Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (4)

Четвърта глава

— Търся съкровище, господин пират — каза Мадлен и седна на дупето си. В ръцете си държеше голяма кухненска лъжица. Бе навила внимателно полите на рокличката си над колената.

— Тук няма да намериш такова — отвърна Дантон остро. Едва не бе я стъпкал. Сянката от едно палмово дърво я бе прикрила и Дантон не я бе забелязал, когато подмина ствола. Беше погълнат от мислите си и изобщо не очакваше да види момиченцето да си играе точно тук.

— Напротив, ще намеря.

Загреба шепа пясък и я изсипа в една сламена кошница.

— Търся голям ковчег със съкровища — поясни тя. После се наведе, долепи лицето си до дупката и опипа с пръсти вътрешността.

Дантон се намръщи:

— Кой ти каза, че има заровени съкровища на моя остров?

Мадлен подсмръкна и избърса нос с обратната страна на ръката си. Все още продължаваше здраво да стиска лъжицата.

— Капитан Декер. Той каза, че всички пирати закопават съкровищата си. — Снижи гласа си до шепот: — И знаеш ли какво ще намеря?

Дантон измърмори нещо.

— Рубинена огърлица — каза меко тя. — Огромна огърлица. А също и перлена. Може би дори годежен пръстен. Златен пръстен! И много франкове за мама, понеже нямаме никакви пари.

В думите на детето имаше нещо много тъжно, което разтърси Дантон.

— Какво стана с парите ви? — попита той.

Мадлен повдигна рамене.

— Не знам, попитай мама.

Дантон не бе говорил вече цяла седмица с Катрин и предполагаше, че е сърдита. Неведнъж я бе наблюдавал да се разхожда по брега на морето, сякаш търси спасение, чака помощ. Не можеше да й каже, че никой кораб не смее да влезе в пристанището. Всички се бояха от зла участ.

Раздразнението му не бе утихнало. Всеки път, когато се сетеше как го бе викала пред целия му екипаж, кръвта му кипваше. Ако някой от моряците му се бе осмелил да му говори, както бе направила тя, в най-добрия случай отдавна щеше да виси на някое въже.

Седем дни бяха изтекли, но той все не успяваше да открие сигурно пристанище както за Катрин и дъщеря й, така и за кораба си „Фурия“. Бе отхвърлил дузина пристанища от околността като неподходящи. Трябваше да продължи да се рови из географските си карти и да разшири кръгозора си, за да намери най-удобния град. И то трябваше да действа бързо! Пиратският му начин на живот бе достатъчно сложен, за да се занимава допълнително с някаква непримирима жена и палаво дете.

— Луд ли си, господин пират?

Мадлен прекъсна мислите на Дантон.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще ме захапеш — продължи тя.

— Хапя само грозни малки момиченца — отвърна той.

Дантон несъзнателно я бе накарал да се усмихне.

— Дразниш ме, нали?

Момиченцето го побъркваше. Може би просто не бе свикнал с децата, въпреки че на острова имаше прекалено много. Повечето от екипажа му имаха малайзийски жени. Каквито бяха сладострастни, нямаха по-малко от шест деца. Но колибите на острова бяха построени на разстояние от резиденцията на Дантон. Хората се страхуваха от всемогъщия Дантон Кристобал — Краля на пиратите!

На моменти той се радваше на страхопочитанието им и желанието им да стоят надалеч. Но имаше и такива мигове, когато Дантон не мечтаеше за нищо друго, освен да чува невинните им гласове.

— Мама каза, че ще си ходим в Париж, във Франция, но не мога да ти кажа кога. — После добави шепнешком: — Това е тайна.

Дантон прие забележката й като нищо повече от детски измислици или глупави мечти.

Мадлен заби дръжката на лъжицата си в пясъка и извади красива мида.

— Виж! Съкровище! — зарадва се тя. — Бих могла да си направя огърлица от тази мида. Само ми трябва панделка. Бих могла да я сложа на рождения си ден. Знаеш ли, че ставам на четири?

Тя повдигна ръката си и започна да брои на пръсти.

— Щях да празнувам рождения си ден на кораба, но всички бяха убити. Ти би ли могъл да устроиш празненство за рождения ми ден? — попита тя.

— Какво? — Дантон почти не я слушаше. Момичето беше ужасно кречетало.

— Обичаш ли празненствата, господин пират? — попита го Мадлен.

Дантон не бе ходил на празненство от години. Последния път, когато бе чул музика, Елена беше в прегръдката му. Балът бе устроен в навечерието на заминаването му за Калкута по заповед на крал Филип. Господи, тази незабравима вечер сякаш беше векове назад.

— Ще го направиш ли?

— Да направя какво?

— Да ми устроиш празненство — поясни Мадлен.

Дантон се почувства неудобно.

