Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (2)

Втора глава

— Кой сте вие, Дантон Луиз Кристобал?

Катрин взе кристалния фенер, поставен на рафта в доста голямата каюта.

— Това не е каютата на обикновен капитан, monsieur — отбеляза тя.

Погледът й бързо обходи вътрешността на каютата: люковете, дългия диван, чиято облегалка имаше формата на лира, и тапицираните в червен сатен столове. Накрая го погледна в очакване на отговор.

— И как изглеждат каютите на „обикновените капитани“?

Дантон стоеше на прага на вратата. Широките му рамене изпълваха тясната рамка. Той кръстоса крака и се облегна на касата.

Катрин притисна Мадлен към себе си. Дъщеря й обаче нямаше нужда от утеха. Беше втренчила очи, с отворена от учудване уста, в разточителната мебелировка. Катрин реши да позволи на дъщеря си да разгледа, прекалено добре знаеше, че Мадлен никога не е виждала подобно обзавеждане.

Малката й дъщеричка се държа смело по време на страшното им пътешествие. Антонио и Едуардо бяха учудващо внимателни, докато ги пренасяха на кораба. Катрин бе успяла да разбере, че се отдалечават от пазара. Далечните крясъци на пазарящите се купувачи, солената миризма на океана, после скърцането на мостика, шумоленето на платната и накрая заповедите на Дантон й бяха подсказали как се развиват нещата.

Свалиха ги надолу по няколко стълби в една огромна стая. Гледката беше изненадващо елегантна. Стаята беше достатъчно просторна, за да може да се разстеле килимът.

— Влизала съм само в една капитанска каюта, господин Кристобал — бавно обясни Катрин. После попита: — Или трябва да ви наричам капитане?

— Кристобал е добре.

— Ясно, господин Кристобал.

Използва фамилното му име, въпреки че той не беше капитан в истинския смисъл на думата.

— Другата каюта беше семпла в сравнение с тази.

— Тогава — каза Дантон, като се отдалечи от вратата — не сте плавали достатъчно по моретата, за да видите по-хубавата им страна.

— Кой живее тук, мамо?

Очите на Мадлен заискриха, когато се изправи на крака.

— Да не би някои цар и царица? — възхити се тя.

После скочи към леглото. То беше далеч по-голямо от онова, което Катрин и Мадлен бяха ползвали на „Де Гидс“.

Катрин започна бавно да се изправя. Дантон се приближи и й подаде ръка да стане. За първи път тогава тя забеляза малките белези по дланта и обратната страна на китката му. Настъпи мъчителна тишина, докато Катрин изучаваше следите от рани, като се чудеше при какви обстоятелства са били причинени. Тъмният му тен подчертаваше още по-забележимо белотата на белезите.

Дантон свали ръката си и отстъпи назад, без да поглежда зад себе си. Катрин се обвини, че го бе обидила със закъснението да отвърне на жеста му. Нямаше намерение да го изучава. Дори не беше ужасена от белезите му. Странно, искаше й се да му каже нещо успокоително.

Катрин стана. Обърна се и видя Дантон, наведен над някакво бюро. В стената зад него имаше кръгъл прозорец. Очарователният залез проникваше и създаваше впечатлението за ореол над главата му. В косите му сякаш се промъкваха сребристи нишки. Тя отново бе поразена от мъжествената красота на този мъж.

Дантон сякаш я бе забравил. Беше съсредоточил цялото си внимание върху географската карта на бюрото си. Взе един остър инструмент и описа с него идеална дъга. Кристин имаше чувството, че той не се нуждае от план на маршрута си. Считаше го за мъж, който търси съвършенството — педантично точен и добросъвестен. Такъв като него би трябвало предварително да е начертал пътя си и да не е оставил нищо на случайността.

— Мамо — извика Мадлен и прекъсна мислите й. — Ела да видиш колко е мек дюшекът. Дори одеялата миришат на хубаво.

Когато се обърна да види дъщеря си, Катрин се изчерви от неудобство. Мадлен беше се проснала на леглото на Дантон. То бе покрито с красива дамаска с шарки на рибена кост.

— Мадлен — извика тя и се спусна към дъщеря си. — Веднага ставай от леглото на господин Кристобал!

