, слънцето проби сивите буреносни облаци, които бързо отстъпваха на изток. Колата се носеше по тесни улички, от двете страни на които бяха подредени малки и спретнати еднофамилни къщи, боядисани в свежите и успокоителни тонове на Карибите. Баниянови^[1] дървета воюваха с цитрусите за ограниченото пространство на малките дворчета, тук-там между тях се мяркаха разкошните цветове на цъфнали бугенвилии, сякаш измити от дъжда…

Черният хамър на Бени не можеше да бъде сбъркан с друга кола и Кроукър спря до него. Подобно превозно средство изглеждаше абсурдно на всяко място, с изключение на Холивуд. Но на собственика му не му пукаше. Хамърът е автомобил със специално предназначение, произвеждан някога за армията на Съединените щати. Брониран, с непробиваеми от куршуми стъкла и сложни ключалки, с които не би могъл да се справи дори опитен касоразбивач. Едно наистина странно возило, което обаче изглеждаше съвсем подходящо за бизнеса на Бени…

Кроукър слезе от своя тъндърбърд и забеляза, че на дясната седалка на хамъра има някой. Стъклото беше свалено.

Очевидно дочула стъпките му, Мария рязко се обърна. Очите й бяха разширени от страх.

— Аз съм, Мария — рече той. — Пристигнах.

За миг остана неподвижна, очите й излъчваха стъклен блясък.

— Обадих се и на Бени — прошушна. — Той също е тук… — Очевидно не осъзнаваше факта, че седи в неговата кола.

— Мария! — Кроукър се наведе и се опря на рамката. — Какво се е случило? Соня добре ли е?

Момичето не отговори.

— Люис…

Той вдигна глава и видя Бени, който се беше появил зад близката къща с боядисани в синьо рамки на прозорците. Очевидно това беше жилището на Соня, тя му го беше описала… Парагваецът плесна с ръце, за да ги почисти от боклуци и сухи листа. Носеше костюм от светъл лен и изглеждаше някак не на място в малката градина пред къщата. Изражението на лицето му беше особено и Кроукър неволно потръпна.

— Чуй какво ще ти кажа — погледна го спокойно приятелят му. — Скачай в колата си и изчезвай оттук. Мария не трябваше да ти се обажда…

— Стига глупости, Бени! — свъси вежди той. — Казвай какво е станало!

— Върви си у дома! — настоя парагваецът. — Не искам да се замесваш.

— Вече съм замесен. И ти го знаеш от момента, в който ме запозна със Соня. Перлата в седефена обвивка, не помниш ли?

— Yo recuerdo, Люис — кимна Бени и изпитателно го погледна.

— Digame — Казвай какво се е случило!

— Нищо добро — отвърна му с въздишка и му направи знак да се отдалечат от черния бронетранспортьор. — Някъде около три следобед секретарката на Соня в „Лорд Константин“ позвънила на Мария. Малко шантава мадама, но страхотно педантична… По-рано през деня се обадили от електроснабдяването. Имало някаква повреда, трябвало да получат достъп до жилището на Соня… Тя тръгнала в дванадесет и половина, като обещала да се обади. В три имала насрочена среща, но нито се появила, нито се обадила. Секретарката непрекъснато й звъняла, но не успяла да се свърже с нея…

Погледът на Бени се премести от лицето на Кроукър върху Мария, неподвижна като статуя на предната седалка на колата му.

— После позвънила в електрическата компания — продължи след кратка пауза. — Оказало се, че нито са имали съобщение за повреда, нито са пращали дежурна кола… Едва тогава се свързала с Мария.

— Ти провери ли тока? — попита със свито сърце Кроукър.

— Току-що. Някой е прерязал жиците, на сантиметри от стената. Гладко и красиво, работа на професионалист…

— Не забеляза ли нещо друго? Следи от стъпки, например? Доста е кално от дъжда…

— Не съм гледал.

Лю извърна глава към блиндираната кола и попита:

— Да ти се намира нещо като изолирбанд?

Бени му хвърли продължителен поглед, после се обърна и тръгна към колата. Подхвърли нещо на неподвижната Мария и започна да рови под седалката. След минута се върна с ролка черно тиксо.

Набързо обиколиха къщата. Кроукър не откри никакви отпечатъци от стъпки, но в един момент приклекна и показа на Бени две успоредни линии, ясно забележими в мократа трева.

— Това говори ли ти нещо? — попита.

Той само поклати глава. Стигнаха до срязаните жици.

— Не обичам да се пъхам в тъмното, без да зная кой държи ръката си на ключа — обясни Кроукър, после хвана прерязаните кабели с протезата си и ловко ги свърза, увивайки ги с част от черното тиксо.

Изправи се, пое дълбоко дъх и рече:

— Сега да се опитаме да влезем. Как стои въпросът с входната врата?

— Заключена е, но няма проблеми. — В ръката на Бени се появи връзка ключове. — Това са резервните, Соня ги е оставила у Мария…

— Добре — кимна Кроукър и се насочи към предната част на къщата. — Давай да влизаме.

После усети пръстите на Бени на ръката си и спря. Очите на латиноамериканеца бяха потъмнели и много тъжни.

— Може би ще се окажем на място, на което е извършено престъпление, Люис — промълви. — Не мога, а и не искам да те моля за каквато и да било услуга!

— Не е нужно да ме молиш. Ние сме приятели, нали? Повече приказки са излишни!

— Само още нещо — отново го спря той. Лъчите на залязващото слънце се отдръпнаха от лицето му и то изведнъж се превърна в част от настъпващия мрак. — Помниш ли като ти казах, че имам лошо предчувствие?

— Помня. Но то беше свързано с нас, а не с други хора…

— Bueno — въздъхна парагваецът. — Дано да си прав…

Прекосиха затревената площ, заобиколиха фонтана с водните кончета и изкачиха стъпалата към верандата. Кроукър спря пред заключената врата и попита:

— Случайно да си възстановил загубата на онзи патлак 38-ми калибър?

Бени измъкна един лъскав „Смит и Уесън“ от кобура под мишницата си и мълчаливо тикна ключовете в ръката му.

Вратата послушно се отвори, Кроукър усети как гърлото му се свива. Приятелят му го изблъска и се втурна във вътрешността на къщата, обувките му изтропаха по мексиканската мозайка в антрето. Той тръгна след него, откри ключа на осветлението и го натисна. Ярките тропически цветове на дневната сякаш се втурнаха срещу тях. Чисто и подредено, помещението сякаш ги подканяше да влязат.

Кроукър спря на прага на трапезарията, погледът му беше привлечен от нещо на пода.

— Погледни това, Бени — промърмори. — Тук е стоял някой, намокрен от дъжда… Стоял е доста дълго време, тъй като под краката му се е образувала локвичка. Плочките все още са влажни. Ако не е била Соня, значи е бил някой друг…

Въздухът влизаше и излизаше от дробовете на Бени на кратки, равномерни тласъци. Сякаш някой беше оставил мощен двигател да работи на празен ход.

Продължиха методичното претърсване на къщата, включвайки осветлението навсякъде. Провериха единствената затворена врата между хола и спалнята, но зад нея се оказа вграден шкаф, запълнен с акуратно подредени по цветове чаршафи и хавлиени кърпи. В съседство бяха банята и стаята за гости. Отвъд тях се намираше спалнята. Бени хлътна в голямата баня до нея, секунда по-късно отново се появи на прага и поклати глава:

— Nada.

Кроукър се наведе над леглото и се взря в покривката. На пръв поглед тя изглеждаше безукорно оправена, но при внимателно изследване на шарките се виждаше, че е била изпъната в една посока. Точно към телефона на нощното шкафче. Напрегнал взор и сетива, той бавно възстанови картината: някой е посегнал към телефона, извивайки тяло по кувертюрата. А някой друг му е попречил…

Заобиколи леглото, изправи се до далечния му край и отново напрегна взор, този пък към пода.

— Какво търсиш? — надникна иззад рамото му Бени.

— Не знам — въздъхна той, отпусна се на колене и започна да изследва килима до леглото. Скоро предчувствието му доказа своята правота: сред тъканта на килима, сякаш притиснат от тежък предмет, беше залепнал кичур коса. По цвят и размер отговаряше на косата на Соня, а от краищата на косъмчетата личеше, че са били изскубнати.

