Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (7)

Седма глава

— Къде, по дяволите, е далекогледът ми?

Дантон крещеше на стените в празния си кабинет. Той седна зад китайския си олтар и се зарови из безбройните карти и списъци на неутрални пристанища. Уредът беше в горния ляв ъгъл на бюрото му само преди два дни. Около него бяха миниатюра от Тунис, кристална бутилка бренди „Луи XIV“ със сребърно покритие, бяла порцеланова статуетка от шестнадесети век и яйце от епиорнис — слон — птица, високо една стъпка и без нито една пукнатина по черупката.

В яда си бутна яйцето настрани, за да провери под купчина с документи. Овалният предмет се залюля застрашително на абаносовата си поставка. Дантон сграбчи яйцето с двете си ръце, за да не се разбие на земята.

— По дяволите! — изруга нервно.

Паническа вълна премина по тялото му. Кръвта във вените му кипна. Яйцето от епиорнис беше много мистериозно. Беше го снесла птица, която Дантон дори не знаеше как изглежда. Никой не можеше да я открие. Поради тази причина яйцето бе за Дантон по-ценно, от която и да е от вещите му.

Той се изправи и постави яйцето на сигурно място, заедно с дървената му кутия. Заобиколи бюрото си и се наведе, за да разгледа керамичния под. Намери паче перо, чието връхче се беше счупило. Видя и парченце восък за запечатване на писма и късче счупен оранжев корал. Дантон вдигна всички вещи и ги сложи на бюрото си.

Нямаше и следа от далекогледа.

Седна на креслото си, сплете пръсти и се замисли.

Нямаше нужда да се напряга, за да разбере как кораловото парче бе достигнало до кабинета му. Нямаше и защо да се чуди, че по гърба на някои от скиците му имаше рисунки. Беше ясно и защо на дръжката на вратата на спалнята му бе завързана синя панделка. Не бе трудно да се сети защо германският му глобус лепнеше и имаше остатъци от бонбон.

Не, отговорът на тези тайнствени загадки бе прекалено прост: Мадлен!

Момиченцето се бе вмъкнало в живота му. Бе превзело крепостта му. Бе станало част от ежедневието му. От рождения й ден преди седмица тя го следваше навсякъде. Беше непоправима, разсейваща и бъбрива. Можеше да си дърдори с часове, без той да схване и дума от детските й приказки. Беше забелязал, че понякога се опитва да говори в рима. Приказваше му за сватбени рокли, за Нанет. Интересуваше се дали обича ориз. Тя го обожавала.

Малката мъжкарана… но толкова проницателна, че му беше трудно да я наблюдава по-продължително време.

Обикновено се вмъкваше в кабинета му сутринта и оставаше до вечерта. Успяваше да премине и през верните му стражари Антонио и Едуардо. Той се намръщи, ядосан, че не се е досетил по-рано. Пазачите му я пускаха да влиза. Те обожаваха малката принцеса и обичаха да си играят с нея. Единият я носеше на раменете си, другият я подхвърляше във въздуха. Веселите й писъци се носеха из големите стаи. Накрая редовно се появяваше на вратата на кабинета му с разчорлени коси, смъкнати чорапи или направо боса. Винаги с дълъг ментов бонбон между тънките си пръсти. Подозираше, че сладките неща взема от Джеймс Еври. Ще трябва да го накаже.

Златният му часовник отбеляза кръгъл час. Зад стъклото гола морска сирена удари единадесет пъти по камбанката.

Мадлен все още не бе дошла. Защо ли? Може би майка й най-накрая бе поставила палавата си дъщеря на мястото й. Хрумна му дори мисълта, че Катрин подтиква дъщеря си да му досажда — за наказание, че не ги пуска да си отидат в Париж. Смяташе да го изкара от нерви. Какво знаеше Катрин? Та нали без него нямаше кой да управлява кораба му?

Дантон сериозно се замисли. Катрин бе доста изненадана вечерта на рождения ден на Мадлен. Той всъщност точно това искаше да постигне. След като превъзмогна изумлението си да види екипажа му изкъпан и сресан, тя го бе дарила с грациозна и благодарствена усмивка. Тази усмивка имаше странно въздействие върху него. Не можеше да спре да мечтае за още една целувка. Искаше му се да усети отново вкуса й. Бленуваше да прилепи тялото си до разкошните й женствени форми.