Мадлен подскочи от мекия дюшек и се приземи на един крак. Смееше се от сърце. После отново се хвърли към леглото — този път, за да потупа пухената възглавница.

— Мадлен! — смъмри я Катрин.

На нея самата леглото й се струваше наопаки. Краката на този, който го използваше, очевидно стояха там, където логично би трябвало да е разположена главата.

Любопитството й я гризеше отвътре. Търсеше причината, поради която Дантон бе обзавел стаята си по този начин.

Катрин спокойно повдигна очи.

Дантон бе вперил съсредоточения си поглед точно в нея. Тя потрепери, когато очите им се срещнаха. Беше уязвима и слаба. Практически цялата й смелост бе останала в Мадагаскар. Очите му казваха всичко — тя не бе желана тук, въпросите й нямаше да бъдат чути.

Катрин отклони очи от неговите.

— Вие крал ли сте, господин пират? — попита момиченцето.

Мадлен скочи от леглото и любвеобилно прегърна Нанет, притисна куклата към бузата си и започна да си смуче пръста.

Катрин се зарече, че няма да позволи на Дантон да я смути с погледа си, докато чака отговора му на въпроса на Мадлен.

— С торба жълтици всеки може да купи корона — отвърна той.

Устата му се изви в усмивка. Слабата тръпка от смеха омекоти острите черти на лицето му. Катрин гледаше смело към него, докато той размишляваше.

Само след миг Дантон се отърси от спомените си и сериозното изражение се върна на лицето му.

— Може да спите тук, докато трае пътуването — предложи той.

Нави картата и пъхна рулото под мишницата си. Тръгна към вратата, но после изведнъж спря.

— Ще накарам да ви донесат храна. Има вода в глинената кана.

Катрин се наведе и повдигна Мадлен:

— Благодаря ви. Много мило, но аз наистина трябва да знам къде…

— Думата ми е закон на този кораб — каза той, като прекъсна въпроса й. — Запомнете добре това и ще се разбираме прекрасно, докато не реша какво да правя с вас.

Хапливата забележка накара Катрин да онемее, докато гледаше как Дантон напуска каютата.

— Той е лош пират, мамо — каза Мадлен, като фъфлеше с пръст в устата си.

Погледът на Катрин остана прикован към залостената врата. Въздухът беше нажежен.

— Не мисля, че има добри пирати, скъпа — отвърна майка й замислено.

— Той не ми отговори дали е крал.

Катрин погледна Мадлен в кристално сините й очи.

— Не! Не ти отговори.

Не можа да се сдържи да не целуне връхчето на носа на дъщеря си.

Малко по-късно Катрин вече лежеше под чаршафите, прегърнала Мадлен. Дъщеря й беше права — одеялата миришеха прелестно. Беше някаква смесица от ванилия и вятър — чисто и сладко.

— Мислиш ли, че в момента татко ни се усмихва, мамо? — Тихият шепот на Мадлен звучеше тайнствено.

През високите правоъгълни прозорци погледът на Катрин срещна изгряващите звезди. Беше изумена от въображението и остроумието на дъщеря си. Мадлен беше едва на четири години.

— Да, мисля, че баща ти наистина е там горе. — Притисна единствената си дъщеря още по-силно и добави: — Ето точно там. — Катрин протегна ръка в тъмнината и посочи голяма искряща звезда на небето: — Ето точно на тази е баща ти. Виждаш ли как блести? Днес той щеше много да се гордее с теб, Мадлен.

— И с теб също. — Мадлен замълча за миг, после попита: — Има ли кобри в Париж, мамо?

— Не — отвърна Катрин меко.

Не й харесваше, че дъщеря й се интересува от кобри. Мадлен бе приела смъртта на баща си изненадващо добре. Бе плакала и питала за него няколко дни след погребението му, но след като индийските залези преминаха, взе да се успокоява. Бе започнала да приема, но не и да разбира, че баща й никога повече няма да се върне.

— Много ми харесва това легло, мамо. Оттук може да наблюдаваме океана.

— На мен също много ми харесва — въздъхна Катрин. — Не ти ли се спи вече?