Изправи се и повдигна ъгълчето на възглавницата с един от стоманените нокти на протезата си.

— Соня е голяма чистница, нали?

Бени безмълвно кимна с глава. Изглеждаше запленен от разследването на приятеля си.

Кроукър пусна ръбчето и повдигна завивките със същия нокът на изкуствената си ръка. Върху възглавницата, точно в средата, имаше следи от червило.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори парагваецът. Приятелят му се приведе ниско над тъканта и откри две косъмчета от мигли, дълбоко забити в нея. После бавно се изправи.

— Добре де, къде е тя? — напрегнато прошепна Бени.

Кроукър посочи гардероба.

Бени прехвърли револвера в лявата си ръка, а с дясната рязко дръпна вратичката. Едва сега приятелят му забеляза, че новото му оръжие е 22-ри, а не 38-ми калибър. Но в гардероба нямаше нищо друго, освен акуратно подредени дрехи на лавиците и редица обувки в най-долното отделение.

Кроукър извърна глава към прозореца.

— Колата й?

— На мястото си е, вече проверих.

Стоманеният нокът натисна бутона „послания“ на малкия телефонен секретар до леглото. Лентата се завъртя.

Прозвучаха два мелодични тона, после в репродуктора се появи мъжки глас:

— Скъпа, обажда се Нестор. С нетърпение очаквам сутринта, когато ще те видя. Много си мила, но е излишно да носиш храна. Твоето момче няма нужда от такива неща. По дяволите, все пак съм трогнат, знаеш ли? Чао засега, обичам те!…

— Този запис е бил направен преди прекъсването на тока — обади се Бени.

— Правилно. Най-вероятно снощи… — Извърна глава към приятеля си: — Кой е този Нестор? Обаждането му май наистина ще се окаже последното преди срязването на жиците…

— Нестор е танцьор. Или по-скоро беше танцьор, преди да пипне СПИН. В момента е на смъртно легло и бавно се топи, а Соня се грижи за него като за кученце…

Доловил особената интонация в гласа му, Кроукър вдигна глава:

— Ти май не одобряваш това, а?

— Вярно — намръщи се той. — Все имам чувството, че е опасно да се контактува с такъв човек.

— Я не се занасяй, ами се постави на мястото на Нестор — отвърна му, почука капачето на телефонния секретар и попита: — Знаеш ли го къде живее?

— Не, но номерът му положително го има в паметта за автоматично набиране…

Кроукър си записа цифрите, които се появиха на малкия екран, след което последва Бени, тръгнал по обратния път. Единственото непроверено помещение беше кухнята. Изправи се на прага и щракна електрическия ключ. Обля ги студена флуоресцентна светлина. Очите на Кроукър широко се разтвориха. Плотът от двете страни на умивалника беше запълнен със съдържанието на хладилника: картонени опаковки мляко и портокалов сок, бурканчета с конфитюр, кетчуп и горчица, пластмасови кутии за готова храна, малък метален контейнер за масло. Всичко това беше подредено във формата на пирамида — отдолу обемистите предмети, отгоре — по-малките… Равно, като по конец.

— Какво означава това, по дяволите? — възкликна Бени. Приятелят му се страхуваше, че вече знае отговора на този въпрос.

— Всичко това е било в хладилника — клатеше глава Бени.

— Защо сега е навън? Соня ли е го направила според теб?

Той не отговори. Стоеше и гледаше вратата на хладилника.

Парагваецът проследи погледа му и потръпна.

— Господи Исусе! — прошепна, сложи ръка над очите си, после въздъхна: — Хайде, amigo, връщане назад няма!

„Прав е — рече си Кроукър. — Нищо не може да се промени.“ Металните пръсти на протезата му хванаха дръжката на старомодния хладилник и рязко я дръпнаха.

Вратичката се отвори, лампичката светна. Вътре нямаше никаква храна, белите стени бяха оплескани с кръв. На едната беше изрисуван триъгълник в средата на кръг, а на другата — квадрат с червена точка в средата.

Подвижните поставки бяха разместени така, че да отворят място за единственото нещо, което се намираше вътре. То имаше размерите на десеткилограмова пуйка, но едва ли можеше да се види във всеки хладилник. Кроукър направи опит да изключи слуха си, уловил бавното и зловещо „кап-кап-кап“ на оттичащата се кръв. Върху най-долната поставка вече се беше образувала малка локвичка.

Червената течност капеше от гладко отрязаната глава на Соня. Светлокафявите й очи бяха широко разтворени, застинали в неописуем ужас.

Кроукър се върна обратно в спалнята, направи няколко крачки и се изправи пред отворената врата на банята.

— Оттук не се вижда онова място с мокрото петно на пода на трапезарията — констатира. — После пристъпи към леглото, изминавайки пътя на Соня отпреди няколко часа. — Оттук също…

— Това означава, че убиецът е избрал много точно мястото си за наблюдение — погледна го Бени.

— Действал е умно — кимна той. Ледена тръпка прониза тялото му. — Няма никакви следи, а това означава, че е оставил обувките си отвън… — После пръстът му се насочи към изцапаната с червило възглавница: — Така е била убита…

Бени пристъпи по-наблизо.

— Искаш да кажеш, че е била задушена?

— Да. Хвърлили са възглавницата върху лицето й и са я задушили. Соня не беше някаква префърцунена слабачка, което означава, че работата е свършена от човек с голяма физическа сила.

— Или от повече хора — добави приятелят му.

— Така е…

Пръстът на Кроукър се насочи към килима — там, където беше открил кичурчето коса. Представи си я съвсем ясно: просната по гръб, безпомощна. А тилът й е бил толкова здраво притиснат към пода, че косата й е проникнала в тъканта… Обзе го чувство на безпомощен гняв, сякаш някаква зла сила откъсна частица от сърцето му. Винаги се чувстваше така на мястото на брутално убийство…

— Умряла е точно тук — прошепна.

Десницата на Бени се сви в юмрук. Шията и лицето му почервеняха от приток на кръв. Нададе нечленоразделен вик и се втурна навън.

— Бени!

Настигна го в кухнята, миг преди ръката му да отвори вратата на хладилника. Кръвта замръзна в жилите му.

— Какво си намислил, по дяволите? — изръмжа.

— Много съжалявам, но нямам никакво намерение да я оставя на разни непознати типове! — отвърна му и измъкна отрязаната глава, без да гледа във вътрешността на хладилника. „От какво се смущава? — неволно се запита Кроукър. — От ужасяващата глава на момичето, или от кървавите символи?“ Бени се зае да увива главата в първата от трите кърпи, които беше извадил от гардероба. — Няма да позволя да се гаврят с нея, нито пък да я унижават!

Стоманените пръсти на протезата се стегнаха около китката му, той се завъртя към Кроукър с блеснали от гняв очи:

— Внимавай, senor! Малко хора са си позволявали подобна волност и нито един от тях не е между живите!

— И приятелите ли?

— Amigos ме познават!

— Значи сред тях няма твърди и решителни хора! — Направи крачка напред и подхвърли: — Я ми кажи, наистина ли правиш това, за да спестиш унижението на Соня?

— Да.

Кроукър обаче не се хвана на номера, лицето му си остана все така сурово. А Бени очевидно харесваше точно тази черта на характера му.

— Пусни ме, Люис — рече той и устата му се разкриви в нещо като усмивка. — А после ще обсъдим този въпрос…

Сведе очи и загледа как механичните пръсти се разтварят един по един.

— С тая хватка като нищо ще превърнеш костите ми в сол — отбеляза парагваецът. Гласът му прозвуча лениво и някак небрежно — сякаш лежеше на плажа и си разменяше празни приказки с околните. — Би могъл да ми причиниш болка и доста неудобство… — Сега на лицето му се появи истинска усмивка, а заедно с нея револверът изскочи от кобура и дулото му се притисна към тялото на Кроукър: — Аз пък щях да ти направя дупка в корема — добави. — А после, Люис, щях да си правя с теб каквото поискам… Абсолютно всичко!

В малкото помещение настъпи пълна тишина. Въздухът сякаш бе изсмукан от внезапно появило се непознато чудовище.