В течение на вечерта той се бе забавлявал да наблюдава различните изражения по лицето й. Щастие… Наслада… Една осъзната срамежливост, когато забележеше, че я гледа.

Окъпана в светлината на фенерите, тя приличаше на ангел. Русите й къдрици падаха чак до кръста. Бе хванала тен, откакто бе дошла на острова. Слънцето бе посипало носа й с лунички, които я правеха още по-чаровна.

По време на празненството Катрин седеше до него. Мадлен беше на края на масата. Рениала й бе направила цветен венец, който доста добре седеше на кестенявата й коса. Дантон бе дал нареждания на Танала да направи торта и да я донесе в къщата на Рейниаро рано през деня. Готвачката не разбираше много от торти, но пък бе приготвила сладкиши — портокалови бисквити, пудинг от сладки картофи, пържени бананови палачинки и кокосови сладки.

Катрин бе доста замислена на връщане. Мадлен бе заспала в скута й. Един водач от селото на Рейниаро им показваше пътя. Той водеше Санто редом с Антонио и Едуардо и не можеше да не забележи косите й погледи. Вероятно се чудеше какво да си мисли за вечерта и за него. Доставяше му удоволствие да вижда, че наистина я бе изненадал. Обичаше да гледа объркания блясък в очите й, защото самият той бе объркан. Влюбваше се все по-силно и по-силно, но смяташе, че може да продължава войната с нея, за да подложи на изпитание чувствата си към Катрин.

Трябваше да се досети, че търпението й бе изчерпано. Новата й атака подсказваше точно това. Бе изпратила срещу него Мадлен.

Дантон забарабани с пръсти по ръба на бюрото си. Бе толкова привикнал да изчаква Мадлен, че не можеше да започне да работи.

Най-малкият шум, най-лекото изскърцване или боботене, което отекваше из коридорите на резиденцията, отвличаше вниманието му.

Той внезапно престана да барабани.

Може би момиченцето бе болно. Той се изправи, после отново седна. Не можеше да е болно. Имаше розови бузки, силно тяло и уста и бели като маниста зъбки.

Но и Естебан някога беше като нея.

Дантон подпря лакти на масата и закри очите си с ръце. Не искаше да мисли за сина си по друг начин, освен като за здраво и енергично тригодишно момченце. Той не беше при него, когато почина. Наоколо били само майка му и просяците на Мадрид. Семейният лекар им бе останал верен дори когато Дантон не можеше да му даде и пукнат сантим. От него той научи, че детето умряло от туберкулоза. Елена почина от същата болест седмица по-късно. Господи! Защо не бе могъл да ги спаси?

Защото по това време гниеше в затвора.

И ето че съдбата му пращаше нов удар — удар, от който му прилошаваше само като си помисли. Боже, как можеше да се спаси от Мадлен Льоклерк? Тя го тормозеше. Тя го развличаше. Всеки ден лъчезарното й личице разтапяше студената маска, зад която Дантон се криеше. Всеки ден тя пускаше слънчеви лъчи в сърцето му. Почувства как се размеква, отслабва. По дяволите!

Не бе направил нито едно нападение, откакто се сблъска с Испанската флота. Това не беше в негов стил. Бе прекарал две седмици, надвесен над морски карти. Чертаеше дъги по меридианите, по паралелите… Изучаваше най-обстойно африканското крайбрежие. Мъчеше се да открие пристанище, достатъчно безопасно да остави двете Льоклерк и да се измъкне, без да унищожат кораба му.

Точно тази сутрин в отчаянието си бе открил едно приемливо пристанище, където да ги отведе. При все това не му се искаше да ги оставя там. Чувстваше се вече доста отговорен за тях и решения, които засягаха сигурността им, не се вземаха така лесно.

Преди няколко часа Рейниаро го осведоми за слуховете, че имало някакъв турчин от Източна Индия, който сновял из моретата. Новината приятно изненада Дантон, но той не можеше да преследва Сади точно сега. Катрин и момичето бяха все още на острова му. При все това, ако корабът наистина принадлежеше на Сади, той трябваше да тръгне по дирите му. Не можеше да стои със скръстени ръце и да чака нещо да се случи. Не можеше да следи какво става из моретата само като гледа. По дяволите, сега дори и това не можеше да направи, тъй като далекогледът му бе изчезнал.

