Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (14)

Четиринадесета глава

— Мамо, какво ще облечем днес, след като всичките ни дрехи са мокри?

Катрин лежеше в масивното балдахиново легло, а дъщеря й се беше сгушила в нея. Белите завеси придаваха весело настроение на приличната на джунгла стая. Резедавите тапети с изрисувани по тях лозови листа покриваха стените и допринасяха за жизнеността на мебелировката. Елементи от махагоново дърво — кръгло писалище и украсени с пискюли кадифени кресла — контрастираха със семплото балдахиново легло.

— Не знам.

Катрин се почуди дали вещите им са оцелели от мусона. Последния път, когато ги видя, дрехите и обувките бяха разпилени из къщата, някои дори висяха, преметнати през полуразрушените стени. Ако намереше това, което беше останало, щеше да го изпере и дрехите отново щяха да станат годни за употреба. Но какво щяха да носят дотогава наистина?

— Трябва да отида до тоалетната, мамо.

Катрин позволи на Мадлен да се измъкне от прегръдките й и да скочи от леглото. После сложи ръце зад главата си и се загледа в кръстосаните парчета тъмно дърво, които придържаха балдахина. Не искаше да вижда Дантон нито гола, нито облечена. Това, че нямаше дрехи, просто означаваше, че щеше поне за малко да отложи срещата.

Смущението я облада отново. Беше действала прекалено смело. Как можа да бъде толкова глупава? Повярва му, когато й каза, че не иска да й направи бебе. Но това не я накара да се чувства по-добре, а напротив, защото тя не можеше да има повече деца.

Слънцето проникна през стъклата и разпръсна лъчите си по пода в удължен триъгълник. Трябваше да стане и да се среше и тогава със сигурност щеше да изглежда по-добре. Това я върна към въпроса. Нямаше какво да облече, освен нощницата си, но и тя беше повредена от мусона. Оставаше халатът на Дантон, но той едва ли беше подходящ за дневно облекло. Нямаше дори чисти чорапи.

А Мадлен? Дъщеря й беше спала, облечена в една от белите дантелени ризи на Дантон.

Катрин бе прекарала неспокойна нощ. Постоянно й се струваше, че чува Дантон да влиза в стаята, събуждаше се, изправяше се стреснато в леглото и се вглеждаше в сенките. Не откриваше нищо, след което си лягаше, придърпваше завивките чак до брадичката си и се опитваше отново да заспи. Но чаршафите, ленената риза, която бе облякла на Мадлен, и коприненият халат издаваха лек аромат на иланг-иланг, ванилия и вятъра, който бе преминавал през тях на въжето за простиране. Характерният аромат на Дантон.

Катрин се надигна и погледна през таблата на леглото. Мадлен стоеше пред вратата на съседната стая.

— Мадлен! — каза Катрин и плъзна крака през ръба на леглото. — Не трябва да влизаш там. Това не е нашата стая.

— Ама виж какво има вътре! Тези неща са за нас! Сигурна съм! — Изтича към Катрин и я задърпа за ръката. — Хайде, мамо! Нека ти покажа! Направо няма да повярваш!

Катрин й позволи да я повлече. Подът под босите й крака беше прохладен, но не и студен. По сноповете светлина на килима личеше, че денят ще е топъл.

Преди да отвори вратата, Мадлен я накара да обещае, че ще държи очите си затворени.

— По-добре да бъде като изненада, мамо, нали така?

Катрин снизходително затвори очи.

— Така да бъде, мое малко захарче! — Постави ръка на стената за опора и влезе в другата стая. — Мога ли вече да отворя очи?

— Не, не още! Искам да бъдеш точно тук, когато… — Мадлен задърпа ръката й и я повлече по-надалеч от стената. — … Когато ги отвориш. Сега, мамо! Виж!

Застанала в средата на стаята, Катрин отвори очи и остана със зяпнала уста. После бавно се огледа наоколо. Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Подплатени фусти украсяваха килимчетата пред решетката на изкуствената камина, на кревата беше натрупана висока купчина рокли с широк набор, истинска дъга от пастелни до ярки тонове, обувки с високи, ниски и украсени със скъпоценни камъни токове стояха в спретнати редици на писалището. Внушително количество детски дрехи както за момченца, така и за момиченца бяха грижливо наредени на малкото канапе — официални палтенца с широки маншети, панталони и жилетки, миниатюрни рокли, престилчици, долни ризки и шапчици. Металната кутия на табуретката преливаше от бижута.

— Можеш ли да повярваш, мамо?