Мадлен поклати глава, извади пръста от устата си. Многозначително вдигна вежди и се обърна към майка си:

— Трябва да попитаме господин пирата какъв беше този плод?

Катрин се усмихна и погали копринената коса на дъщеря си. Бяха им донесли няколко пълни купи ориз с най-различни подправки, студена вода и някакъв особен вид плод — вероятно сорт портокали. Плодът беше месест, сочен и невероятно вкусен.

— Искаш ли да отидеш до онова място, Мадлен? — попита майка й.

— Да, мамо.

След като огледаха всички ъгълчета, намериха гърнето. Бе поставено в малка розова кутия. Катрин повдигна учудващо красивия капак.

Мадлен започна да пляска с ръце.

— Той е крал, мамо! Гърнето му стои на трон! — възкликна изненадано момиченцето.

Катрин не се сдържа и се засмя на забележката на дъщеря си.

— Хайде побързай! Време е вече да поспиш малко — каза накрая майка й.

Двете отново бяха в леглото и наблюдаваха звездите. Тихичко си поговориха за произшествията през деня, казаха си молитвата, помолиха се и за капитан Декер и останалите от „Де Гидс“. Постепенно очичките на Мадлен се затвориха и тя заспа дълбоко.

Катрин се стремеше да не мърда. Искаше да е сигурна, че дъщеря й е заспала наистина дълбоко, преди да стане.

Мислите й се отнесоха в миналото. Колкото й се искаше да остави Индия и приключенията зад себе си, толкова повече щеше да й липсва Хади. Той беше водачът на Жорж Клод. Беше и приятел на Мадлен. Толкова пъти си бе затварял очите пред незаконните сделки на мъжа й. Бузите на Катрин пламваха от срам всеки път, когато си спомнеше за инцидентите.

През последната зима тя бе разочарована от съпруга си. Четирите години в Индия и преди това двете в Африка, в горите на Слоновата кост, бяха изцедили силите й, които й бяха нужни, за да удържи на съпружеската си клетва. Живееха като непознати. В сезона на мусоните Жорж Клод я бе напуснал и те бяха съпрузи вече само за пред хората. Той не се бе борил за любовта й. Беше я изоставил — емоционално и физически.

В името на Мадлен Катрин бе се преструвала на щастлива. Всичко това беше допреди седем седмици. Оттогава не й се налагаше да се преструва. Жорж Клод Льоклерк бе умрял от смъртоносно ухапване на кобра.

Сега, едва двадесет и четири годишна, нямаше нужда от мъж, който да я направлява. Самообладанието и контролът бяха оръжия, които щеше да използва в своя полза, а не да позволи някому да я ръководи чрез тях. Въпреки тези горчиви години, имаше и нещо хубаво в живота й. Това беше Мадлен. Именно заради Мадлен тя не смяташе да променя хода на живота си. Щеше да живее така, както бе живяла досега.

След четвърт час Мадлен вече дишаше дълбоко. Катрин внимателно измъкна ръката си изпод вратлето на дъщеря си. Тихо спусна крака, нахлузи обувките си и пристъпи предпазливо към вратата. За миг се поколеба, но после решително завъртя топката и излезе в коридора.

Трудно се приспособи към мрака. Един-единствен фенер осветяваше коридора. Светлината се усилваше и отслабваше с полюшването на кораба. Катрин опипваше пътя си, пръстите на краката й докосваха стълбите и ръцете й се плъзгаха по перилата.

Палубата беше покрита с прилежно пригладен пясък, а над него нощта сякаш бе изсипала морскосин пух. За разлика от „Де Гидс“, корабът на Дантон беше безупречен. Палубата беше разчистена за бързо поставяне на оръдия в случай на нужда. Въжетата бяха навити в един ъгъл и леснодостъпни. Нямаше кегове или резервоари с вода, които да пречат на бързите действия на екипажа.

Въпреки късния час, имаше мъже на стража, мъже, които наблюдаваха за наближаващи кораби, мъже, грижещи се за чистотата на палубата.

Те я видяха, но никой не я доближи. На нея почти й се искаше да бяха го направили, за да може да ги попита къде би могла да открие господин Кристобал. Сега се налагаше да го търси сама.