Накрая Бени сви рамене, тикна оръжието под колана си и въздъхна:

— Но приятелите не бива да разговорят по този начин… Не бива дори да си помислят подобни неща.

— Може би си прав — отвърна Кроукър. — А може би имаш странна представа за приятелството…

— Наистина ли си ядосан, Люис? Вече не сме приятели, така ли?

Той само го изгледа.

— Добре, де — въздъхна Бени. — Разбрах какво искаш да кажеш. Господ ми е свидетел, че имаш топки на латиноамериканец… — Протегна ръка и топло разтърси десницата му: — Хайде, край на кавгите! Но аз не те излъгах… Наистина вярвам, че към смъртта трябва да се отнасяме с уважение. Иначе духът на мъртвия няма да намери покой… — Раменете му леко се повдигнаха: — Но си прав, аз наистина нямам никакво намерение да намесвам полицията. Просто и ясно, Люис: никаква полиция! Точно по тази причина те помолих да си вървиш още преди да влезем в къщата.

— Хей, Бени! — втренчи се в него Кроукър. — Я се събуди, да те вземат мътните! Тук е извършено тежко престъпление! Искам обяснение!

На устните на парагваеца се появи подигравателна усмивка:

— Проводниците, възглавницата, телефонният секретар…

— Доколкото разбирам от тези работи, ти вече си се забъркал достатъчно… — Ръцете му бавно възобновиха работата си. — По принцип нямам нищо против обясненията, те са част от професията ми. — Очевидно беше доволен, че този път Кроукър не направи опит да му попречи.

— Добре тогава, започвай! — изръмжа едрият мъж.

— Преди всичко искам добре да запомниш, че никога нищо не върша без основателни причини — стрелна го с поглед Бени, после започна да отваря кухненските шкафове един по един и да рови в тях. В крайна сметка намери това, което му трябваше: кълбо огнеупорен канап — от онези, с които се овързват пуйките и пилетата, преди да се сложат във фурната. — Зная кой е убил Соня. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ние с теб сме amigos… — Ръцете му сръчно заувиваха вече опакованата глава. — И точно по тази причина това убийство трябва да си остане наша тайна… — Повдигна глава и закова очи в лицето му: — А когато чуеш цялата история, положително ще бъдеш съгласен с мен!

 

 

Щом научи за ужасната смърт на Соня, Мария припадна. Откараха я право в огромната резиденция на Бени — палат във венециански стил с деветнадесет стаи, който се издигаше на мястото, където Четиридесет и девета улица на Маями Бийч опираше във водите на Крайбрежния канал, на около две преки от хотел „Идън Рок“. Оттатък канала започваше Колинс Авеню със своите широки платна. Сградата беше наистина специална. Имаше седем спални, вероятно за всяка нощ от седмицата, всяка от тях снабдена с вана за хидромасаж на терасата, голяма почти колкото басейн. Библиотеката в европейски стил беше огромна, освен нея имаше билярдна, супермодерен киносалон, килер от дялан камък за съхранение на вино, а дори и специална веранда за пушене във формата на кула, свързана с главната трапезария посредством вътрешна стълба. Просторната площадка на частния кей пред главния вход се охраняваше от два крилати каменни лъва, които сякаш току-що бяха долетели от венецианския Канале Гранде. Тъмносиня „цигара“ с аеродинамична форма се поклащаше във водата, завързана с дебело въже за кея. Това беше едно от онези красиви и екстравагантни катерчета, които се правят в Италия срещу един куп пари и служат единствено за високи скорости.

Двамата мъже излязоха на кея. Крайбрежният канал се къпеше в разкошните цветове на залеза. Над океана, далеч на юг, чернееше неподвижната стена на буреносните облаци, която допреди няколко часа беше властвала над крайбрежието. Лекият ветрец разроши косите им, оставяйки върху устните им вкус на сол. Над цяла Южна Флорида настъпваше часът на първото питие и сладките приказки за премеждията на дневния риболов, ако е имало такива…

Кроукър държеше в ръка бутилка леденостудена „Корона“, но нямаше желание да пие. След този дълъг и тежък ден се чувстваше ужасно. Хванал под мишница големия кръгъл пакет, Бени се насочи към „цигарата“. Мария беше настанена в една от спалните на горния етаж, за нея се грижеше повиканият по спешност дребничък и плешив доктор с тънки мустачки, по народност колумбиец.

Лю гледаше акуратно опакования пакет, който се поклащаше в катера. Главата на Соня вече беше тук, всичко изглеждаше наред. Бени беше позвънил на съдружниците й в „Лорд Константин“ с обяснението, че госпожица Вилалобос ще отсъства известно време поради спешни семейни проблеми.

— В цялата работа има нещо странно — промърмори Кроукър. — По-странно дори от факта, че убийците са пъхнали главата в хладилника…

Между преградите на балюстрадата от бял камък се виждаше водата на канала, оцветена в ярък аквамарин. Символ на девствена чистота, безцеремонно осквернена от товара на „цигарата“…

Бени измъкна пура, бавно я запали и небрежно попита:

— Така ли? Не го забелязах…

— Не си го забелязал, защото липсваше — въздъхна той. — Нямаше кръв, Бени. Защо? Тя е била задушена с възглавница в спалнята… — В съзнанието му се мярнаха стройните крака на Соня, проблеснаха като метална блесна за хищни риби, после изчезнаха. В душата му нахлу тъга, примесена с безсилен гняв. Господи, какъв жесток край за тази млада и хубава жена! — Единствената кръв в цялата къща беше тази, която капеше от главата й в хладилника… Другите помещения бяха абсолютно чисти.

Парагваецът пушеше, очите му механично следяха залеза.

— Убиецът не е разполагал с много време — продължи Кроукър. — Какви са били действията му, след като е удушил Соня? Вече знаем, че главата й не е била отрязана в къщата…

— Ами онези успоредни линии в тревата? — погледна го Бени. — Може би е завлякъл тялото й навън и там е свършил работата…

— Не — поклати глава той. — Нали огледахме градината? Освен линиите в тревата, нямаше нищо друго. Никаква кръв, никакви кости и сухожилия… Освен това подобно нещо би било твърде рисковано за него. Биха могли да го видят съседи или пък случайни минувачи.

— Тогава какво е станало, по дяволите?

— Нямам никаква представа.

Пред очите на Кроукър изведнъж изплува изненаданото и щастливо лице на Соня, двамата се въртяха на дансинга в „Бара на акулите“, потънали във вихъра на меренгата. Част от съзнанието му се учудваше на спокойствието, с което разглеждаше събитията от последните няколко часа, а друга се срамуваше…

Очевидно Бени се досещаше какво става в душата му и тактично замълча. Кроукър въздъхна, облегна се на каменната балюстрада и насочи поглед към бялата рибарска лодка, която пореше водите на канала. Вълните, предизвикани от движението й, скоро стигнаха до пристана, водата зашляпа в основата на дебелите дървени пилони, „цигарата“ се разклати.

Пред очите му изплува фигурата на Каменното дърво, сякаш издялана на фона на оранжево-жълтия залез — уникална гледка, която може да се види единствено във Флорида Кий. Изправен в малкото си кану, семинолът ловко си проправяше път сред лабиринта от ручеи и малки островчета. „Виждаш ли го?“ — попита той. Кроукър очакваше да му го посочи, но той не го направи. „Вече се мръква, не виждам нищо“ — отвърна му. „Аз пък виждам“ — рече индианецът и това беше всичко.

Лекарят излезе от къщата и започна да слиза по мраморното стълбище към пристана.

— Мария си почива, всичко е наред — съобщи на испански той. — Очевидно е била под огромно напрежение… — Не си позволи да попита за причините, довели я до това състояние, а само добави: — Ще спи дълго и дълбоко, а когато се събуди, вероятно ще бъде добре… Ако не стане така… — В ръката му се появи визитна картичка и Бени я пое: — Това е един адвокат, много ми е близък… — Пръстите му попипаха тънките мустачки, сякаш да се уверят, че са на мястото си: — Мога да ви уверя, че е изключително дискретен човек.

