Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (19)

Деветнадесета глава

— Тук, капитане! — извика Рейниаро.

Дантон чу настоятелния му глас, който долетя през приличните на флейти върхове на цинги. Светлината, проникваща през гъстите облаци, бе напълно изчезнала и сега брегът тънеше в полумрак. Катрин не беше се върнала, когато мусонът връхлетя около острова и Дантон бе събрал хората си, понесли фенери, за да я търсят.

Той се втурна към стената от варовик и реката, която вливаше в океана червена глина. Неговият кормчия стоеше на единствения известен на Дантон източен изход към гората.

— Насам, капитане! — рече Рейниаро, гледайки към някакъв дълъг лъскав предмет в пясъка.

Дантон вдигна главнята, която носеше. Горящият сноп кокосови влакна разпръскваше във въздуха остра миризма. Танцуващите пламъци разкриха позлатената дръжки на полузаровена в пясъка кама. Върху предпазителя блестяха квадратни смарагди и придаваха изящество на широкото сребърно острие.

Дантон извади фино наточеното оръжие от писъка и го огледа. Турска, изключително майсторска изработка. Намирането й тук не можеше да бъде случайност. Камата бе поставена на място, където не можеше да не бъде забелязана. Явно я бяха оставили с някаква цел.

— Юсуф Ахмед Сади Ахрам — каза Дантон, като изговаряше имената на турчина с разширени от щипещия дим ноздри. — Жив е. Копелето е тук, на моя остров.

Омразата се върна в него с десеторна сила. Сърцето му беше стегнато в напрегнат възел. Някога имаше желание да пощади живота на Сади, но този път тихата му ярост не знаеше милост. Сади беше откраднал диамантите, които бяха довели до загубата на Елена и Естебан, а сега най-демонстративно му бе отнел едно бижу, което му бе по-скъпо от всичко на света. За излагане Катрин на опасност наказанието беше само смърт.

Дантон беше изпълнен с такава ярост, че външно изглеждаше леденоспокоен. „Сади е на моя остров, и то за втори път“ — каза си той. Турчинът бе идвал тук и преди: в оня ден, когато ги беше оставил да умрат в морето. Сади беше доплавал до другата страна на острова, за да зарови диамантите, като не бе предполагал, че оределият екипаж ще стигне до брега.

Сега беше ред на Дантон да се замисли за иронията на съдбата. Явно Сади не знаеше, че той се е завърнал на острова, в противен случай щеше да дойде тук преди много време. Очевидно беше оставил диамантите без охрана. Но как тогава беше разбрал за връщането му на острова? Ако Сади не беше дошъл просто да си вземе диамантите, значи бе тук заради него. Но защо точно сега?

Само двама-трима доверени хора знаеха местонахождението на Краля на пиратите. Навигационните способности на Хенри Грийнспот бяха забележителни, но би било истински подвиг за него да даде указания как да се стигне до остров, който не е отбелязан на картата. Освен това Хенри се страхуваше от него. Дантон го бе заплашил, че ако издаде тайната, ще го изпрати в ада.

Тогава едно име се вряза в мозъка му като острие: Тревор Тейт. Тейт имаше причини да се хвали, че знае местонахождението на Дантон Луиз Кристобал. Беше спрян от хората на Дантон, подложен на кръстосан огън и принуден да се оттегли от битката пред очите на екипажа си. По дяволите, не трябваше да забравя Тревор Тейт!

Дантон наклони факела си и проследи стъпките чак до полуизмития от водата насип. Когато с Рейниаро преминаха през една плитка клисура, камъните под краката му бяха гладки.

Шумът на океана заглъхна почти внезапно. Птичи трели и бръмчене на нощни насекоми се разнасяха от всяка цепнатина на варовиковите скали. Когато Дантон раздвижи факела, шубраци и бодливи растения хвърлиха наоколо разкривени сенки.

Усети, че Катрин е минавала оттук. Не му беше ясно откъде знае това. Когато дишаше, усещаше аромата й, когато напрегнеше слуха си, чуваше гласа й. Всичките му сетива бяха насочени към нея. Съзнанието му знаеше само едно: Катрин.

