Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита (10)

Глава 4

Час и четвърт по-късно Кроукър паркира пред болницата „Роял Поинсиана“. Мустангът с колекционерска стойност на Махур беше на мястото си и действително изглеждаше фантастично. Неволно си помисли, че трябва да му купи калъф. В противен случай жестокото слънце на Флорида бързо щеше да прогори боята, да превърне тапицерията в няколко парчета избелял плат, да напука гумените уплътнения… Стана му неприятно, че мисли за колата като за своя собственост. И си даде сметка, че твърде скоро трябва да реши какво да прави с нея.

Отвори жабката на тъндърбърда, измъкна мек парцал и старателно избърса волана и кожените седалки, изцапани с кръвта от раните и драскотините по тялото си. Минаваше осем и половина. По всичко личеше, че героичните му усилия бяха отишли на вятъра. Номерът на микробуса на близнаците не означаваше нищо — според компютъра на пътната полиция той принадлежеше на седемгодишна хонда сивик, регистрирана в община Дейд. От опит знаеше, че ченгетата отдавна са се отказали да издирват откраднатите регистрационни номера, тъй като това се случва десетки пъти на ден…

Нямаше нищо чудно, че братята Бонита карат микробус с крадени номера. Кроукър вече беше наясно, че действат професионално, с необходимите предпазни мерки. От тях се излъчваше зло, властно и неотменимо като смога над големите градове. Неволно се замисли върху някои любопитни подробности по време на двете си срещи с Антонио… Любовта ни кара да вършим неща, за които нямаме обяснение — беше казал той. — Любовта ни променя дори тогава, когато нямаме никакви намерения да се променяме… Как се тълкуват подобни изявления? Отговарят ли на истината? Нима Антонио действително е обичал Роза Милагрос? Не, изключено! Той я беше убил. Двамата с Хектор бяха отрязали главата й като на пиле! Случи се така, че тази жена ми бе отнета… От Бога, може би от Съдбата, беше споделил Антонио. Какво означаваше това? Близнаците положително бяха напълно лишени от човешки емоции. Но въпреки това изглеждаше потиснат от убийството на Роза… Сега те чакат… Роза и Соня са заедно и чакат… Защо му е било нужно да прави подобни признания, при това пред един напълно непознат човек? Спомни си блестящия и пронизителен поглед на Антонио след тези думи и неволно потръпна. И Бени и Естрела Лайес са убедени, че духът на Хумаита Милагрос живее в мен — рече си Кроукър. — Нима и Антонио е забелязал това? Затова ли каза, че е обречен? Това ли беше смисълът на последните му думи: „Зная, че и Роза не би могла да ме спаси… Вършил съм отвратителни неща и продължавам да ги върша…“

А след това си спомни предупреждението на Естрела: да не повтаря грешката на Хумаита, който си въобразил, че вижда нещо човешко в близнаците… Грешка, която му беше струвала живота. Пръстите му несъзнателно стиснаха магическия камък. В душата му отново нахлу чувството за пълна безпомощност пред неизвестна сила. Същото, което го бе обзело, докато погребваха Соня…

Действието беше единственият начин да се изтръгне от мрачните мисли. Отвори багажника, извади плика с покупките от „Гап“ и се насочи към мъжката тоалетна във фоайето. Там изми кръвта от лицето си и облече чисти дрехи. Никой не му обърна внимание, вероятно защото беше влязъл през входа на спешното отделение.

Но когато се отправи към асансьорите на главната сграда с намерението да се качи в отделението за спешна хемодиализа, насреща му изскочи Бени.

— Господи Исусе, amigo! — изръмжа той, явно побеснял. — Къде, по дяволите, ходиш? — Стисна лакътя му с пръсти като стоманени клещи, отведе го настрана и просъска: — Слушай, искам да зная какво означава всичко това, по дяволите!

Изглеждаше разярен, но Кроукър изобщо не се впечатли.

— Какво по-точно имаш предвид? — спокойно го попита.

— Имахме уговорка, проста и ясна, нали така? За плаването, което ни предстои. После ти ми звъниш, дявол знае откъде, и се измъкваш. Искам да зная защо! Какво ти е надрънкал за мен оня мръсник Рубине?

— Първо си махни ръката.

— Само след като отговориш на въпроса ми! — изръмжа Бени и затегна хватката си. — Хей, amigo, събуди се! Тук няма шега! Когато имам споразумение с някого, аз очаквам то да бъде изпълнено!

— Ти май ме заплашваш, а? — процеди Кроукър.

— Мисли каквото искаш!

— Мислех, че ние с теб сме приятели, Бени…

— Приятелите държат на думата си! — гневно отвърна онзи и се изплю на мраморните плочки.

— И не лъжат — подхвърли той. — Какво сте намислили вие двамата с Махур?

— С кого?

— Вече ти казах с кого — тежко го изгледа Кроукър. — Адвокатът на име Марселус Рохас Диего Махур!

— А аз вече ти отговорих: не познавам никакъв Махур!

Стоманените пръсти на протезата се стегнаха около китката на Бени.

— Не познаваш най-големите наркотрафиканти на Латинска Америка, така ли? Не познаваш хората, които ги представляват тук? И май очакваш да ти повярвам!…

В очите им светеше гняв. Приятелството беше забравено, изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се нахвърлят един срещу друг.

— Хайде, пусни ме! — изръмжа Лю и усети как кръвта започва да пулсира в слепоочията му. — Не ме принуждавай да върша глупости.

— Съветвам те да обмисляш постъпките си предварително, amigo!

Кроукър бавно увеличи натиска на стоманените си пръсти и парагваецът се принуди да го пусне.

— Не зная какво, по дяволите, става с теб — изръмжа и натисна копчето на асансьора. — Но се оттеглям, тъй като продължаваш да ме лъжеш!

— Я стига! — Бени застрашително пристъпи напред. — Няма да се измъкнеш, преди да съм свършил! Сделката си е сделка! Никой не може да върти номера на Бени Милагрос! Никой, comprende? Затова ще те накарам да си изпълниш обещанието и ще…

— Как ще стане това? — попита, докато влизаше в кабинката. — Може би ще изпратиш своите колумбийски приятелчета да ме пребият до смърт?

Бени скочи напред, пъргав като тигър. Рамото му успя да се вмъкне между затварящите се автоматични врати, те просъскаха и се отвориха. Но Кроукър го посрещна с добре премерен удар в гърдите, тялото му се люшна назад. Ново съскане и вратите се сключиха под носа му.

Горе той излезе от кабинката и спря за миг. Трябваше му време, за да се поуспокои. Беше обезпокоен и разстроен от разправията с Бени. Какво стана между тях? Сякаш изведнъж започнаха да говорят на различни езици, всеки решен да постигне това, което е намислил… Дори по-лошо — никой от двамата не чуваше аргументите на другия, единственото, което правеха, беше да си разменят заплахи… Забравиха дългите часове, прекарани заедно на борда на „Капитан Сумо“, зародилото се там приятелство изглеждаше като далечна, отдавна отминала илюзия. Да, илюзия, тръсна глава той. Защо иначе човек като Бени ще побеснее заради някакво нощно плаване? Толкова ли бе важно то за него?