Парагваецът го изпрати до тъмнозеленото БМВ, което чакаше на паркинга редом с тъндърбърда и със собственото му блиндирано чудовище. Кроукър не видя никакви пари. Приятелят му вършеше бизнеса си по друг начин. Задълженията се трупаха и изчистваха другояче. Услугите, улесненията и връзките бяха невидима, но съществена част от този бизнес. Той изчезна във вътрешността на къщата, вероятно искаше да се увери, че състоянието на Мария се е подобрило…

Загледан в широките платна на Колинс Авеню, над които осветлението вече беше включено, Кроукър се запита какво му донесе приятелството с Бени и Соня. И изведнъж, сякаш някой го беше ударил с чук по главата, разбра: в момента, в който прекоси канала Литъл Ривър днес следобед, той се беше превърнал в част от сенчестия свят на Бени, без да има някаква представа до какво ще доведе това. Имаше неприятното предчувствие, че животът му поема в нова, съвсем различна посока…

Прогони лошите мисли, извади мобифона си и набра номерата на трима свои приятели, заемащи различни постове във федералното правителство. Двама от тях отсъстваха и той остави послания на телефонните им секретари. Третият вдигна слушалката лично, запозна се с отчаяното положение на Рейчъл, след което го прехвърли на свой познат, доктор в болницата „Уолтър Рийд“. В общи линии, човекът каза същото, което той вече знаеше от доктор Джени Марш.

— Съществува остър недостиг от органи за трансплантация — обясни докторът. — Страхувам се, че племенницата ви няма шансове да се изкачи нагоре в списъка на чакащите, защото е наркоманка… — Кратка пауза, после добави: — Но тя е попаднала в добри ръце. Чувал съм за доктор Марш, има отлична репутация. Бъдете убеден, че ако има начин да спаси вашата племенница, тя ще го направи. Но ако положението е такова, каквото ми го описахте… — В слушалката отекна въздишка: — Бих искал да ви кажа нещо по-оптимистично, господин Кроукър… Но на този етап не мога. Трябва да се молим да стане чудо…

Кроукър благодари и прекъсна линията, след което набра един локален номер. Насреща вдигнаха почти веднага. Това беше централата на Специалния отдел за борба с картелите и той продиктува последния си код. Поради факта, че беше извънщатен сътрудник на СОБК, получаваше отделен код при всяка операция със свое участие. Очевидно последният все още действаше, тъй като веднага получи връзка с Уейд Форест.

Този човек беше доста високопоставен в организацията и за разлика от Кроукър, който работеше на парче, беше чиста проба човек на кариерата. Появил се в Маями във връзка с една определена операция, той беше убедил началниците си във Вашингтон да го оставят тук за постоянно. Макар че не го харесваше особено — Форест беше шумен и досаден тип, с периодични и напълно необясними изблици на инат, Кроукър го уважаваше, защото беше лоялен. А от баща си беше запомнил, че лоялността в този занаят е ценна и рядко срещана стока. Нея нито можеш да я купиш, нито да я вземеш на заем или пък да я откраднеш…

Форест не вдигаше слушалката. В това нямаше нищо чудно, тъй като по всяка вероятност бе навън и действаше… Учудващото беше, че никой не се обади. Доколкото Кроукър беше осведомен, в СОБК се работеше двадесет и четири часа в денонощието. Това се потвърждаваше и от приглушените шумове и прещраквания, които долитаха от слушалката. Миг по-късно в нея бръмна запис от гласа на Уейд Форест, който издекламира обичайните инструкции за оставяне на съобщение. Продиктува името си и добави „много спешно“. Беше му хрумнало, че Форест може би има връзки в Националната банка за органи и искаше да провери дали това наистина е така…

Изключи мобифона в момента, в който се появи Бени. На рамото на приятеля му се поклащаше малък сак с цип — от онези, които раздават авиокомпаниите.

— Добре, Бени — погледна го смръщено той. — Дойде времето да си поприказваме…

— Bueno — кимна парагваецът и замислено прехвърли пурата в другия край на устата си. — Не само времето, но и мястото, Люис… Това са двете най-важни неща в моя бизнес. — Наведе се, хвърли сака в „цигарата“ и ловко скочи на борда. Ръката му изхлузи въжето от дебелия кол на пристана. — Andale, muchacho — подкани го. — Имаме да свършим нещо много важно в Атлантическия океан…

Изчака Кроукър да се прехвърли на борда и сръчно обра въжето. После се пъхна в малката командна рубка и включи мощните двигатели. „Цигарата“ изпусна синкав дизелов пушек от ауспусите си и с гърлен грохот се насочи към центъра на канала.

Край тях се плъзгаха празничните светлини на Маями Бийч. На левия бряг пред внушителната входна фасада на хотел „Идън Рок“ се беше проточила дълга опашка от бели лимузини, от които слизаха сватбари. Феерия от ярки като слънца фотографски светкавици и залп оглушителни аплодисменти ознаменуваха появата на усмихнатите младоженци.

В красивата си рокля булката приличаше на фотомодел. И на Соня. Кроукър изведнъж си представи как главата й се търкаля като футболна топка по мраморното стълбище на хотела, под канонадата от фотографски светкавици. Вдиша дълбоко и извърна глава.

Бени управляваше катера на бавни обороти, острият нос уверено се насочи към изхода за открито море, обозначен от пенливите вълни на залива Бискейн. За да стигнат до океана, трябваше да прекосят този залив, а след това да изминат няколко мили в пролива между най-издадената част на Маями Бийч и Рибарския остров.

Кроукър тромаво се намести на мястото до приятеля си и повиши глас, за да надвика грохота на моторите:

— Нещо ни очаква там, отпред! Нали ти го каза?

— Точно така — кимна Бени. Водата се пенеше зад кърмата на „цигарата“. — Знаеш ли, Люис, в живота съществува нещо, как да го кажа… Нещо като неизбежност… За мен тя се прояви в бизнеса, с който се занимавам. Създадох си врагове и никак не се учудвам от този факт. Когато завземаш нечия територия, неизбежно си създаваш врагове… Но това, което искам да кажа, е, че в живота има врагове и врагове…

Кроукър усети, че ще чуе нещо важно, сърцето му неволно ускори ритъма си.

— Господ ми е свидетел, че имам такива врагове, кръвни врагове… — продължи парагваецът. — Като двете братлета Бонита — Антонио и Хектор… Всъщност, по дяволите, те са не само братлета, но и еднояйчни близнаци! И трябва да ти кажа, Люис, че тези копеленца са изключителни мръсници! — Ръцете му се размахаха във въздуха: — Разнасят воня и зараза около себе си от мига, в който са се пръкнали на белия свят! И още по-лошо — до този момент успяват да се измъкнат ненаказани за всичките си гадории!

— Какво общо имат те със смъртта на Соня? — изгледа го внимателно Кроукър.

В поведението на Бени се появи някаква неуловима промяна. Приятелят му не можеше да разбере на какво се дължи тя.

— Много! — промълви парагваецът. — Те са я убили със собствените си ръце, сигурен съм в това! Усещам го ей тук… — Дланта му разтърка лявата част на гърдите.

— Не преувеличаваш ли? — изгледа го внимателно Кроукър. Едновременно с това усети, че не изпитва обичайното за подобни изказвания недоверие. Дори напротив. Имаше чувството, че всеки миг ще разкрие част от загадката, наречена Бени Милагрос. — Не се ли осланяш единствено на инстинкта си?

— Въпросът ти е нормален за всеки детектив — кимна Бени. Зъбите му несъзнателно дъвчеха пурата, превръщайки я в неизползваема тютюнева каша. — Но Бог ми е свидетел, че когато става въпрос за братята Бонита, у мен има нещо далеч по-силно от обикновено предчувствие… — Катерът навлезе в залива Бискейн. Водите му отразяваха крайбрежните светлини с мрачни отблясъци. — Това без съмнение е работа на Антонио и Хектор, именно по тази причина не искам намесата на полицията… Убийството на Соня е предупреждение, отправено към мен.

— Защо си толкова сигурен?

Очите на Бени станаха медночервеникави, отразили за миг мигащата светлина на носа на лодката, и той тихо отвърна:

— Защото се е случвало и преди.

Кроукър занемя. Имаше чувството, че на въдицата му се е закачила опасна риба. В подобни случаи човек просто не прави нищо и застива в очакване, тъй като всичко зависи от здравината на кордата…

Лицето на парагваеца изглеждаше така, сякаш му предстои да легне върху пирони.