Дантон отвори рязко очи и видя пред себе си зейнала пещера. Тъмният проход бе свързан с други, цяла мрежа от канали, вероятно дълги много мили, с изход някъде в гората. Ако човек не знаеше кой път да избере, можеше да се изгуби и да стане плячка на пещерните обитатели — сивите крокодили, чиито очи отразяваха светлината на факела му, когато не успяваха да се отдръпнат навреме.

Рейниаро пристъпи към него:

— Ще кажа на хората да се приготвят. Ще организираме група за претърсване и…

— Не — прекъсна го рязко Дантон. — Отивам сам. Той е взел моята Катрин.

Учуденото лице на Рейниаро поставяше под съмнение здравия разум на капитана:

— Не можеш да преследваш Сади сам. Турчинът сигурно е тук с целия или поне с половината си екипаж.

— А аз имам своя — каза кратко Дантон, като се отправи към изхода на клисурата. — Екипажът ми ще бъде по-силен, ако изчака в засада, а не ако се остави да бъде хванат. А аз възнамерявам да направя точно това.

— Не можеш…

— Ще се оставя да бъда хванат от Сади и ще се опитам да го убедя, че Катрин не означава нищо за мен. Тя ще бъде в по-голяма безопасност, ако ме презира, когато го предизвиквам. Искам да приготвите „Негро Испания“ за плаване. Поемете курс към западните брегове на острова. Ще отида точно там. Чакайте ме. Мога да гарантирам, че ако турчинът не е вече там, то непременно ще отиде. С Катрин.

— Мислиш ли, че ще я отведе от острова?

— Не. — Широките крачки на Дантон бяха изпълнени със сила и решителност. — Това, което той иска, е тук. Имам карта с местонахождението на диамантите, Рейниаро.

— Карта ли, капитане?

— Картата на Сади. — Дантон излезе от цинги и закрачи по пясъка. — Взех я от него, когато бяхме в Занзибар, и едва тази вечер разбрах, че е заровил диамантите на крал Филип на моя остров.

Дантон се сети за Мадлен, която сега беше в безопасност в къщата с Танала. Беше се погрижил тя да бъде добре пазена в негово отсъствие. Нямаше намерение да оставя нещата на случайността.

— Турчинът ги е заровил тук?

Дантон изкриви мрачно устни.

— Каква ирония, нали? Това, което е можело да ме спаси, е било под носа ми цели четири проклети години. — Той махна на хората си и те се приближиха към него.

— Значи сега Сади си иска диамантите, но картата му е у теб.

— Да. Картата на този лунатик е у мен. — Дантон се втренчи в стените от цинги и прошепна: — Това, което беше ключът за свободата ми, сега ще освободи нещо, което означава за мен повече от живота ми.

 

 

Шумовете в гората бяха оглушителни, тъмнината просто звънеше. Ако ръцете й не бяха вързани, Катрин щеше да запуши уши.

Йап-йап-йап-йап-йап!

Крясъците се придвижваха в ужасен хор от едно дърво на друго. Лемури — джуджета висяха на задните си крака от клоните и събаряха долу зелени плодове, големи колкото череши. Острите им писъци караха Катрин да потреперва и даже да копнее за тъй познатите гласове на Разана, Пус-пус и Докобе.

Катрин седеше върху един турски розов килим. Разлагащите се листа под него издаваха миризма на плесен. Влагата от земята се просмукваше в гърба и мокреше полите на батистената й рокля. Носещата се по въздуха лека мъгла покриваше лицето й с роса.

Бяха оставили само един пазач, докато другите строяха лагера. Бе премислила хиляди идеи и планове за бягство, но всичките бяха отхвърлени по една причина: пътуването през гъстата гора беше отнело часове и тя нямаше да може да намери обратния път. Похитителите й бяха преминали през многобройни пещери, твърде еднакви, за да ги запомни. На някои места подовете им бяха покрити с ручейчета. Обувките и чорапите й припомняха, че е била принудена да гази в дълбока до глезените хладка вода.

Катрин прехапа устни, таейки надеждата, че Дантон ще я потърси веднага щом забележи отсъствието й. Молеше се отчаяно той да се погрижи за безопасността на Мадлен. Дотогава трябваше да чака. Всяка прибързана стъпка можеше да се окаже фатална. Подсъзнателно усещаше, че тези мъже не са просто враждебно настроени пирати, които искаха да ограбят Дантон и да му вземат титлата. Бяха дошли за нещо по-ценно — за самия Дантон. Следователно я използваха като примамка.