Той изстена и бавно повдигна глава.

Гледката го ужаси. Мадлен стоеше в рамката на вратата. Устата, пръстите, бузките, брадичката й, цялото й тяло бе покрито със засъхнала кръв.

Дантон скочи от стола си. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Къде се нарани?

Тя не отговори. Беше загубила съзнание.

Обезумял, той я отдалечи на една ръка разстояние и я разтърси. Сините й очи затанцуваха пред погледа му. Тя едва успя да каже:

— Не-е-е-е ме-е-е-е клати-и-и-и!

— Господи! Кукло, съжалявам! Как се разкървави така? — попита той.

Миришеше на сладко и кисело — кръв. Отново изпадна в паника.

— Къде се нарани?

— Нямам нито една рана, господин пират.

— Разбира се, че имаш! — изкрещя той. — Цялата си обляна в кръв.

Тя се намръщи и погледна към роклята си.

— Това не е кръв. Това са малини.

— Малини!? — Гледаше като обезумял. — Малини!?

— От тези, които растат до голямото дърво. — Тя облиза червените си устни. — Точно си хапвах и паднах в храстите. Мама много ще се ядоса. Разплаках се. Загубих Рейниаро и отидох до колибата, но майка не беше там да ме прегърне. Така че спрях да плача и дойдох при теб да ме прегърнеш.

Дантон плесна с ръце и се изправи.

— Мамка му! — извика той.

— Какво каза, господин пират?

— Лоши думи. Ругатня.

Той тръгна към рафта с напитките и сграбчи една бутилка испанско вино. Махна тапата и пи направо от бутилката.

Усети потупване по бедрото. Погледна към Мадлен. Тя… се осмеляваше да го докосва с оцапаните си с малини ръце.

— Ти не ме обичаш, нали?

Не обичаше да лъже.

— Точно в този момент не те обичам.

— Ще ме обичаш ли, когато стана на пет години — каза тя и разпери петте си пръста във въздуха.

— Няма да си тук, когато станеш на пет години — хладнокръвно каза той.

— Знам. Мама гледа с далекогледа ти точно сега и ни търси кораб да се върнем в Париж.

— Далекогледа ми? — възкликна той. — Взела е моя далекоглед?

— Да. Всъщност аз го взех — заради нея.

— Ти? — Кокалчетата на Дантон побеляха от силното стискане на бутилката. — Откраднала си далекогледа?

— Мама ме помоли. — Долната устна на Мадлен започна да трепери.

— Защо?

Дантон опита да се успокои.

— Вече ти казах. За да намери кораб, който да ни отведе в Париж.

— Къде е майка ти сега, кукло? — изскърца със зъби той.

— Сигурно е на безлюдния бряг. Да, точно там е. Каза на Рейниаро да ме пази, но той ме загуби, докато ядях малини. — Мадлен изстърга засъхналия малинов сок от китките си. — Взе кремъка и подпалките със себе си. Аз я попитах защо и тя ми каза да мълча. Винаги ги носи със себе си. Всеки ден! Ходи до купа с клони.

Мислите на Дантон започнаха да се избистрят. Кремъкът и подпалките щяха да направят огън. Далекогледът щеше да намери кораб. Предупредителен огън щеше да доведе кораба до острова. Корабът можеше да бъде пиратски, военен…

Катрин Льоклерк го бе предала.

— Антонио! Едуардо!

Дантон тресна бутилката на рафта, но не улучи ръба. Стъклото се удари в плочките и се разби. Виното опръска ботушите му и широките краища на панталоните му.

Мадлен се загледа в бъркотията на пода.

— Ти си луд. Искаш ли да те развеселя? Виж, мога да летя като прилеп. Виж това, господин пират.

Той не й обърна внимание, но тя настоя.

— Виж това! Виж това!

Тя подскачаше в кръг и махаше с ръце.

— Всъщност не хвърча, а просто подскачам. Само се преструвам, че хвърча. Приличам ли ти на прилеп? — попита момиченцето.

Усмихна му се лъчезарно. Зъбите й бяха розови. Сините й очи бляскаха като морето под следобедните слънчеви лъчи.

Мадлен спря на ръка разстояние от Дантон и се провисна на коженото му наметало.