Преди няколко месеца, по време на продължителен риболов из блатата, Кроукър бе ухапан от гърмяща змия. „Усещам напрежение у теб — рече му Каменното дърво, докато разрязваше раничката. — Не се тревожи, отровата ще напусне тялото ти за броени минути…“ „Това може би се дължи на факта, че в живота на всеки от нас твърде много въпроси остават без отговор“ — беше отвърнал Кроукър. „Значи не задаваш правилните въпроси“ — отсече индианецът.

Отби се в бокса на Рейчъл, преди да потърси Джени Марш. До леглото стоеше доктор Стански, ръцете му бяха сключени на гърба. Той рязко се обърна, после хладно кимна.

Лю се наведе, докосна с устни челото на момичето и разтревожено вдигна глава:

— Тя цялата гори! Какво става?

Олимпийското спокойствие на Стански не можеше да бъде нарушено от подобен въпрос, въпреки тревогата на човека, който го задаваше. Тревогата беше сред онези човешки емоции, които той контролираше изцяло.

— Новините не са добри — отговори. — Сепсисът не може да се овладее, за това допринася и общото физическо състояние на Рейчъл, което е лошо… — В гласа му се появиха успокоителни нотки: — Но болничният екип върши всичко, което е в рамките на възможностите му… — Показалецът му докосна две допълнителни тръбички, които бяха включени към системата за кръвопреливане: — Това е друг, по-силен антибиотик. Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. По тази причина настоях госпожа Дюк да си отдъхне малко. Прекара тук почти цяло денонощие и нервите й не издържаха… — Хладният му поглед се спря на лицето на Кроукър: — Виждам, че и вашето състояние е отбелязало известна промяна…

— Паднах от един камион — поясни той с крива усмивка.

— Много смешно! — Очите под свитите вежди го огледаха с хладно неодобрение. — Дайте да ви прегледам! — Разкопча ризата му, веждите се свъсиха още повече, забележката му прозвуча повече язвително, отколкото враждебно: — Тоя камион е бил доста немилостив към вас…

— Стигнахте ли донякъде с търсенето на бъбрек? — попита Кроукър. Някъде дълбоко в душата му все още тлееше надеждата, че ще избегне изнудването на Махур.

Лекарят мълчаливо поклати глава, сложи си гумени ръкавици и започна да рови в някаква метална кутия.

— Страхувам се, че това е безнадеждна работа — въздъхна той, извади тънки пинсети от кутията и ловко измъкна няколко миниатюрни камъчета от жестоко ожуленото рамо на Кроукър. — Нищо повече не мога да направя… — Тампон с марля, напоен с дезинфекцираща субстанция и антибиотичен крем, внимателно обходи многобройните рани и драскотини по тялото на Кроукър. — Звънях навсякъде, притисках познатите си, но без резултат… — Тампонът изчезна в малко бидонче с капак, на което пишеше:

ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ ОТ ЗАРАЗА!

— Никой нищо не може да направи… — Гумените ръкавици бяха свалени и последваха тампона. — Въпрос на етика, знаете… Хората, които се занимават с доставка на органи за присаждане, са сред най-високоморалната част на лекарското съсловие… — Очите му се прехвърлиха на спокойното, сякаш дълбоко заспало момиче: — Сега тя е в ръцете на Бога… Не бих могъл да добавя нищо повече…

Кроукър благодари и напусна отделението. Настроението му беше лошо, болеше го цялото тяло, измъчваше го глад. Едва сега си спомни, че цял ден не беше слагал залък в уста.

Джени Марш излезе от лекарската стая и тръгна насреща му, а той си спомни какво му беше разказала за официалната система за набиране на органи в Америка. Дейността на братята Бонита хвърляше върху този разказ нова, съвсем различна светлина, а участието на младата лекарка в предстоящата операция придобиваше особено значение.

Той се спря. Доктор Марш беше облечена в черни памучни панталони, синьо-зелена блузка и бежов жакет от тънка коприна. Беше изненадващо привлекателна. На лицето й имаше лек грим, достатъчен да й придаде коренно различен вид. Ами косата й? Какво беше направила с нея? Беше спусната свободно на разкошни, леко начупени вълни…

— Доктор Стански ми съобщи, че изпитвате сериозни затруднения при лечението на моята племенница — подхвърли той, изпивайки я с очи.

— Не разбирам защо не можем да победим този сепсис — мрачно въздъхна Джени Марш.

— Според доктор Стански това е свързано със силно изтощения й организъм…

— Несъмнено. Но въпреки това има нещо странно… Комбинацията от лекарства, които вкарваме в организма й, отдавна би трябвало да се справи с инфекцията. Тя действително е много изтощена, но все пак не е на осемдесет години, нали?… — Главата й мрачно се поклати: — За съжаление инфекцията продължава и бавно я убива… Единственият й шанс е да получи нов бъбрек…

Извади папката с документацията на Махур и й я подаде:

— Дано това са по-добри новини…

Джени учудено го погледна и едва сега забеляза синините и драскотините по лицето му.

— Господи, какво е станало с вас?

Кроукър разтърка еднодневната си брада и веднага усети болка в натъртената си челюст — там, където го беше ударил Антонио.

— Бих казал, че пострадах от прекомерно излагане на въздействието на живота, особено на неговата невидима част — усмихна се. — Но няма нищо сериозно. Стански не само поговори с мен, но и се погрижи да покрие тялото ми с лепенки… Имайки предвид какво се говори за него, би трябвало да съм доволен, че не поиска хонорар…

После със сериозно изражение на лицето потупа тънката папка.

— Джени, от вас искам само едно — тихо промълви. — Да ми кажете дали това е билетът, с който Рейчъл ще се върне обратно към живот! — Погледна я в лицето и добави: — Но откровено, без общи приказки!

Тя се поколеба, личеше, че обмисля чутото. За да се превърнат в полубогове, лекарите обикновено работят дълго и упорито. А когато най-сетне покорят този връх, те трудно приемат да го напуснат.

— Добре — въздъхна най-сетне тя. — Ще говоря открито, независимо от последствията.

— Благодаря.

— Има защо — намръщи се и сведе очи към папката в ръцете си. Помълча малко, после добави: — Надявам се, че намеренията ви да използвате нерегистриран орган не са сериозни…

— Зависи — отвърна той. — Какво мислите за тези документи?

— Изглеждат автентични, но…

— Ако е така, аз ще използвам този орган! — отсече Кроукър.

— Казах „но“… — погледна го Джени Марш и в очите й се появиха зеленикави отблясъци.

— Никакво „но“! — леко повиши тон той. — Става въпрос за живота на Рейчъл!

Тя също повиши глас:

— Имам причини да кажа „но“, Лю! И то е свързано с един прост факт: вие не знаете откъде идва този бъбрек!

Почука сгънатите на руло листове:

— Според тези документи идва оттам, откъдето всички вземат органи за трансплантация — Националния център за обмен на органи.