Богато облечените й похитители имаха тъмна кожа. Не толкова кафява, колкото на мадагаскарците, но ръждивочервена като къносаната брада на султан Бедр бин Калифа. Бяха повече от петдесет души. Носеха дълги роби като арабите в Занзибар, но говореха някакъв напълно непознат език. Пътуваха комфортно, ако се съдеше по килима, на който я бяха сложили, седлата от кадифе и мрежите против комари в лагера.

Главатарят им — мъж с рошави черни вежди, хлътнали тъмни очи и остра брадичка — беше изчезнал. Тъкмо той я бе сграбчил за рамото на плажа, когато бе предположила, че е Дантон. Потрепери при спомена, като се надяваше, че мъжът ще я остави на мира. Още на плажа се бе опитала да говори с него на английски, френски и даже на развален хинди. Той постоянно я наричаше „ханъм“ и я побутваше с дулото на дългия си пистолет. Не беше обърнал никакво внимание на молбите й и бе наредил веднага да вържат ръцете й. Неспособна да сдържи нервите си, тя му беше повишила тон, искайки да бъде освободена. Мъжът я беше погледнал сърдито и бе произнесъл нещо като „кушдили“. След това бе сключил вежди в безмълвно предупреждение. Явно за нея щеше да бъде по-добре да мълчи, иначе можеха да й запушат устата.

Приближаващият шум от хиляди хлебарки накара Катрин да се вцепени и да погледне към пласта гниещи листа в краката си. Голяма колкото юмрук нощна твар се насочи към една от трите отворени палатки, издигнати от дървени колчета и цели метри мокра виолетова коприна.

Обленият в светлина лагер привличаше всички насекоми на километър разстояние. Стъклата на месинговите фенери бяха покрити е нощни пеперуди и други крилати животинки, търсещи светлина и топлина.

Мъжете работеха около нея, но никой не смееше да я докосне. Само й хвърляха жадни погледи. Това я изплаши, но не след дълго разбра, че се страхуват от нея. Или по-точно — страхуват се да се доближат до това, което явно беше собственост на техния главатар. При тази мисъл стомахът й се сви на топка.

От отсрещната страна на лагера долетя вик. След това се издигна още една палатка под кичестите дървета. Когато лемурите подскачаха от клон на клон, писъците им огласяха гората. От едно високо тамариндово дърво закряска папагал, в далечината се чуваше глас на кукумявка.

— Ханъм — повика я баритонов глас.

Катрин вдигна поглед. Над нея се извисяваше главатарят. Върху гарвановочерната му коса беше увит тюрбан. Тесните му рамене бяха обвити в тъмносиня жакардова наметка над кремава жилетка с колосана яка, чиито волани се кръстосваха върху гърдите му, фино надиплената риза изглеждаше не на място.

— Не разбирам какво казваш — промърмори тя. — Не знам твоя език.

Въжетата бяха прежулили китките й и тя искаше да се избави от тях. Той вдигна палец и го насочи към гърдите си:

— Паша.

Паша… Катрин внезапно си припомни чуждата дума. Дантон й бе казал, че дрехата, която носи, е предназначена за паши — мъже с висок ранг. Боже мой, кой беше този човек?

Мургавият й похитител я посочи с пръст:

— Ханъм. Дюрийе.

— Не — отрече тя. Това, че постоянно я наричаше „ханъм“, бе започнало да я дразни. — Казвам се Катрин.

— Французойка.

Тя го попита повторно:

— Говорите ли френски?

Той поклати отрицателно глава е похотлива усмивка, която накара кожата по врата й да настръхне.

— Какво искаш? — попита тя на френски, като се опитваше да изглежда равнодушна, но объркването й личеше.

Мъжът не отговори. Вместо това, протегна покритата си с белези ръка с дланта нагоре, като й направи знак да се изправи. Коленете й бяха схванати и без помощта на завързаните й ръце тази задача беше доста трудна. Катрин успя някак си да се изправи на крака, препъна се, но отказа протегнатата за помощ ръка на пашата. Почувства как дъхът й секна.

Разбърканите къдрици покриваха гърдите й и тя направи рязко движение с глава, за да ги отмахне. Пашата я гледаше с блесналите си черни очи, които тя отказваше да срещне. Той й направи знак да го последва. След това заговори нещо бързо на пазача й, който продължаваше да я следва по петите.