— Ще видим — измъкна се той.

Мадлен се усмихна.

— Това означава, че ще го направиш — заяви тържествуващо тя. — Ако беше казал „ще си помисля“, това щеше да означава, че няма да го направиш. Знам, защото мама винаги използва „ще видим“ вместо „да“, а „ще си помисля“ — вместо „не“.

Загриженият поглед на лицето й го бе обрекъл. Единственото му спасение бе да го няма в деня на нейния празник.

— Къде е майка ти?

— В колибата. Говори само лоши неща за теб — някакви проклятия, които съм чувала да казва татко. — Мадлен отвори широко очи. — Тя ме изгони, защото не ми е позволено да казвам лоши думи. Само мама може. И баща ми също можеше.

Значи Катрин Льоклерк го проклинаше. Нямаше съмнение, че го е наричала и с доста по-грозни имена от „прасе“.

Дантон приклекна и погледна момиченцето в очите, този път от собствената му височина. Вдишваше аромата, който само едно дете може да притежава — слънчеви лъчи и невинност, земя и следи от уханен сапун.

Бяха му отнели правото да се грижи и отглежда дете. Буквално го бяха изтръгнали от ръцете му. Той потрепери и се опита да затвори съзнанието си за болезнените спомени. Искаше да забрави. Но с времето наравно растеше и страхът му, че ще забрави лицето на Естебан.

— Разкажи ми за твоя татко, кукло — попита я нежно Дантон.

— Татко е на небето при дядо и баба. И при чичовците ми. И при капитан Декер. — Тя се намръщи и продължи: — Обичаш ли змиите? Аз не ги обичам.

Рязката промяна на темата от страна на Мадлен го обърка.

— Не обичам особено змиите, не — отвърна той.

— Една кобра уби баща ми. — Долната й устна трепна, а после Мадлен подсмръкна: — Имате ли змии тук?

Нямаше значение как бе умрял баща й. Той го забрави моментално. Но смъртта на любим човек, независимо каква, сигурно бе още по-тежка за едно дете. Той си обеща да не се държи грубо с момиченцето в бъдеще.

— Змиите на острова ми са безопасни — каза той.

Обзе го неудържимо желание да приглади косата на детето и да вдигне падналия кичур от веждата му. Наложи си да не се поддава на вълнения и чувства.

— А имаш ли черни мечки или чакали?

— Имам лемури.

— Какво е лемур?

Дантон се изправи и сложи ръка на хълбока си.

— Едни досадни същества, които доста често ме будят нощно време с глупавите си писъци — обясни той на момиченцето.

— А как изглежда един лемур?

Лемурите му напомняха за голи кафяви мечки с дълги опашки. Големите и кръгли зеленикаво златисти очи на Разана отразяваха някаква душевност. Игриви и все пак умни като човешките, очите на Докобе бяха любимите му. Нямаше начин да опише как изглеждат. Всяко животно си имаше свои специфични черти. Нямаше значение, че всичките бяха от една порода маймуни.

След миг мълчание той каза:

— Те са красиви маймуни.

— Мога ли да видя една?

Упоритостта на Мадлен започваше да го дразни.

— Ще видим — отвърна той.

Дантон нарочно използва неясния отговор на Катрин. После бавно се отдалечи.

— Къде отиваш? — повика тя след него.

— Да видя майка ти.

— Тя не обича пиратите.

Дантон прихна да се смее:

— Мислех си, че има нещо против мен.

Остави Мадлен да седи под сянката на дървото и се запъти да намери Катрин. Късата пътека, по която пое, извеждаше в двора на резиденцията му и беше на хвърлей разстояние от колибата.

Къщата на готвача не бе обитавана от доста време. Беше празна, откакто Дантон бе накарал да построят открита кухня за Танала. Възрастната малайзийка бе на служба при капитана вече три години. Тя беше предано отдадена жена. Беше и невероятна готвачка, която можеше да направи дори от ориза пикантен деликатес.

Къщата беше запустяла, но все още обитаема. Имаше глинени стени и похабени вече палмови листа, служещи за покрив. Наскоро Дантон бе започнал да струпва припасите си в плевнята, в таванското помещение и варелите за зърно. Така че къщата се бе превърнала в склад за провизии.

Когато приближи къщата, за първи път забеляза виолетовите цветя, които покриваха градинката. Почука на вратата точно когато тя се отвори.

Катрин се сепна и сложи ръка на сърцето си. Той забеляза, че лицето й бе добило приятен тен от пристигането им на острова. Сега още повече контрастираше със светлорусата й коса. Катрин беше привлекателна жена. Не, тя беше повече от привлекателна. Бе направо красива. Беше фина, средно висока. Щеше да му пасне точно в прегръдката, ако изобщо желаеше да я приюти там. За негово голямо съжаление, искаше му се да го направи, но не точно сега.