— Вярно — кимна тя с някакъв особен блясък в очите. — Но не може да е истина. Толкова пъти съм преглеждала това, което съхранява компютърът на центъра, че го помня наизуст. И мога да се закълна, че там няма такъв бъбрек! — Ръката й с документите леко се повдигна: — Последната проверка направих преди два часа, в паузата между операциите… Никой не може да ме убеди, че информацията е била допълнена за толкова кратко време! А това означава само едно: този бъбрек е нерегистриран и следователно незаконен!

Кроукър усети слабост в коленете, а болката, натрупала се през този тежък ден, изведнъж го връхлетя с пълна сила.

— За Бога, Джени! — простена. — Не можете да постъпите така с Рейчи! Нали ми казахте, че бихте помислили за евентуална трансплантация на нерегистриран орган?

— В миг на слабост, а може би и на лудост — отвърна тя. Лекото объркване в очите й бързо се стопи. — Сега това е без значение, тъй като възвърнах здравия си разум. Дори няма да се докосна до нерегистриран бъбрек!

— Въпреки че той ще спаси живота на Рейчъл?

— Да — отвърна решително.

Напрежението помежду им можеше да се пипне с ръка. Джени имаше силен характер и държеше на принципите си. Това бе хубаво, но в момента едва ли бе от полза за някого. Все пак не ставаше въпрос за нейната племенница. Не ставаше въпрос за момиче, което е изгубила преди много години и е открила отново благодарение на чудо… За нея всичко това не бе втори шанс, единствена възможност да изгради отново отношения, които цял живот са й липсвали. Всичко това се отнасяше за Кроукър. И именно по тази причина мисълта отново да изгуби Рейчъл, този път завинаги, му се стори непоносима…

— Зная, че сте готов да преобърнете земята за нея, Лю — тихо промълви тя. — Изписано е на лицето ви. Но трябва да се вслушате в думите ми: ако този бъбрек е нерегистриран, вие просто не можете да го използвате! Сторите ли го, ще станете съучастник в тежко престъпление, ще направите грях, за който прошка няма!

В зелените й очи светеше решителност и той разбра, че положението е сериозно. Какво става, когато на пътя на неудържима стихия се изпречи неподвижен обект?

Но най-много му тежеше фактът, че тя бе абсолютно права. Отново си спомни за Антонио и Хектор — злодеите, които събираха човешки органи с лекотата, с която се берат гъби. Не би могъл да стане съучастник на подобно отвратително престъпление, но ако в твърденията й? Махур, че бъбрекът е редовен, имаше поне капчица истина, той бе длъжен да отиде докрай, въпреки последиците…

— Ами ако все пак е редовен? — попита Кроукър.

— Това са напразни надежди, Лю.

Младата лекарка му направи знак да я последва и пристъпи към близкия компютърен терминал. „Лекарите имат пръсти на музиканти — каза си той, докато наблюдаваше движенията й. — Всеки от тях действа независимо от останалите, човек остава с впечатление, че имат не две, а десет ръце…“

Със сигурни и плавни движения Джени набра кода на компютърния терминал в Ричмънд. Осветено от зеленикавото сияние на екрана, лицето й изглеждаше странно, като на фея от приказките или пък на Шекспирова героиня… Кроукър разбра кога е получила достъп до база данните на Центъра от леката извивка на шията й. Пръстите й се плъзнаха към клавиатурата и набраха кодовия номер, записан в документите на Махур, и тя изненадано възкликна.

— Какво? — нетърпеливо попита Кроукър. От мястото си виждаше екрана като размазано петно.

— Невъзможно! — Разширените от учудване очи се спряха върху лицето му. — Проклетият бъбрек е регистриран! Трябва да са го вкарали в компютъра по време на последната ми операция! Не само е регистриран, но и е запазен за Рейчъл!

Кроукър потръпна от див възторг.

— Значи е истински! — прошепна той. — Истински и законен! — Мракът в душата му бе разкъсан от ослепителен лъч. Пред очите му се появи тясна пътечка. Опасна и самотна, тя заплашваше самите корени на човешкото в душата му, но едновременно с това беше единствената връзка на Рейчъл с живота… — Благодаря ти, Господи! — сподавено добави.

Тръсна глава и светкавично премина на делова вълна.

— Джени, вече се убедихме, че органът е в регистъра — погледна я той. — Нека опитаме да го освободим!

Тя натисна няколко клавиша и поклати глава:

— Не става. Компютърът ми отговаря с посланието „В процес на прехвърляне“. В това няма нищо необичайно. Когато центърът получи информация за наличието на нов орган, там незабавно се открива процедура за идентификация и кръвни тестове, след което се търси съответният пациент на географски принцип. В момента знаем със сигурност само едно: донорът е от Южна Флорида, но самият бъбрек все още не е готов за трансплантация.

„По дяволите!“ — въздъхна Кроукър. Беше му минало през ума, че може би има начин да получи органа веднага, а след това да забрави за своята част от споразумението с Махур. За съжаление системата на центъра не позволяваше подобен ход…

Джени Марш изключи компютъра, но остана надвесена над бюрото. Подпираше се на ръцете си, изпънати и прави като стълбове. Профилът й ясно се очерта на слабата светлина, която идваше от отделението за спешна хемодиализа. Беше нежен и едновременно с това силен…

Изтекоха няколко дълги секунди, после тя се обърна и го погледна в очите, гласът й беше тих, но настойчив:

— Как извършихте това чудо, Лю?

— За чудото по принцип няма обяснение — отвърна и леко разпери пръстите на ръката си.

— Това е вярно. Но как все пак го постигнахте?

Мълчаливо я изгледа.

— Добре — въздъхна тя, а изумрудените й очи изпитателно се взряха в лицето му. — Времето тече… Рейчъл ще бъде мъртва след няколко дни, ако не успеем да овладеем инфекцията. Колкото по-дълго време продължава тя, толкова по-малки са шансовете ни да я ликвидираме… Кажете на донора, че ще ми трябва време за повторна проверка на антигенните тестове. В едно отношение имаме късмет, тъй като обикновено прибягваме до биопсия на бъбрека, който трябва да бъде заменен. В случая с Рейчъл това отпада. Състоянието й не позволява две операции. Смятам това за плюс, тъй като ще спестим време. Ще направим трансплантацията в момента, в който органът бъде освободен.

— Добре.

Възторгът му отлетя и Кроукър се почувства като човек, зад когото се е затръшнала стоманена врата. Вече нямаше друг избор, освен да се свърже с Махур и да приеме офертата му. Хуан Гарсия Барбачена щеше да умре, за да живее Рейчъл. Операцията по неговото ликвидиране щеше да започне утре след полунощ… А щеше да приключи в мига, в който този човек попаднеше в обсега му… Кроукър си даде ясна сметка, че дяволът го е стиснал за гърлото. Сега въпросът беше кога ще го пусне и дали изобщо ще стори това…

Пристъпи към масата, вдигна слушалката и набра номера на Махур. Действаше като в транс. Насреща се включи телефонен секретар. Продиктува номера на мобифона си и бавно се извърна към Джени:

— Трябва да изчакам да ми позвънят.

— Добре — кимна тя, постави ръка на корема си и шеговито добави: — Стомахът ми плаче за вечерята, която ми обещахте!