Стъпките й заглъхваха в покритата е мъх земя, докато пашата я водеше към средната палатка. Вътре подът бе постлан с фино изтъкани килими, които не пропускаха миризмата на гнило. В ъглите и близо до ниската масичка бяха разпръснати възглавнички от тъмночервен брокат. Върху поръбените със злато подноси имаше месингови чинии с хрупкави хлебчета, черни и зелени маслини и няколко вида нарязано на парчета сирене. Катрин почувства как стомахът я присви.

Появиха се двама прислужници. Единият носеше сребърна урна и мраморен леген, а другият — избродирана със златни нишки сгъната кърпа. Първият започна да полива на пашата да си измие ръцете с ароматизираната вода, а вторият държеше легена отдолу. Пашата се избърса с кърпата и направи знак на Катрин да повтори ритуали.

Катрин повдигна високомерно брадичка, като се опитваше да потисне растящото объркване в себе си. После протегна ръце напред и показа врязалите се в китките й въжета. Преди да им обърне внимание, погледът му спря на квадратното деколте и богато избродираната дантела на корсета й. Блесналите му очи бавно се плъзнаха по извивките на гърдите и бедрата й. Тя не се изплаши, а стоеше неподвижна под преценяващия му поглед.

Накрая пашата каза нещо на пазача й. Мъжът извади от ножницата от увития няколко пъти около кръста му пояс смъртоносно острие. Катрин трепна, когато блестящият нож се вряза във въжетата на милиметри от кожата й. Щом се освободи, тя разтри схванатите си стави и с удоволствие изми мръсотията от ръцете си.

Водата миришеше на мимоза. Катрин изтри бързо ръцете си и попита на английски:

— Д-да не си приятел на султан Бедр?

— Софра. — Пренебрегвайки въпроса й, той посочи към ниската масичка в средата на палатката. — Софра.

Тази езикова бариера я плашеше много повече от бавния му преценяващ поглед.

— Не знам какво значи „софра“, а и не ме интересува. Искам да знам какво смяташ да сториш на Дантон! Познаваш ли султана? Той ли те изпрати? — Крещеше на френски, без изобщо да я интересува, че той не разбира гневните й думи. — Кой си ти и какво искаш? Пусни ме да си отида!

Лицето на пашата потъмня като фурма. Той плесна два пъти с ръце и каза грубо:

— Млъкни!

— Няма да млъкна! — озъби се тя, а нервният й глас се покачи с още една октава. — Искам… — Внезапно дъхът й спря. — Т-ти говориш френски?

Продълговатото му лице остана неподвижно, когато той произнесе на родния й език:

— Когато съм в настроение, говоря френски.

— И си знаел през цялото време какво казвам?

— Нахалният ти тон ме уморява. Приказваш твърде много безполезни неща и не сметнах за нужно да те окуражавам.

Настъпи крехка тишина, докато Катрин се опитваше да осъзнае думите му. Значи той бе разбирал какво искаше от него, но не я беше удостоил с отговор. Това трябваше да й покаже, че всичките й молби ще бъдат пренебрегнати. Сърцето й заби бясно. Ако Дантон не дойдеше… Направо не смееше да си помисли за тази възможност.

Катрин облиза пресъхналите си устни:

— Кой си ти?

— Аз съм паша. — Той приседна върху дебела възглавница и кръстоса ръце върху копринената си синя роба. — Господар.

— Но не си мой господар — възпротиви се Катрин, като отказа да седне до него. Нямаше намерение да му показва страха си. Вместо това, щеше да му противоречи във всяко отношение — както с думи, така и с действия. — Ти си пират!

— Ако съм пират, ханъм, къде ми е корабът?

— Не знам. Може би стои закотвен някъде край бреговете на острова на Дантон.

Пашата явно се раздразни от споменаването на това име.

— Това не е неговият остров! Аз го открих и му го дадох, за да стане негов гроб. Но сега си го вземам обратно. Заедно с това, което е заровено на брега му. — Пашата сложи в уста тънко резенче наденица, след това каза с абсолютно безизразен глас: — Първо ще ми сервираш храната, а после и тялото си.

Думите му накараха Катрин да се облее в студена пот и тя заекна:

— Няма да направя нито едното, нито другото!

— Ще направиш каквото ти казах!