Дантон не почака да го поканят и пристъпи в стаята.

— Къде отиваш? — попита я той, без да се смущава от въпроса си. Погледът му набързо обиколи вътрешността.

— Да видя какво прави Мадлен.

Тя се извъртя и премина покрай него и през вратата. Очевидно нахлуването му я бе засегнало.

— Не ми бе казано, че трябва да стоя затворена — отбеляза критично младата жена.

— Можеш да ходиш, където пожелаеш — каза студено той. В погледа му се четеше подигравателна нотка към начина, по който бе обзавела стаята си. Точно над камината, където по принцип висеше металната пръчка, с която оправяха огъня, сега имаше букет бели орхидеи. Около половин дузина кутии с барут, по-рано разпилени по пода, сега бяха подредени под формата на пирамида до прозореца. Точно на върха на последната кутия седеше куклата на Мадлен. Откритият шкаф й служеше за гардероб. Дрехите вътре бяха прилежно сгънати. Превъзбуден от преследването, той бе забравил да й каже, че са намерили куфара с дрехите й в Мадагаскар. Дантон бе почакал първия ден от престоя им на острова, преди да изпрати Рейниаро да й занесе багажа.

— Дъщеря ти е навън. Търси съкровище — каза той провлачено.

— Знам.

Катрин остави вратата отворена и му показа пътя. Преплете пръсти и ги притисна към гънките на полата си.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Дантон я изгледа изучаващо. Тя напрегнато отвърна на погледа му. В синьо-сивите й очи имаше предизвикателство. Розовите й страни изразяваха бунт.

— Дойдох да поговоря с теб — каза той.

Дантон се пресегна и взе една от обувките на Катрин от етажерката на стената. Бе поправила малка дупчица на каишката. Шивашките й принадлежности все още не бяха прибрани.

— Много добра идея, защото от сутринта само това ми се върти из главата — каза тя.

Дантон повдигна очи. Стоеше толкова изправена, че той си помисли, че си е секнала гръбнака. Погледът му забеляза още една приправена вещ. Думите на детето ехтяха в ушите му: „Ние нямаме никакви пари.“ Какъв мъж бе този Льоклерк?

— Антонио ми каза да не те безпокоя.

— Работех.

— Да, ти винаги си много зает, господин Кристобал. Два пъти съм идвала и всеки път ме посрещат по един и същи начин.

— Сега съм тук.

— Мога ли да се надявам?

Катрин дръпна обувката от ръцете му и я сложи отново на рафта.

— Твоето посещение означава ли, че си решил да станеш по-състрадателен към мен? Не искам да ти създавам трудности, но наистина трябва да се махна от острова ти колкото може по-скоро.

Опита се да прикрие безпокойството си, но в гласа й личеше отчаянието, в което беше изпаднала. Бе присвила рамене в молитвена поза. Застана до огледалото и започна да оправя косата си. Дантон не можеше да си обясни какво толкова я привлича в този неприятен град Париж. Чудеше се най-вече какво я бе накарало да го напусне.

Тормозеха го доста въпроси, но отговорите щяха да го обвържат още повече. Не искаше да се оплете в мрежата на нейните чувства.

Нетърпението й да се прибере във Франция го учудваше, а и той още не бе решил как да стане това.

Въпреки че знаеше колко се обвързва, попита:

— Колко време мина, откакто си напуснала Париж?

Тя припряно оправи четката, гребена, пудрата си, напуканото огледало и отвърна:

— Шест години.

— Аз бях там преди пет години.

Думите му приковаха вниманието й. Погледите им се срещнаха. Искаше й се да попита защо, но не го направи.

Дантон се отдалечи от етажерката за обувки и заобиколи куфара й с дрехи. Капакът беше все още отворен и отвътре се виждаше снежнобяло бельо.

— Смятам, че беше щастлива да узнаеш, че дрехите ви се намериха — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна тя. — Да, бях приятно изненадана, когато Рейниаро ми донесе вещите. Каза, че ти си заповядал да ги открият, преди да напуснем Мадагаскар. Откъде знаеше?

— Куфарът всъщност сам се приземи в краката ми. — Той се наведе и вдигна бяла памучна риза. — Не мислех, че холандският ти капитан и екипажът му използват подобни дрехи. Реших, че багажът е твой.

Тя дръпна бельото от ръцете му.

— Моля те, не пипай това — каза умолително.

Катрин хвърли дрехата в куфара и затвори капака. Дантон се изправи и я погледна как навлажни с език устните си.

— Каза, че си бил в Париж, капитане — побърза да каже тя, за да го откъсне от мислите му.

Той отстъпи крачка назад.

— По време на службата ми в Испанската кралска флота — отвърна той.

— В морската флота ли си служил? — изненада се Катрин.