— Добър вечер, жено.

Мъжкият глас идваше иззад Катрин. Думите бяха на гладък френски, но акцентът издаваше чуждия произход на говорещия.

Катрин се обърна. Висок мъж с кафеникав тен стоеше на по-малко от три крачки от нея. Късите му панталони откриваха красивите му бедра, а бялата туника без ръкави очертаваше мускулестите му гърди.

— Вие сте смелата жена, за която капитанът ни спомена, нали?

Плетена шапка засенчваше лицето му.

— Аз съм Рейниаро, старши кормчията на „Фурия“ — продължи той.

Вдигна периферията на шапката назад и откри кестенявите си къдрици. Катрин изучи чертите му. Бяха типични за мадагаскарците. Лунната светлина разкри странен предмет на върха на шапката му. Това беше глава на алигатор, чиито очи бяха истински диаманти.

— К-катрин Льоклерк.

Гласът й трепереше от изумление. Никога в живота си не бе виждала подобен мъж. В Индия местното население имаше също тъмни, красиви и мили лица, но гладът и бедността ги караха да изглеждат слаби и хилави. Рейниаро беше нещо съвсем различно. Крайниците му бяха мускулести, здрави и красиви.

— Не се страхувай от мен, жено. От мен не би трябвало никой да се бои. Капитанът е Кралят на пиратите. Властта му е подобна на тази на Господ. Аз съм само един мпамандро — астроном. Вглеждам се в небесните тела, за да разбера какво ми казват за живота и приемам това, което ми подскажат.

— Но ти говориш добре френски. — Това бе всичко, което можа да каже. Мислите й бяха заети от Дантон Кристобал и властното му положение сред пиратите.

Той отметна глава назад и прихна да се смее. Зъбите му искряха на фона на кафявата му кожа.

— Аз говоря френски, испански, мадагаскарски, малко арабски и малко турски. Нищо полезно да не знам, поне знам да напсувам всеки и да оплюя смокините му, ако ми се наложи.

— Смокините?

— Те са много гнусни плодове, жено.

Той направи гримаса, после продължи:

— Пълни са с малки семенца.

Тя го изгледа внимателно.

— Къде е твоето дете?

Рейниаро бръкна в огромния джоб на ризата си. Извади пура и я поднесе към устните си. Запали я.

— Спи — отвърна Катрин.

— Добре е за нея да си почива — каза той, докато издишваше дима. Остра миризма изпълни въздуха над океана. — Обикновено пътешествията на капитан Кристобал са доста дълги.

— Далеч ли отиваме?

Мисълта, че се отдалечават от редовните пътнически маршрути я разтревожи.

— Ще излезем от кръга на островите Коморос, на север от Мадагаскар. — Рейниаро пъхна пръсти в колана си. — Капитанът никога не върви по права линия.

— Къде е господин Кристобал?

— Там горе.

Рейниаро посочи към главната мачта на кораба.

Тя погледна назад. Под главното платно Дантон се полюшваше под ритъма на вълните и нямаше представа, че тя и Рейниаро стояха под него. Беше съблякъл черната си риза и бе събул високите ботуши. Почти голо, тялото му отразяваше лунните лъчи. Всеки мускул бе очертан, всяка гънка подсилена. Когато го видя, мислено репетираната реч, която смяташе да му държи, моментално бе забравена.

Силните крака на Дантон му осигуряваха достатъчно стабилност. Това оставяше ръцете му свободни. Полюшваше се бавно като паяк в мрежа, докато съсредоточено гледаше през далекогледа.

Катрин чувстваше мъжествената сила, която го правеше толкова самоуверен. Докато самочувствието на Жорж Клод идваше от богатите му знания по история на изкуството, то на Дантон идваше от физиката му. Сякаш изваяно, тялото му неволно всяваше уважение. Той беше уверен, че може да унищожи противниците си само с един удар.

Катрин никога не бе виждала толкова много мускулести мъже, преди да се срещне с Дантон и екипажа му.

Само един поглед към капитан Кристобал би подсказал, че е глупаво да го ядосваш.

Да приеме съдбата си би било все едно да се предаде. Но тя явно вече се бе примирила с живота си.