— Дантон ще дойде и…

Пашата се надигна с бързина, която я изненада. Преди да успее да го спре, той прикова ръцете си от двете й страни. Бръмбаровочерните му очи се впиха в нейните и въпреки усилията си, тя не можеше да спре треперенето на тялото си.

— Мъж, който цени жена си, не я показва на публични места. Той те заведе в Занзибар и там ти показа лицето си. — Пашата хвана един кичур от косата й и го постави така, че да закрива устните й. — Не носеше яшмак, покривало, и поради твоята небрежност за теб тръгнаха приказки.

— Ти си ме видял? — прошепна тя.

— Не съм, но слуховете за французойката литнаха над града като гълъби след твоето заминаване. Казваха, че ти си била жената на Краля на пиратите. Кожата ти била като магнолия, а устните ти — като нарове. Всеки мъж, който показва съкровището си, не го заслужава. Така че, кралице, къде е сега твоят крал, за да ми попречи да взема неговата перла?

Сърцето на Катрин заби отчаяно. Стомахът й се сви на топка. Дръпна кичура си от ръката на пашата. Той я пусна и Катрин залитна назад. Когато накрая успя да запази равновесие, дъхът излизаше на пресекулки от дробовете й.

— Няма да спорим кой е господарят тук, Дюрийе.

Пашата намести тюрбана си и поглади брадичка с кафявите си пръсти. После даде знак на слугите, каза им нещо и те изчезнаха. Остана само пазачът й. Той стоеше в ъгъла с втренчен право напред поглед.

— Сега ще ми се подчиниш, ханъм, и ще се съблечеш.

Катрин замалко щеше да се задави, а мозъкът й трескаво търсеше някаква възможност. Трябваше да мисли. Главатарят щеше да я насили, а това щеше да я убие, освен ако не я убиеше самият той, когато му откаже. Трябваше да има някакъв начин да спечели време. Мисли, Катрин!

— Сега, ханъм!

Пашата отново седна на възглавницата с кръстосани крака. Доставяше му огромно удоволствие да я гледа как трепери. Тя просто не можеше да събере сили да срещне похотливия му поглед.

Катрин се бавеше, знаейки, че трябва да има някакво решение. Няма да се подчини. Тя се раздвижи едва-едва, само колкото да събуе едната си обувка.

— По-бързо!

Изхлузи и другата си обувка и каза припряно:

— Трябва да остана сама за малко.

— Защо?

— Трябва да… — Понижи тон за по-голяма убедителност. — Трябва да се облекча.

— Ще го направиш по-късно.

Но Катрин нямаше намерение да се примири:

— Трябва сега. Ако не го направя, ще се посрамя.

Пашата я измери с поглед, сякаш обмисляше истинността на думите й. След това присви очи и каза:

— Имаш една минута. Омер ще дойде с теб.

Явно пазачът й се казваше Омер. Нямаше значение, че щеше да дойде с нея. Тя можеше да се обърне с гръб към него и той нямаше да види какво ще направи.

— Добре.

Пашата отново забръщолеви на Омер на странния си език. Пазачът я мушна с пръст в ребрата и взе още една лампа. Катрин бавно излезе от палатката и двамата се отправиха към гората. Гниещите листа под обутите й е чорапи крака я караха да потреперва. Насочи се към един бамбуков гъсталак и се заслуша в течението. Затвори за малко очи, наслаждавайки се на звука. Беше като музика. Докато прекосяваха лагера, тя се почуди какъв ли късмет щеше да й донесе това бълбукане.

Катрин спря на около пет крачки от брега и погледна сърдито към Омер. Той се закова на място, изръмжа и сложи ръце върху дръжката на камата си. Можеше да се перчи с големия си нож колкото си иска. Нямаше никакво намерение да бяга.

Катрин прехапа устни и му направи знак да се обърне. Той се усмихна подигравателно, но бавно се поизвърна така, че да може да я вижда с ъгълчето на окото си. Това обаче не пречеше на плана й.

Катрин събра полите си и клекна до самата вода. Задържа дъха си, опипвайки плата на долната си фуста. После хвана здраво памучната материя и се закашля, като в същото време го разкъса. След това нагъна парчето в юмрука си. Погледна крадешком към Омер, който бе извърнал намръщеното си лице към звездното небе.