Не можеше. Това не бяха обикновени вещи, а скъпи. Разкошни.

Освен готовите дрехи, имаше и топове платове и купища накити.

Коприни. Брокати. Сатен. Кадифе. Тафта. Дантели. Ламе. Сребърни ширити. Рюш.

— Искам да облечеш тази. — Мадлен вдигна една жълта сатенена бална рокля, на която с копринени конци бяха избродирани нежни цветя. — Ето, има и подходящи обувки. — Наведе се и взе чифт сатенени пантофки, чиито върхове бяха украсени с рози от злато и диаманти. Мадлен ги поднесе към носа си. — Миришат на сладки бисквити и чекмедже на тоалетна масичка.

Катрин взе обувките и ги помириса. Бахар и кедър. Върна пантофките на Мадлен. Ароматът на дрехите и платовете може би идваше от продължителното им съхраняване в сандъци.

— Мисля, че сега трябва да облечеш жълтата — заяви Мадлен, после изтича развълнувана до канапето, като по пътя си прескочи купчина от изящно украсени с ленти ризи и дантелени корсети. След това внимателно подреди роклите, като си избра една от виолетов жакард и подходяща шапка. — А аз ще облека тази. Отива ли ми?

Прилепи роклята към раменете си и се завъртя. Катрин не каза нищо. Беше започнала да се досеща откъде бяха дошли всички тези красиви дрехи. След като Дантон нямаше жена и дете, нито пък моден шивач на острова, то тогава имаше само един възможен отговор на въпроса откъде господин пират се е сдобил с такива изящни неща.

Всичките бяха крадени. Всичките!

От лордове и високопоставени дами, а може би и от крале и кралици, от богаташи, платили цели състояния за гардеробите си, за да им бъдат отнети по време на пътуването. Как би могла да облече себе си и детето с крадени дрехи?

Катрин погледна халата, който беше облякла, и разбра, че просто няма друг избор. Но щеше да го направи само тази сутрин, и то с някоя по-семпла рокля. Нищо натруфено, нищо пищно. И първата й работа след закуска щеше да бъде да отиде обратно до разрушената къщичка и да види какво е останало от собствените им неща. Не можеше да няма съвсем нищо.

— Ще ми помогнеш ли, мамо? — приближи се до нея Мадлен. Ръцете й бяха пълни с избраната рокля, долна риза, чорапи, подходящи обувки, две перлени огърлици и брошка. — Пантофките ми са големи. Можеш ли да ги поправиш?

Катрин въздъхна и кимна:

— Ще натъпча хартия в носовете им. Можеш да носиш тази рокля днес, но след това ще трябва да върнем дрехите на господина. Не можем да ги задържим. Ние си имаме наши дрехи.

Мадлен не изглеждаше особено обезпокоена, сякаш щеше да се тревожи за връщането на дрехите, когато му дойдеше времето, ако то изобщо някога дойдеше.

Час по-късно Катрин и Мадлен влязоха в празната трапезария. Както в останалата част от къщата на Дантон, и в тази стая личеше най-вече испанският стил — с дълбоки, тапицирани с кожа столове, с голяма маса от палисандрово дърво, със златни икони и картини по стените, изобразяващи епизоди от испанската история. На бюфета беше наредена лека закуска от кейк, мармалад, чай, ориз и тилапия — задушен костур, поставен на спиртниче, за да не изстива. Танала дойде да им сервира, но Катрин вече нямаше апетит. Всеки шум в къщата я караше да повдига глава, за да види дали не идва Дантон. Знаеше, че рано или късно ще се срещнат лице в лице, но се надяваше по възможност това да стане по-късно.

Катрин отпи от чая си и отхапа парче кейк от маниоково брашно, докато Мадлен поглъщаше огромни количества ориз и риба, две парчета кейк със сладко от портокали и чаша чай с мед. Тъкмо когато привършваха закуската си, Дантон влезе в стаята. Под очите му имаше бръчки, които се спускаха чак до устните му. Имаше изтощен вид въпреки ризата си в цвят на слонова кост с широки ръкави и кафявите си бричове от памучен плат. Присъствието му оживи Мадлен, която скочи от стола си и го прегърна за краката:

— О, господин пират, благодаря ти за дрехите!