— Това учудва ли те? — попита той.

— Да, честно казано, да.

— Къде мислиш, че се научих да управлявам кораб? — попита я Дантон.

— Не знам. Смятам, че това е рождена дарба при всички пирати.

Той се усмихна студено.

— Скъпа, аз не съм роден разбойник.

Катрин не обърна внимание на намека му.

— Разкажи ми за Париж — помоли го тя.

— Щом толкова настояваш — отвърна сухо той. — Ще споделя впечатленията си. Многобройна тълпа бе изпълнила улиците. Бедни и богати образуваха две разграничаващи се групи. Едните носеха еднакви кадифени палта, а джобовете на другите бяха еднакво парцаливи и празни.

Дантон украсяваше разказа си с цветущи сравнения, но думите му разкриваха самата истина.

— Миризмата на скъпи парфюми и улични боклуци се смесваше в мръсното небе — продължи той.

— Не ти вярвам.

Той не обърна внимание на забележката й.

— Тесните булеварди бяха почти непроходими от паркираните карети, каляски и коли. Пияниците, които спяха на пътя, бяха щастливи, ако не ги прегази кола. С една дума Париж е ад за бедните и рай за богатите.

Той забеляза отново скептичната оценка в очите й.

— Това не е Париж, доколкото си го спомням, господин Кристобал — възпротиви се тя.

— Би се чувствала много по-добре в страна, отдадена на жителите си.

— Не желая да споря на политически теми с теб, Кристобал — запротестира Катрин. — Предпочитам да разбера защо си дошъл да ме видиш. Ако искаш да ме предизвикваш, съветвам те да не го правиш. Не съм в настроение.

— О, да, личи си.

Тя смръщи вежди.

— Дъщеря ти ми каза, че си нащрек.

— Да, така е. А какво ще кажеш за себе си?

Тя взе куклата от кутията с барут и я сложи до себе си. После внимателно пренесе всички кутия в един нисък шкаф.

— Надявам се, че ми носиш добри новини. Не е много безопасно да живееш в склад за боеприпаси. Страхувам се за Мадлен. Не искам да я излагам на опасности.

— Тя е в безопасност. Не би могла да вдигне къщата във въздуха, освен ако не си оставила някоя клечка наоколо и тя да знае да си служи с кибрит.

— Извинявай, но твоето успокоение не ми подейства. Очевидно не си имал дете.

Дантон се почувства, сякаш го прободоха в сърцето, но не показа болката, която думите й му бяха причинили. Стомахът му се сви. В него бушуваха бури. Искаше му се да й каже, че знае нещичко за децата, но че миналото му е тайна, известна само на малцина.

Опита се да запуши тъгата по загубата на близките си и желанието си да я удуши за това, че го измъчва. Търсейки място на ръцете си, хвана един стол за облегалката и го измъкна изпод масата.

— Изпратих Рейниаро до Таматав преди три дни с кораба ми „Negro Espana“^[1].

— Защо тогава — задъхано каза тя — не му нареди да откара и нас? Можехме да изчакаме, докато някой благонадежден капитан се съгласи да ни вземе на борда си. Щях да отида, където и да ме отведеше и да си уредя останалото пътуване оттам.

— Има една причина, една, за която се радвам, че се въздържах да се отзова на молбата ти.

— Бога ми, защо?

— След като Рейниаро напусна пристанището в Мадагаскар, той отплава покрай крайбрежието на остров Дева Мария. Още щом видял знамето на „Negro“, един английски кораб нападнал нашия без предупреждение. Техният залп я повредил, но не я потопил. Започнало преследване. Ако не бяха изключителните морски способности на Рейниаро и самата конструкция на кораба ни, едва ли щяха да се спасят живи.

— Рейниаро можеше да ме предаде на англичаните.

Краката на Дантон се подкосиха и той седна на един от столовете.

— И да рискувам да заловят Рейниаро? Не мисля, че бих го направил. Моретата гъмжат от разузнавачески кораби, които дебнат като хрътки. Предполагам, че на почтените пристанища е още по-зле. Не бих изложил екипажа си на опасност, като ги поведа доброволно към такова пристанище и към сигурна смърт. Вече ти казах това.

— Капитане, все повече ме объркваш — каза тя, като спокойно наблягаше на думите си. — Опитвам се да разбера защо ми причиняваш това, но не мога да си обясня нито едно от действията ти. А островитяните ти ми са още по-неясни.

— Какво искаш да кажеш? — Той започна да си играе нервно с предметите на масата. Имаше цяла колекция от миди и камъчета, както и жълтеникави перца. Всичко беше подбрано с окото на познавач. — Да не би някой да се е отнесъл грубо с теб?

— Не, но жените продължават да ме наричат Вазаха. Примирих се само защото исках да спра смешното им припяване.