— Приличам ли ти на прилеп, господине? — попита отново тя.

Ето че го бе направила. Беше го наранила с очите си, с усмивката си. Нервите му не издържаха. Чувстваше физическа болка.

Дантон се освободи от нея, като я отърси от дрехите си. Трябваше да обуздае вътрешната си борба. Трябваше да се бори.

— Антонио! Едуардо!

Той нервно крачеше из стаята. Точно когато не издържаше повече на погледа й, двамата се появиха.

— Останете с това дете и не го изпускайте от поглед. Искам всички мъже да са в бойна готовност. Може би неприятел се приближава към острова ни.

— Да, капитане! — отвърнаха те в един глас.

Дантон излезе от кабинета. Отби се в спалнята да си сложи колана и ножа. Намери и двата си пищова и ги пъхна в калъфите им. Без да губи секунда, напусна дома си и яхна Санто.

Препускаше наравно с вятъра. Не спря коня си, докато не стигна до крайбрежната ивица. Слънчевите лъчи се отразяваха в пясъка и го заслепяваха, а главата му щеше да се пръсне от напрежение.

Безлюдният бряг…

Имаше само едно място на този остров, което отговаряше на това описание. На североизток.

 

 

Далекогледът на Дантон бе по-тежък, отколкото Катрин очакваше. Не й беше много ясно и как се борави с него. Погледна през окуляра и видя кръг синьо море и над него небе.

Вече три часа наблюдаваше, а на хоризонта нямаше и следа от кораб.

Първия ден бе доста оптимистично настроена. Същото беше и на втория. Това бе третият ден, в който оглеждаше океана. Неуспехът започваше да поражда опасения.

Островът на изгубените души може би беше прекалено отдалечен, за да мине някой оттук. Освобождението щеше да стане едва тогава, когато Дантон решеше да й помогне.

В нощта на празненството, устроено в чест на Мадлен, бе почти готова да приеме желанието на Дантон сам да се занимае с положението. Бе спечелил уважението й със своето гостоприемство и чистосърдечност.

Но това, което се случи преди три дни, промени мнението й.

Бе видяла Мадлен да седи на пода на къщата и да си играе с някаква кутия, която бе намерила. Приближи се до дъщеря си и видя, че кутията всъщност е пълна с пищови.

Слава богу, че не бяха заредени. Мадлен знаеше много добре колко са опасни, но изкушението да докосне лъскавите сребристи пистолети можеше да я накара да направи погрешно движение. Ако оръжията бяха заредени, можеше да се нарани. Можеше случайно да натисне спусъка на някой от тях и… беше ужасно дори да си помисли подобно нещо.

Дантон можеше да устройва най-разкошните празненства на света, но те едва ли щяха да компенсират ужасяващия инцидент.

Бе прекарала остатъка от деня си да търси скрити амуниции. Нищо друго не бе открила. Само тази кутия беше. Катрин я постави на висок рафт, далеч от погледа и ръцете на дъщеря си.

Не каза на Дантон за случилото се. Може би трябваше. Той не би наранил нарочно Мадлен. Мислеше си, че ще се притесни точно толкова, колкото и тя. Не можеше да рискува това да се случи отново.

Следващия път дъщеря й може би нямаше да има късмет.

Мисълта за спасителен огън се загнезди в съзнанието й. Трябваше да го направи — заради Мадлен.

Не й се искаше да заблуждава Дантон по такъв начин и решението й я измъчваше. Но той не бе й дал възможност да избира.

Дантон скоро щеше да открие липсата на далекогледа си, ако вече не го бе направил. Бе се почувствала ужасно — да кара дъщеря си да краде. Естествено възнамеряваше да се преструва, че няма и понятие за уреда. Всъщност той едва ли щеше да й повярва.

Реши да се върне в колибата. Вероятно Рейниаро вече се чудеше къде се бави толкова дълго. Беше го излъгала, че има нужда да поразмисли и го бе помолила да наглежда Мадлен, докато тя се разходи малко по бреговата ивица.

Днес за първи път не бе взела Мадлен със себе си. Дъщеря й доста се изморяваше от дългото ходене. Още не бе намерила кораб и беше излишно да измъчва момиченцето.