— Споменавал съм ти за Роза, моята сестра, нали?

— Да. — На паркинга пред „Бара на акулите“. Каза, че е починала преди пет години…

Бени докосна уредите по контролното табло, „цигарата“ изрева и се втурна напред. Кроукър изпита чувството, че всеки момент ще излетят.

— Но не ти казах как е починала…

Кроукър сграбчи една от ръкохватките до главата си, усетил солените пръски в лицето си. Очите на Бени се присвиха от острия северозападен вятър. Наведе се под руля, измъкна две тежки непромокаеми якета и хвърли едното на приятеля си. По време на нощно плаване ставаше доста студено, особена при тази скорост. А в открития океан без съмнение щеше да бъде още по-зле. Продължаваха да се носят по спокойната вода на залива. Над главите им се появи ято корморани, очертаващи двойна пунктирана линия в теменуженото небе.

Парагваецът ги проследи с поглед, после с лека въздишка, сякаш на себе си, каза:

— Времето и мястото… Познавам братята Бонита отдавна, Люис… Израснахме в един и същи квартал на Асунсион. Както със Соня и брат й… И вероятно поради причината, която ти би нарекъл „махленски връзки“, аз допуснах една много голяма грешка по отношение на тях…

— Каква?

— Направих ги свои клиенти. Това беше преди осем години. Най-черният ден в живота ми! — Повдигна рамене: — Но тогава бях прекалено млад, имах чувството, че владея всичките тайни на вселената… Ентусиазмът замества мъдростта, всичко ти изглежда просто и лесно…

„Цигарата“ летеше по гребените на вълните с все по-нарастваща скорост, мощните двигатели доволно боботеха. Заливът беше изпъстрен с малки островчета, маркирани от контролни светлини. В далечината се виждаше ярко осветената естакада „Макартър“, която свързваше Дванадесета улица на Маями с Пета улица на Маями Бийч.

— Значи братята Бонита станаха твои клиенти — подхвърли Кроукър.

Бени направи корекция в курса, отстранявайки се от пътя на някаква моторница, която се носеше насреща им.

— Бизнесът на Антонио и Хектор е най-мръсният — започна след секунда. — В Южна Америка се занимават с наркотици, търговия с бели робини, контрабанда на оръжие… Шибаните копелета въртят луд незаконен бизнес, въпреки че наследената по майчина линия компания за добив на редки метали им носи mucho dinero, много пари. Те контролират пазара на мед, калай, литий и берилий, износът им за Съединените щати непрекъснато се увеличава. В крайна сметка стигнаха дотам, че откриха филиали на фирмата си в Маями, Ню Йорк и Вашингтон.

— Столицата?

— Правителството на САЩ е един от големите им клиенти — кимна той и коригира курса в посока югоизток. — Но бизнесът с метали ги отегчава, тъй като близначетата си падат по някои специални забавления. Редица правителства в Южна Америка търсят услугите им, когато искат някой да изчезне — съперник, политически противник, интелектуалец с прекалено голямо влияние…

— Ти знаеше ли всичко това, когато ги направи свои клиенти?

— Не, но твърде бързо го научих…

— Научи какво? Че са професионални наемни убийци, така ли?

— Де да беше само това! — изплю се през борда Бени. Летяха с пълна скорост към естакадата „Макартър“. Южно от нея се намираше най-вдадената във водата точка на Маями Бийч, след която се откриваше просторната шир на Атлантическия океан. — Знаеш ли, Люис, тези сладурчета имат, как да кажа… много особени предпочитания. Те не убиват просто ей така, защото обикновеното убийство е твърде скучно. Трябват им забавления, затова първо отвличат жертвата, закарват я в някоя тайна дупка и там дълго се гаврят с нея… Когато всичко свърши, подбират годните за трансплантация органи и ги продават на онзи, който предложи най-висока цена… Обикновено това е някой южноамерикански министър, член на семейството му или някой особено близък политически съюзник… — Погледна Кроукър и добави: — Сега вече имаш представа за какви хора става дума… По този необичаен начин братята Бонита са натрупали нещо много по-ценно от капитал: власт, за която хора като теб и мен могат само да мечтаят… — Зъбите му се оголиха в мрачна усмивка: — Те притежават сърцата и душите на много хора. В Южна Америка получават всичко, което поискат, без да им задават въпроси. В онази част на света ги почитат като богове. Но аз не познавам бог, който да носи в душата си дори половината от тяхното зло!

„Цигарата“ направи остър завой около един добре осветен плаващ буй.

— Сега те са прехвърлили дейността си тук, Люис. Убиха Соня и отнесоха тялото й. Защо са го сторили според теб?

Кроукър не отговори на този въпрос, продължаваше да оглежда светлините по брега. Ако предположенията на Бени бяха верни, братята явно са прибрали органите на убитото момиче. Нима наистина е така? В един кратък миг му беше трудно да диша. Не можеше да не си представи, че у тези садисти може би ще открие здрав бъбрек, който би спасил живота на Рейчъл. Нима някъде във Флорида действа черен пазар за човешки органи? После действителността се стовари върху съзнанието му като тежък чук и той си даде сметка какви мисли минават през главата му. Вонята на собственото му отчаяние го накара да потръпне от погнуса. Какво казваше баща му някога? „От отчаянието до корупцията има само една крачка…“ Това, което Антонио и Хектор бяха сторили на Соня, беше достатъчно ужасно. Още по-ужасни и отвратителни обаче бяха мислите, нахлули за един кратък миг в съзнанието му. Почувства се омърсен, недостоен за обичта и доверието на Рейчъл. После сърцето му се изпълни с омраза. Братята Бонита бяха успели да проникнат дълбоко в душата му, бяха го накарали да се чувства уязвим и безпомощен. Това той не можеше да позволи на никого…

Минаха под силно осветената естакада в напрегнато мълчание. Представата за всемогъществото на близнаците Бонита висеше като зловещ призрак над главите им. После Кроукър тръсна глава и тихо попита:

— Какво се случи със сестра ти, Бени? Защо умря Роза?

От гърдите на Бени се откъсна яростен вик, секунда по-късно той се овладя по един наистина забележителен начин. Когато проговори, гласът му беше мрачен, но овладян:

— Преди около пет години бяхме в разгара на изключително тежки преговори с една американска рудодобивна компания. Нейният дял беше решаващ за настаняването на Бонита на местния пазар и те държаха да го получат на всяка цена. Аз правех всичко възможно, но собственикът беше инат и отхвърляше офертите ми. На всичкото отгоре се натъкнал на близнаците в някакъв нощен клуб и им се изсмял в лицето. Господ ми е свидетел, че копелетата бяха бесни!

Бени завъртя руля и „цигарата“ започна да описва спиращ дъха полукръг около нос Маями Бийч. Зад борда като опашката на огромен паун изведнъж се разтвори стена от бяла пяна.

— Нямаше как да му видят сметката, защото щяха окончателно да се простят с надеждата да докопат фирмата му! Но както вече ти казах, копелдаците си бяха мръсници по рождение… Виеха от бяс и им беше нужна изкупителна жертва… — Сгушен в широкото яке, той имаше вид на стара и уморена костенурка. — Избраха мен… Не съм си бил свършил работата… Явно не съм разбирал какво означава да се работи за хора като тях… Така ми казаха… — За миг клепачите му болезнено се затвориха, в ъгълчетата на очите му проблесна влага. Пръстите му стиснаха руля с такава сила, че кокалчетата им побеляха: — И отмъкнаха моята Роза, Люис, mi hermana linda! Завлякоха я в тъмната си дупка, гавриха се с нея, а накрая — за да са сигурни, че съм си научил урока, ми изпратиха отрязаната й глава!

Изправен твърде близко до него, Кроукър ясно долови тръпките, пронизващи тялото му.

— А какво стана след това? — меко попита той.

Смехът на Бени прозвуча като кучешки лай. Бързата лодка направи последния си завой и се втурна срещу високите вълни на Атлантическия океан.