Той едва удържа усмивката си:

— Наричат те „чужденка“, а ти наистина си такава за тях.

— Но за мен — прошепна тя — те се чужденките.

Тя се отдръпна от него. Краят на гъстата й плитка стигаше до кръста й. Дантон се замисли откога не е разплитал женска плитка… Не бе виждал толкова руса коса, разпиляна по възглавницата си.

В съзнанието му изплува изкусителна гледка — Катрин, легнала до него с разпуснати коси. Представи си как прокарва пръсти през гъстата й копринена коса.

Не можеше да си позволи подобни мисли. Цената щеше да бъде съсредоточеността му — нещо, без което един странник из моретата не можеше да се справи.

Дантон рязко се изправи и бутна стола под масата.

— Ще те освободя, когато му дойде времето — каза той троснато. — Нито ден по-рано. Може би има начин да ви измъкнем от Мадагаскар, но той сигурно е доста съмнителен. След последния инцидент дори Диего Сюарез и Форт Дофин са опасни за нас. — Той се запъти към вратата. — И още — бих искал утре да си стоиш вкъщи.

Тя го погледна изненадана:

— И за какво, ако мога да попитам?

— Утре няма да ме има. Така ще съм по-спокоен за теб.

— Къде отиваш?

— До един съседен остров за катран.

Дантон лесно се сети за лъжата. Островът на изгубените души му предлагаше всичко, от което се нуждаеше, за да поддържа корабите си. В действителност щеше да нападне един испански кораб. Рейниаро бе донесъл информация от Таматав, че някакъв кораб, „Мануела“, е толкова тежко натоварен с текстил, парфюмерия и слонова кост, че водата стигнала до палубата му. Курсът на „Мануела“ бил от Порто Бело покрай нос Хорн към Лисабон. Дантон смяташе да му пресече пътя край тунела в Мозамбик.

— Стой си вкъщи — повтори той, като прекрачваше прага. После се обърна и добави: — Не искам да се забъркваш в неприятности. Местните жители са приятелски настроени, но не могат да бъдат винаги разбрани от една Вазаха. Не мога да гарантирам за поведението им.

Тя подпря ръка на камината и погледна край него към дъщеря си.

— Да, ще се съобразя с молбата ти, господине, както ти се съобрази с моята.

 

 

Дъските на кораба пращяха с всяка вълна, която разцепваше. Тъмна и влажна, миришеща на сол, тази каюта на борда на „Фурия“ съвсем не беше раят, който Катрин си представяше. Никога не би направила нещо толкова неразумно, ако не се чувстваше съвсем отчаяна.

Обещанието на Дантон, че ще я пусне, изглеждаше доста неясно в най-добрия случай. Ако имаше и най-малката възможност някой да й помогне, тя трябваше да опита.

Дори ако начинът да го направи беше чисто и просто бягство.

— Все още ли трябва да шепнем, мамо?

Мадлен седна до нея. Беше единствената опора, на която можеше да се облегне в несигурния свят, в който живееха.

— Предполагам, че не, скъпа. Никой не би могъл да ни чуе, когато корабът е в движение.

— Само да можеше да си запалим фенер. Не ми харесва на тъмно.

— И на мен също.

Катрин присви очи и се взря в тъмнината към единствения замъглен люк. Странни капчици влага покриваха буковите стени и засилваха чувството за неизвестност. Не знаеше колко населен е островът, към който отиваха, но трябваше да опита. Сигурно някъде там в морето има някой, който би се наел да й помогне.

— Съжалявам, Мадлен, това беше единственият изход — продължи Катрин.

Час преди разсъмване Катрин и Мадлен се бяха качили на борда на кораба, без да ги забележат. Използваха момента, когато моряците спяха. Майката търсеше колкото се може по-сигурно скривалище и затова се спусна дълбоко във „Фурия“, като се опита да стигне възможно най-далеч от горната палуба. Мирисът на сяра беше толкова непоносим, че те едва не се върнаха обратно, но здравият разум ги задържа. Катрин реши, че ще издържат в тази каюта. Дантон и екипажът му едва ли щяха да ги потърсят.

Катрин откри грешката си прекалено късно, за да я поправи.

Сега, когато слънчевите лъчи проникнаха в помещението, тя успя да види точно къде се намират.

Купища барут, щайги, каси с алкохол, кегове, копия, брадви, патрони и топове им правеха компания. Бяха се скрили на място, от което искаше толкова време да избяга — място с достатъчно барут да потопи цяла флота.

— Много силно мирише тук, мамо. Не ми харесва — каза намусено Мадлен.

Катрин се отдалечи колкото се може по-далеч от снаряженията — източник на миризмата. Това вероятно беше някакъв особен вид барут, който тя не познаваше. Мирисът бе толкова силен, че се наложи да извади кърпичката си и да си закрие носа. Дишайки през плата, тя видя как Мадлен също зарови лицето си в куклата Нанет и пъхна нослето си сред гънките на полата й.