Без да се бави, Катрин потопи бялото парче в червената кал. После го извади и изстиска от водата. Успя да види на мъждукащата светлина на фенера, че беше добила желания резултат. Скри парчето в гънките на полата си, изправи се и мина покрай пазача си.

Двамата стигнаха до палатката на пашата и Катрин влезе през отвора в мрежата. Омер остана навън. Силуетът му можеше да се види през тънката материя, която обгръщаше палатката.

По време на нейното отсъствие похитителят й се беше нахранил. По брадата и разкошната му роба имаше трохи хляб.

— Съблечи се — нареди той, сякаш изобщо не беше излизала.

— Както пожелаеш, господарю.

Очите на пашата светнаха и той се ухили доволно.

— Но трябва да знаеш, че сега съм неразположена. — Вдигна ръка от гънката на полата си и му показа фустата, треперейки. Ръждивата глина беше оцветила плата в кървавочервено.

Лицето на пашата се изкриви от омраза и той рече отвратено:

— Аллах ме прокле с нечиста жена!

Катрин отпусна рамене и преглътна сълзите на облекчение. Предположението й се беше оказало вярно. Знаеше, че религията на индусите счита жените за нечисти по време на месечния им цикъл и се надяваше, че и във вярата на пашата има нещо подобно. И се бе оказала права, слава богу!

— За това, че донесе тази женска чума, ще се явявам и в кошмарите ти, френска Катрин! — закле се той, а после стана и прекатури масичката. Празните чинии и чаши се разпиляха по пода, а на килима се появи голямо петно от вино. — А сега се махай от очите ми, ханъм! Дестур! Омер, изведи я навън!

Катрин притисна парчето към гърдите си, нахлузи пантофките и излетя от палатката. Отвън пазачът я стисна за лакътя с железния си юмрук, но това не я интересуваше. За тази нощ беше в безопасност, а на другия ден, ако е рекъл господ, щеше да бъде свободна.

 

 

Катрин се събуди от някаква врява в лагера. Изправи се в постелята. Ставите й се бяха схванали и я боляха от твърдото легло. Омер отново я беше завързал и тя трябваше да лежи в неудобна поза, за да не се врязват въжетата в нежната й кожа. По някое време през нощта Омер й бе подхвърлил едно голямо парче жълта коприна, за да се предпази от влажния въздух. Беше изхриптял „Бохджа!“, а след това бе седнал на един стол наблизо, за да пуши.

Катрин спа неспокойно. В просъница чуваше шумовете в лагера — от време на време съскането на някое насекомо, приближило се твърде много към огъня, на който готвеха, и запалило се, крякането на жабите в реката, смеховете на пиратите, които седяха край огъня и пиеха.

Смъртно уморена, но и любопитна да види какво става, Катрин отмахна косата от очите си и погледна към мъжете, които се бяха събрали на отсрещната страна на лагера. Ножовете и пушките им бяха извадени, явно бяха хванали нещо. Не можеше да се разбере какво поради преградата, която бяха образували с широките си гърбове. Може би прясно месо за шишовете, под които тлееха въглени. Но колкото и примамлив да беше ароматът им, тя нямаше да приема храна.

Пашата отвори рязко завесата на палатката си и застана под навеса, раздразнен от шума. Торбестите бели панталони, пристегнати под коленете му със златни гетри, правеха краката му да изглеждат два пъти по-големи. Беше обут в черни лъскави ботуши, подобни на тези на Дантон. Сапфиреносиня туника обгръщаше раменете му, а материята й проблясваше на слабата светлина на приближаващата зора. Но не разкошните му дрехи привлякоха погледа на Катрин, дълга, украсена със скъпоценни камъни сабя висеше на едното му бедро.

Той изкрещя нещо на мъжете. Катрин успя да разбере само „Аллах“, което не бе изречено с много почтителен тон. Групата отстъпи пред погледа й. Тя трепна и се изправи на крака. В средата на кръга стоеше Дантон Кристобал с високо вдигнати ръце. Въпреки положението си, държеше се с достойнство, като истински крал. Очите му бяха присвити, устата му — смръщена. На бузата му имаше драскотина. По опасаното му с кожени колани тяло нямаше нито един пистолет. Ленената му риза беше разкъсана от клоните. На десния му ръкав висеше едно полуоткъснато парченце, а яката му бе изцапана със зелено.