Катрин избягна погледа му, като се втренчи в скута си. Не беше успяла да намери по-семпла рокля и трябваше да се примири с една от разкошен син брокат, богато избродирана с анемонии и листа. Деколтето беше изрязано по-дълбоко, от която и да е нейна дреха. Беше се опитала да прикрие това, като се бе наметнала с парче коприна, краищата, на което бе пъхнала в колана си. За да не се измъкват, трябваше да сложи обръчи на полата, което я правеше доста къса. Не бе носила обръчи още от времето, когато беше във Франция и въпреки че някога бе свикнала с тях, сега й се струваха странни и неудобни.

— Не можем да ги приемем — каза Катрин, като вдигна главата си. — Няма да е необходимо.

— Но, мамо…

— Замълчи, Мадлен — смъмри я тя. — Сигурна съм, че ни предложихте тези дрехи от добри чувства, господине, но те няма да са ни нужни.

— Накарай я да промени решението си, господин пират! — извика Мадлен. — Не ти ли харесва роклята, която си избрах? — Тя се завъртя и полите й се издуха. — Откъде знаеш размерите ми?

Катрин го гледаше и се чудеше какво ли щеше да отговори. Сигурно не истината.

Дантон пристъпи от крак на крак и потупа леко Мадлен по рамото:

— Намерих ги.

— Къде? — разшириха се любопитно сините очи на Мадлен.

— На един кораб.

— И не бяха на никого?

Дантон погледна към Катрин. Тя стоеше и го чакаше да измисли някакъв отговор, който да е подходящ за Мадлен.

— Не, вече не принадлежаха на никого, кукло.

— Представи си само! Какъв късмет имаме, че господин пират ги е намерил, мамо!

— Да — каза нервно Катрин. — Мадлен, защо не отидеш в кухнята да намериш Танала и да й поискаш една от нейните сладки бисквити?

— Сладки бисквити? — Мадлен сбърчи светлите си вежди и постави ръце на хълбоците си. — Но ти никога не ми позволяваш да ям сладки бисквити след закуска. Само след обяд или вечеря.

— Днес правя изключение.

Момиченцето се усмихна:

— Мога ли да си взема, от които искам? Не от онези, ачиковите, тях не ги харесвам. Искам бисквити със захар.

— Чудесно. Виж какви има Танала.

— Довиждане, господин пират! — Мадлен взе ръката му в своята и я стисна. — Харесвам те!

След това излезе от стаята. Катрин я гледаше замислено как се отдалечава.

Остана седнала в последвалото мълчание. Чувстваше се доста притеснена от непривичната си рокля. Сплете пръсти и срещна погледа на Дантон.

— Това, което й каза, беше неубедително, но не искам тя да чува подробности за подвизите ти.

От другата страна на масата Дантон отпусна ръце върху облегалката на стола.

— Дяволът ми е свидетел, че съм вършил доста незаконни неща — каза той и стисна облегалката така, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Но в този случай грешиш.

Катрин безуспешно се престори на много заета със закуската си. Хапката кейк заседна в гърлото й.

— Роклите и детските дрехи принадлежаха на един барон, жена му и двете му деца близнаци — момченце и момиченце на възрастта на Мадлен.

Катрин не каза нищо. Не беше сигурна, че искаше да узнае нещо повече за роклята, която носеше. Дантон се отдръпна от стола и отиде до бюфета. Погледът му се плъзна по храната, но не си взе нищо.

— Преди година с Рейниаро забелязахме една фрегата, „Айрис“, близо до Малдивските острови. Тя се носеше без управление, платната й бяха спуснати и въжетата й висяха. Дадох заповед на „Фурия“ да се приближи до „Айрис“. Когато се качихме на борда й, видяхме, че на кораба има епидемия от треска и малария. Никой от екипажа не беше в състояние да поддържа курса.

Катрин прехапа устни.

— Семейството се завръщало в Англия от пътуване до Бомбай. Не съм сигурен кога са прихванали болестта, но когато ги намерихме, всичките бяха на смъртно легло. Не можахме да направим нищо, за да ги спасим.

Внезапно Катрин разбра, че го бе съдила прибързано и сурово, без дори да се усъмни във вината му.

— До вечерта всичките измряха. Барон Пемброук, преди да издъхне, ме помоли да пиша на семейството му в Лондон и да им разкажа какво се е случило. — Дантон се отдалечи от бюфета, отиде към прозореца и се загледа навън със сключени на гърба ръце. — Куфарите им бяха извадени от трюма и станаха моя собственост по волята на Пемброук. Погребахме ги в морето и изгорихме кораба им.

Слънчевата светлина придаваше червеникав отблясък на черната му коса. Когато се обърна към Катрин, златното кръстче на обицата му се залюля.