— Как ще разберем, когато господин пират стигне до другия остров, мамо?

Въпросът на Мадлен бе приглушен.

— Когато „Фурия“ забави ход — обясни майка й.

— Как ще разберем?

— Корабът ще спре.

— Бих искала да спре веднага. — Гласът й потрепери. — Вече съм гладна.

Катрин напипа с ръка кошницата до себе си. Куфарът й беше прекалено тежък. Не можеше да си позволи да го вземе. А в кошницата бе събрала само най-необходимите вещи: по една рокля за себе си и Мадлен, тоалетни принадлежности и остатъците от обедите и вечерите им на острова.

Като се има предвид малкото време, с което разполагаше, Катрин не бе могла да се подготви. Беше взела снощната вечеря. Майката и дъщерята вечеряха сами в колибата и никой не видя, че Катрин едва докосна своята дажба. Бе прибрала рибата и бисквитите, които Рейниаро наричаше „ачика“.

След като настъпи утрото и небето се просветли, „Фурия“ вече бе изминала доста мили. Те решиха да изядат студената риба и да пийнат малко вода от манерката, която бяха намерили в колибата си на острова.

Катрин напипа „ачика“ и ги подаде на Мадлен:

— Вземи си една бисквитка, Мадлен.

— Тези не ми харесват много. Изобщо не са сладки — отвърна дъщеря й.

— Тогава си хапни малко шоколад.

Взе увитото парче плат и подаде на дъщеря си малко късче шоколад.

Мадлен отхапа веднъж и каза:

— Спомняш ли си, когато бяхме в Хим’лаите, когато татко беше с нас и ядяхме шоколад?

Мислите на Катрин отлетяха в миналото:

— Спомням си.

Жорж Клод се бе срещнал с един ловец от Англия. Беше херцог от Бристол, който пътуваше с приятели благородници. Бяха на лов и се кълняха, че ще отрупат стените си с трофеи.

Херцогът пътуваше в пълен разкош и бе поканил семейство Льоклерк да вечерят заедно. На сгъваеми масички им бяха сервирали най-елегантното ястие, което Катрин някога бе опитвала. По ирония на съдбата декорът на тази прекрасна вечеря бе дивата джунгла. Мадлен точно беше навършила две години и очевидно богатата гощавка с шоколадови бонбони бе останала в съзнанието й.

Щом вечерята приключи и дълго след като Мадлен заспа, Жорж Клод отведе Катрин в палатката си. Той беше пиян, а тя бе поела повече, отколкото можеше да понесе, без да почувства последиците от алкохола. Беше се опитала да забрави, че имаха проблеми и да закрепи някак брака им.

Той се бе отнесъл с нея необичайно чувствено и страстно, но тя продължаваше да усеща несъвместимостта им. Опита да се доближи отново до него, но тяхната близост свърши, както обикновено, още с прекратяването на физическата им връзка.

Когато настъпи сутринта, Катрин осъзна, че бракът им е пред своя край и тя не можеше повече да се преструва. Попита съпруга си дали ще може да се върнат във Франция и да възпитат Мадлен в цивилизована страна. Той отново бе отказал да напусне Индия. Животът течеше постарому. Жорж Клод продължаваше да дърпа юздите. В кръвта му все още кипеше жаждата за приключения. Не й даде никакъв избор, освен да му се подчини.

Катрин бе негова съпруга.

След тази нощ той никога не я докосна с ръка.

— Да, Мадлен, спомням си.

Катрин преглътна мъката си. Трудно й бе да се връща към спомените. Дали щеше да има някой в бъдеще, който да я успокоява и защитава? Щеше ли някой да я целува и да я прегръща, сякаш беше най-важното нещо в живота му? Можеше ли да бъде влюбена отново или щастието я беше вече отминало?

Мадлен приключи със закуската си и отпи малко вода. После нежно опря глава в скута на майка си и каза:

— Страх ли те е, мамо?

Катрин разсеяно приглади косата на дъщеря си и каза:

— Съвсем малко. — Мадлен се прозя. — Няма нищо лошо в това да те е страх.

— Мен не ме е страх, когато си с мен.

— Правилно, мое мило дете. От нищо не бива да се страхуваш, когато съм с теб.

— Никога няма… — Мадлен се прозя отново — … да ме изоставиш, нали?

— Никога.

Катрин почувства как тялото на Мадлен започна да се отпуска и равномерното й дишане подсказа, че е заспала дълбоко.

Катрин остана сама с мислите си. Затвори очи и се опита да си представи Париж такъв, какъвто си го спомняше. Представи си оградата около къщата на своето детство, жената, която продаваше сирена в халите. Спомни си камбаните на катедралата „Нотр Дам“. Чу ги как бият.