 

 

Заваля точно когато паркираха пред ресторанта. Не беше обикновен дъжд, а истински тропически порой. В Южна Флорида човек рядко може да види отделна дъждовна капка, тъй като водата се излива от небето като плътна, почти непроницаема стена.

„Харбър Лайте“ се намираше от източната страна на мемориалния мост „Флаглър“. Заведението носеше името на един от най-известните хитове на състава „Платърс“ от шейсетте години и беше нещо като оазис за наследниците на богатите фамилии на Палм Бийч. Дори музиката, която се слушаше тук, беше от онова време… Кроукър насочи колата към дъното на паркинга и изключи мотора. Остана за миг на мястото си, загледан в хората, които, привели гръб срещу бурята, притичваха към колите си или към входа на ресторанта.

— Изглеждате така, сякаш сте някъде далеч — обади се Джени и той долови лекия аромат на парфюма й. — Какво виждате?

Кроукър се освободи от вцепенението. Беше му странно да е в компанията на тази жена, но едновременно с това и много приятно.

— Мислех си за обещанията, които съм давал и изпълнявал през годините — отвърна. — И открих, че нито едно от тях не е толкова важно, колкото това, което дадох на себе си: да спася живота на Рейчъл…

Влязоха в заведението и той неволно потръпна от хладния въздух. Момиче с бронзов загар, което сякаш беше само дълги бедра и изящни ръце, ги поведе към втория етаж на заведението. Вдясно се виждаха блестящите уреди на откритата кухненска част, около които се извиваха облаци бяла пара, вляво оставаше барът, облицован с дърво. От репродукторите звучаха гласовете на групата „Хепънинг“, която пееше един от най-известните си хитове „Ще се видим през септември“. В главата му неволно нахлуха спомени за горещите нощи на отминалата младост, пълни с красиви момичета, облечени в прилепнали блузки без ръкави и къси панталонки, долови специфичната миризма на нагорещен асфалт, който сякаш беше неизменна съставна част от парфюма на тези момичета…

— Ще имате ли нещо против, ако седнем отвън? — попита Джени. — От известно време насам чувствам, че след операция трудно понасям тълпите… Май нервите ми вече са изопнати.

Кроукър я погледна и с изненада откри, че умората изобщо не се отразява на красотата й. Дори обратното: леко приведените рамене и присвитите устни засилваха нейната привлекателност. Тя забеляза погледа му и извинително добави: — Предполагам, че това се дължи на прекалено продължителния контакт с човешката плът и кръв…

— Нямам нищо против — кимна той, усетил болка в слепоочията си. — И без това не обичам климатичните инсталации…

— Излязоха навън и се настаниха на една маса под огромния платнен навес в небесносин цвят. Терасата беше изцяло на тяхно разположение. Хостесата запали свещите, пламъчетата им потрепнаха под напора на вятъра и започнаха да хвърлят странно удължени отблясъци по близката стена.

Джени си поръча уиски, а той се задоволи с чаша газирана вода с лимон и едно двойно еспресо. Чернокосата келнерка се отдалечи. Отпуснат в стола до Джени, той с изненада установи, че зелените й очи са станали някак прозрачни и светят с необичайна сила в околния полумрак.

Дъждът барабанеше по брезента над главите им, гладките плочки на терасата бяха влажни от ситните капчици. Сервитьорката донесе поръчката, заедно с чашите на масата бе оставено и менюто.

Кроукър жадно отпи от содата, после насочи вниманието си към еспресото.

— Искам да ми отговорите на един въпрос — вдигна глава той. — Вече мога да го задам, тъй като опасността отмина… Разполагате ли с някаква информация за нелегална доставка на органи?

Джени го погледна с онова напрегнато внимание, което по всяка вероятност влизаше в действие по време на операциите, и отвърна:

— Не обръщате ли прекалено голямо внимание на този въпрос, тъй като той засяга и Рейчъл?

— Това е вярно. Но освен Рейчъл той засяга и някои други неща…

— Които са полицейска работа, така ли? — присви очи тя.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Веднага ще ви отговаря: не, не разполагам с никаква информация от подобен характер. Мисля, че вече ви обясних какво е отношението ми към подобна дейност. За мен тя е анатема!

Сервитьорката се върна и попита дали искат да поръчат вечерята си. Джени си избра салата „Текс-Мекс“, помпано на скара и спагети. Кроукър каза, че ще вземе същото, изчака отдалечаването на момичето и подхвърли:

— Все пак в един момент вие се съгласихте да трансплантирате бъбрек на Рейчи, без да се интересувате от произхода му…

— Да, така е — кимна Джени и отпи глътка скоч. — А когато се замислих за това, неволно си спомних за студентските години… На упражненията често се чувствах като монахиня по време на служба, която си мисли за секс… Професорите описваха дадена манипулация, а аз се улавях, че поставям рутината им под съмнение и ми се иска да ги подложа на разпит… Правилна ли е въпросната манипулация? Няма ли друг, по-добър начин, различна методология? — Предните й зъби меко звъннаха в ръба на чашата: — Естествено, подобни еретични мисли се появяваха в главата ми само когато обсъжданите манипулации не бяха подкрепяни от неоспорими факти. Те просто действаха, но никой не знаеше защо и как. Макар и с доказана ефективност, те носеха на пациентите куп странични ефекти и усложнения. Особено манипулациите за лечение на рак… Това ме караше да се питам дали не вършим повече зло, отколкото добро, когато ги прилагаме… Често успяваме да спасим живота на пациента, но цената на това спасение е прекалено висока: човекът се променя рязко, вредите, нанесени на организма му, са тежки и непоправими… Годините пълноценен живот изтичат и се забравят с онази лекота, с която пясъкът преминава през ситото…

Внезапен порив на вятъра угаси свещите на съседната маса.

— Всичко това се появи в съзнанието ми в онзи кратък миг, в който ви казах, че съм съгласна на подобна манипулация — добави Джени. — Но после прогоних еретичните мисли и нещата заеха обичайните си места.

Въоръжен с търпение, Кроукър отпи глътка еспресо. Вече беше наясно какво става. Тази жена му беше казала истината. За нея медицината бе религия, която придава смисъл и на най-необяснимите неща, която въвежда ред и в най-големия хаос… Тя изключва мисълта да си играе с установените от медицината правила. Такава мисъл, по собствените й думи, е еретична… Защото единствено тези правила я делят от безкрайната нощ на вечността. В това отношение двамата много си приличаха, просто защото и двамата бяха пазители на доброто, сигурна стража срещу злото.

Заедно с тези мисли в главата му нахлу и увереността, че невидимата, но дълбока пропаст между тях изведнъж е изчезнала. И те стоят един срещу друг, изненадани и безпомощни от внезапната си близост…

Поройният дъжд продължаваше да се сипе, небето се раздираше от ярки светкавици. На тяхната бяла, сюрреалистична светлина Кроукър успя да зърне един кафяв пеликан, който размахваше криле над канала, очевидно подплашен от тътена на гръмотевиците, прогонили го от сухото убежище под моста. Изопнала клюн, птицата се носеше в мрака с целеустремеността на воин, тръгнал да изпълнява важна нощна мисия…

Храната пристигна в момента, в който мобифонът иззвъня. Тъмнокосата сервитьорка се зае с разполагането на чиниите върху масата, а Кроукър стана и се насочи към ъгъла на терасата — там, където светлината на свещите почти не достигаше… От платнището капеше вода, шията и раменете му бързо овлажняха от ситни дъждовни капчици.