Катрин насочи вниманието си отново към Рейниаро.

— Има ли опасност от пи… — Тя прекъсна изречението си. Не знаеше как ще реагира събеседникът й на обръщението, като се има предвид, че целият екипаж на „Фурия“ е пиратски. — Има ли опасност да ни преследват диваците от Таматав?

— Няма такава вероятност. Антонио и Едуардо ви скриха добре, жено.

Рейниаро дръпна отново от банановата си пура и остави пушека да се извие от ноздрите му.

— Капитанът търси да убие един човек — добави невъзмутимо той.

Сърцето на Катрин започна да прескача.

— Капитанът обикновено не прибягва направо към крайни мерки — насекоми в раните, зашиване на устните с игла за платна, влачене под кила на кораба.

Усмивката му не й позволи да разбере дали говори сериозно.

— Но турчина — турчина, когото следи от няколко години, него съм сигурен, че ще убие — злорадо добави той.

На Катрин й се зави свят. Стомахът й се вълнуваше заедно с океана.

— Ти беше силна, жено. — Рейниаро я подхвана за лакътя. — Не губи кураж сега. Капитанът няма да ви причини зло — на теб и на момичето.

— Трябва да тръгвам.

Вълните сякаш се разбиваха в главата й. Вече не й се искаше да разговаря с Дантон Кристобал.

— Отивам при Мадлен, в случай че се събуди — каза тихо тя.

— Ей ти, на горната палуба! — Викът на Дантон я спря. Косата й настръхна. — Катрин Льоклерк, не съм ви дал разрешение да се качвате горе.

Усети, че трепери — точно както първия път, когато я бе докоснал. Но сега не беше в желязната му прегръдка. Беше някак по-лесно да съсредоточи мислите си, когато имаше разстояние помежду им. Прогони ужасния разказ на Рейниаро от съзнанието си. Почуди се дали не бяха го изпратили да я изплаши и да я накара да се подчини.

Успокои дишането си и гордо се изправи срещу Дантон.

Започна да се защитава:

— Но не ми и казахте да си стоя долу, господине.

Рейниаро се усмихна:

— Виждам, че ще се справите и без мен, жено. До утре.

Погледът на Катрин остана прикован в Дантон. Чувстваше, че той вече губи търпение. Дори не усети кога си отиде старши кормчията.

Катрин преплете пръсти и се залюля на пети. Повдигна още малко брадичката си, но не каза нищо.

Дантон също остана безмълвен, или ако бе казал нещо, то сигурно звукът се бе загубил сред шума от платната.

Стисна пръсти, докато ноктите й не се забиха в дланите. Можеше да се закълне, че той я гледа със студен, нахален поглед. Чувстваше атаката му с всяка своя пора, с всеки нерв, докато сърцето й заби толкова силно, че не можеше да издържа повече на напрежението.

Реши да започне внимателно и отдалеч. Попита го доста високо, за да може да я чуе:

— Какво правите там горе?

Въпросът й го накара да наклони главата си напред и да каже с безразличие:

— Има призраци в моите морета.

Тя погледна към безкрайната морска шир:

— Не виждам такива.

— Не гледате през далекогледа ми.

Бризът отвя косата му и един кичур падна над веждите му.

— Елате горе и ще ви покажа как изглеждат моите демони — добави той.

— Подигравате ми се, господин Кристобал. — Същият този бриз отвя полата й и я прилепи към бедрата й. — Вие много добре знаете, че не мога да изкача всички тези въжета — троснато каза тя.

— Не. Предполагам, че не можете.

Отново поднесе далекогледа към очите си. Загледа се към океана и й обърна гръб за втори път тази вечер.

Катрин не обичаше да я отблъскват:

— Къде точно отиваме?

— Какво правехте на „Де Гидс“? — отвърна той на въпроса й, без да отделя погледа си от хоризонта.

Неочакваният въпрос я стъписа. Достатъчно неприятно й беше да признае собствената си привързаност. Да признае неразумното си действие пред Дантон щеше да е доста унизително.

— Не мисля, че причината, която бих ви изложила, има някакво отношение към сегашното положение.

— Искам да знам какъв тип жена сте — попита я направо.