Дантон Кристобал не беше прав. Париж бе красив.

Дантон… самото му име я караше да си мисли за него по начин, който не й бе позволен. Той беше истинска загадка. Бивш служител в Кралската флота на Испания, който впоследствие бе станал пират. Защо? Помисли си, че каквито и да бяха причините, той бе прегърнал новото си призвание със страст и жажда за отмъщение. От това, което бе видяла, той не се заемаше и не вършеше нищо с лекота.

Зачуди се какво ли би било да я обича мъж като него. Усещаше, че ако изобщо обичаше, той би обичал дълбоко, докрай. Всяка връзка с него би била вълнуваща, но и опасна. И това бе, защото пиратите обичат само едно: съкровищата.

Тя вече знаеше колко жалко допълнение беше към това жената.

Полюшването на кораба я караше да се чувства замаяна. Мислите й се насочиха към начина, по който Дантон бе докоснал бельото й — съвсем фамилиарно. Бе я накарал да се замисли за изключително опасното им положение. Никой мъж, дори съпругът й, не бе си позволил да разглежда бельото й. Защо се бе почувствала неканена, нежелана, когато го бе сторил? От посещението му вчера тя непрекъснато мислеше за студеното изражение на лицето му. Веднага реши, че е излишно да търси причината в собственото си поведение. Не искаше и да знае истинската причина.

Сънят прекъсна мислите й. Остави изтощението да я отнесе в друг свят.

Катрин усети силна светлина да се полюлява над лицето й. Отвори очи, заслепена от блясъка на фенер.

— Да пукна — изруга писклив глас на английски, — ако това не е жената на кап’тана и нейното отроче.

Объркана, Катрин се повдигна леко и опита да се отърси от сънищата, които все още замъгляваха съзнанието й. Господи, бяха ги открили. Как не беше усетила, че корабът е спрял? С все още прегракнал от съня глас Катрин побърза да каже:

— Не ни издавайте, моля ви.

Момчето повдигна фенера. Лицето му се освети от златиста светлина. Изражението му бе нерешително. Около носа си имаше лунички, пръснати като пясък по кожата. Искрящо червената му коса би задържала погледа й, но очите й се приковаха към конопената му риза. Вързан точно под рамото му, левият ръкав висеше празен надолу.

— Боя се, че не мога да направя тва, госпожо. Кап’танът ме прати долу да запаля фенера в тази стая. Повечето от екипажа ще дойдат да вземат оръжията.

— Оръжията? — Сега Катрин вече беше напълно будна и внимаваше да не стресне Мадлен. — Неприятности ли има?

— Не още, госпожо. — Момчето закачи телената дръжка на фенера на един пирон на рафта. — Но вече навлязохме в канала на Моз’мбик и тя ще е там. Няма защо да се безпокоим. Кап’танът ще я намери.

— Ще намери кого?

Момчето я погледна учудено, сякаш тя би трябвало да знае отговора.

— Как кого? Кап’танът планува да нападне Испанската флота и да я потопи, за да вземе кралските съкровища.

Катрин бе шокирана. Дантон Кристобал я бе излъгал. Нищо не бе казал за нападение. Нарочно я бе заблудил.

Плановете й за бягство пропадаха. Вместо това ги очакваше кървава битка с испански кораб. Бе изложила Мадлен на опасност. Не знаеше на кого да се сърди — на себе си или на Дантон.

— Защо седиш тук долу в склада, госпожо? — Момчето се почеса зад ухото. — Каютата на кап’тана е далеч по-добра от това вонящо на развалени яйца място.

— Господин Кристобал не ме е поканил на борда — обясни тя.

Замисли се дали може да се довери на момчето. Дотук той не бе извикал за помощ, не бе я издал. Тя се успокои от този факт и побърза да продължи:

— Трябва да стигна до Париж, но вашият капитан не беше зарадван от идеята ми. Помислих си, че ако отидем на друг остров, бих могла да потърся помощ. Но изглежда, че мога да разчитам на капитана точно толкова, колкото можех да разчитам на Таматав.

— Чух за това. Кап’танът не ме бе взел на борда в деня, в който са извели теб и хлапето от Мадагаскар. Остави ме на острова при жалките гранати — троснато каза той. — Понякога ме третира като дете, наистина го прави. Но иначе кап’танът се държи доста добре с мен.

— Ти не си испанец.

— Не. Лондончанин съм. Извинете ме за обноските, госпожо. Името ми е Джеймс Еври, бивш служител във флотата на Нейно височество, сега в сладката търговия.

Мадлен се размърда в съня си, притисна Нанет към бузата си и пъхна палец в устата си. Катрин я притегли по-близо до себе си.

— Аз съм Катрин — каза тя.