Тъмнината е съставна част на греха. Тази част, която в момента му помагаше да проведе разговора с Марселус Рохас Диего Махур. Бутоните на мобифона грееха с дискретна зелена светлина като фосфоресциращите гребени на океански вълни. Изведнъж му се стори, че това са отровни змиорки, които немилостиво се забиват в кожата му…

Щом чу гласа на Махур, сърцето му се сви. Вгледа се в лицето на Джени, сякаш единствено тя можеше да го предпази от злокобните заклинания на адвоката. Близката развръзка го накара да потръпне от напрежение.

— Готов съм за сделката — каза и усети как пръстите на краката му неволно се свиват поради близостта на дъждовните струи. — Изцяло съм на ваше разположение.

— Много добре. — Гласът му прозвуча уверено и спокойно, сякаш изобщо не беше се съмнявал, че бъбрекът ще издържи на проверките. — Остава единствено да ви предам нужната информация за обекта. — Имаше предвид Хуан Гарсия Барбачена — човекът, който трябваше да бъде убит. Говореше внимателно, давайки си сметка, че Кроукър ползва мобифон. — Няма промяна в програмата му. Пристига утре в полунощ.

— Къде? — попита го и хвърли нов поглед към Джени, изпълнен с непонятен копнеж. Сякаш тя бе единственото му спасение от греха, който предстоеше да извърши.

— Не мога да говоря за това по телефона, senor — отвърна адвокатът. — Но ще бъде на юг, в това съм напълно сигурен…

Маями.

— Бъбрекът ми трябва преди това.

— Ще го имате веднага след като целунете нашия човек за добре дошъл — отвърна той и се засмя: — Най-добре някъде около тила… Бъдете спокоен, вашата племенница ще получи това, от което се нуждае.

— Не мога да чакам. Състоянието на племенницата ми се влоши.

— Търпението е наложително, господин Кроукър. Клиентът ми не желае да разчита на никакви случайности, съветвам и вас да действате по същия начин… — Езикът му млясна, очевидно като знак на съчувствие: — Информацията, която предстои да получите, значително ще опрости задачата ви. Ние нямаме интерес да пропуснем нещо, вие — също… А най-вече Рейчъл.

„Прав си, да те вземат мътните — рече си Кроукър. — Аз действително трябва да ликвидирам тоя Хуан Гарсия Барбачена и ще го направя! Но какво ще стане след това? Ще мога ли да живея в мир със себе си?“

— Ами ако Рейчъл почине, преди да получа скъпоценната ви информация?

— Ами ако небето се продъни и всички ние се издавим като пилци? — Гласът му прозвуча абсолютно спокойно, в слушалката се долавяше равното му дишане. — Имайте вяра, сър. Всичко ще приключи добре.

„Откъде по дяволите идва неговата вяра?!“ — запита се неволно.

— Среща в десет и половина сутринта — каза в слушалката той. — Мога да чакам до този час и нито секунда повече. Ще бъда в Саут Бийч, на дървеното мостче срещу „Нюз кафе“.

— Времето е прекалено малко, но ще бъда там — отвърна Махур.

— Съветвам ви да сте точен, тъй като отсега нататък ще имам нужда от всяка минута.

Кроукър прекъсна, пъхна телефона в джоба си и пристъпи към масата.

— Върнах храната, за да не изстине — погледна го Джени. В очите й имаше мълчалив въпрос.

Той кимна в знак на благодарност. Тази малка проява на внимание му се стори като нежна целувка по бузата. С усилие на волята прогони тревожните си мисли. Даваше си сметка, че това, което му предстои, няма никакво значение. Сега най-важното бе да спаси живота на Рейчъл, а за своя ще мисли след това.

— Наред ли е всичко? — напрегнато попита доктор Марш. — Ще имаме ли бъбрека?

— Да — кимна Кроукър. — Веднага след като платя за него.

— Искат ви пари?

Келнерката донесе храната и любезно попита дали желаят нещо друго. Той мълчаливо поклати глава.

Джени се зае с рибата си и извинително подхвърли:

— Всъщност, това не е моя работа…

Над развълнуваната вода се надигаше безплътна бяла пелена. „Като косата на любима жена, разпръсната върху възглавницата“ — помисли си Кроукър и погледна към Джени. В разрошените й от вятъра коси проблясваха миниатюрни дъждовни капчици, очите й отразяваха светлината на свещите и грееха като две малки слънца. Изведнъж изпита съжаление, че я беше поканил под претекст да чуе професионалното й мнение. Харесваше тази жена, а дори и нещо повече — изпитваше влечение към нея…

Пръстите й направиха едва забележимо движение, снопче спагети ловко се уви около вилицата.

— Обаче много бих искала да е моя работа… — довърши мисълта си тя. — Това ми стана ясно току-що, докато разговаряхте по телефона.

Пред очите му блеснаха животински студените очи на Антонио и Хектор, главата му се поклати:

— Не мисля, че това е добра идея… — Лапна късче риба, но не усети вкуса му. Обидата, изписана на лицето й, го накара да се почувства неудобно. Помълча малко, после с въздишка добави: — Много бих искал да споделя всичко с вас, Джени…

— Какво ви пречи?

— Имам чувството, че пропадам в дълбок кладенец, че съм сляп като прилеп на слънце — прошепна той. — Не искам да завлека и вас…

— Дори ако аз искам?

— Тук не става въпрос, дали искате или не. Освен това не познавате действителното състояние на нещата…

— Това е вярно — кимна тя и разпери ръце: — Но защо не проверите дали съм добър слушател?

— Не, не, забравете! — размаха вилицата си Кроукър.

— Но това е смешно! Тъкмо набрах кураж да направя една наистина позитивна стъпка и вие решавате да ми попречите!

— Джени…

— Не, не! Вече не мога да спра! Тук става въпрос за доверие, нали? Искам да чуете това… — Беше тъжна и ядосана едновременно. — На фона на блестящата професионална кариера аз успях да забатача личния си живот до такава степен, че дори не ми се говори! Прогоних съпруга си… Всъщност разделихме се по взаимно съгласие, поне външно единодушни, че причина за това е моята страстна привързаност към медицината… — Очите й се извърнаха към влажния мрак: — Но вътре в себе си зная, че истината е друга, доста по-горчива… Той беше достоен човек.

Блесна светкавица, последвана от тежък гръмотевичен тътен. Оттатък канала се мерна корпусът на рибарска гемия, призрачно бял под тежките дъждовни струи, разлюлян от вълните и опънал до скъсване котвеното въже. — Кой знае — изрече с въздишка Джени и леко присви рамене. — Някъде дълбоко в себе си положително съм знаела, че не заслужавам достоен човек до себе си… Имам предвид хората, с които съм била след това. Типичен пример е Дино, последният ми приятел… Едър мъжага, кара ферари и се облича като манекен. Адски горд със сексуалния си апетит. „Джен, ще те шибам, докато започнеш да виеш!…“ Да, да, каза го, наистина го каза! Но още по-лошо е, че аз проявих интерес… — Очите й внимателно огледаха лицето на Кроукър, вероятно търсейки неодобрение. — И какво стана? Правихме го в продължение на деветдесет минути без прекъсване, но вместо оргазъм аз получих възпаление на пикочния мехур!