— Не се ли досещаш? — Гласът му беше с една октава по-висок, за да надвика воя на вятъра. — Сключих им шибаната сделка! Унизих се докрай, но я сключих… А те ми рекоха, че трябвало по-рано да сторя това! — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка: — После, някъде около три седмици след подписването на договора, копелетата измъкнаха оня тип от леглото и го подложиха на специалната си обработка… Трийсет и шест часа, а може би и повече. В момента сърцето му тупка в гърдите на аржентинския президент, а черният му дроб се ползва от брата на бразилския министър на финансите… Това беше цената, която нещастникът плати за ината си. Господ ми е свидетел, всички си платиха добре, включително и аз!

— Но всичко това е станало преди пет години, Бени — подхвърли Кроукър и натика премръзналите си ръце дълбоко в джобовете на якето. — Защо им е трябвало да започват отново, ликвидирайки Соня?

— Копелетата са страшно злопаметни, знаеш — въздъхна той. — По едно време бях сигурен, че са приключили с мен, но се оказа друго… — Моторите ревяха на максимални обороти, стройният корпус на „цигарата“ разсичаше гребените на вълните със смразяващ кръвта тътен. Лицето на парагваеца се бялна в мрака, очите му блеснаха: — Но знаеш ли кое е най-лошото, Люис? Знаеш ли какво пие кръвта ми като вампир? Че тези копелдаци Антонио и Хектор бяха прави! Преди пет години аз действително нямах желание да сключа шибаната им сделка. Не вложих сърце в нея, не направих всичко, което бих могъл да направя… Исках да скъсам с тях, исках сделката да се провали. Без обаче да си давам сметка за последиците… Бях убеден, че мога да ги надхитря, въпреки че никой до този момент не беше го правил. — Юмрукът му потъна в гърдите: — И в крайна сметка аз убих Роза! Виновен съм за смъртта й точно толкова, колкото и гадните близнаци! — Главата му отчаяно клюмна, гласът му потрепна: — Виждаш какво става, когато човек е млад и си въобразява, че знае всичко, нали? Животът, бързо му дава добър урок… Изведнъж разбираш, че не само не знаеш отговорите, но дори не си в състояние да задаваш шибаните въпроси!

Лявата му ръка докосна газта, оборотите на двигателя рязко намаляха. „Цигарата“ прекъсна стремителния си полет, стройният й корпус започна да се поклаща върху вълните.

— Пристигнахме — промърмори, отстъпи руля на Кроукър и измъкна сака. — Изгаси мотора…

В настъпилата тишина долиташе единствено дишането на океана. Бяха сами. Земята остана далеч на запад — едва забележима ивица светлина, наподобяваща сиянието на далечна звезда.

— Сега идва най-важното, затова внимавай — промърмори Бени, после бръкна в някакво гърне до седалката и започна да маже челото и скулите на Кроукър с нещо черно. Същото стори и със себе си.

— Какво правиш, по дяволите?!

— Тихо! — прошепна той и сложи пръст върху устните си. — Сега се сбогуваме със Соня!

— Това ли е твоята представа за погребение? — попита го и с недоумение разпери ръце.

— Идеята не е моя, а на дядо ми — отвърна му и извади от сака опакованата глава. — Саждите скриват чертите ни, следователно духовете няма да ни разпознаят… И няма да могат да ни придърпат при себе си, когато изпратим Соня в дългия й път към отвъдното…

— Хей, Бени…

— Ш-ш-т! — изсъска парагваецът. — Това е свещен ритуал, научил съм го от дядо си… Той беше знахар, много добър знахар… Escushame… Докато не изпратим Соня в дългия й път, ние сме уязвими. Срещу нас действат сили, които нито разбираме, нито можем да контролираме… — Прикова очи в лицето на Кроукър: — Es verdad, Люис… Това е истината… Готов ли си да я посрещнеш?

— Готов съм — кимна той.

Покритото със сажди лице на Бени изглеждаше странно, сякаш чертите му бяха претърпели някаква тайнствена метаморфоза. „Дали и аз изглеждам така“ — запита се Кроукър и неволно докосна лицето си.

Парагваецът бръкна в сака и в ръцете му се появи малък железен мангал.

— Слушай какво ще ти кажа, Люис… — рече. — Три са нещата, които крепят света: природните закони, които нямат нищо общо с човешките, енергията и съзнанието… Това, което ни прави хора, е съзнанието… Ние можем да разсъждаваме, а животните — не. Те се ръководят единствено от инстинктите си. Ние също притежаваме инстинкти, но притежаваме и съзнание. Понякога има полза от това — изобретяваме разни неща, стремим се да вървим напред. Човешкият прогрес е резултат от съзнанието. Но често става така, че то пречи на инстинктите ни и тогава, amigo, нещата тръгват на зле…

— Знаеш ли, ти носиш у себе си някакъв тайнствен спиритуализъм, който е изненадващ и едновременно с това очарователен — подхвърли Кроукър.

— Предполагам, че това е комплимент — добродушно изсумтя Бени.

Измъкна някакви стъкленици с разноцветни прахове. Изсипа част от съдържанието им в желязната чашка, прибави изсушените листа и клечици, които извади от малки платнени торбички, разбърка сместа и я запали, като преди това застана така, че тялото му да бъде между мангала и вятъра. После се отпусна на колене и направи знак на приятеля си да стори същото. Мангалът се оказа между тях. Кроукър видя как ноздрите му се разширяват, жадно поемайки дима. Направи същото и обонянието му се изпълни с аромат на мента, портокал и кедрови листа, примесен и с нещо друго — сочно, земно, леко лютиво… Продължи да вдъхва дима. Клепачите му се спуснаха, изпита чувството, че тялото му натежава — сякаш земното притегляне рязко беше нараснало. После се появи лек световъртеж, тежестта изчезна. Имаше усещането, че увисва във въздуха, след като някой беше отрязал невидимата му пъпна връв… Издигаше се нагоре към ятата корморани, които пореха нощното небе…

Гласът на Бени прозвуча някъде отдалеч:

— Лодките са единственият транспорт за духовете на мъртвите… Дядо казваше, че нашите деди от племето гуарани са използвали лодките за три неща. Първото от тях е било да прогонват болести и зли духове, второто — да намират изгубения дух на тежко болен човек, който е на прага на смъртта, и третото: да пренасят душите на мъртвите до бреговете на следващия живот… Гуарани са били чергари, за тях миграцията е била естествено състояние. Дори когато за завършването й е бил нужен животът на няколко поколения…

Настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните отвъд борда на „цигарата“. Но поклащането на корпуса се усещаше някъде далеч, като в странен сън. Двамата висяха високо над водата, като духове около ослепителния диск на слънцето…

— Морето е царството на мъртвите — промълви Бени. — То е огромно, безгранично, бездънно… Оттук ще започне дългото пътуване на Соня…

С изострени от наркотичната смес сетива Кроукър повдигна клепачи и видя как Бени се надвесва през борда и внимателно пуска във водата тленните останки на момичето. Не беше сигурен дали видя, или просто си представи как увитата в кърпи глава на Соня се издига на гребена на огромна вълна, а зад нея се очертава странна форма: нещо като човешко око с двоен ирис… Миг по-късно главата бе засмукана в черната бездна на океана и изчезна завинаги… Той отвори очи и объркано примигна. Парагваецът седеше насреща му, сякаш изобщо не беше мръдвал от мястото си. Кроукър огледа лодката, но никъде не откри дори следа от увития в кърпи пакет. Последно вдишване на упойващите аромати, последно видение, мимолетно, но ясно: Соня потъва като камък в разлюляната океанска шир, черните вълни се сключват над нея със загадъчен плясък…

По обратния път Кроукър потъна в мъртвешки сън. Сънуваше, че танцува със Соня. Около тях цареше непрогледен мрак, но той знаеше, че се намират в „Бара на акулите“. — Въртеше я на дансинга, силното й стегнато тяло ту се отдалечаваше, ту се притискаше в неговото. При всяко завъртане момичето се завръщаше при него различно, в ръцете му се появяваше нов живот, сякаш изникнал от пепелта. Топлият й дъх докосваше бузата му, смехът й звучеше като планинско ехо на далечен камбанен звън. Вглъбени във вихъра на танца, те прекосиха самотен лъч на прожектор. Ярката светлина прониза косите й и стана червеникава, после докосна зелените точици в очите й. Изведнъж си даде сметка, че в прегръдките му е не Соня, а Джени Марш — лекарката на Рейчъл. Тя вдигна ръка и очерта във въздуха странен символ, който моментално се изпълни със златиста светлина. И Кроукър го позна: човешкото око с двоен ирис, което беше зърнал на гребена на огромната океанска вълна… После вниманието му бе привлечено от някакво движение, той рязко се обърна и видя как окървавената глава на Соня, увита в яркозелени водорасли и фосфоресциращи медузи, се търкаля по мраморното стълбище на хотел „Идън Рок“. От водните дълбини в подножието на стълбището изскочи огромна тигрова акула, разтвори огромната си паст и погълна главата. Оцъкленото й око злобно се втренчи в лицето на Кроукър, после водата се сключи над главата й сред облак черна пяна…

Събуди се потънал в пот и установи, че тъмносинята „цигара“ кротко се поклаща на частния пристан пред резиденцията на Бени. Разтърка очите си с юмрук и бавно се надигна. Запита се дали това, което беше сънувал, не е било пълното погребение на Соня, после погледна приятеля си, който завързваше катера за стърчащия наблизо кол.