— Знам — отвърна Джеймс и стана сериозен. — Кап’танът ще прати екипажа, а аз не мога да те скрия. Той ще си помисли, че съм замесен.

— Не искам да ти създавам неприятности.

— И аз също.

Джеймс повдигна рамене, сякаш обмисляше възможностите.

— Единствен начин е да дойдеш с мен горе. Кап’танът не е коравосърдечен дявол. Той ще се отнесе справедливо с вас.

— Бих искала да е така, но се съмнявам, че ще ме приеме радушно.

— Ще трябва да проверим. — Той загаси фенера, но стаята не стана тъмна, както Катрин се надяваше. — По-добре доведи и малката.

Примирена със съдбата си, тя взе Мадлен в ръце, без да я буди, и се опита да стане. Краката й бяха изтръпнали и ако не беше я подхванал Джеймс, тя щеше да падне.

— Merci! — прошепна.

— Това благодаря ли означава? — Почти усмихнат, той я поведе навън. — Кап’танът се опитва да ни учи по малко френски от време на време. Ти добре говориш английски.

Катрин заобиколи край решетката с гюллета, придържани към рафтовете от здрави кожени колани. Следваше Джеймс по петите, когато той я поведе към съседната каюта.

В стената беше изрязан прозорец между стаята, в която беше Катрин, и тази с оръжията. Пред стъклото на прозореца се люлееше огромен фенер, в който горяха дванадесет свещи. Това бе причината, поради която в стаята не бе притъмняло, когато Джеймс бе загасил фенера. Восъчни топчета се полепиха по подметките на Катрин.

Озоваха се в тесен коридор, който извеждаше нагоре. Катрин започна да се задушава от страх. Не знаеше какво ще се случи. Дантон щеше да побеснее — в това бе сигурна. Беше се подготвила да се защитава, че се е промъкнала на кораба му, но не знаеше за плановете му да щурмува някой галеон.

Това изискваше съвсем нови аргументи, а тя нямаше никакви.

Като изкачи няколко стълби, въздухът се прочисти и Катрин успя да си поеме няколко животворни глътки. Запази в устата си дъха на соленото и чисто море.

Изкачиха две платформи, докато стигнат до разточителната каюта на капитана.

Момчето спря и се обърна:

— Може би ще оставиш малката в леглото на капитана. — Гласът му потрепна нерешително. — Не бих искал да… искам да кажа…

— Не би искал господин Кристобал да я събуди с виковете си ли?

Джеймс се усмихна в знак на съжаление:

— Да, може малко да се ядоса.

Джеймс отвори вратата. Катрин прекоси стаята и внимателно остави Мадлен на леглото. Нежно целуна дъщеря си по челото и неохотно се отдалечи.

Навън слънцето печеше много силно и младата жена заслони очите си с ръка. По небето се влачеха черни облаци, гонени от вятъра. Няколко членове от екипажа им пресякоха пътя. Джеймс я водеше напред, докато те гледаха с широко отворени очи и се учудваха на присъствието й на кораба.

— Оттук, госпожо. — Джеймс премина край неколцина мъже, които зареждаха оръдията. — Видях го на абордажната кула. Най-добре идете да се разберете сами.

Катрин събра смелостта и решителността си. Независимо от това какво можеше да си случи, тя нямаше да покаже страха си пред Дантон.

Видя го на фокмачтата фигурата му изглеждаше невероятна с бяла риза и бричове. Жълта лента преминаваше през косата му и подчертаваше златния кръст на ухото му.

Той не я видя. Беше се взрял в проклетия си далекоглед, насочен на запад. През дясното си рамо бе преметнал кожен колан с няколко пищова, вкарани в калъфите им.

Клетвите му стигнаха до нейните уши.

— По дяволите! Трябваше да е тук!

Той погледна към пустото море и се намръщи. Извъртя се и насочи далекогледа си на север, после на изток, точно към мястото, където стоеше тя с Джеймс Еври.

Дантон се стъписа. Челюстта му се стегна. Бавно свали далекогледа си.

Беше бесен като лъв в клетка, но Катрин се направи, че не забелязва това.

— Тук съм — каза тя.

Изражението му премина от изненадано в гневно.

Тя няма да се разтрепери… Няма да се разтрепери…

Мълчанието стана непоносимо. Целият екипаж спря работата си, за да я наблюдава.

Изведнъж младата жена се изчерви и се почувства отпаднала.

— Катрин, ти ме предизвикваш. — Гласът му, тих и суров, накара кожата й да настръхне. — Който и да е член от екипажа ми би бил обесен на място дори и за по-малко от това, което ти направи.

Тя не помръдна и мълчанието й го подкани да продължи да я укорява.

Постъпката й го беше предизвикала и той се приближи до нея, побеснял.

— Какво наказание да ти наложа, моя дива маймунке?