Разсмяха се и двамата, но напрежението продължаваше да тегне.

Кроукър не прояви желание да каже каквото и да било. Тя помълча, после добави по-меко:

— Виждаш как стоят нещата, нали? Останах изненадана от факта, че ме привличаш… Едновременно с това си давах сметка, че си достоен човек. Усетих го в момента, в който те зърнах… А след това видях отношението ти към Рейчъл и сърцето ми буквално се разкъса!

Той не каза нищо. Имаше чувството, че монологът й ще продължи. Но тя не го стори. И друг път беше изпадал в подобни ситуации, беше усещал неизказаното у жената срещу себе си, увиснало във въздуха като примитивно, но могъщо послание на Природата…

— Никак не ме бива в това — сподавено промълви Джени. — Ама никак, знаеш…

Той я погледна, на устните му се появи усмивка:

— Радвам се да открия, че и теб не те бива в нещо…

— Не ме бива и да карам ски — дяволито подхвърли тя.

Хвана ръката й и се надигна:

— Тази вечер няма да караме ски.

Гласът на Тим Бъкли беше тъжен, още по-тъжни бяха нежните му балади за неосъществени срещи и несподелена любов. Тази музика сякаш беше част от обзавеждането в апартамента на Джени, нещо като аромат на запалено кандило. А Кроукър разбра, че му предстои да открие и друга, непозната част от характера на младата жена.

Мигът на първото интимно докосване беше вълшебен, караше го да онемява от възторг. В душата му се надигаше нетърпеливо очакване, предчувствието за нещо прекрасно караше кръвта да кипи във вените му.

Стояха в средата на хола. Босите им крака потъваха в красивите и ярки шарки на дебелия килим, ръцете им се докосваха. От нея идваше аромат на лимон и сандалово дърво, косата й се плъзна по бузата му, трепетът достигна чак до слабините му.

— Харесва ми да те докосвам — прошепна той.

Тя склони глава на рамото му, после, някак неочаквано, промълви:

— Кажи ми какво точно харесваш… Опиши ми всичко…

И той го стори. Започна да докосва различните части на тялото й и да й разказва какво усеща. Реакцията й беше бурна. Бедрата й потръпнаха, дишането й се ускори. Показалецът на дясната му ръка докосна шията й, застина за миг там, сякаш да усети възбудените тласъци на кръвта. После продължи към трапчинката под гърлото, наслади се на пулсирането й и бавно се плъзна надолу, към овала на гърдите с натежали от желание зърна. Долепил устни до ухото й, той описваше какво докосва с тих, едва доловим шепот. Тя се вкопчи в него, тялото й потръпваше. Възбудата й беше невероятна и едва ли се дължеше единствено на половия нагон, в който винаги се долавя нещо примитивно, нещо мръсничко… Тук участваше и нещо друго, може би надеждата, че той мисли за нея, че в отношението му има и нещо друго, освен сексуална възбуда.

Жената ненавижда чувството на самота по време на секс…

Ръцете му се плъзнаха надолу, а тя подскочи и се намести върху него така, сякаш се катери по ствола на дърво. Глезените й се сключиха около кръста му. Болката от ритниците на Антонио и охлузванията по асфалта се стопи и изчезна. Той я притисна към себе си, устните му продължаваха да шепнат нежни описания. Тялото й неудържимо се разтърси. С тих и задъхан шепот тя се включи в този странен монолог и започна да описва собствените си усещания. Беше гореща и влажна, готова за кулминация. Той проникна дълбоко в нея. Започна да я люби нежно, на плавни, чувствени тласъци. Тя шепнеше в ухото му, думите изгубиха обичайния си смисъл, сякаш единственото им предназначение беше да усилват възбудата им. Стигна До оргазъм толкова бързо, че той нямаше време дори да се учуди. После, без никаква пауза, отново пое нагоре към омайния връх, тръпнеща и стенеща възбуждащите думички…

Тази Джени Марш нямаше нищо общо с хладната и сдържана лекарка, която ръководеше отделението си в болницата „Роял Поинсиана“ с професионализъм и увереност. Тя нямаше нищо общо дори с елементарните норми на поведение, присъщи на цивилизованите хора. Кой друг я беше виждал в подобно състояние? Съпругът й? Може би. Но със сигурност не и онзи самовлюбен полов атлет Дино, или пък някой друг от случайните й приятели. Мигът беше прекрасен, изпълнен с рядка и спираща дъха магия. Сякаш еднорог вдига величествена глава и се взира в луната… С тръпка на дълбоко удовлетворение Джени се предаде на насладата, освобождавайки се изцяло от оковите на професионалния живот…

Кроукър потъна в нея докрай, поощряван от тихи и невероятно нежни гърлени звуци. Ноктите й се впиха във влажната му плът, петите й се забиха в кръста му, подканвайки го да достигне мечтаната кулминация…

След това се озоваха в леглото й, все така здраво притиснати един в друг. Лицето й беше нашарено на ивици от светлината, която проникваше през спуснатите щори, светлите къдрици на челото й наподобяваха примитивни татуировки. Очите й бяха в сянка.

Пръстите й нежно проследиха асиметричните белези по тялото му, покрити с лепенки. Сякаш искаше да провери дали доктор Стански е свършил работата си както трябва.

— От очите ти личи, че си някъде далеч — прошепна тя. — Кажи ми какво мислиш… Това е въпрос на доверие, нали?

Беше права. Доверието е най-важното нещо между хората. Особено когато е пълно, когато другият знае всичко за живота ти, дори и най-съкровените ти тайни… В такива случаи останалото няма значение. Дори светът да отиде по дяволите… Изпита болезнена необходимост да сподели с нея това, което му предстоеше да стори, за да спаси живота на Рейчъл.

Разказа й за Антонио и Хектор, за ужасяващата им дейност, свързана с набирането на органи, за Соня и Вонда, за Бени и неговия дядо, лечител гуарани…

— Господи, Лю! — ахна тя и неволно прикри устата си с ръка. — Кажи ми, че всичко това е лоша шега и нищо повече! Моля те, Лю!

— И аз бих искал да е така — въздъхна той. В ръката му се появи магическият камък, стените му мрачно проблеснаха.

— Какво е това?

Той вдигна камъка пред очите си.

— Помниш, че Рейчъл излезе от комата… И разговаря с мен, при това съвсем нормално. А ти каза, че нямаш медицинско обяснение за това…

— В моята работа това се случва доста често, Лю. Само че аз не го признавам на всеки…

Сложи камъка между голите й гърди.

— Ей това направих миг преди Рейчъл да се пробуди…

Джени сведе очи, почака малко, после тръсна глава:

— Не усещам нищо.