— Дантон! — извика името му тя с изпълнен с болка глас, докато опитваше да запази равновесие.

Погледът на Дантон срещна за миг нейния толкова бързо, че не успя да отвърне. За нейна най-голяма изненада, той изобщо не реагира. Погледът му се плъзна покрай нея и се спря на пашата. Тя направи крачка напред. Искаше да отиде при него, да се притисне в прегръдките му, но бе спряна от Омер, който я сръга в ребрата с приклада си.

— Но… това е Дантон… — прошепна тя ужасена.

Дантон се спря пред пашата и бавно спусна ръце. Внезапно лицето му се изкриви от такава бясна омраза, че Катрин просто не можа да повярва, че е способен на такива чувства само защото е била отвлечена. Имаше само един човек, за когото знаеше, че може да предизвика у Дантон ослепителна омраза и това беше…

— Сади! — Дантон процеди името на турчина, докато се извисяваше с цяла глава над него.

Катрин беше потресена. Това беше Сади! Как не й бе дошло наум?

— Кралят на пиратите изглежда като жалък амбулантен търговец — каза с крива усмивка на френски Сади, като явно искаше Катрин да разбере самодоволните му думи.

— Как ме откри? — попита Дантон.

Сади сви нетърпеливо рамене:

— След като вече съм тук, какво значение има това? Бях доста изненадан, когато разбрах, че си се върнал близо до водите, които щяха да бъдат твой гроб. Интересно хрумване, Кралю на пиратите! Доста ме озадачи. Но нямам никакво намерение да разрешавам твоите загадки.

— Имаш достатъчно собствени загадки — отвърна предизвикателно Дантон. — И преди си бил тук. Променил ли се е брегът оттогава? Или знаците ти са изчезнали?

— Варовикът се е разрушил на места. Не мога да търся по памет. — Сади пристъпи към Дантон и поклати глава. — Перлата трябва да означава много за теб, Кралю на пиратите. Аллах се усмихваше, когато ми я даде.

Дантон не каза нищо, нито пък погледна към Катрин. Тя почувства, че нещо не е наред. Слушаше и гледаше внимателно, като се опитваше да разбере Дантон.

— Исках да вляза в пристанището ти, Кралю на пиратите, да почукам на вратата ти и да поискам от теб картата, но знаех, че ще бъда посрещнат с топовни изстрели.

— И вместо това, предпочете да доплуваш от задната страна на острова и да действаш като страхливец. Отвлече една жена.

Сади се засмя гърлено:

— Знаех, че ще дойдеш да я търсиш. — Той сви замислено устни. — И дойде по-бързо, отколкото очаквах. Сам. Доста глупаво, бих казал.

Дантон явно нямаше намерение да погледне към нея и Катрин не можа да се стърпи да не пристъпи крачка напред. Студеното дуло на пистолета на Омер се впи в плътта й.

— Кой казва, че съм сам, Сади? — попита Дантон, като се изпъчи предизвикателно и с това накара турчина да изглежда още по-нисък.

— След теб няма сенки. — Сади прокара пръст по зъбите си. — Ако беше така, нямаше да бъдеш обезоръжен и докаран в лагера ми под стража.

Турчинът се обърна към пирата, който стоеше най-близо до него, и бързо му нареди нещо, при което дузина мъже се отправиха към шубраците.

— Както и да е, ще видим дали си сам, Кралю на пиратите. Ако има и други с теб, ще си получат заслуженото. — Сади избърса дръжката на сабята си и рече високомерно: — Искам си торбичката с диаманта и картата, испанецо!

Дантон сложи показалец на челото си:

— Картата е в главата ми.

— Тогава ще я извадя оттам насила.

— Опитай се, ако искаш, копеле такова, да видим докъде ще стигнеш. — Дантон понижи глас: — Не съм толкова глупав, колкото си мислиш. Няма да ти дам това, което искаш, докато не получа нищо в замяна.

— Перлата. — Сади не произнесе тази дума като въпрос, а по-скоро като констатация.

— Не — отвърна кратко Дантон и дъхът на Катрин секна. — Нямаше нужда изобщо да я отвличаш. Искам теб, Сади. Искам да ми дадеш шанс да се бия до смърт с теб заради това, което си ми сторил.