Катрин наблюдаваше движението на устните му. Не беше сигурна, че го е чула правилно. Скърцането на платната заглушаваше всичко наоколо.

— Какъв тип ли? — повтори учудено тя.

Дантон обърна далекогледа си на запад.

— Негова любовница ли бяхте?

— Негова любовница?!

Катрин започваше да губи самообладание.

— На капитана, който казал, че съм канибал — поясни той. Отпусна далекогледа си до бедрото и я погледна в очакване на отговора й.

— Любовница на капитан Декер.

Думите й не изразяваха някакви чувства. Те бяха израз на крайно възмущение и шок. Бързо продължи:

— Мисля, че грешите, господин Кристобал. Вдовица съм от два месеца.

— Можете да станете нечия любовница и след ден, след час, дори след минута. Стига да го има въздействащото докосване на някого — каза той с изтънчеността на джентълмен. — Бихте могли да се поддадете само миг след смъртта на съпруга си.

— Но аз не се поддадох! — Катрин започна да се обърква. — Все още не мога да разбера с какво това ще повлияе на посоката, която следваме.

Сложи ръце на хълбоците си и се обърна към него като към дете, на което ще се кара:

— Я слез долу, за да можем да обсъдим този въпрос, без да крещим.

Молбата на Катрин увисна във въздуха. Дантон не помръдна от мястото си. Ако не виждаше въжената стълба между голите му крака, би си помислила, че капитанът виси във въздуха.

— Коя жена би качила детето си на едномачтов кораб, очевидно непригоден за океана? Не ми изглеждаш глупава, Катрин Льоклерк. Тогава кажи ми защо?

Въпросът му и нежеланието му да й отговори й се сториха обидни. Затова тя реши да не му отговаря.

— Защо, Катрин? — попита той остро. — Защо постави живота на детето си в опасност? Какво си мислеше? Със сигурност не си търсила безопасността й. Къде искаше толкова отчаяно да отидеш?

— Париж — внезапно каза тя. Предизвикателният му тон не й позволи да помисли по-добре. — И наистина си мислех за безопасността, за нейното щастие. Никога съзнателно не бих застрашила живота на дъщеря си. Трябваше да се върна у дома и хванах първия кораб. Не желаех да чакам нещо по-сигурно. Помислих си, че „Де Гидс“ може да се справи с това пътуване. Защо капитан Декер би плавал с него, ако не беше пригоден за океана? Но сгреших. Да, бях невнимателна.

Съзнаваше, че изглежда неблагоразумна, но искаше да снеме от плещите си унижението, което й бе нанесъл капитанът.

— Да, такава си.

Тонът му целеше да я унижи и уязви още повече. Той просто потвърди това, което тя бе вече казала.

Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Чувстваше се, сякаш я бяха простреляли и все още се гърчеше от удара и болката.

Плющенето на платната и вятърът, който разлюля камбаната на кораба, почти заглушиха мърморенето му:

— Париж е отвратителен град.

Тя завъртя глава в знак на несъгласие.

— Не се ли подигра достатъчно с мен? Ето че сега обиждаш и родината ми. — Катрин скръсти ръце. — Очевидно родителите ти са счели Франция за достатъчно почтена. Защо иначе биха ти дали френско християнско име? — започна да спори тя. Прииска й се да сглоби малко от разхвърляните му мисли. — Защо фамилното ти име е испанско, както и името на кораба ти? Французин ли си или испанец? Или може би и двете?

— Не подкрепям никоя страна — отвърна той. — Отдаден съм единствено на моретата.

— Но си роден в някоя държава, господине. Не си роден в морето.

— Може би щеше да е по-добре, ако бях… — Гласът му заглъхна с нотка на съжаление и той отново вдигна далекогледа си.

Очите й се спряха на гърдите му и белезите, с които бяха осеяни. Зарасналите рани се проточваха по изпъкналите части на гърдите му, за да стигнат чак до сърцето. Може би раните го бяха засегнали доста надълбоко в душата. Може би го бяха наранили там, където болката и белезите бяха невидими.

Едно беше сигурно — той страдаше.

За няколко мига тя го съжали. Искаше й се да му даде повече от това. Но той бе стъпкал състрадателните й думи.