— Но с Рейчъл очевидно не е било така…

— Случва се — кимна тя. — Пациенти с рак в напреднал стадий изведнъж оздравяват, хора, които отдавна сме отписали, стават на крака… Човешкото тяло е една невероятна машина, могъщ генератор на живот…

Заслушан в равното й дишане, Кроукър изведнъж си представи, че вижда как облачета въздух излитат от гърдите й и пълнят някакъв странен балон, увиснал над горска поляна…

— Пресвети Боже!

Джени рязко си пое дъх и се вкопчи в китката му, притиснала камъка към гърдите й. Клепачите й потрепнаха и се притвориха, под тях блесна бялото на очите й.

Нарязана от щорите, уличната светлина натежа в затъмненото помещение като лепкав сироп. Сърцата им биеха в съвършен синхрон, времето покорно легна в краката им.

После очите й рязко се отвориха, гласът й прозвуча някак странно и дрезгаво.

— Видях нещо… — Погледът й се сведе надолу. — Махни го! — Тялото й се сгърчи: — Моля те!

Кроукър се извърна и остави магическия камък на нощната масичка.

— Какво видя?

— А ти какво трябва да направиш, за да получиш бъбрека на Рейчъл? — Острият й глас прогони блаженството, което им бе помогнало да забравят света. Той си даде сметка, че този ужасен въпрос е зададен след дълбоко колебание, вероятно защото тя подозира, че отговорът ще бъде още по-ужасен…

Притисна я към себе си, намести се между краката й и замълча. Сякаш сливането на телата им трябваше да замести отговора. И действително стана така. Сълзите й опариха гърдите му.

— Господи, Лю, аз те видях! — проплака тя. — Тялото ти се люшкаше по повърхността на водата. Плитка вода, златистозелена… Плуваше с лицето надолу и широко разперени ръце… Течението те отнесе до корените на някакво мангрово дърво, ти се блъсна в него… Веднъж, втори път… Корените бяха черни и извити, като краката на огромен паяк… — Челото й се притисна в рамото му с отчаяна сила: — А около теб имаше кръв! Твоята кръв, Лю! Изцедена докрай…

 

 

Нямаше желание да го пусне да си върви, но беше достатъчно благоразумна да не настоява за нищо. Сега той нямаше време за сън. Чакаха го много километри път, трябваше да изпълни редица поети ангажименти. Излязъл от дома й, установи, че бурята е преминала така внезапно, както беше започнала. Вятърът беше стихнал, във въздуха се носеше аромат на жасмин, гниещи листа и влажна земя. Луната беше увиснала ниско над хоризонта, в мрака се носеше настойчивата песен на дървесните жаби.

Спомни си деня, в който бяха застреляли баща му, само на три пресечки от дома. Представяше си всичко толкова ясно, сякаш бе станало вчера. Виждаше баща си само по един начин — като сгърчен и безжизнен труп, проснат на тротоара. Сякаш гигантска ръка бе изтрила спомените за предишния им живот. Започна да получава представа за това, което е бил онзи сгърчен труп, едва след погребението, когато колегите го замъкнаха в кръчмата да удавят мъката си и подеха спомените. Оказа се, че баща му е бил забавен и тъжен, горд и упорит, но винаги сърдечен и приятелски настроен човек, когото всички бяха обичали. Това му помогна да възстанови душевното си равновесие, да възстанови в паметта си всичко, което бе градило особената привързаност между двамата — баща и син, избрали една и съща трудна професия.

Замисли се за Соня. Интимните мигове с Джени най-сетне го бяха освободили от натрапчивия кошмар за онзи миг, в който бе отворил вратата на хладилника в дома й. Най-сетне бе в състояние да си спомни за нея по начина, по който тази жена заслужаваше. Все още усещаше гъвкавото й тяло в ръцете си по време на танца под звуците на меренга в „Бара на акулите“.

Отби да зареди на една денонощна бензиностанция. Площадката беше абсолютно празна, от остъкленото помещение долиташе тъжна кънтри балада. Обслужването беше напълно автоматизирано, не беше необходимо да се среща с никого. Толкова по-добре. В момента се чувстваше точно като Джени след неколкочасова операция. Имаше нужда единствено от усамотение. Спомни си за Каменното дърво и неговата удобна къщичка сред блатата на Евърглейдс и в душата му се промъкна завист…

Докато резервоарът се пълнеше, се опита да не мисли за видението на Джени, предизвикано от магическия камък. Кап-кап, чук-чук… Тихи и зловещи звуци, обявяващи смъртта му за останалия свят… С рязко движение измъкна дискетата, която беше взел от устата на Вонда, и я тикна в процепа на портативния си компютър. Частично повредена от кръв, слюнка, лепило, прах и Бог знае още какво, дискетата очевидно не се понрави на прецизната машина и тя на няколко пъти отказа да я приеме. Но Кроукър беше упорит и най-сетне успя.

Екранът се изпълни с гъсто изписани редове. По всяка вероятност текстът е бил закодиран, тъй като в началото на всяко изречение се повтаряше една и съща, лишена от смисъл дума. Но съдържанието на този текст беше достатъчно ясно, за да накара кръвта му да се вледени.

Пред очите му се появиха педантично документирани детайли на една секретна операция, проведена под благосклонното крило на Чичо Сам. Операция на Специалния отдел за борба с картелите, на който сътрудничеше и самият Кроукър. В началото на всеки параграф стоеше предупреждението, че настоящата информация не бива да попада пред очите на оперативните работници, ангажирани с нещо, скрито под сложната и непонятна абревиатура БТВСНКП… Няколко страници по-надолу откри какво означава тя: Бюро за търговски връзки със страните с нови капиталови пазари, което действа под егидата на Министерството на правосъдието на САЩ, но никъде не е официално регистрирано.

Информацията показваше пътя на значителни финансови средства от Съединените щати към различни латиноамерикански страни. Странното в нея обаче беше фактът, че страните получателки на тези средства фигурираха само като кодове. Кроукър беше добре запознат с бюрократичните процедури в Министерството на правосъдието и знаеше, че всеки трансфер на парични средства трябва да има код и на получателя, и на изпращача. Финансово-счетоводните операции в това ведомство се водеха с такава педантичност, че всяко отклонение от правилата беше изключено. Но въпреки това сумите, за които ставаше въпрос в тази дискета, нямаха код на изпращача…

Това означаваше само едно: операцията се финансираше от черна каса. Ръководството на СОБК употребяваше този термин в случаите, при които дадена операция се финансира без одобрението на Конгреса, а в много случаи дори и без негово знание. От гледна точка на счетоводството и архивите подобна операция просто не съществува. Използването на „черни каси“ е една необходимост за бюрократите на различни нива просто защото понякога е наложително да се провеждат специални операции, продиктувани от висши интереси, но те са от такъв характер, че официалното одобрение на Капитолийския хълм е напълно изключено…

Основните участници в операция, финансирана по този начин, фигурират в документацията задължително с псевдоними. Често се подбират така, че да включват в себе си някаква представа за същността на самата операция. Тук, на екрана, ръководителят на конкретната операция се наричаше Серо.