— Това е. Нима искаш Мадлен да разбере, че роклята, която толкова харесва, е принадлежала на умряло от треска момиченце?

— Не. — Катрин бутна стола си назад и се изправи. Копринените й поли прошумоляха през трапезарията. — Дължа ти извинение. Държах се лошо. Прости ми, но не можах да спя добре тази нощ.

— Нито пък аз. — Очите на Дантон проникнаха през маската от сдържаност, която тя се опитваше да наложи на лицето си. — Изглежда, и аз ти дължа…

— Няма нужда — прекъсна го тя. Не й се искаше да обсъжда случката от предишната нощ. Беше направила грешка и не желаеше да говори за това. — Дрехите са много хубави и оценявам добрите ти намерения, но наистина нямаме нужда от тях. Ще отида до къщичката на готвача да събера вещите ни. — После се отправи към вратата.

— Вече бях там. Нищо не е останало. — Думите му я накараха да се закове на място. — Или поне това, което е оцеляло, е напълно съсипано.

Тя се извърна рязко:

— Но все пак трябва да е останало нещо!

— Куфарът ти. Счупен и празен.

Катрин опита да си припомни какво имаше в него. Брачното й свидетелство, венчалната й халка, няколко бижута без особена стойност, писма от баща й, смъртните актове на баща й и брат й, дреболии от Африка и Индия. Имаше ли нещо друго? Не можеше да си спомни. Гърлото й се сви. Беше загубила всичко, което притежаваше на този свят.

— Ако ми позволиш… Бих искала да отида и да видя сама.

— Катрин. — Плътният глас на Дантон я обгърна с утешителна топлина. — Нека дойда с теб!

— Не. Искам да отида сама. Помоли Танала от мое име да наглежда Мадлен. Няма да се бавя много.

Дантон се приближи към нея и сложи ръка на рамото й. Катрин усети как кожата й на това място пламна.

— Ти не си сама.

Да, но се чувстваше сама. Сега, когато не беше останало нищо, което да я свързва с миналото й, как щеше да сглоби бъдещето си?

— Може и така да е, но все пак не се чувствам у дома си. Дори нося роклята на жена, която отдавна е мъртва — прошепна тя, — чието име може би е било Айрис. Никога няма да узная.

След това изтича навън.

 

 

Дантон седеше на стола зад отрупаното си с книжа писалище, внимателно изучаваше картата на Сади и се опитваше да разгадае знаците. Дузината свитъци със скици на острови и географските им характеристики се добавяха към безпорядъка. Той ги беше затиснал с тежести — истинска колекция от камъни и раковини, които Мадлен беше събрала.

— Господи! — въздъхна объркано Дантон. Можеше да има хиляди острови, които не са изследвани и означени на картата. Трябваше да купува още стотици карти от Зома и сигурно още толкова, които да нарисува по време на пътешествията си.

Дантон прокара пръсти през косата си и се облегна назад. Притисна кокалчета към веждите си и се загледа в безпорядъка наоколо. Дали не си губеше времето, опитвайки се да разгадае картата, нарисувана от турчина, когото смяташе за луд? Дали омразата му не го караше да стига до крайности? Вече бе пропилял четири години да търси Сади. Сега, след като го беше намерил, трябваше ли да пропилее още четири в разгадаването на картата?

Имаше голяма вероятност животът му да си отмине ей така. Земята продължаваше да се върти. Както се въртеше и след смъртта на Елена и Естебан. Както се въртеше и в момента, в който беше намерил Катрин и Мадлен в Мадагаскар.

От този ден животът му се бе променил. Вече не можеше да мисли и действа така, както му харесваше. Чувстваше се задължен да осигури безопасността на майката и детето. Ставайки нещо като техен опекун, той се беше измъкнал от дупката си, но срещата със Сади като че ли пак го бе натикала там. Докато седмицата минаваше, Дантон се чувстваше все по-объркан. Отново се беше върнал там, откъдето бе тръгнал преди много години — в огъня на лудостта, който го поглъщаше изцяло.

От уважение към Катрин й бе дал правото да управлява домакинството и гледаше да не й се пречка на пътя. Съжителстваха под един покрив, но не споделяха нищо. Хранеха се по различно време: тя в трапезарията, той — в кабинета си, с вечната чаша кларет.

Дантон докосна челюстта си и усети драскане, този ден не се беше обръснал — пропуск, който правеше рядко, почти никога. Беше спал с вчерашните панталони, облегнат на бюрото, и се бе събудил от жизнерадостната песен на Мадлен, която се бе вмъкнала при него с букет розови и жълти цветя. Стъбълцата все още лежаха на писалището. Не беше донесъл ваза за тях, както беше обещал.