Точно когато прекрати наблюдението си, една точка на хоризонта привлече вниманието й. Плътно прилепи клепачите си до лещите на далекогледа и напрегна взор, за да разграничи очертанията на предмета. Примигна няколко пъти и видя, че точката в далечината блести на слънцето и има определена форма.

Сърцето й се изпълни с радост. Силуетът вероятно беше платно на кораб или може би мачта.

— По-близо! — шепнеха устните й. — По-близо!

Очите й пареха от напрежение. Присви ги и отново фокусира хоризонта. В ъгълчетата им започнаха да се събират сълзи. Беше на върха на надеждата си и… на страха.

Кораб!

Трябваше ли да изтича да доведе първо Мадлен? Щеше ли да й отнеме много време да отиде да намери дъщеря си? Корабът може би щеше да си е отишъл дотогава. Тя се поколеба. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите от вълнение.

Какво да прави?

Реши, че не е обмислила достатъчно нещата предварително. Времето да доведе Мадлен можеше да провали шансовете й, но пък да остави кораба да…

Катрин захвърли далекогледа в пясъка и бързо се обърна към купчината с клони. Взе кремъка и праханта. Сълзи се стичаха по бузите й — не от радост, а по-скоро от нерешителност. Постъпваше ли правилно? Изскочиха малки искрички и докато палеше спасителния си огън, Катрин изведнъж се замисли. Какво щеше да стане, ако този кораб беше на някой от неприятелите на Дантон? Този турчин? А може би още по-зле — властите? Каквото и да искаше, не желаеше то да става за сметка на залавянето на Дантон.

Обхвана я чувство за вина. Тръпка премина по цялото й тяло и Катрин започна да съжалява за постъпката си. Спря да разпалва огъня. Погледна към хоризонта и не видя нищо. Нищо не се виждаше с просто око. Прехапа устни и започна да затрупва огъня с пясък. Сега, когато моментът бе дошъл, просто не можеше да го направи.

Възможността да изложи на заплаха живота на Дантон и неговия екипаж не струваше колкото свободата й. Трябваше да измисли някакъв друг начин.

Изправи се и затича към брега. Отраженията по повърхността на водата я заслепяваха. Сложи ръка на челото си, за да се предпази от слънцето и се опита да разбере дали корабът се приближава и без нейното предупреждение. Времето течеше бавно.

Изведнъж чу зад себе си пукане и се обърна рязко.

От купчината все още се издигаха пламъци. Опита се да ги загаси. Пламтящите клони се бяха увеличили и огънят се беше разраснал. Горещи вълни достигнаха до Катрин. Тя подскочи от уплаха. Огънят почти я опари.

А тя си бе помислила, че го е загасила!…

Пушекът започна да се извива към небето. Тя се отдалечи на безопасно разстояние и се загледа в това, което бе сторила. Нещо блестеше на няколко крачки от огъня.

Далекогледът на Дантон!

Трескаво нави полата си и се втурна, за да вземе далекогледа.

Вятърът беше сменил посоката си. Катрин внимателно се наведе и протегна пръсти напред да се добере до далекогледа. Ставите й пукаха от напрежение. Чувстваше, че лицето й пламти. Миглите й се бяха опърлили. Беше толкова близо до огъня, усещаше пламъците по тялото си — сякаш беше в самия него. И все пак оставаха още няколко сантиметра.

Изправи се сломена и се отдалечи отново на няколко крачки.

— О, боже… какво направих?

Сложи ръце на челото си и се опита да види дали корабът все още е на хоризонта.

Неравномерните удари на сърцето й отекваха в ушите й. Зад нея огънят вече пламтеше. Беше неспособна да разсъждава. И после…

Видя мачтите, широките платна, удължения продълговат флаг и накрая тъмното знаме.

Сега вече ясно различаваше фрегатата. Корабът устремно напредваше в нейна посока. Капитанът бе видял сигналния огън. Не смееше да си поеме въздух. Чудеше се за коя ли държава пътува корабът. Трябваше да предупреди Дантон. Сълзи се стичаха по бузите й и тя ги избърса с опакото на мръсната си ръка.

Трябва да предупредя Дантон, помисли се уплашено.

Катрин затича към пътеката. Още преди да успее да набере инерция, краката й се подкосиха. Зави й се свят и сърцето й утрои ритъма си. Тя се залюля и изстена.

Дантон Кристобал препускаше насреща й, яхнал арабския си кон.