С нарастващо безпокойство Кроукър си спомни за онова, което Естрела Лайес му беше разказала за отношенията между Бени и дядо му: Хумаита винаги се обръщаше към Бени с едно име, което Бог знае защо му беше дал… Наричаше го Серо, Планината…

Зави му се свят. Нима бе възможно това? Нима Бени Милагрос работеше за федералните власти? Това ли бе причината, поради която нямаше желание да споделя нищо за своите делови начинания?

И с какво всъщност се занимаваше този Серо?

Сведенията продължаваха да запълват екрана. Те включваха не само трансфер на капитали, но и доставки на оръжие, командировки на специалисти от СОБК по военна стратегия и тактика в различни латиноамерикански страни. Заповедите за всичко това бяха подписани от Серо. Бени? Какво, по дяволите, вършеше този човек? Всеки нов дестинационен код доказваше, че става въпрос за една изключително мащабна операция. При това операция в своята заключителна фаза, планирана прецизно, като за война… Какво се подготвяше там, на Юг? Нима предстоеше избухването на въоръжен конфликт?

После се натъкна на част от информация, която беше толкова повредена, че той напразно се опита да я прехвърли на твърдия диск на компютъра си. Но съдържанието й беше абсолютно категорично: Серо е резидент и пряк ръководител на лицето Хуан Гарсия Барбачена! И това лице беше негов основен агент и осведомител…

Болката от предателството беше толкова остра, че Кроукър се преви над волана. Едва сега разбра защо уговореното среднощно плаване бе толкова важно за Бени. Той имаше насрочена среща с Барбачена и за тази цел му трябваше абсолютно сигурен транспорт. А какво бе по-сигурно от взета под наем рибарска лодка, при това управлявана от приятел? По този начин само двама души ще знаят за насрочената среща със специалния агент — самият Бени и Кроукър…

Ето какво означава за парагваеца тяхното приятелство… Само удобно прикритие, което щеше позволи на Барбачена да влезе в Съединените щати, без никой да подозира за това…

Продължи да работи с дискетата. Упоритостта му бе възнаградена и той успя да спаси част от две фактури, които документираха доставката на някакви медикаменти. Взря се внимателно в шестцифрения код, заместващ името на доставчика, и кръвта му изстина. Беше го срещал при някои от предишните си операции за СОБК. Цифрите принадлежаха на Федералния арсенал в Арлингтън, откъдето едва ли някой би могъл да транспортира медикаменти…

Серо доставяше на Барбачена не лекарства, а оръжие и муниции, които принадлежаха на правителството на Съединените щати!

Замаян от всичко това, Кроукър не беше в състояние да се помръдне. Ето какъв бил Бени Милагрос, неговият нов приятел! Разтърка с длан челото си, но чувството остана. Чувството, че сънува кошмар, че е свидетел на огромно нещастие, което е безсилен да предотврати… Дори още по-лошо: чувството, че се пробужда от този кошмар, но само за да разбере, че реалността е далеч по-ужасна…

Разбира се, нито за миг не забрави, че цялата тази документация е на негово разположение благодарение на братята Бонита. Измъкна дискетата и се втренчи в краткия, изпълнен със сарказъм въпрос върху етикета:

ТОВА ЛИ ТЪРСИШ, ДЕТЕКТИВЕ?

Имайки предвид от кого е получил дискетата, не можеше да приема безрезервно информацията в нея. Братята Бонита мразеха Бени и несъмнено биха направили всичко възможно да го дискредитират. Но това някак не се връзваше. Просто защото нямаше отговор на въпроса как, по дяволите, тези копелета са се добрали до сведенията за една свръхсекретна правителствена операция!

В същото време съществуваха и други доказателства за двойствения живот на Бени. Едно от тях беше документирано в компютъра на телефонната компания „Бел Саут“ — сметките за мобифона на адвоката Махур се плащаха от господин Милагрос. Нима той бе тайнственият клиент на Махур? Но ако е резидент на Барбачена, защо, по дяволите, ще иска да ликвидира своя агент?

Тези въпроси отново го върнаха към Антонио и Хектор. Те знаеха, че Кроукър е детектив. Знаеха също, че той познава Соня. Спомни си въпроса на Антонио, зададен пред къщата на момичето: Ти ли си гаджето? Близнаците са имали информация за близките му отношения с Бени. Сърцето му се сви. „Какво ли още знаят за мен? Не застрашава ли всичко това и Рейчъл? Ами Джени?!“ Косите му бавно започнаха да се изправят…

Махур не беше този, за който се представяше. Същото важеше и за Бени.

Кой лъжеше и кой казваше истината? Откъде идваше главната опасност — от Бени, или от близнаците Бонита? Беше принуден да признае пред себе си, че няма отговор на този въпрос, поне засега… Но трябваше да го открие, на всяка цена! Иначе щеше да прилича на бацилоносител, който заразява всички, с които поддържа някакъв контакт…

Бавно излезе от колата и тръгна към бензиноколонката. Около главата му се виеше рояк нощни мушици. Върна маркуча на мястото му, завинти капачката на резервоара и прибра разписката от машината, обработила кредитната му карта.

Пред очите му изведнъж се появиха лицата на близнаците в онзи ужасен миг, в който тялото му висеше от белия микробус. Не сега, все още не… Това бях думите, с които Антонио спря ръката на брат си, стиснала остър скалпел… Какво означаваше това? Защо Антонио му позволи да избяга?

Върна се в колата и се втренчи в екрана на компютъра. Списъкът на дестинационните кодове на СОБК беше към края си. Понечи да изключи дискетата, но в последния момент забеляза надписа в горния ляв ъгъл, който го осведомяваше, че файлът не е затворен. Пръстът му натисна съответните клавиши и пред очите му се появи краят на записа. Най-отдолу имаше редица от непонятни символи. Толкова дребни, че ако човек не ги търси, с положителност би ги взел за онези паразитни знаци, които неизбежно се появяват във всеки магнитен носител на информация. Кроукър ги записа на твърдия диск, затвори файла и ги набра с помощта на клавиатурата. Екранът угасна, модемът тихо зажужа. Няколко секунди по-късно пред очите му изригна фонтан от ярки цветове, а сред тях, в затъмнено каре, се появиха кодовете на БТВСНКП. В горния десен ъгъл на екрана започна да пулсира искането за входящ код. Кроукър механично набра цифрите на временната си идентификация в СОБК.

Софтуерът я прие. Той набра кодовите цифри на БТВСНКП и натисна „Ентър“. Екранът опустя за миг, после върху него се появи зловещото послание:

ИДЕНТИФИКАЦИЯТА ОГРАНИЧЕНА. ПО-НАТАТЪШЕН ДОСТЪП НЕВЪЗМОЖЕН ПРЕДИ СЪОТВЕТНОТО ИНТЕРВЮ. СРЕЩА В 6.00 УТРЕ СУТРИНТА ПАРК-СТАДИОН „ФЛАМИНГО“.

РОС ДАРЛИНГ

Кой, по дяволите, бе този Рос Дарлинг? И какво, по дяволите, бе това БТВСНКП? Пръстите му пробягаха по клавиатурата, но блокадата беше пълна. А когато направи опит отново да влезе в системата на СОБК, екранът остана празен. Временната му идентификация беше отнета. Това означаваше само едно: част от действията му, неизвестно коя, беше пробудила Хидрата.