Не беше роден в открито море, но не беше роден и пират. Имаше благороднически вид. Дори и така, полугол, си личеше аристократичният му произход. Тя го откри в напрегнатото потрепване на ноздрите му, неодобрителното скърцане със зъби, в извивката на орловия му нос.

Меката лунна светлина къпеше кожата му в мистериозни светлосенки и очертаваше началото и края на всеки негов мускул. Катрин усети, че е пленена от заплашителния му чар. Дори без оръжията си той излъчваше сила и мъжественост. Беше опасно привлекателен.

Не бе гледала по този начин други мъже. Никой от водачите, които с Жорж Клод бяха срещали, или търговците, или пък помощниците не бяха разпалвали такива чувства от нейна страна. Бяха познати на мъжа й и тя не си и мислеше да гледа на тях по друг начин — дори след като се бе отрекла от брака си.

— Аз съм със смесена кръв.

Краткият отговор на Дантон дойде толкова бавно, че тя се замисли за миг за какво точно й говори.

— Майка ми беше французойка, а баща ми испанец — продължи той.

Олюля се и се хвана за парапета. Някакви невидими сили го накараха да изгуби почва под краката си.

От употребата на минало време Катрин заключи, че родителите му са починали. Независимо от очевидните им различия, изглежда, тя и Дантон заедно бяха загубили семействата си.

Може би това щеше да го вразуми.

Катрин заговори спокойно, но решително:

— Трябва да знам къде отиваме. Не мога да бъда безразлична, след като пътуваме на север, а аз искам да отида на юг.

— Пътуваме към моя остров — Острова на изгубените души.

Островът на изгубените души? Мислеше си, че ще я отведе до някое пристанище, където би могла да хване друг кораб.

Успя да обуздае паническия си страх и внимателно обмисли следващия си въпрос.

— Не е нужно да ни водиш на острова си, господине. Сигурна съм, че има… по-важни хора там… и една жена с дете биха объркали някои неща. Много съм ти благодарна за помощта, но ми е невъзможно да дойда с вас — твърдо каза тя.

Тихият му смях достигна до ушите й и разби аргумента й до основи.

— Нямаш избор.

Катрин нямаше да му покаже страха си. Хиляди мисли нахлуха в главата й. Не можеше да му позволи да я отвежда още по-далеч от Франция.

— Близо сме до източния бряг на Африка, нали така? — Тя избра най-бързото решение. — Можеш да ме оставиш, на което и да е пристанище на брега и…

— Не.

— Защо не?

Искаше й се да го обърка.

— Политика — отвърна той.

— Политика ли? — повтори тя. — Не те разбирам.

— Иди в стаята си, Катрин.

— Не можеш да ме отпратиш без никакво обяснение — възпротиви се тя.

Той й обърна гръб и се провикна:

— Мога да правя каквото си искам.

Катрин пое дълбоко въздух, за да се успокои. Нямаше да остави този мъж да я надхитри. Нямаше правото да се разпорежда с живота й. Нямаше да даде така лесно това, което бе спечелила съвсем скоро: правото да върши всичко, което счете за най-добро. Може би ако знаеше къде е разположен островът му… може би ако по пътя видеха наблизо брега… Боже, знаеше, че е безпомощна, но имаше възможността да уведоми някого, че се нуждае от помощ.

— Отбелязан ли е островът ти на картата, господин Кристобал?

Накрая той свали далекогледа си. Вятърът разроши косите му. Насочи погледа си към нея, но въпреки това тя имаше странното чувство, че не я вижда. Студена тръпка премина по цялото й тяло.

Той прошепна дрезгаво:

— На края на света. А сега иди в стаята си, Катрин. Иди, преди да съм накарал Рейниаро да те занесе насила.

Тя дори за миг не се усъмни в думите му. Би могъл да използва сила срещу нея. Да си сама в тази част на земното кълбо само по себе си предполагаше сурови условия. Тази вечер беше вече безсмислено да разговаря с него. Утре щеше да опита отново.

Катрин се отдалечи от Дантон. Усещаше поглъщащия му поглед върху себе си. Болезнени тръпки пробягнаха по краката й. Отговорът му почти я беше парализирал.

На края на света.