— Бени — повика го. — Какво всъщност искат братята Бонита?

— Знае ли ги човек? — изръмжа той и отърка длани в панталоните си. — Знае ли човек какви мисли минават през главата на лудия? И двамата са напълно откачени, като шапкари — едва ли някой може да разбере намеренията им!

— Понякога наистина е така — отвърна Кроукър. — Но има случаи, при които лудостта служи на определена цел. Някога това ми беше професията: да откривам тази цел…

— Може би искат да ме убият — рече му, после размаха ръце: — Всъщност никакво „може би“, ами направо си е така! Но те се изживяват като богове, разбираш ли? Как беше оня лаф? Когато Господ иска да унищожи някого, той първо му отнема разума… Те искат да ме побъркат!

— А те побъркани ли са, Бени?

Парагваецът взе празния сак и напусна лодката. Кроукър го последва.

— Някога, преди много години, когато животът не е бил толкова… хм… сложен, майсторите на шапки са използвали живак за втвърдяване на копринените корди, с чиято помощ всяка шапка е получавала своята форма… Живакът е прониквал в кръвта им през пръстите и бавно ги е тровил. В крайна сметка повечето от тях са се побърквали… — Запали пура, изпусна облак ароматен дим над главата си и добави: — Дълбоко съм убеден, че нещо от тоя сорт се е случило и с близнаците Бонита. Те са били отровени от зли духове още в утробата на майка си!

След тези думи парагваецът рязко се обърна и заизкачва мраморните стъпала към дома си.

Седяха в огромната трапезария. На масата между тях димеше голямо парче телешко филе, изпечено на дървени въглища. Бени го беше поръчал от един ресторант в Маями, за гарнитура имаше варени картофи, допълнително запържени в подлютено масло. Прегладнял, Кроукър се нахвърли върху тях, макар да знаеше, че гастритът му със сигурност ще се обади. После приятелят му извади бутилка мескал. Решил, че вече е късно за въздържание, той пое препълнената чаша от ръката му. Не отказа и кафето, което му беше предложено като мезе за мескала.

Бени стана да смели ароматните зърна за еспресо.

— Искам да те питам нещо — обади се Кроукър.

— Казвай.

— Когато близнаците ти изпратиха главата на Роза, някъде около нея бяха ли изрисувани символите, които видяхме в хладилника на Соня?

Пръстът на парагваеца потрепна и за момент изпусна бутона на кафемелачката.

— Защо питаш? — изграчи той. Лицето му беше извърнато към кухненските шкафове.

— Защото забелязах, че когато извади главата на Соня, ти избягваше да гледаш символите. Логично беше да стигна до заключението, че те означават нещо за теб…

— Аман от любители психолози! — промърмори Бени и добави още зърна в кафемелачката.

— Познавам те достатъчно добре — подхвърли приятелят му. — И мога да преценя кога премълчаваш това, което мислиш…

Бени пусна машината и остана неподвижен пред нея, а Кроукър съвсем ясно долови напрежението, което се излъчваше от скованата му фигура.

— Добре… — въздъхна парагваецът, взе един лимон от купата до себе си и започна да го реже на тънки колелца. — Работата е там, че тези символи… — прехапа устни, тръсна глава да прогони обзелото го колебание и продължи: — … тези символи бяха крайъгълните камъни в живота на дядо ми… — Белезите по лицето му потъмняха от притока на кръв: — Искам да кажа, че на тях се крепеше вярата му, те бяха част от неговите магически способности… Тези способности, на които обучаваше близнаците.

В огромната къща се възцари дълбока тишина. Толкова дълбока, че и двамата подскочиха, когато машината за еспресо просъска и изпусна облаче бяла пара.

— Те са били ученици на дядо ти? — вдигна глава Кроукър.

Бени мрачно кимна, извади миниатюрни чашки и пусна в тях по едно тънко резенче лимон.

— Той ги запозна с основните лечителски методи на гуарани. На езика на моя народ те се наричат „Гуарани Хета-И“, което в свободен превод означава „много води“… — Очите му леко се изцъклиха, сякаш искаха да проникнат в бъдещето. — Но те постъпиха по един непростим начин, Люис… Усвоили лечителството по метода Хета-И, лудите копелета го превърнаха в оръжие на злото!

Кроукър неволно потръпна от зловещата нотка в гласа му.

— Какво означават символите?

— Служат за акумулиране на сила. Всеки от тях отговаря на една от посоките на света. Когато се съберат заедно, те привличат всички духове и концентрират в себе си огромна мощ.

Пое чашката си от ръцете на Бени и отбеляза:

— Но в хладилника на Соня имаше само два…

Той кимна:

— Третият представлява кръст, изрисуван във вътрешността на три концентрични кръга, а четвъртият — очертание на човешко око с два ириса… — Поднесе чашката към устните си, но не отпи. — Всеки лечител си избира един от тези символи, знаеш… Окото с двойния ирис беше символът на дядо ми…

Кроукър усети хладна тръпка по гърба си. После сподели с Бени, че точно това око му се е явило насън. Парагваецът остави чашката си на масата, стана и бавно излезе навън, на малката тераса, свързана с кухнята. Обзет от любопитство, той го последва.

— Добре ли си, Бени? — загрижено попита, забелязал необичайната бледост на приятеля си.

Бени дълго мълча, после с въздишка рече:

— Не съм много сигурен, Люис… — Ръцете му стиснаха железните перила, очите му бяха приковани в леко развълнуваната вода, в която светлините на къщата се отразяваха като танцуващи змиорки. — Когато дядо почина, небето сякаш се продъни. Цели десет дни валя без прекъсване. Тогава бях петнадесетгодишен и помня всичко. Стоях под дъжда и зъзнех. Дядо умря в най-студения ден на зимата. Рибари го извадиха от река Парагвай. Живееше на брега. Беше много възрастен, над деветдесетте. Всички бяха убедени, че е изгубил равновесие, паднал е и е ударил главата си в скалите. Но не и аз… Дядо се придвижваше с изключителна лекота, краката му бяха силни и здрави. С очите си съм виждал как хваща риба с тях… Беше много забавно, аз буквално примирах от смях…

Ръцете на Бени приличаха на стоманените пръчки на парапета, лицето му продължаваше да бъде все така бледо.

— Както и да е… Тялото на дядо трябваше да бъде кремирано. В моята родина постъпват така с всички знахари и лечители. Издигнахме жертвена клада и поставихме дядо върху нея. Заколихме любимия му кон, сготвихме месото му и го изядохме, докато кладата гореше. Такава беше традицията, по този начин изразявахме почитта си към мъртвеца. Въпреки поройния дъжд кладата ярко пламтеше… Всички твърдяха, че това е чудо…

Главата му клюмна, гърдите му се повдигаха и отпускаха така, сякаш имаше астматичен пристъп. До слуха на Кроукър долиташе песента на щурците и дървесните жаби, странно приглушена и далечна.