Дантон вдигна бутилката с вино и изля съдържанието й в чашата. После несръчно подреди цветята в нея, надявайки се да не увяхнат. Поне се беше постарал.

След като уреди този въпрос, той се замисли за други неща: а именно за задълженията си към своите хора. Трябваше да ги извести за оттеглянето си.

Дантон се намръщи. Изглежда, те се справяха чудесно и без него. Рейниаро му беше доложил, че по време на пътешествията му в търсене на испански галеони половината от екипажа му бе заживяла с местни жени. В момента тези мъже строяха къщи в близост до селцето. Вече не се сърдеха за сегашното си положение и според Рейниаро бяха простили на Катрин за обрата в живота си.

В крайна сметка екипажът му имаше с какво да строи. Всеки от тях беше получил солиден дял от печалбите и беше богат по свой собствен начин с платове, злато, сребро, ром, оръжие, амуниции и най-различни други ценности: всичко — от нищо незначещи религиозни статуетки до безценни сребърни съдове. Хората му можеха да преживеят остатъка от живота си в охолство, ако пожелаеха да останат на Острова на изгубените души.

При тази мисъл Дантон започна да навива картите и да ги събира в урната до олтара. Щеше да му бъде лесно да се откаже да напада испански кораби. Сега държеше в ръце най-важното в живота си: картата, която можеше да му помогне да открие диамантите. Трябваше да бъде доволен, но вместо това, бе станал раздразнителен и избухлив. Отшелник в собствения си дом. Защо? Никога преди не беше се затварял в къщата си. Винаги се бе гордял от вида й и от факта, че от прозорците й можеше да вижда най-важните части от острова.

По дяволите, този ден дори не беше излизал навън, за да усети миризмата на вятъра. Капаците на прозорците бяха затворени заради дъжда предишната нощ и една дебела свещ догаряше във византийския свещник близо до ръката му.

Дантон се заслуша в обичайните за къщата шумове, но не чу нищо. Беше твърде тихо, явно Мадлен не беше вътре. Дали Катрин бе с нея?

Дантон извади цветята от кларета и отпи голяма глътка, преди да ги върне обратно. Имаше нужда от нещо подкрепително. Попипа брадата си. Имаше нужда и от бръснене. Имаше нужда… Дантон се замисли от какво още имаше нужда и то веднага дойде в ума му.

Имаше нужда да чуе смеха на Катрин Льоклерк.

При това откритие скочи на крака и изгаси свещта. Никога повече нямаше да оставя Катрин сама. Тихото примирие между тях го измъчваше. Просто беше като болен от това мълчание.

Но нейната близост можеше да бъде изключително силно изкушение. След онази нощ в кабинета му, когато я беше докарал до върха на удоволствието, бе разбрал колко много иска да бъде с нея. Откакто Катрин бе дошла на острова му, не бе поглеждал към друга жена. Беше се опитал да си внуши, че има много по-важни неща да върши, че няма време за глупости. Но когато усети нервите си обтегнати до скъсване, потърси начин да освободи напрежението. Дори си каза, че в случая всяка жена ще свърши работа. Тръгна към селото, за да потърси някоя от тези, с които се беше срещал и преди, но се върна от половината път.

Желанието му не беше за коя да е жена. Искаше Катрин.

Не копнееше само за физическо удовлетворение. В момента изпитваше чувства, каквито не беше изпитвал от години — нужда от семейство, дом, място, където да се чувства сигурен. Даже си беше помислил дали да не помоли Катрин да остане при него, но се страхуваше от отговора.

Господи, нима можеше да мисли за сериозна връзка, когато неговият собствен живот беше напълно объркан?

Дантон излезе от кабинета и се отправи към спалнята си. Мислеше си, че и Катрин, подобно на него, се опитва да избяга от миналото си. Не знаеше за съпруга й много, освен това, което му беше казвала — че е бил крадец. Ако знаеше нещо повече за мъжа, който я бе направил нещастна, можеше поне да я убеди, че той не е такъв.

Но сега всичко, което трябваше да направи, беше да я намери.

Час по-късно, изкъпан и облечен в аленочервена риза и подплатени панталони, Дантон пое по обраслата с трева пътека към лагуната. Горещото слънце се процеждаше през палмовите листа и галеше приятно голите му ръце и гърди. Искаше му се кожата отново да придобие онзи тропически тен, с който блестеше по време на морските му приключения.