Сади се разтресе от смях:

— Май искаш да кажеш — до твоята смърт. Аллах е дал много остроумие на пропадналия испански благородник! — Сади постави ръце на хълбоците си. — Никога не можеш да ме имаш, Кралю на пиратите!

— Тогава няма да получиш картата.

— В такъв случай ще трябва да те убия по-скоро, отколкото възнамерявах — отвърна Сади.

— Не! — извика Катрин.

Сади я погледна, но не и Дантон.

— Перлата плаче за теб, испанецо. Искаш ли тя да наблюдава твоята смърт? Бавно мъчение… или може би ще те застрелям, както ти възнамеряваше да направиш с мен в Занзибар. Лошата ти стрелба удари масата на ханджията, но моят нож не пропусна целта си. Кралю на пиратите, гори ли още мястото, където се заби острието му? Болката напомня ли ти за мен? Или може би перлата е изтрила паметта ти със своята страст?

— Тя не ме интересува — каза бързо Дантон, сякаш не му достигаше въздух.

Катрин трепна при тези думи, но не му повярва. Той се преструваше, разбира се, искаше да я запази.

— Искам теб — рече Дантон на Сади. — Ела да се биеш с мен. За диамантите и за титлата Крал на пиратите.

Сади се изкиска:

— Доста интересно предложение от един невъоръжен човек!

Дантон не обърна никакво внимание на хапливия му тон, а му отговори по подобен начин:

— Ти постави живота ми в кутия и го зарови в пясъка. Защо искаш диамантите сега, след всичките тези години?

— Защото, Кралю на пиратите, не обичам да стрелят по мен. А ги искам, защото и ти ги искаш. Искаш това, което могат да ти дадат: благородническата ти титла. — Сади заобиколи Дантон е бавни отмерени стъпки, като не преставаше да го наблюдава втренчено. — Нямам нужда от богатството, което могат да ми донесат. Никога не съм имал, въпреки че това е доста тлъста сума пари. Сега, когато никой не си спомня за тях, мога да ги продам, където поискам. Преди, когато за пръв път установих високото им качество, си помислих, че никога няма да мога да се избавя от тях. Затова и ги оставих тук. — Сади застана отново пред Дантон и каза кисело: — Но все пак задържах един. Такъв красив камък, нали? Също като перлата.

Дантон не отговори нищо.

Мъжете, които бяха изпратени в гората, се върнаха и главният от тях докладва на турски на Сади. Сади притисна един в друг показалците си и кимна. После се обърна към Дантон:

— Ти наистина си сам, испанецо.

Катрин се зачуди дали Антонио и Едуардо не се крият някъде наоколо. Никога не се отделяха от капитана си. Тя се хвана като удавник за надеждата, че двамата щяха да ги спасят. Дантон нямаше да дойде в лагера, ако беше сам. Какво ли беше замислил?

— Да, сам съм — отвърна Дантон. Катрин забеляза, че ръцете му бяха целите във възли от стегнати мускули. Свитите му юмруци бяха готови за бой дори когато обстоятелствата бяха срещу него.

— Дойде сам, за да спасиш жена си — рече язвително Сади.

— Не дойдох тук заради нея. — Дантон размърда пръстите си и вените по ръцете му изпъкнаха повече. — Тук съм заради теб, Сади. Тя не означава нищо за мен. Просто една фуста, която намерих в Мадагаскар. Вече ми омръзна. Възнамерявам да я изпратя обратно във Франция.

Коленете на Катрин се разтрепериха. Връхлетяха я страшни мисли. Той лъжеше! Сигурно това беше някакъв план! Не бе възможно думите му да са истина!

Сади се усмихна:

— Щом не я искаш, ще я задържа.

— Задръж я. — Бавният равнодушен глас на Дантон се вряза болезнено в съзнанието на Катрин. Не му повярва само заради любовта си. Никога нямаше да каже нещо толкова жестоко, освен ако не се преструваше, за да я спаси.

Нямаше да му повярва. Не трябваше да му вярва!

— Къде е торбичката ми с диаманта? — Гневният крясък на Сади я стресна.

— А къде е моята справедливост? — долетя приглушеният отговор на Дантон. След това възбуденият им разговор премина на турски и тя не можеше да разбере нищо.

— Не ти вярвам, Дантон! — прошепна Катрин, като едва чуваше собствения си глас. — Не мога!

Щеше да го накара да повтори думите си при първия удобен случай.