— Бях се покатерил на едно дърво и гледах как гори дядо — глухо продължи парагваецът. — Винаги беше твърдял, че у него се крие някакво животно. Веднъж го попитах какво е то, а той се усмихна и отвърна: „Наблюдавай ме внимателно като умра и ще разбереш…“

Главата му бавно се поклати:

— Трябва да знаеш, че бях изпаднал в ужас от смъртта му, Люис… Той винаги беше искал да просветли душата ми, да запази живи традициите на гуарани у мен. Но аз упорито отказвах. Не зная защо, но отказвах. Може би инстинктивно съм се стремял да избегна отговорността, която за цял живот го беше привързала към Асунсион. Там имаше твърде много хора, чийто живот зависеше изцяло от неговото лечение. А по онова време аз вече мечтаех да спечеля пари, горях от нетърпение да опозная света… — В ръцете на Бени се появи пура, пръстите му внимателно я опипваха: — Може би съм се заблуждавал, може би съм предпочитал да мисля по този начин, за да прикрия нещо друго: липсата на вяра…

Раменете му леко се повдигнаха, гласът му се промени:

— Тъй или иначе, дядо насочи вниманието си към Антонио и Хектор. Те имаха нужда от здрава ръка… Баща им беше починал рано, а майка им… хм… Най-доброто, което съм чувал за нея, беше признанието, че има благороднически произход… Това беше истина, но имаше и нещо друго: тази жена беше вещица. Според мен дядо изпитваше жалост към близнаците и затова се залови с тях… Вероятно е искал да им вдъхне чувство за семеен уют…

— Защо си изпитал ужас от смъртта на дядо си? — попита Кроукър.

Очите на Бени колебливо се отместиха от върха на пурата, устата му се разтегли в нещо, което би трябвало да бъде усмивка.

— Как да ти кажа… Бях му ядосан. Вероятно защото се чувствах виновен за това, което представлява… Не знам… Доста време преди смъртта му бях престанал да разговарям с него… И когато умря…

— Какво се случи после?

Бени запали пурата. Бавните, почти ритуални движения сякаш го поуспокоиха. Той вдигна глава:

— Седях в клоните на онова дърво и гледах как пламъците се борят с дъжда. Изпитвах страх, но заедно с него и нещо като опиянение. Не отмествах поглед от обгореното тяло, бях сигурен, че ще видя как душата го напуска като… Като птица. За нас птиците са свещени, знаеш…

— Но не видя нищо подобно, така ли?

Бени издуха облак дим. После отново проговори, с внезапно изтънял глас. Сякаш отново се беше превърнал в някогашния хлапак от Асунсион.

— Беше нужна много вода… Затова валя десет дни без прекъсване.

— Какво означава това, Бени?

— Духът на дядо се нуждаеше от вода. Когато най-сетне се отдели от тялото му, той не беше нито птица, нито кон, нито оцелот… — Обърна се към Кроукър, лицето му блесна като ярка луна на светлината, която идваше от вътрешността на къщата: — Той се беше превърнал в акула, Люис…

— Чакай малко…

— Не ме прекъсвай! — размаха ръце той. — Казвам ти какво видях. Звярът изскочи от пламъците и жарта, увисна за миг сред пороя, после се издигна нагоре и изчезна в сивите облаци… — Махна пурата от устата си и продължи: — Не забравяй тигровата акула, която вчера ми отмъкна уаху. Не забравяй и символа на дядо, който ти се яви при погребението на Соня. Нали ти казах, че сме безсилни пред духовете? — Ръката му легна на рамото на Кроукър: — Ти уби акулата, Люис… И сега, Бог ми е свидетел, духът на дядо е тук… — Пръстите на свободната му ръка докоснаха гърдите на Кроукър, малко над сърцето. — Тази тигрова акула не беше случайност. Как стана така, че от всички рибари в океана нападна точно нас? — Гласът му премина в шепот: — Дядо се опитва да ни каже нещо, Люис!

— Какво?

— Може би иска да ни посочи човека, който го е убил. — Пръстите му се превърнаха в стоманени куки: — Може би духът му не може да намери покой, защото убиецът му е останал ненаказан!

Кроукър се втренчи в лицето на приятеля си. „Странно, но след всичко, което стана тази вечер, тайнственият спиритизъм около дядото на Бени изглежда напълно достоверен“ — рече си той. После тръсна глава. Не, това бе невъзможно. Вероятно главата му все още бе под влиянието на омайния пушек, който бяха вдишвали на катерчето. А другата вероятност бе съвсем проста: той превърташе… При всички случаи обаче времето летеше.

Бени го забеляза, че поглежда часовника си, и попита:

— Искаш да тръгваш, така ли?

— Да. Трябва да се отбия в болницата при Рейчъл.

Обърнаха се и бавно влязоха в къщата. Бени проговори едва когато се озоваха на входната врата:

— Мислех си за твоята племенница…

После тикна нещо гладко и тежко в ръката му. Оказа се един тъмнозелен, абсолютно кръгъл камък, оглаждан от морските вълни в течение на столетия.

— Какво е това? — попита с недоумение Кроукър.

Бени отвори вратата, хвана го за ръка и го изведе в топилата нощ. Песента на щурците и дървесните жаби беше омайна.

— Преди години, бях още дете, видях как дядо излекува ръчката на една жена, която беше поразена от тежка болест… Ще попиташ как… — Главата му се повдигна нагоре: — Както тези дървесни жаби нямат понятие от нашия разговор, така и ние нямаме понятие от същността на онзи особен изцерителен процес… Безсилни сме, тъй като ни липсва просветлението на лечителя. В това отношение сме точно като дървесната жаба там горе… За нея разговорът ни не съществува, тъй като не може да го разбере. Но това не означава, че той изобщо не се е състоял, нали?

Кроукър мълчаливо кимна.

— Този магически камък принадлежеше на дядо ми. — Гласът на Бени прозвуча тържествено, сякаш се намираха в храм. — Притежава огромна сила, ето защо те моля да го поставиш върху гърдите на Рейчъл… — Ръката му притисна пръстите на Кроукър и ги затвори около камъка. — Това е лечебен камък. За съжаление аз не съм лечител, ти също… По тази причина енергията му ще бъде ограничена. Но дай Боже да се окаже достатъчна…

Лю усети как дланта му се затопля, но реши, че си внушава.

— Ще се грижа добре за него — обеща.

— Има поверие, че лечителите гуарани никога не умират — погледна го замислено Бени. — И силата им остава завинаги около нас…

 

 

Пътят до паркинга изминаха в пълно мълчание. Парагваецът се обади едва когато Кроукър отвори вратата на тъндърбърда:

— Escuhame, Люис… Искам да те помоля за една услуга.

— Каквото пожелаеш, приятелю.

— След два дни ще ми трябва яхтата ти. Искам да я наема.

— Каква услуга е това? — засмя се той. — След като я наемаш, това означава печалба за мен.

— Няма да ходя на риболов, Люис. Яхтата ми трябва за през нощта.

— Надявам се, че не си намислил нещо незаконно — свъси вежди Кроукър.

— Бъди спокоен — отвърна му, хвърли подозрителен поглед към разлюлените палми наоколо, сякаш се опасяваше от скрити в тях микрофони, после тихо добави: — Но искам това да си остане между нас. Няма да казваш на никого, дори на хората от пристанището. За тях лодката ти трябва по лична работа… Съгласен ли си?

— Няма проблем. Но нали си имаш моторница?

— „Цигарата“ не става за пътуването, което съм намислил — отвърна му и приятелски го тупна по рамото: — Благодаря ти, Люис. Вършиш ми огромна услуга. Не бих могъл да се доверя на никой друг… — Задържа с ръка вратата, докато Кроукър се настаняваше зад волана, после настоятелно прошепна: — След два дни, да не забравиш!

— По кое време?

— Имам среща в полунощ. Което означава, че трябва да тръгнем от Исламорада някъде около осем…

— Къде, по дяволите, ще ходим, Бени? В Маями, или в Куба?

Той сложи пръст върху устните си и не отговори.

„Много е тайнствен, да го вземат дяволите“ — рече си Кроукър, после сви рамене. Нали затова са приятелите?

Обърна се и прегърна парагваеца, подчинявайки се на внезапен импулс.

— Благодаря за камъка на дядо ти, Бени — прошепна. — Казвам ти го искрено, независимо дали ще помогне на Рейчъл или не…