Двойка сиво-бели птици изкряска към него от върха на едно високо кокосово дърво, а после отлетя, сякаш бе забелязала нещо подозрително. Ароматът на иланг-иланг и зимзелен се разнасяше изпод стъпките му, докато вървеше към езерцето. Танала му беше казала, че там може да намери Катрин и Мадлен. Изглежда, двете ходеха на лагуната всеки следобед, докато той работеше в кабинета си.

Още преди да ги види, Дантон дочу радостните писъци на Мадлен. Тя крещеше достатъчно високо, за да прогони всяка птица на миля наоколо. След това чу друг писък.

Ш-ш-ши-фак! Ш-ш-ш-ши-фак!

Лемурите му.

— Ела тук, Пус-пус! — извика Мадлен. — Имам банан за теб!

После се чу плясък. Дантон усили крачката си. Пристигна на поляната точно навреме, за да види как Пус-пус шляпа във водата към Мадлен, която седеше на една скала на известно разстояние от брега в блестящата синя вода. Малкото момиченце подаде банан на Пус-пус, а лемурът го сложи в устата си и заплува обратно. Мадлен заръкопляска. Ако не беше видял това, Дантон просто нямаше да го повярва. Въпреки че лемурите му не се отвращаваха от водата, никога не ги беше виждал да плуват. Дявол…

— Мадлен, не искам тези лемури да влизат във водата с нас. Могат да те ухапят.

Дантон обърна глава по посока на гласа и видя Катрин, застанала зад една скала. Стоеше така, че едва докосваше дъното на лагуната с крака. Тя стисна с пръсти носа си и се опита да плува, но потъна и отново изплува, кашляйки. Какво ли се опитваше да направи?

— Господин пират! — Мадлен му махна и зарита с крачета, разплисквайки водата. — Ще поплуваш ли с нас?

Катрин се скри зад скалата и надникна оттам. Сиво-сините й очи се бяха разширили от изненада и смущение.

— Ти това ли правиш, кукло?

Дантон пристъпи към брега и трите лемура се приближиха с подскоци към него, като се опитваха да привлекат вниманието му. Той ги погали по главите, а Пус-пус отърси водата от козината си и го опръска с фини капчици. Разана и Докобе се сборичкаха.

— Всъщност не плуваме, а само се опитваме. Хванах костенурка! Виждаш ли я? Тя е в онази шапка ей там!

Дантон погледна към сламената шапка на Мадлен в краката си. Беше покрита с пищен розов корсет, целият в панделки.

— Вдигни корсета на мама и ще я видиш. Зелена е.

Дантон избута встрани коприната и видя една водна костенурка, която отчаяно се опитваше да се изкачи по стените на шапката и да избяга.

— Виждам я. Защо не я пуснеш да поплува с теб?

— Добре, можеш да я пуснеш.

Дантон вдигна малката костенурка и я постави във водата. Животното побърза да отплува.

— Какво желаете, господине? — попита Катрин иззад прикритието на скалата. Мократа коса беше прилепнала към скулите й, а по-дългите кичури плаваха около раменете й. Не се виждаше много добре с какво е облечена.

— Търсех ви. — Дантон изхлузи червената си риза. — Мога да ви бъда полезен. Знам да плувам.

— Можеш да ни научиш! — възкликна Мадлен. — И мама не знае как се плува.

— Нямам нужда от уроци — отвърна бързо Катрин. — Чудесно се справям и сама.

Дантон застана на един крак и събу първо единия, а после и другия си ботуш.

— Тогава няма да те уча. — Той нагази в прозрачната вода и се приближи към камъка, на който седеше Мадлен. — Ще уча Мадлен. Как стигна дотук, кукличке?

— Мама ме донесе. Там, където си застанал, не е много дълбоко. Мога да докосна дъното с пръстите на краката си, но тогава лицето ми малко потъва.

Той се усмихна на детето и чу как Катрин правеше опити да се измъкне от убежището си.

— Как научи моите лемури да влизат във водата? Много си умна, Мади!

— Просто им казах да дойдат да им дам нещо за ядене и те скочиха вътре. — Тя сви рамене. — Мисля, че ме харесват.

Дантон се засмя:

— Не се съмнявам в това. — Хвана детето под мишниците. — Ела тук, аз ще те дърпам. — После прибави с тих глас: — Катрин, ако промениш решението си, ще дърпам и теб.

— Няма да се наложи — долетя отговор от другия край на скалата.

Дантон само се усмихна.